Найджъл Макриъри
Паяжината (8)

Седма глава

Когато бе видяла Едмънд Муър да снима с камера на брега на реката, Сам бе изпитала тревога. Беше й хрумнало да го попита направо защо е там, но се бе отказала. В края на краищата, не бе сторил нищо нередно, така че тя предпочете да се срещне с Питър Андрюс и да види дали не би могъл да хвърли светлина върху странното поведение на Муър.

Почука на вратата на викария и не след дълго зърна усмихнатото му лице.

— Сам, каква приятна изненада. Влизай, влизай. Сигурно идваш заради коледния концерт. Мисля, че въпреки всичко можем да разчитаме на участието ти?

— Да, не се притеснявайте, но не за това съм дошла.

Той я изгледа любопитно и любезно я покани в просторното антре.

— Ще пийнеш ли един чай?

Сам поклати глава.

— Не, благодаря, не мога да остана дълго. Само исках да поговорим набързо.

— За какво?

— За Едмънд Муър.

Усмивката изчезна от лицето му и изведнъж я погледна доста сериозно.

— Да отидем ли в кабинета ми?

Тя кимна и го последва в малка тъмна стая. Изглежда, от години стените й не бяха боядисвани, което я правеше още по-мрачна. Тази обстановка ярко контрастираше с големия модерен компютър и принтера, които се намираха върху викторианското бюро на централно място в стаята. Андрюс посочи стол на Сам и седна зад бюрото.

— Е, кажи сега, какво е направил Едмънд?

Въпросът му я накара да се почувства малко неловко, като ученичка, която разказва измислици на учителя си.

— Всъщност не е сторил нищо нередно, просто го видях да ме снима онзи ден, когато правех оглед на трупа в реката. Стори ми се доста странно. Бих се учудила, ако има нещо общо с филма, който правите заедно.

Андрюс поклати глава.

— Със сигурност няма нищо общо с нашия малък филм. Бих дал следното обяснение за това: мисля, че Едмънд се е възползвал от възможността да заснеме нещо необикновено.

Сам не бе убедена.

— Къде работи?

— Някъде в научния център. Компютърен програмист е или нещо подобно.

— Предполагам, че има кола.

Свещеникът кимна.

— Бяло волво.

— Следователно не е имало причина да бъде на брега на реката в онзи ранен час.

— Не знам, може би е имало. Ще го попитам, ако желаеш.

— Но дискретно.

— Разбира се.

— Благодаря. Какво знаете за него?

Андрюс сви рамене.

— Не много. Пристигна в селото от Лондон преди малко повече от шест месеца заради работата си. Изглежда, компютрите и джудото са му хоби. Понякога помага в клуба…

— Рики ми каза.

— Изглежда, се надява да открие клуб по джудо в селото.

— Мисля, че учениците се страхуват от него.

— Твърде силно казано — намръщи се викарият. — Вярно, че е малко особен и че не е най-симпатичният човек, с когото съм се запознавал, но това е всичко. Понякога тийнейджърите са твърде жестоки съдници.

Сам се облегна на стола си.

— Честно казано, Питър, аз също се чувствам неловко в негово присъствие. Женен ли е?

Андрюс поклати глава.

— Не е.

— Има ли приятелка?

Отново безмълвно отрече.

— Знам за какво намекваш, Сам, и мисля, че грешиш, но дори и да не е така, личният му живот не ни засяга.

— Освен ако не използва клуба, за да има достъп до млади момчета.

Настроението на духовника внезапно помръкна.

— Не мога да се съглася с това. Имаш ли някакво доказателство?

Тези думи й напомниха за Том. Тя поклати глава.

— Не, все още нямам, но да се надяваме, че когато се добера до такова, няма да бъде твърде късно.

Андрюс въздъхна дълбоко.

— Слушай, Сам, ако наистина си загрижена, аз ще се опитам да следя нещата отблизо, но наистина смятам, че насочваш усилията си в погрешна посока. Той просто се чувства неловко в компания, това е всичко.

Тя все още не бе убедена и знаеше, че би трябвало да накара Том да провери дали Муър няма досие. Засега реши да не говори повече по този въпрос.

 

 

На следващата сутрин Сам стана рано. Бе прекарала неспокойна нощ, обмисляйки версия след версия. Бе трудно да заличи от съзнанието си постъпката на Муър.

