Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мълчалив свидетел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faceless Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Непознати без лица

Преводач: Таня Танева-Гарабедян

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-26-0086-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10725

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Фасадата на „Линкълн“ напомняше средновековен замък. Гигантската порта, поддържана от двете страни от високи стени и кули, го правеше една от най-внушителните сгради в района.

Сам не бе от реформаторите на затворите, но това място бе така мрачно, че потръпна. Имаше и по-лоши места, разбира се, но представата да бъдеш затворен в подобна обстановка двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, предизвика тръпки по гърба й.

Медоуз я бе взел в седем за двучасовото пътуване до тук. Така й не бе успяла да се насили да го хареса, а знаеше, че и той не я харесва особено, така че по-голямата част от пътя прекараха в мълчание, нарушавано от някоя дума, произнесена от любезност.

Когато Шармън я помоли да предприеме пътуването, първата й реакция бе да откаже, но след като го обмисли, осъзна колко важно бе да стигнат до Уорд, а щом имаха мълчаливото съгласие на Медоуз, можеше и да успеят. Рискът определено бе голям, но и това само по себе си я стимулираше. Единственото, което не й бе приятно, бе фактът, че ще трябва да пътува с Медоуз. Прекараният с него ден нямаше да е много весел.

Шармън бе доволен, когато Сам най-сетне се съгласи да го направи, и предложи да я заведе на вечеря някъде след това. Зачуди се лукаво дали ще трябва да чака на ъгъла на улицата само с червена рокля и чорапи. Наистина трябваше да разбере защо мъж като него харесва проститутки.

Докато чакаха пазачите да ги пуснат вътре, Сам наблюдаваше лицата на роднините и приятелите, наредени в дълга върволица за свиждане. Питаше се от колко далече са дошли някои от тях и от колко ли време висяха тук. Именно те страдаха в действителност, когато партньорът им, баща им или синът им бе пратен в затвора. Дали престъпниците изобщо осъзнаваха болката, която бяха причинили на семействата и приятелите си, или живееха в свой илюзорен свят, където никога не ги грози опасността да бъдат заловени?

Сам забеляза доста от посетителите да я поглеждат, много от тях с презрение. Сигурно си мислеха, че е полицай. Не изглеждаше така, но Медоуз определено приличаше на ченге, така че за посетителите това бе вина по асоциация. Малко по-късно инспекторът натисна звънеца и пазач в тъмна униформа им отвори и ги въведе.

Вътре затворът бе по-мрачен от фасадата и Сам се надяваше, че няма да се бавят. След като Дик попълни формуляра и ги претърсиха, ги поведоха няколко етажа по-нагоре към стаята за разпити. Медоуз не бе вписал името й в справката, когато се регистрираше. Бе я предупредил, че ще се опита да го стори, но се изненада колко лесно му се бе удало. „Всички са навързани“, помисли си тя.

Когато стигнаха до стаята за разпити, Питър Апълярд вече ги чакаше. Вдигна поглед нервно при влизането им.

— Това наистина е крайно необичайно, съзнавате ли?

Инспекторът кимна и си придаде самоуверен вид.

— Съзнавам, господин Апълярд, но го правим в интерес на вашия клиент.

Забележката му не успя да успокои напълно адвоката.

— Е, ще си запазя правото на преценка и няма да се поколебая да посъветвам клиента си да прекрати разпита незабавно, ако сметна, че е в ущърб на делото му. — Обърна се към Сам. — Изненадан съм, че сте замесена във всичко това, доктор Райън.

— Уверена съм, че това е полезно и необходимо начинание в името на справедливостта, господин Апълярд, и мога да ви уверя, че иначе нямаше да съм тук.

Адвокатът поклати глава обезнадеждено.

— Де да бях така спокоен, но се боя, че трябва всички да сме полудели.

Сам прекоси стаята и седна до неспокойния адвокат.

— Всички сме на една и съща страна, Питър. Вярваме, че Греъм е невинен, и сме дошли да му помогнем да го докаже.

Някъде иззад Сам, Медоуз изведнъж ги прекъсна.

— По-голямата част от разпита няма да се отразява в протокола. Ясно ли е? Дошъл съм да задам само някои основни въпроси, за да разсея някои неясноти. Само тези въпроси ще бъдат записани. За всичко останало ще трябва да ми се доверите.

Апълярд погледна Сам с изражение, което говореше, че й вярва, но това не се отнася и за Медоуз. Не би му се доверил дори и животът му да зависеше от това. Накрая кимна.

— Добре, хайде да се захващаме. Колкото по-скоро изляза оттук, толкова по-добре.

Медоуз направи знак с глава към пазача, който бе останал в стаята с тях.

— Готов съм, щом и ти си готов, Джон.

Фамилиарността му с пазача говореше много за неофициалното въвеждане и извеждане на хора от затвора, без да се налага да ги регистрира.

Когато Уорд влезе в стаята, Сам не можеше да не забележи колко блед и изпит изглежда, а бледата кожа подчертаваше тъмните сенки около очите му. Като че се бе състарил, а видът му бе напрегнат и неспокоен. Изглеждаше като човек, едва ли не различен от снимките във вестниците, като че ли вече бе разследван, обвинен и осъден на някакво ужасно наказание. Което щеше да е вярно, ако го обявяха за виновен при сериозността на престъплението и общественото негодувание. Той прекоси бавно стаята до твърдия метален стол и се отпусна срещу тях. Медоуз направи жест на пазача, който напусна помещението. Апълярд изглеждаше изненадан и доста смутен при лекотата, с която инспекторът ръководи ситуацията.

За миг настана неловка тишина, докато присъстващите в мрачната стая се наблюдаваха един друг и се опитваха да установят настроението и мотивите на другия. Наруши я Медоуз:

— Искате ли цигара?

Уорд кимна и пое новия пакет „Марлборо Лайтс“. Отвори го и си взе една, след което върна останалите на полицая, който вдигна ръка.

— Задръжте ги.

Уорд му благодари с жест.

— Имате ли огънче?

Медоуз му подаде кутийка кибрит и той си запали. Последва нова тишина, докато групата остави задържания да се наслади на няколко дръпвания преди началото на разпита. Пушенето, изглежда, го успокои и Сам забеляза леко отпускане на чертите му.

Отново Дик наруши мълчанието.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса, свързани с убийството.

Уорд погледна адвоката си.

— Не трябва ли да го записват?

Апълярд кимна.

— Обикновено да, но те са дошли да помогнат. Това е малко неофициално.

За миг Уорд се взря недоверчиво в адвоката си.

— Надявам се, че не си играете с живота ми, господин Апълярд.

Той поклати глава.

— Все още ви представлявам и контролирам нещата. Смятам, че присъствието на доктор Райън говори много за намеренията им, Греъм.

Уорд се обърна към патоложката.

— Така ли е, докторе, наистина ли сте дошли да помогнете, или просто действате като изкупителна жертва на полицията?

Сам не обичаше да я наричат „изкупителна жертва на полицията“, но овладя бързия отговор, който се надигна до устните й, заради съзнанието за напрежението, под което се намираше той сега.