Когато най-сетне слезе клатушкайки се по стълбите и влезе в кухнята, Шоу гальовно се отърка в краката й. Тя го вдигна и нежно го погали зад ушите. Имаше навик да го оставя навън и да го прибира, след като се върне от работа, но напоследък, когато температурата бе под нулата, му бе дала възможност да се възползва от топлината в кухнята и той охотно бе приел.

Разгърна вестника, който лежеше на кухненската маса, и прочете на първа страница: „Замръзнал труп намерен във водите на Кем“.

По-нататък в статията се описваше в общи линии откриването на тялото на Пар и се споменаваше, че ще бъде извършена медицинска експертиза, за да бъде установена причината за смъртта. Тези думи бяха последвани от предупреждение да не се пресича замръзналата река.

„Скоро ще се появят безброй подобни заглавия“, помисли си Сам.

— Добро утро!

Жизнерадостният глас на Рики я изтръгна от мислите й.

— Искаш ли чай?

— Не, току-що пих.

— Какво ще правиш днес?

— Ще опаковам багажа си. Изпитанието при леля Мод, не помниш ли?

Сам кимна и се усмихна.

— Мисля, че ще прекарате чудесно.

Рики се намръщи. Сам затвори вестника и се приближи към него.

— Не знаех, че си работил със Саймън Викърс в „Макдоналдс“.

Племенникът й напълни чайника и го сложи на котлона.

— Всъщност не съм. Той работеше почасово. Когато беше на работа, аз обикновено не бях.

— А в компютърния клуб вършехте ли много неща заедно?

Рики сви рамене.

— Не. Той прекарваше по-голямата част от времето си с Доминик…

— Доминик Пар?

— Да, същият. Наистина нямаше време за останалите.

— Разбираше ли от компютри?

— Беше много надарен, поне според твоя приятел Ерик.

— Защо не ми каза, че познаваш Саймън?

— А би ли трябвало? — намръщи се момчето.

— Знаеше, че се занимавам с неговия случай.

— Е, и какво ме засяга това?

Сам взе вестника и му го подаде.

— Видя ли сутрешния вестник?

Рики го взе и прегледа първата страница, като клатеше глава ту на една, ту на друга страна.

— По дяволите, кой би помислил?

Той върна вестника на леля си и продължи да приготвя чая, преструвайки се на безразличен към новината, но поведението и настроението му се промениха.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Племенникът й я погледна.

— Не го познавах толкова добре. Жалко е, но няма да се поболея от мъка заради това.

— Той каза, че си свястно момче.

— Наистина ли? Не знам защо, но не се погаждахме много.

— Как беше Доминик с компютрите?

— Беше добър, но не колкото Саймън.

— А използваха ли много Мрежата?

— През цялото време. Всъщност клубът бе създаден за това, а и беше безплатно.

— Имаш ли си име в компютърната мрежа, Рики?

Той допълни чайника.

— Мравка. Само не се смей.

Сам бе доволна, че поне това не скри.

— Няма на какво да се смея. А знаеш ли какви бяха имената на Доминик и Саймън?

Момчето сви рамене.

— Нямам представа, но би трябвало да е нещо, свързано с животни или насекоми.

Сега вече лъжеше, но Сам не знаеше защо.

— Защо насекоми?

— Защото Ерик искаше да използваме такива имена. Не ме питай защо. Той плащаше сметките, така че ние трябваше да се съгласяваме. Идваше и един странен човек, който също имаше необичайно име.

Той се замисли за миг и Сам се намеси:

— Паяка?

Рики се поколеба, преди да отговори, което бе явен знак, че въпросът го е притеснил.

— Не, не беше това. Беше Скакалец или нещо подобно.

— Знаеш ли кой е Паяка?

Племенникът й отмести поглед.

— Никога не съм чувал за него.

— Питам, защото в стаята на Саймън имаше различни рисунки на насекоми — продължи да го притиска Сам. — Една от тях бе на огромен паяк. Изглежда, се е страхувал от него по някаква причина.

Рики отново смутено сви рамене.

— Нямам представа.

Докато той пълнеше чашата си, Сам се приближи към него, обхвана с ръце главата му, накара го да се обърне към нея и прикова поглед в очите му.

— Чуй ме, Рики, ако знаеш нещо, трябва да го споделиш с мен. Наистина нямах намерение да ти казвам, но мисля, че Саймън и Доминик са били убити, и предполагам, че онзи Паяк има пръст в това. — Той се изтръгна от ръцете й и извърна глава, но тя продължи: — Трябва да попречиш някой друг да пострада, дори самият ти.

— Казах ти, нищо не зная.

Прекъсна я звънът на телефона. Сам отиде във всекидневната и вдигна слушалката. Чу непознат глас.

— Доктор Райън?

— Да.

— Съжалявам, че ви притеснявам. Името ми е Гари Мичъл. Марша каза, че мога да ви се обадя, аз съм неин колега.

— С какво мога да ви помогна?

— Тя ме помоли да проверя нещо за една бутилка уиски и да ви уведомя какво съм открил.

— Е, какво открихте?

— Нищо особено. Само на две места в района се продава такава марка уиски. Едното е близо до центъра, а другото е в Хардуик, на около два километра от града.

— Би трябвало да се проверят — прекъсна го Сам.

— Вече го направих. Надявам се, че нямате нищо против.

Патоложката бе едновременно доволна и изненадана, че е проявил такова старание.

— Не, разбира се, че не възразявам. Какво установихте?

— В магазина в центъра не са продали нито една бутилка от три седмици, а в Хардуик са пласирали три за същия период.

— Това наистина е интересно, но как можем да бъдем сигурни, че въпросната бутилка е купена именно от Хардуик?

— Сравних отпечатъците на съдържателя на магазина с тези от бутилката и открих, че съвпадат. Мисля, че можем да бъдем сигурни, че е купена именно от там.

— Малко съм разочарована.

— Защо?

— Надявах се да са на убиеца.

— О, разбирам.

— Спомни ли си на кого я е продал?

— Не, за съжаление, но е сигурен, че не е било младо момче. Както изглежда, стриктно спазва правилата. Каза ми, че това е питие за познавачи. Годишно продава около двадесет бутилки.

— И няма представа на кого ги продава?

— Не, за съжаление.

— Е, наистина ви благодаря. Много любезно от ваша страна, че сте си направили труда.

— Няма защо, за Марша съм готов на всичко. Как е тя впрочем?

— Добре е. Скоро напълно ще се оправи.

— Радвам се, защото ми дължи почерпка.

— Аз също.

Сам затвори телефона и се върна в кухнята. На масата все още стоеше чашата с горещия чай на Рики, но от него нямаше и следа. Опита се да го извика, но знаеше, че е напразно. Беше излязъл.

 

 

Бе късен следобед, когато Том Адамс се върна до къщата на Джак Фолкънър. По-голямата част от напрегнатата работа, която кипеше предния ден, бе приключила и сега мястото изглеждаше пусто. Докато се движеше с колата по пътеката, която водеше до портата, на няколко метра пред себе си забеляза паркирано ново БМВ Z3, спортен модел. Огледа се наоколо, но не долови признаци на живот. Взе в ръка радиостанцията си и се обади.

— Главен инспектор Адамс до управлението, край.

— Главен инспектор Адамс, приемаме, край.

— Проверка в Националния полицейски компютър, моля.

— Почакайте един момент. — Последва кратка пауза, през която телефонистът се подготви да въведе данните. — Говорете, край.

— Червено БМВ Z3, спортен модел, регистрационен номер Папа, седемстотин трийсет и пет, Браво, Танго, Делта. Бих желал проверка за изчезване или кражба и данни за собственика, край.

Чу се пращене и гласът отговори.

— Почакайте.

Последва нова пауза, докато проверяваха номера.

— Потвърждение за червено БМВ Z3. Няма сигнал за кражба или изчезване. Регистрирана на името на Ребека Уебър, „Адбълтън драйв“ номер седемдесет и три, Епъл Хил, Кеймбридж. Искате ли разпечатка? Край.

— Не, не е необходимо.

Том прибра радиостанцията и излезе от колата. Бързо се придвижи до градинската порта, промъкна се под лентата, с която бе ограден районът, и се отправи към останките на изгорялата сграда.

Ребека Уебър стоеше в средата на развалините и ровеше с дълга пръчка. От време на време прекъсваше, за да се наведе да вземе нещо, привлякло вниманието й, или да направи снимка.

Адамс застана на известно разстояние и извика:

— Добър ден, Ребека. — Кимна към беемвето. — Имаш нова кола, много е хубава.

Тя изтърси саждите от белия си работен костюм.

— Както знаеш, всяка жена търси начини да се бори с кризата на средната възраст.

Адамс й се усмихна.

— Аз не мога да си позволя такава „криза“.