— Тук съм, за да помогна, Греъм, ако ми позволите.

Видя, че размишлява върху достойнствата на предложението й. Не го винеше — ако животът й висеше на косъм, и тя би си помислила сериозно. Най-сетне взе решение.

— Добре, ще ви сътруднича. — Хвърли поглед към Медоуз. — Но ще разговарям само с нея, не с вас. Ясно ли е?

Инспекторът кимна.

— За мен напълно.

Уорд върна вниманието си върху Сам.

— Е, какво бихте искали да знаете?

Тя се замисли за малко. Не беше полицай, не бе обучена в техниките на водене на разпит и ако трябваше да си признае честно, изобщо не бе сигурна какво да каже. Щеше да е по-трудно, отколкото си бе мислила.

— Зная, че не сте убили Софи Кларк. Просто ми е нужна помощта ви, за да го докажа.

Преди да отговори, Уорд дръпна отново от постепенно смаляващата се цигара.

— Е, значи ставаме двама. — Хвърли поглед към адвоката си. — Защото не смятам, че господин Апълярд действително ми вярва. Така ли е, Питър?

Мъжът се смути и обърка от предизвикателството и се опита да се защити.

— Мога да ви уверя, господин Уорд…

— Стига, Питър, само се шегувах — прекъсна го арестантът.

Адвокатът прекрати опита си да се защити и се отпусна отново в стола си.

— Е, защо смятате, че съм невинен, доктор Райън? Доколкото зная, благодарение на учени като вас доказателствата срещу мен са необорими. Дори не ви е нужно признанието ми. Така че какво ви убеди в невинността ми? Женска интуиция ли?

Сам определено не харесваше Греъм Уорд. Но от друга страна, размишляваше тя, обстоятелствата бяха изключително мъчителни. Освен това какво значение имаше дали го харесва, или не? Истината си оставаше истина. Реши да не се поддава на предизвикателствата му, а да започне с първия въпрос.

— Някога били ли сте скаут?

Уорд се облегна назад и я изгледа, несигурен дали говори сериозно. Реши да направи компромис.

— Не, но имах няколко гаджета водачки едно време.

Държеше се шеговито в самозащита, но Сам продължи нататък.

— Ами корабоплаването? Занимавали ли сте се някога с това?

Уорд и Апълярд се спогледаха, преди да спрат очи на Медоуз, спомняйки си въпроса. Уорд му се усмихна.

— Здрасти, моряко!

Сам почувства как гневът й се надига.

— Въпросът е сериозен, Греъм, просто отговорете.

Той се взря в нея за миг, преди да бръкне в пакета, който Медоуз му бе дал, и да си запали друга цигара.

— Не, никога не съм се занимавал с плаване. Мразя корабите и не мога да плувам. Има ли и други тъпи въпроси, или да накарам инспектор Медоуз да прекрати разпита?

Сам реши, че може да му обясни, преди цялото начинание да се провали заради свадливото му настроение.

— Онзи, който е вързал Софи Кларк към леглото, е разбирал от възли. В случая възлите бяха с едно прехвърляне и две полупримки. Този вид се използва най-често от моряци. Човек трябва да знае как се прави, не е обикновен, за него са нужни задълбочени познания в тази област.

Апълярд се ококори, а Уорд отново подръпна от цигарата си, преди да отговори. Знаеше, че тя не си играе игрички, и за пръв път, откакто го арестуваха, усети искрица надежда.

— Съжалявам.

Сам се възползва от възможността.

— Имахте ли връзка с госпожа Кларк?

— Не.

Сигурна бе, че лъже, но как да го накара да каже истината?

— Разбрах, че Джон Кларк плаща защитата ви.

Уорд насочи поглед към Апълярд, който се опитваше да изглежда спокоен.

— И какво от това?

— Много щедър жест.

Вдигна поглед и издуха няколко облачета дим нагоре към вече пожълтелия от никотин таван.

— Да, предполагам. Той е щедър човек.

— Значи не бихте желали да сторите нещо, което да го огорчи. Например да признаете връзката си с жена му?

Заподозреният се замисли за момент.

— Не, но тъй като не съм имал такава, не можем да говорим за това, нали?

Сам се облегна и се замисли за миг.

— Това няма да е достатъчно, Греъм.

— Кое? — изгледа я той.

— Дребният въпрос за възлите. Изправен си пред угрозата да прекараш остатъка от живота си зад решетките. Тази мисъл всява страх у всекиго. А за интелигентен човек като теб е същински ад.

По лицето му четеше, че е улучила пътя. Имаше разлика между това забележката да бъде направена от полицай или от някой независим. Полицаите трябваше да я изрекат, тя бе част от техниките на водене на разпит. Но ако я изречеше човек, който не печели нищо, вероятността да му въздейства бе по-голяма.

Уорд погледна Апълярд, който остана невъзмутим, и след това се обърна отново към Сам.

— Наистина ли няма друг начин?

Тя поклати глава и се възползва от несигурността му.

— Не, мисля, че няма. Имахте ли връзка с нея?

Отново напълни дробовете си с дим.

— Това ще нарани Джон. Няма ли начин да го избегнем? Винаги ми е бил добър приятел.

Сам погледна Медоуз, който поклати глава решително.

— Ако това ще бъде част от защитата ви, той е длъжен да го научи. Съжалявам.

Уорд се отпусна в стола си и затърси изход от затруднението. Знаеше, че няма такъв. Алтернативата бе да нарани приятеля си или да излежава доживотна присъда и ако признанието за връзката щеше да подпомогне шансовете му, трябваше да избере първото. Извърна поглед към Сам.

— Добре де, да. Имах връзка със Софи.

Тя се отпусна. Искаше й се да се усмихне. Имаше усещането за безрадостна победа.

 

 

Шармън реши този път да се обади на Сид Буут в местното управление на разузнаването, като използва фалшиво име, а не да се среща с него на друго скапано погребение. Даде му сведенията от разчетения надпис на часовника, намерен на местопрестъплението, и го помоли да ги провери. Винаги имаше шанс да се открие произходът на някоя вещ, за да бъде идентифицирана. Шансът невинаги бе голям, но все пак съществуваше. Сид се съгласи да свърши работата, стига да има „почерпка“, както обичаше да нарича подкупите. Шармън се съгласи с готовност, стига да не беше голяма. Вече нищо не бе безплатно. Даже и между приятели и колеги. Къде се бяха дянали лоялността и другарството, питаше сам себе си.

За голяма негова изненада Сид му даде отговор за по-малко от два часа. Обади му се вкъщи от уличен телефон. Той не обичаше да поема рискове.

— Научих нещо за надписа, който ми даде.

Последва пауза, сякаш чакаше Шармън да скочи и да закрещи от благодарност в слушалката. Но той не го направи, защото бе просто бизнес.

— Задигнат е при обир на Кингс Лин. Гадна работа, имало е и загинал.

— Продължавай, Сид. — Шармън усещаше нарастващо вълнение. — Не ме дръж в напрежение.