Дори със защитен костюм и високи гумени ботуши, тя изглеждаше привлекателна. Висока и стройна, с ведро младежко лице и буйни катраненочерни коси, които, щом се измъкнеха от качулката, се разпиляваха по раменете й. Том й се усмихна, докато тя се приближаваше към мястото, където бе застанал.

— Откри ли нещо интересно?

Ребека кимна.

— Всъщност доста неща.

Без да каже нищо повече, тя се запъти към колата с няколко плика с веществени доказателства, които здраво стискаше в ръка. Адамс нетърпеливо я последва.

— Е, какво откри?

Сложи пликовете до колата и започна да сваля защитния костюм.

— Дори не даваш възможност на момичето да се съблече. Не си ли чувал за прелюдия?

Въпреки че познаваше Ребека Уебър от известно време и я харесваше, отношенията му с нея бяха строго професионални и не бе готов да отвърне на флирта й. Отстъпи крачка назад и се извини.

— Съжалявам.

Щом свали костюма, тя се изправи и го погледна право в очите.

— Добре, какво искаш да знаеш?

Том се почувства малко неловко, преди да отговори.

— За палеж ли става дума, или за случаен пожар?

— Палеж.

— Сигурна ли си?

— Напълно, но, изглежда, ще се наложи да те убеждавам.

— Опитай.

— Въпреки че нямах възможност да проверя всички вероятни източници на огън — камината, електрическите контакти — мисля, че пожарът е тръгнал от дивана.

— Където е било намерено тялото?

— Да. Пораженията върху дъските на дюшемето около дивана и на тавана над него са най-големи. Ще бъде интересно да установя каква е бързината на горене на различните видове дървесина.

— Какво би променило това?

— Различните видове дървен материал горят при различна температура и с различна скорост. Щом установим това, можем да стигнем до най-различни заключения: кога е възникнал пожарът, видът му, причините. Сред развалините намерих и останките на стара газова бутилка. По всяка вероятност тя е причинила експлозията. Мисля, че е бил използван бензин, за да я възпламени.

— Какво те кара да мислиш така?

— Навсякъде има следи от него. Изгарянията на килима са съвместими с теорията за бензин. Макар и да забелязах, че килимите са от изкуствена материя.

— Какво значение има това?

— За съжаление следите от изгаряне по изкуствените килими приличат на тези, получени от разливане на бензин. Така че лаборантите ще трябва да проверят, но аз съм почти убедена. Останалите от екипа ще дойдат по-късно и можем да направим по-обстойно претърсване на останките. Трябва да сведем грешката до минимум. Едно мога да ти кажа със сигурност: че онзи, който е причинил пожара, е влязъл през задния прозорец на кухнята.

Адамс погледна към почернелите руини на къщата.

— Как успя да стигнеш до това заключение, по дяволите?

— Когато избухне пожар, димът опушва всички стъкла. Така че, независимо дали все още са на местата си, или лежат потрошени по пода, те ще стават черни от пушека. Но ако стъклото вече е било счупено, отломките, които падат върху него, го запазват от опушване, така че то остава прозрачно, както е в случая с прозореца в кухнята. Освен това стъклото бе вътре в къщата, където вероятно е било паднало…

— Значи мислиш, че е убит?

Тя поклати глава.

— Не казвам това. Работа на патолога е да го установи. Аз съм само обикновен пожарникар.

— Колко време ще ти отнеме да напишеш доклада?

— Мога да ти дам частичен доклад тази седмица, но за подробния ще ми е необходимо повече време.

Том кимна.

— Миналия ден ме посети една твоя приятелка. Разбрах, че сте били близки, въпреки че тя не искаше да го признае.

— Сам Райън.

Жената наклони глава утвърдително.

— Да, тя беше. Много е привлекателна за годините си.

— Предполагам. Много време мина оттогава.

Ребека се усмихна озадачено.

— Наистина ли?

Адамс кимна.

— Да, наистина.

Обърна се и започна да оглежда овъглените останки от къщата, мърморейки под носа си.

— Прикриване на следите чрез предизвикване на пожар.

Сега версията на Сам не му се струваше толкова нереална.

Уебър леко се наведе напред, озадачена от думите му.

— Моля?

Той се обърна към нея.

— Бил е убит. Удушен.

Ребека поклати глава.

— Занимавам се с тази работа от пет години и често съм си задавала въпроса колко ли убийци са успели да се измъкнат, прикривайки доказателствата с пожар.

Адамс кимна.

— Мисля, че съм на път да разбера.

— Дано успееш преди мен. До скоро.