— Било е взлом в малко селце, Бриджфорд, но нещата се объркали. Собственикът се върнал посред нощ и хванал крадеца да тършува из чекмеджетата. Онзи го нападнал и го пребил. Човекът починал няколко дни по-късно.

— Подвели ли са някого под отговорност?

Последва пауза, докато Сид прочете данните пред себе си.

— Не, но подозират кой е извършителят.

— Кой?

Последва нова пауза, докато Буут обърне страницата.

— Някакъв скитник на име Алекс Джонсън, известен иначе като Спейд. Гадно копеле, в досието му са изброени почти всички престъпления, но най-вече прояви на насилие.

Шармън усещаше, че започва да нервничи.

— Ще дойда да взема листовете.

— Хич не си го и помисляй — засмя се Буут. — Ще се срещнем на паркинга на „Теско“ след тридесет минути и гледай да ми приготвиш голямо питие.

Стан знаеше, че има предвид сто лири.

— Там ще съм, Сид, но гледай и ти да дойдеш.

Точно се готвеше да затвори, когато Сид извика, че не е свършил.

— Детективът, който се занимава със случая, е Бил Флеминг. Може и да си струва да поговориш с него. Часовникът още ли е у теб?

— Не — излъга той, — беше унищожен при проверката на надписа.

После остави слушалката и тръгна към колата си. Спешно се нуждаеше от информацията на Буут.

 

 

След няколкото мига, в които всички осмислиха казаното, Сам продължи:

— Защо не сте признали пред никого досега?

Медоуз го изгледа подозрително, докато тя задаваше въпроса.

— Исках да запазя паметта й и репутацията на Джон. Току-що стана министър в кабинета.

Сам кимна.

— Зная. Но репутацията му със сигурност не струва колкото живота ви. Все пак нали вината не е негова.

Уорд се усмихна и запали трета цигара.

— Обществеността не го възприема точно така. Възрастен мъж, чиято по-млада съпруга му слага рога. „Няма по-голям глупак от стария глупак.“ Нали знаете какво ще си кажат. А Джон струва повече от това.

Сам му съчувстваше, но не бе удовлетворена.

— Тогава защо изобщо сте имали връзка?

— Бяхме привлечени един от друг — сви рамене той. — Нищо особено. Не сме възнамерявали да избягаме заедно. Просто в онзи момент ни се струваше оправдано и бяхме много внимателни. Но нямаше да продължи много дълго.

— Кога я видяхте за последен път?

Той се поколеба за момент, като с поглед поиска от адвоката разрешение да говори, а после реши сам.

— В нощта, когато бе убита.

Медоуз се намести неудобно на стола си, ставаше много заплетено.

— Защо тогава? — продължи разпита Сам.

— Джон бе на някакво парти на Камарата на общините. Роджър — работникът, почиваше тази нощ, май беше в Лондон, затова къщата бе на наше разположение. Беше хубаво.

Медоуз се намеси внезапно, тъй като се чувстваше малко пренебрегнат и недоволен от развоя на събитията.

— Вързахте ли я, преди да правите секс?

Уорд го изгледа кръвнишки.

— Ако пак ме прекъснете, ще спра.

Сам се обърна и вдигна ръка, за да накара инспектора да замълчи, преди да съсипе всичко. Обърна се отново към Уорд, който все още изглеждаше раздразнен от намесата на Медоуз.

— Правихте ли секс?

Той кимна, преди погледът му да мине край нея и да спре на Дик.

— И си беше нормално и старомодно, без никакви екстри.

Инспекторът го изгледа безучастно, без други забележки.

— В нея ли свършихте?

Уорд взе четвърта цигара и започна да я пали. Впил очи в пакета на масата, той отвърна:

— Да, и не веднъж.

Сам знаеше, че въпросът е труден, но трябваше да го зададе.

— Това не беше ли малко опасно?

— Защо? — изгледа я подозрително той.

— Не се ли придържахте към безопасния секс?

— Тя вземаше хапчета, а никой от нас не смяташе, че представляваме заплаха един за друг. А и без презерватив е по-хубаво.

— Мислех, че господин Кларк се е надявал да имат деца.

— Така беше — сви рамене той. — И тя искаше да му роди деца, но не толкова скоро. Както казах, връзката ни не беше трайна.

— По кое време си тръгнахте?

— Около полунощ.

— В какво състояние беше тя, когато я оставихте?

Замисли се над въпроса за момент, сякаш си припомняше усещанията.

— Беше добре. Малко нервна, но напълно доволна.

— Работникът беше ли се върнал?

Отново се замисли.

— Не зная, не го видях. Не си спомням да е светело.

— Тя беше ли облечена? — продължи Сам.

Уорд поклати глава.

— Не, беше с копринена нощница… — Направи пауза за няколко минути и мислено отново се върна към въпросната нощ, а лицето му се смекчи при спомена. — Изглеждаше прекрасно.

Сам почака, като размишляваше какъв да бъде следващият въпрос.

— Сигурен ли сте, че наоколо не е имало и някой друг, когато напуснахте къщата?

Той бавно поклати глава, а умът му прехвърляше видяното през онази нощ като на видеофилм в забавен каданс, сякаш търсеше точния кадър. Не откри нищо. Поклати глава решително.

— Нямаше нищо, никого. — После, като че ли току-що му бе хрумнало, добави: — Всъщност имаше нещо…

Сам веднага скочи.

— Какво?

Уорд направи пауза, несигурен в основанията си и питайки се дали си струва да го сподели.

— Нещо я тревожеше, и то много.

— Какво например?

— Не зная — сви рамене той, — но имах чувството, че бе някак си нервна.

— Съпругът й?

— Не, не беше той. — Уорд тръсна глава енергично. — Джон не би наранил и муха. На него само устата му е голяма, ако ме разбирате. Не, беше някой или нещо друго.

— Но нямате представа какво? — въздъхна Сам.

— Ако имах, щях да ви кажа — сви рамене мъжът.

Тя знаеше, че говори истината. Но се питаше каква би могла да е причината за безпокойството на госпожа Кларк. Може би срещата с психоаналитика Анди Хърман по-късно тази седмица щеше да разкрие нещо. Най-после можеше да обясни наличието на неговото ДНК у мъртвата. Сега трябваше само да докаже, че сношението е било доброволно и че Уорд казва пълната истина.

 

 

Ако пътуването до „Линкълн“ беше неприятно, то на връщане бе още по-лошо. Сам си купи списание от един павилион за вестници, така че разговорите щяха да бъдат още по-ограничени от преди. Дори бе помолила Медоуз да свали найлоновата му опаковка. Алергична към найлон или други такива глупости.

Медоуз бе облекчен от тишината. Не му бе нужно занимание, вече си имаше достатъчно грижи. Сякаш бе между два свята. Информацията, която Уорд бе дал на Сам, бе интересна и обясняваше наличието на неговото ДНК у жертвата, но той можеше и да лъже. Имаше достатъчно време да го съчини през дългите дни, прекарани в килията — хората, особено такива като Уорд, наистина много размишляват, когато са затворени. Вероятно бе получил и съвет от съкилийници. Проблемът бе, че това действително помагаше за защитата му, а отговорността бе негова. Какво, по дяволите, щеше да каже Адамс? Медоуз започваше да съжалява, че бе послушал Шармън. И все пак сега, за разлика от преди, се съмняваше, и то сериозно, във вината на Уорд. Не беше просто заради ДНК, а и заради обяснението за възлите. Ето какво бе премълчал Шармън. Бе благодарен, че поне не се налага да се върне при копелето с протегната за милостиня ръка и да проси сведения.

Изведнъж гласът на Сам прекъсна мислите му.

— Къде бяха открити въжето и списанията?

Медоуз обърна очи към нея, несигурен дали да отговори — в края на краищата тя беше негов враг. Но от друга страна, вече знаеше достатъчно, за да го натопи, така че какво толкова.

— В градинската му барака.

— Какво, и въжето, и списанията? — изненада се тя.

Той кимна, а патоложката продължи упорито с въпросите си.

— А бараката беше ли заключена?

Медоуз сви рамене, опитвайки се да си спомни, но не можеше.

— Нямам представа.

— Значи всеки би могъл да се вмъкне вътре и да подхвърли тези работи. Имам предвид, ако не е била заключена. Значи не са влизали с взлом?

— Не. — Започваше да се чуди накъде биеха всичките тези въпроси.

— Значи уликите може да са нагласени? — Сам започваше да напомня на адвокат на защитата.

— Може, но не бяха. Не забравяй отпечатъците по чантата, в която бяха списанията със садистична тематика. Със сигурност са негови.

Тя кимна заинтригувано.

— Някога чел ли си женски списания?

— На такъв ли ти приличам? Я не се занасяй! — изсмя се презрително инспекторът.

Сам му се усмихна и му показа найлоновата опаковка, която бе свалил от любимото й списание.

— Но твоите отпечатъци са навсякъде по лъскавата му повърхност. Значи трябва да си го чел.

Медоуз се вгледа в нея, впечатлен и слисан едновременно. Ако някога й се приискаше да зареже медицината, помисли си той, от нея можеше да излезе страхотен адвокат.

 

 

След три дни почти непрестанна работа Питър Хъд най-после бе приключил. Творението му бе необикновено във всеки смисъл на думата. Обикновено градеше реконструкцията около действителния череп, но след като бе лишен от тази възможност, трябваше да го стори по памет и докосване. В процеса на работа той спираше от време на време и опипваше глината под пръстите си, опитвайки се да си представи черепа на мъртвата и усещането за него. Единственият му голям проблем бе Фиона. Първо тя идваше и не спираше да се оплаква, а после спря да идва и провеждаше само глупави кратки телефонни разговори, в които му съобщаваше с кого е и какво можели да правят по-късно. Само блъфираше, достатъчно добре я познаваше. Обичаше да си приказва, но не и да действа. И все пак я оставяше да се забавлява, като се преструваше, че се дразни и ревнува. Изглежда, това я устройваше.

Изненадан бе колко време и енергия бе вложил в изработването на главата. Почти не спираше за храна и сън, само работеше, решен да я завърши и да види как в действителност е изглеждало момичето от моргата. Отначало си мислеше, че се старае да спази срока на доктор Райън, тя изглеждаше така запалена, но после времето си вървеше, а той ставаше все по-обсебен от работата и осъзна, че го прави заради себе си. Може би Фиона го бе почувствала. Понякога беше доста избухлива, но поведението й в момента бе нетипично. Обикновено бе толкова спокойна. Вероятно, мислеше си той, е започнала да ревнува от връзката му с мъртвото момиче. Всъщност, откакто бе с нея, никога не бе поглеждал друга. Сега обаче в живота му имаше жена, е част от жена, но тя заграбваше всичкото внимание, дължимо на Фиона. Не искаше да я загуби все пак, затова реши да й се реваншира по-късно. След завършването на главата щеше да има повече време за нея, а новата му „любовница“ щеше да бъде прогонена обратно в моргата на доктор Райън, за да прекара там дните си, докато открият самоличността й.

Още няколко движения с ножа и бе готова. Хъд се отдръпна и се вгледа в работата си. Обиколи я, попипвайки тук-там, като се опитваше да оправи това или да придаде вярната пропорция. Искаше доктор Райън да е доволна от свършеното. И все пак най-много желаеше самият той да е доволен. Проблемът бе, че колкото повече я гледаше, толкова по-неудовлетворен се чувстваше. Нещо липсваше, но не знаеше какво. Също като в приказката за Мечо Пух — колкото повече се взираше, толкова повече го нямаше. Все пак бе сигурен, че има добра прилика и най-малкото щеше да помогне при идентифицирането на горкото момиче. Наистина беше красавица. Каква загуба! Знаеше, че има определени неща, които дори и неговият гений не би могъл да постигне, и си задаваше въпроси.

Какъв цвят са били очите й? Колко дълга и гъста е била косата й, каква е била усмивката й?

Започваше да се чуди и за личността й. Дали е била щастлива и весела? Кого е обичала и кой я е обичал? Била е почти на неговите години. Дали не е било възможно самият той да я обикне? Не се съмняваше, че би могъл. Но дали тя би отвърнала на чувствата му? Знаеше, че повечето жени го правеха заради артистичната му натура. Е, заради това и заради момчешката му хубост, разбира се. Колкото и странно да бе, съзнаваше, че Фиона е права. Влюбваше се в това мъртво момиче. Като мъж, обсебен от картина, той бе запленен от един натрапчив образ. Преди да покрие творбата си с влажен парцал, взе фотоапарата и засне главата от всеки ъгъл, за който се сети. Ако по-късно тя трябваше да отиде при доктор Райън, поне щеше да я има за спомен. Можеше дори да направи друга по снимките. Но тогава просто щеше да се сблъска със същия проблем. Как изкуството улавя същината на една личност? В отговора се състоеше разликата между посредствеността и гения.

Най-сетне, удовлетворен, че има всички снимки, които желае, вдигна влажния парцал и го положи върху главата, след което слезе по стълбите, за да се обади на патоложката от телефона на стълбището.

 

 

Медоуз остави Сам в къщата й. Когато отбиваха по алеята, забелязаха стария форд на Шармън, паркиран до вратата. Дик изгледа първо него, после и спътницата си.

— Искаш ли да вляза? За да се уверим, че ще се държи подобаващо.

Тя се взря в колата му през задното стъкло. Наистина беше неговата, но от собственика й нямаше и следа и се питаше къде ли е. Обърна се към Медоуз.

— Не, няма нищо, съвсем способна съм да се справя със Стан Шармън.

— Е, щом си сигурна — кимна той.

Истински се радваше на решението й. Последното нещо, което му се искаше сега, бе да се сблъска с бившия си партньор.

— Сигурна съм. Благодаря ти за днешния ден. Надявам се, че не ти е дошло множко. Зная, че пое риск.