Той каза любезно:

— Какво ще кажеш за един обяд?

Тя се усмихна.

— Може би все пак умееш да флиртуваш.

 

 

С половината от пробите, които бе взела от болничната лаборатория, Сам се отправи към съдебномедицинските изследователски лаборатории в Хънтингтън. Бе решила да ги занесе лично. Марша я очакваше и веднага се зае с анализите, като я остави да си тръгне сама, без да я изпраща.

На път към Кингс Лин, където щеше да се състои коледният концерт, Сам реши да не се прибира след него. Този следобед Уин и Рики бяха заминали за Харъгейт и идеята да се върне сама в празната къща не я привличаше особено. Освен това бе твърдо решена да приключи с обработването на документите, преди да си позволи да се оттегли на неколкодневна почивка. Да прекара коледните празници сама, не бе особено приятна перспектива, но би могла да се потопи в работата си и времето щеше да мине бързо.

 

 

Болницата бе почти празна, защото хората си бяха тръгнали по-рано, за да се заемат с приготовленията за празника. Дори Джийн, която оставаше последна, я нямаше.

Сам влезе в офиса, запали лампата и се отправи към бюрото си. Вместо да завари очакваната купчина писма и книжа, видя два красиво опаковани коледни подаръка, сложени един върху друг. Разгледа ги един по един. Първият беше от Джийн и към него бе прикрепено писмо. Отвори плика и го прочете: „Скрила съм всичката ви поща, така че не си правете труда да я търсите. Няма нищо толкова важно, че да не може да почака до след празниците. Ще се видим през Новата година. Весела Коледа! Джийн“.

Сам се усмихна и пъхна бележката в чантата си. Повдигна подаръка на секретарката си и внимателно го разклати, но не чу никакъв звук. Понечи да го отвори, но реши да почака до сутринта след Бъдни вечер. Вторият пакет бе от Фред. Погледна картичката.

„Приятно прекарване.“

Кратко и ясно. Напълно в негов стил.

Изпита угризение, че все още не бе успяла да купи нито един подарък, и би трябвало да поиска прошка от всички, когато празникът свърши. Може би едно пролетно събиране е най-подходящото изкупление. Можеше да сложи коледна украса и да раздаде подаръци. Щеше да бъде забавно.

Тъй като всички писма и доклади бяха скрити, нямаше повече работа тук. Реши да заключи и да се прибере у дома. Замисли се за миг дали в „Теско“ не продават пакетирани единични порции с коледна вечеря, нещо, което би могла да пъхне в микровълновата фурна и да приготви за минути. Силно почукване на вратата прекъсна мислите й. Все пак не бе сама.

— Влез!

Вратата се отвори и в кабинета й надникна Тревър.

— Видях колата ти отвън. — Протегна ръце, в които държеше голям коледен подарък. — Весела Коледа!

Сам се почувства неловко.

— Благодаря, Тревър. Съжалявам, но не успях да купя подаръци за теб и за останалите.

Той й се усмихна.

— Няма проблем, по-вълнуващо е да даваш подаръци, отколкото да ги получаваш.

— Така казват, но дали е истина?

Колегата й прекоси стаята, сложи пакета на бюрото, хвана я нежно за ръце и я целуна по бузата.

— Разбира се, че е истина. — Той погледна към другите подаръци върху работната й маса. — И очевидно не съм единственият, който мисли така.

Сам се наклони към бюрото.

— Съжалявам за всички спорове във връзка с експертизата на Саймън Викърс.

Тревър я погледна.

— Няма за какво да се извиняваш. Грешката беше моя. Боя се, че отново егото ми попречи да бъда обективен.

Тя изпита съчувствие.

— Професионален навик. Всички го правим.

— Вероятно е така, но напоследък доста често ми се случва, затова реших да напусна.

Откровението на Тревър за миг я шокира. Погледна го втренчено, без да знае какво да каже. Сякаш прочел мислите й, той й се усмихна.

— Преди да кажеш каквото и да било, случаят със Саймън Викърс само ми помогна да взема решение. От дълго време мислех за това. А сега, когато Емили очаква дете…

— Дете?

Отново бе изумена.

— Не ти ли казах? Предполагам, че не съм. До началото на тази седмица и ние не знаехме. Още е на няколко седмици и се надявам, че няма да й личи, когато върви към олтара.

— Мислех, че нямаш намерение да имаш други деца.

— Наистина нямах, но сега свикнах с тази мисъл и много се вълнувам. Дори съм доволен, че все още ме бива.