Усмихна й се. Това бе единственият път, доколкото си спомняше, когато Медоуз й се бе усмихвал.

— Определено ми даде няколко теми за размисъл, доктор Райън. Преди нещата изглеждаха много по-прости.

„Почти комплимент“, помисли си Сам.

— Ще кажеш ли на Адамс?

— Трябва — кимна той. — Но засега ще го поотложа, за да съм сигурен, че ще му го поднеса по подходящ начин. Нали разбираш?

Разбираше го.

— Успех!

Той кимна в знак на благодарност, а тя излезе от колата и тръгна към входната врата. Изчака я да влезе благополучно и най-сетне потегли.

След като се прибра, Сам нахрани Шоу, преди да й е отхапал крака, и се запъти към задната градина да намери Шармън. Той седеше на най-високото място, на любимата й дървена пейка с изглед към полята. Чу я да приближава.

— Страшно ми харесва къщата ти, има невероятна гледка.

Сам седна до него.

— Благодаря ти, и на мен ми харесва гледката. Една от причините, поради които я купих.

След като приключиха с незначителния разговор, Шармън започна по същество.

— Как мина? Медоуз се държа прилично, нали?

— Безупречно. И мина добре.

Той бавно извърна поглед към нея.

— Е, какво откри? Имаш доста самодоволен вид.

Наистина изпитваше самодоволство, но се разтревожи, че си е проличало. Опитваше се да контролира чувствата си.

— Уорд призна, че е имал връзка със Софи Кларк и че е спал с нея в нощта, когато е била убита.

Шармън отново насочи поглед към полята.

— Сериозно? Почти го бях отгатнал. Но това все пак не означава, че не я е убил, нали?

Тя се съгласи, но с известна резервираност.

— Не, не означава, но обяснява наличието на неговото ДНК у нея. Сигурна съм, че е невинен.

Шармън изръмжа.

— И аз, но не ние трябва да бъдем убедени, нали?

— Освен това не се занимава с корабоплаване и никога не е бил скаут.

— Зная — кимна Стан. Сам го изгледа въпросително. — Дик ми каза. Още нещо?

— Според мен успях да убедя Медоуз, че въжето и списанията може да са били подхвърлени в бараката на Уорд. — Шармън кимна доволен. — Но има и още нещо, което не споделих с Дик.

Той отмести очи от полето и ги извърна към нея.

— Какво?

— Изведнъж разбрах, докато разговарях с Уорд, защо филтрите на всички цигари, които намерихме на местопрестъплението, бяха откъснати.

Шармън не отговори, просто чакаше нетърпеливо Сам да му обясни.

— Убиецът не е искал неговото ДНК да бъде открито по тях, затова ги е прибрал. Бил е наясно, че установяването на разликата между него и онова, което намерихме в тялото й, ще ни наведе на мисълта за намесата на друг човек.

Той се взря в нея за момент, после се наведе и я целуна по бузата. Сам бе изненадана и поласкана и усети, че се изчервява леко.

— А ти откри ли нещо? — попита го, като се опита да прикрие объркването си.

— Само това, че часовникът е бил откраднат от човек на име Спейд, който понастоящем се издирва във връзка с убийство, съпътстващо кражбата.

Сам се ококори.

— Божичко! В тази история пък нищо не е ясно! Има ли някакъв шанс да открием този тип?

— Направих някои сондажи, може да получа резултат. Проблемът е, че всичко това не е станало в Кингс Лин и е малко извън моя периметър.

Сам бе все по-заинтригувана.

— Откога те безпокоят полицейските граници? Както и да е, какви сондажи си направил?

— Познавам неколцина скитници, които ми дължат някоя и друга услуга — отвърна скромно той. — Ще видим.

Май познаваше доста хора, които му дължаха по няколко услуги. Сам често се питаше дали не преувеличава. Но вероятно не бе така.

— Нещо друго?

— Не е ли достатъчно? О, да, има още нещо. Трябваше да платя двеста лири за тази информация. Ако наистина ще делим по равно, дължиш ми една стотачка.

— Чудесно, взе ли разписка?

Шармън я изгледа навъсено.

— Само се пошегувах.

Докато седяха, потънали в размисъл, телефонът в къщата внезапно иззвъня. Сам бързо тръгна надолу по пътеката към кухнята и го вдигна. Беше Хъд. Когато приключи с разговора, тя се върна обратно по пътеката при Шармън.

— Беше Питър Хъд. Завършил е главата. Искаш ли да дойдеш с мен да хвърлиш едно око?

 

 

При неизменното натоварено движение в Кеймбридж им бе нужен малко повече от час, за да стигнат до „Тринити“. Сам все още имаше добри отношения с главния портиер и той й разреши да паркира в Ню Корт. Докато вървяха към стълбище „И“, един глас изведнъж извика към тях от отсрещната страна на двора.

— Хей, почакайте! Ще се кача с вас.

Двамата спътници се обърнаха и видяха Питър Хъд да тича към тях със сандвич в ръка.

— Съжалявам, че не бях тук, излязох да хапна нещо. Е, искате ли да я видите?

Шармън остана равнодушен, но Сам кимна почти развълнувано.

— Благодаря ти, че свърши толкова бързо. Доволен ли си от резултата?

Художникът ги поведе по стълбището.

— Да. Смятам, че това е една от най-добрите ми творби.

Шармън се намеси.

— Поздравления, но прилича ли на нея?

Хъд стигна до вратата и пъхна ключа.

— Това не е точна наука, разбира се, но мисля, че да.

Отвори и пристъпи вътре. Докато влизаше, зяпна и от гърлото му се откъсна драматичен вик.

— Кой, по дяволите, е извършил това?

Шармън и Сам си проправиха път покрай него. Когато влязоха, видяха причината за нещастието му. Главата бе бутната на една страна, а лицето бе накълцано на парчета с ножа за глина и от него не бе останало достатъчно, за да свърши работа при разпознаването.

Докато Шармън наблюдаваше, явно раздразнен от събитията, Сам коленичи до разстроения творец.

— Имаш ли представа кой може да е го е направил? — Виждаше, че малко му остава да заплаче.

— Не, никаква — поклати глава той.

— Стаята ти беше ли заключена, когато излезе?

Той кимна.

— Нали видяхте, че отключих, когато се върнах.

— Кой друг има ключ?

Хъд отново поклати глава и повдигна в ръце късчетата глина, след което отново ги пусна на пода.

— Никой, абсолютно никой.

— Нито дори Фиона?

Художникът се изправи, вдигна ръце и се опита да залепи отломките отново към главата. Сам му помогна.

— Не би го направила. Зная, че може да е малко ревнива, но не е и злонамерена. Освен това тя няма ключ.

— Сигурен ли си? Възможно ли е да си й го дал някога и да не ти го е върнала още?

— Да, сигурен съм. Вижте, при мен идват доста голи модели, не исках Фиона да си направи погрешни изводи.

„Или пък правилни“, помисли си Сам цинично.

Шармън закрачи из стаята.

— Липсва ли нещо?

Хъд се огледа.

— Видимо не. — Приближи се до голям люлеещ се стол в далечния край на стаята и взе една червена възглавница, която седеше в ъгъла му. Под нея имаше висококачествен фотоапарат с някакъв специален обектив. — Фотоапаратът е тук, това е добре. — Насочи поглед към Сам. — Направих й някои снимки, преди да я покрия. Лентата трябва да е все още вътре.

Сам му издърпа фотоапарата почти инстинктивно, страхувайки се да не загуби ценното му съдържание.

— Ще ги дам да ги проявят, може ли?

Хъд кимна. Нямаше голям избор, след като тя бе решена да задържи апарата и филма.

Шармън отново се взря в стаята.

— Сигурен ли си, че нищо не липсва?

Хъд проследи погледа му.

— Напълно.

— Тогава извършителят е дошъл тук единствено за да разруши главата. Явно някой е по петите ни. Трябва да разберем кой.

Художникът беше обезпокоен от прямото съобщение на детектива.

— Нали не съм в опасност?

— Вече не. Човекът си е свършил работата, за която е дошъл. Добре че не си бил тук обаче, защото е можело да те нападне.

Хъд изведнъж седна с подкосени крака, осъзнал напълно възможните последствия от инцидента.

— Добре че не е знаел за снимките, иначе щеше да се позабави. Тогава щяхме да те стържем от пода като глината.

Като забеляза нарастващото безпокойство на Питър, Сам се обърна към Шармън:

— Достатъчно, Стан, остави го на мира. Не забравяй, че ни направи услуга.

Полицаят вдигна ръце и възнегодува.

Тя прекоси стаята и седна до художника.

— Слушай, не обръщай внимание на голямото черно чудовище ей там, изобщо не си в опасност. Ако някой е застрашен, то това сме ние със Стан и да се надяваме, че ще се добере първо до него. — Шармън й се ухили. — Тъй като не е успял да свърши онова, за което е дошъл, може и да се е издал, затова се съмнявам да се върне. Хайде да проявим тези снимки и да видим какво има на тях. Вероятно ще можем да отбележим някакъв напредък в идентифицирането на момичето, а това ще ни приближи и към откриването на убиеца й.

Хъд я погледна.

— Мога ли и аз да получа копия от тях?

— Няма проблем — кимна тя.

Той не бе свършил.

— Ако откриете коя е и се натъкнете на истински нейни снимки, бих искал да дойда да ги видя.

С периферното си зрение Сам видя, че Шармън поклаща решително глава, но не му обърна внимание.

— Разбира се, че може. Да се надяваме, че ще е възможно най-скоро.

 

 

Докато шофираха бавно по моста на „Тринити“ към задните ливади, Сам насочи очи вляво към прекрасната гледка на колежа „Сейнт Джонс“. Често си мислеше, че от този ъгъл той е най-красивият колеж в Кеймбридж. Нищо чудно, че Хитлер е пожелал да го използва за щабквартира след нашествието си в Англия. Но повечето от колежите в града, каза си тя, имаха поне една малка част, която не можеше да бъде описана без употребата на суперлативи. Всички бяха красиви и въздействащи по свой собствен начин. Докато продължаваше да се възхищава на „Сейнт Джонс“ през опасаната от дървета улица, пронизващият глас на Шармън прекъсна мислите й.

— Повярва ли му?

Сам извърна поглед към него, питайки се за миг за кого говори. После, след като се съсредоточи, се досети.

— Да, повярвах му. Защо да се съмнявам?

Той явно не бе така сигурен.

— Просто ми се стори странно. Кой, по дяволите, би могъл да знае, че той изработва тази възстановка, да има сведенията и решителността да я унищожи? А и би трябвало да разбира, че така само ще ни позабави.

— Кой знае? Но не мисля, че Хъд има нещо общо с това, иначе защо би направил снимките. Нали и само те са ни достатъчни всъщност?

Шармън кимна несигурен.

— Предполагам, че да. И все пак нещо не се връзва.

Докато пътуваха към „Парк“, той внезапно пое по друг път и се отдалечи от болницата. Обърна се към него смутена.

— Къде отиваме?

— В апартамента ми — отвърна й, без да се обръща.

— Мога ли да попитам защо? — Надяваше се, че не е издала тревогата си.

— Не се притеснявай, докторе, зная си мястото, в пълна безопасност си.

Тя се опита да изкаже възмущение.

— Нямах това предвид!

— О, да бе, как не! Причината да отидем до апартамента ми е, за да ти покажа нещо, което би представлявало интерес. Исках да го видиш. — Тя кимна, но той чувстваше, че все още е неспокойна. — Повярвай ми, Сам, като имам предвид миналото ти и мястото, където живееш, водя те у дома само защото смятам, че е важно. Иначе не бих се оставил да бъда прицел на критика, след като зная, че ще разкрия недостатъците си.

Отговорът я засрами.

— Добре, да видим какво имаме.

Пътуването до дома му отне по-малко от десет минути. Тя забеляза контраста между разкоша на колежите и малко мрачния жилищен комплекс с общински сгради, в който се озова. Някои части все пак бяха приятни, имаше кътчета, които обитателите се бяха опитали да превърнат в колкото се може по-порядъчни места. При цялото си старание обаче не бяха успели напълно да заличат чувството на упадък, натрапващо се навсякъде из района.

Апартаментът на Шармън бе на третия етаж на жилищен блок, наречен „Мартин Лутер Кинг Тауърс“. Намираше се в една от най-добрите части на комплекса и се охраняваше двадесет и четири часа от пазач и няколко видеокамери. Жилището бе по-хубаво и интересно, отколкото бе очаквала. Сам считаше, че повечето полицаи са еднообразни и им липсва въображение или притегателна сила и смяташе, че домовете им си приличат като живота им. Но апартаментът на Шармън не бе такъв. Беше светъл и просторен, с подобаващи тапети, килими и завеси. По стените имаше съвременни картини, интересни стъклени и порцеланови съдове по полиците и над дузина готварски книги в кухнята. Но най-впечатляващите предмети бяха десетките малки и големи изрисувани войници, подредени на полкове из апартамента. Имаше и множество купи и почетни значки, напомнящи различни конкурси за изобразително изкуство от Великобритания и почти всяка европейска страна.

Шармън влезе в кухнята и сложи чайника.

— Кафе?

Сам вдигна поглед.

— Да, моля! — Реши да се пошегува. — Не знаех, че си играеш с войничета, Стан. Не си ли малко старичък?

Той се върна в стаята.

— Не си играя с тях, оставям това на военачалниците. Рисувам ги. Това ме отпуска и успокоява разсъдъка ми.

Приближи се до лавиците с книги, където бяха разположени много от тях, и взе един особено красив офицер от кавалерията. Подаде го на гостенката си.

— Много е хубав, нищо чудно, че си спечели толкова много купи.

— Седемнадесети кадрил, 1854 г., щурмът на „Бригадата на Светлината“. Едно от най-големите военни поражения, претърпени от британския кавалерийски полк, и в същото време най-славно и паметно събитие.

— „Половин левга, половин левга напред, в долината на смъртта навлязоха със своите коне.“

— Тенисън?

— А, и от поезия разбираш? — Сам бе впечатлена.

— Само ако е военна. — Шармън се отправи обратно към кухнята.

— Някои от най-въздействащите лирически творби в света се дължат на ужасите на войната.

Той се появи отново с две големи чаши кафе, от които се издигаше пара.

— „Лежим тук мъртви, прегърнали смъртта, избегнали позора на родната земя.“

Подаде на Сам нейната чаша, докато тя се опитваше да си припомни автора на стиховете. Накрая се предаде. Стан бе вътрешно зарадван, че накрая е успял да я надмине.

— Мислех, че ще го познаеш, Сам. А. Е. Хаусман, стар възпитаник на „Тринити“.

Тя му се усмихна. Добре де, едно на нула за него, но бе достатъчно впечатлена, за да се зарадва. Отпи от кафето си.

— Предполагам, че не си ме довел само за да ми покажеш войничетата си, така че какво искаше да видя?

Шармън се приближи до видеото и пъхна вътре касетата, открадната от дома на Роджърс.

— Сметнах, че трябва да видиш това. Не е много приятно, така че те съветвам да се стегнеш.

Пред очите й се занизаха най-грозните картини на изнасилване, содомия, мъчения и накрая убийство. Стори й се толкова жестоко и ужасно, че се наложи да се извърне и да помоли Стан да изключи видеото.

— Автентичен ли беше?

— Боя се, че да. Филмите идват от Източна Европа. От отдела за борба с порока смятат, че са правени в Босна по време на войната. Имало е много пленени жени и никой, който да спре издевателствата.

— Ами Обединените нации?

— Я не се занасяй — тръсна глава той.

— Колко такива записи има?

— Хиляди, включващи стотици жени. Някой прави бизнес от това.

Сам отпи голяма глътка от вече изстиналото си кафе.

— Къде намери този?

Стан се изправи и взе чашата й с намерението да й направи друго кафе.

— От работника на Кларк. Държи ги в апартамента си. Успях да открадна само тази, но имаше още много.

— Откъде се снабдява с тях? — извиси глас тя към кухнята.

— Все още не зная, трябва пак да го посетя. Сигурен съм, че ще ми сътрудничи, ако го помоля любезно — провикна се Шармън в отговор.

Сам знаеше какво точно означава според Шармън „да го помоли любезно“, но не възрази. Ако някой заслужаваше да бъде сритан, то това бе Роджърс. Не можеше да си спомни да е била по-ужасена от нещо в живота си, а хората правеха пари от това. Накъде вървеше човечеството, по дяволите?

Шармън се появи с нови две димящи чаши.

— Добре ли си?

Тя кимна, но не се чувстваше добре, бе дълбоко потресена и ужасена от онова, което й бе показал. Докато поемаше чашата от ръцете му, на вратата се почука. Стан отвори. В стаята влезе младо и привлекателно момиче, което я погледна заплашително.

— Коя е тая, по дяволите, някоя от твоите мръсници ли?

Изгледа го ядосано.

Сам бе стъписана и объркана, докато той изглеждаше развеселен от всичко това.

— Кейт, бих искал да се запознаеш с доктор Райън, за която съм ти разказвал. Сам, това е приятелката ми, Кейт.

Сам се изправи и подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, Кейт, или поне така мисля.

Момичето се изчерви и й подаде ръка.

— Съжалявам, доктор Райън, просто си помислих, е, нали знаете какво. Извинете.

Патоложката остави чашата си на масата и се обърна към подсмихващия се Шармън.

— Ще ви оставя насаме тогава. Обади ми се, когато се видиш с Роджърс, за да ми кажеш какъв е резултатът, чу ли?

— Добре — кимна той. — Извинявай за Кейт, малко е избухлива и доста пряма понякога.

Сам насочи поглед към все още притесненото момиче.

— Налага се да е такава, след като е с теб.

 

 

Шармън трябваше да чака повече от половин час, преди Роджърс най-после да се прибере в апартамента си. Беше паркирал в далечния край на улицата, за да може да наблюдава къщата добре, без обитателите й да могат да го виждат. След като мъжът се върна, изчака няколко минути, за да го остави да се отпусне, преди да спре на алеята зад неговия рейндж ровър. Излезе от колата, отиде до полуотворената врата и почука. Роджърс се показа почти веднага и го изгледа ядосано.

— Питах се дали ще се появите отново. Не сте никакъв шибан журналист, обадих се във вестника.

Без да изчака отговор, сви пестник и замахна към лицето на Шармън. Той отстъпи встрани и го контрира със своя юмрук, като го уцели точно под ребрата и му изкара въздуха. Мъжът се сгърчи на земята, притискайки корема си, мъчейки се да поеме въздух. Сграбчи го за задната част на якето, вдигна го и го завлече по пода до дневната, където го стовари на килима. После се върна в коридора, за да затвори вратата.

Когато влезе отново в дневната, завари Майкъл да се мъчи да се изправи на крака, хванат за масичката за кафе. Отсечен ритник точно зад десния бъбрек го запрати отново на пода и сложи край на този опит. Мъжът лежеше проснат, държейки се за гърба и викайки от болка. Докато той се гърчеше, Шармън настъпи тежко врата му, пресече притока на въздух и започна да го души. Остана така няколко мига, като натискаше силно и затрудняваше дишането на вече изтощения човек. След като резултатът от дадения урок го удовлетвори, отпусна крака си.

— Ще ви задам поредица от въпроси, господин Роджърс, и единствено от отговорите ви зависи колко силно ще притискам крака си към гърлото ви. Разбирате ли?

Отново увеличи натиска. Задушавайки се, Майкъл направи безплоден опит да отблъсне крака му. Накрая, приел поражението си, даде знак, че е разбрал. Шармън му се усмихна заплашително.

— Откъде взехте касетите?

— Какви касети?

Усили натиска, преди да размаха пред лицето му касетата, която бе откраднал.

— Да опитаме ли отново?

— От Интернет. — Човекът изглеждаше отчаян.

— Грешен отговор. — Натисна силно отново.

— Така е — отвърна той, давейки се, — ще ви дам адреса на уебстраницата, за да проверите сам.

Шармън леко отпусна крака си.

— Колко касети имате?

— Шест, всичките са ей там, вижте. Не съзнавах какво получавам. Сториха ми се малко пресилени, не съм ги гледал всичките.

Шармън извърна поглед и ги видя, подпрени до видеото.

— Сигурен ли сте, че това са всичките?

Отново понатисна, колкото да напомни на Роджърс кой командва.

— Да, да. Вижте, това са всички. И между другото, кой сте вие, по дяволите?

Въпреки че пренебрегна въпроса, Стан бе доволен от отговора на мъжа. Свали крака си от врата му, прекоси стаята и взе записите. Прокара ръка инстинктивно под шкафа, на който седяха телевизорът и видеото. Естествено, там имаше скрита касета. Издърпа я и я погледна. Въпреки болката, Роджърс го наблюдаваше внимателно и напрегнато.

— Тази я оставете, тя не е от тях.

Шармън я сложи при останалите.

— Щом не е, значи няма да имате нищо против да я прегледам, нали?

Удовлетворен, че е взел всички записи, откъсна един лист от джобния си бележник, извади химикалка от най-горния си джоб и му ги хвърли на пода.

— Напишете ми необходимия адрес.

Роджърс изпълни заповедта веднага. Подаде му бележката и се срина отново на земята. Стан се наведе над него.

— Ако нещо в тази бележка не отговаря на истината, ще се върна. Ясно ли е?

Роджърс кимна.

— Хубаво. Значи повече няма да се видим, нали?

Майкъл поклати глава.

Шармън обърна гръб на проснатата на пода фигура и си тръгна.

 

 

Когато се върна вкъщи, реши веднага да прегледа записите. Колкото по-скоро ги видеше и се убедеше, че на тях няма нищо особено интересно, толкова по-скоро можеше да ги предаде на Пана от отдела за борба с порока, заедно с името и адреса на Майкъл, и да го остави да се занимава с останалото. Надяваше Роджърс да гние в затвора с години. Тази вечер имаше среща с Кейт, но й се обади по мобилния телефон и я отложи. Не бе доволна от решението му, но бе готова да се примири. Най-много харесваше непредвидимостта му, така че едва ли можеше да се оплаче.

Той си направи кафе и пъхна във видеото първата касета. Беше подобна на предишната. Млади момичета бяха нападани, изнасилвани, измъчвани и накрая убивани по различен начин. Записите му напомняха на сериите „Петък, тринадесети“, но ужасите бяха истински. Когато стигна до четвъртата касета, вече му се гадеше от всичко това. Изправи се да изключи апаратурата, допускайки, че останалите ще са подобни. Но изведнъж бе прикован на място. След като записът свърши, вместо да остане черен, на екрана се появиха кадри на покойната Софи Кларк. Явно бяха заснети тайно иззад стени и храсти. Някои я показваха да плува в басейна по бански или просто да се пече на шезлонг. На други се разхождаше из градината със съпруга си или с Уорд или просто се занимаваше с градинарство сама. Онези, които го заинтересуваха най-силно обаче, бяха направени очевидно от дървото срещу прозореца на спалнята й. Тя бе записана как се съблича („Наистина е била красива“, помисли си Стан), после в стаята влезе мъж. Разпозна го веднага — беше Уорд. Двамата започнаха да се любят и продължиха, докато касетата свърши около петнадесет минути по-късно. Сексът бе страстен и за своя голяма изненада Шармън усети, че се възбужда. Превъртя набързо другите касети, за да види дали няма нещо друго, но бе разочарован. Явно Роджърс държеше ключа към целия случай. Трябваше да се върне и бързо да говори с него отново. Този път щеше да му се наложи да си понапрегне паметта повече.

Преди това остави шест от филмите в отдела за борба с порока заедно с обяснителна бележка до Пана. С касетата, на която бе записана Софи Кларк, отиде у Сам, но първо й се обади, за да се увери, че си е вкъщи. За негова голяма изненада тя го бе поканила на вечеря. Това би забавило срещата му с Майкъл и разпита, който нямаше търпение да завърши, но възможността му се струваше твърде хубава, за да я пропусне. Освен това имаше отличен шанс да й покаже какво е открил и да го обсъди с нея, преди да се върне при Роджърс, за да му измъкне истината с бой.

Лампичката на охраната присветна и докато той паркираше, котката на Сам се втурна от сенките в храсталака в далечния край на алеята. Опита се да я повика, но както собственичката й, Шоу ценеше независимостта си и не му обърна внимание.

Сам се появи на вратата, преди Шармън да успее да почука. Усмихна й се топло, преди да й подаде бутилка вино, видеокасетата и грижливо опакован подарък изненада.

— Какво е това? Наистина не беше нужно. — Тя бе зарадвана и трябваше да се бори с изкушението да го целуне по бузата. — Влизай, но и за миг не си помисляй, че мога да бъда лесно спечелена с подаръци.

Стан й се усмихна, прекрачвайки прага.

— Зарежи тая мисъл.

Сам се бе подготвила внимателно. От количеството готварски книги по лавиците в дома му бе заключила, че обича готвенето и добрата храна, затова не искаше да покаже недостатък, особено пред един мъж. Той изяде всичко сервирано и изглежда, искрено го хареса. Прекараха приятна вечер. Накрая взе касетата, която й бе дал на входа, и я пъхна във видеото. После седна на дивана до нея.

— Стан, това не е поредният филм с удушавания, нали? Не бих издържала още един такъв.

— Само гледай — поклати глава той.

Сам се съсредоточи, когато екранът светна. Бе искрено смаяна от внезапната поява на кадрите със Софи Кларк. Остана още по-втрещена от сексуалния акт с Уорд.

— Откъде я взе?

— От апартамента на Роджърс. Беше скрита под телевизора.

— Какво каза, когато я намери?

— Беше малко нервен, но не особено. Мисля, че му имаше нещо на гърлото.

— Значи, ще го посетиш отново?

Шармън се усмихна и кимна.

— Това ще бъде първата ми работа сутринта. Сега той е заподозрян, като Уорд.

— Значи това ще разбуни духовете.

Преди Шармън да успее да каже нещо повече, на входната врата се почука силно. Бе изненадана и хвърли око на часовника си. Минаваше полунощ. Кой, по дяволите, можеше да е? След като се изправи, тя тръгна към вратата и я отвори. За голяма нейна изненада отпред стояха Адамс, Медоуз и поне шестима униформени полицаи. Главният инспектор заговори пръв.

— Добър вечер, доктор Райън. Тук ли е Стан Шармън?

Преди да усети, Стан вече бе до нея.

— Тук съм, какъв е проблемът?

Адамс го изгледа право в лицето.

— Станли Шармън, арестувам ви за убийството на Майкъл Джон Роджърс. Имате право да мълчите…

Сам погледна шокирано първо Шармън, после отново Адамс. Това беше нелепо — трябва да имаше някаква грешка. Но нямаше. Главният инспектор пристъпи в коридора и хвана Шармън за ръката. Той се дръпна и полицаите отвън бързо се втурнаха към него. Сам нежно хвана другата му ръка.

— Няма нищо, Стан, ще се оправим.

Той я погледна и в този момент сякаш всичкият гняв го напусна. Протегна ръцете си и Медоуз, който не желаеше да поема рискове, бързо му закопча белезниците и го поведе навън към очакващия ги микробус. Докато си тръгваха, Адамс се обърна към нея:

— С теб ще поговорим по-късно.

Сам искаше да му отвърне, но й се стори, че моментът и мястото не са подходящи, а и бе разстроена от развоя на събитията, затова го отмина. Върна се в дневната, а в главата й препускаха мисли около случилото се току-що. На масата видя все още неразопакования подарък, който Шармън й бе донесъл. Вдигна го и го отвори внимателно. Беше войникът от полицата, на който се бе възхищавала.