Хиляди въпроси нахлуха в главата на Сам.

— Как ще издържаш новото си семейство?

— За всичко съм се погрижил. Поемам длъжността на Джон Озбърн през март.

От пет години Озбърн бе ръководител на факултет. Работата изискваше професорска титла. Професор Тревър Стюърт. Тя не бе убедена, че някога ще свикне с това.

— Така че, нали разбираш, Сам, няма да се отървеш от мен напълно.

Сам тайно му завидя, но същевременно се зарадва за него. Беше се надявала един ден тя да заеме тази длъжност. Досега нито една жена не бе успяла да се издигне до този висок академичен пост и тя се надяваше да бъде първата.

— Ще трябва ли да те наричам „сър“?

— Непременно.

— Е, тогава, поздравления. Нова съпруга, ново дете, нова работа. Ще се справиш с кризата на средната възраст.

— Не знам, но би могло да ме успокои за година-две. Какво ще правиш по Коледа?

Сам сви рамене.

— Както обикновено. Много ядене, пиене и сигурно ще заспя по време на речта на кралицата.

— Уин и Рики с теб ли ще бъдат?

— Вече заминаха при леля Мод в Харъгейт.

— Тогава ще бъдеш сама?

Тя кимна.

— Така изглежда.

— Защо не дойдеш да прекараш Коледа с нас? Всичко сме приготвили. Ще ти се отрази добре.

Не бе убедена в това. Ако видеше Тревър и новата му любов заедно, вероятно би се почувствала още по-потисната.

— Не, благодаря, Тревър, това е единствената Коледа, която бих предпочела да прекарам сама. Благодаря за поканата, наистина съм ти задължена.

Той кимна с разбиране.

— Добре, ако промениш решението си, просто се отбий, ще се радваме да те видим.

— Благодаря.

Тревър смени темата.

— Джак Фолкънър. — Най-сетне пристъпи към истинската причина за посещението си. Сам изглеждаше заинтригувана. — Бих те помолил да се заемеш със случая, ако нямаш нищо против. — Погледна го леко изненадано и той продължи: — Мисля, че има връзка между двете убийства, и не ми се струва уместно да разделяме работата по случая помежду си. Това не означава, че губя интерес. Ще те подкрепям в търсенията ти. Ако някой може да се справи с този заплетен случай, това си ти. Аз бих могъл само да гледам отстрани и да се възхищавам.

— Благодаря за високата оценка, Тревър.

— Ако има нещо друго, с което мога да помогна, знаеш къде да ме намериш.

— В твоята кула на мечтите?

— Точно така.

Тревър се отправи към вратата на офиса и преди да излезе, Сам извика след него:

— Познаваш ли някой компютърен специалист?

Той се обърна.

— Защо?

— Намерих дискета, скрита в чорапа на Доминик Пар. Ако си спомняш, той беше най-добрият приятел на Саймън Викърс. Опитах се да я прегледам на компютъра си, но е силно повредена от престоя във водата. Мисля, че имам нужда от специалист.

— Казала ли си на Том Адамс какво си открила?

— Не, все още не съм. Първо искам да видя какво има на нея. Ако се окаже, че е нещо глупаво, няма много да ми помогне по случая, нали?

Тревър кимна в знак на съгласие.

— Познавам един. Работи в компютърната лаборатория на „Фицуилям“. Истински гений. Никога през живота си не е взел изпит. Някои хора просто се раждат такива, предполагам. Ако някой би могъл да извлече информация от тази дискета, то единствено той е в състояние да го направи.

— Как се казва?

— Ръсел Кларк. И по всяка вероятност ще го откриеш в лабораторията. Прекарва по-голямата част от времето си в нея. В случай че не го намериш там, вероятно има стая в колежа. Портиерът ще те упъти.

— Дали не е заминал някъде за празниците?

Тревър поклати глава.

— Не и той. Представата му за приятно прекарване на Коледа е да работи на спокойствие в празна лаборатория и точно такава възможност му се удава. Ще се видим скоро.

— Благодаря, Тревър.

Той леко кимна, махна с ръка, излезе и енергично затвори вратата след себе си. Сам погледна часовника си. Бе шест и половина. Нямаше много време, но тя взе дискетата и се втурна към вратата, като се надяваше с повече късмет да завари Кларк в колежа и след това все пак да успее да пристигне за среднощната служба, в която бе обещала да пее.

 

 

„Фицуилям“ бе един от най-модерните колежи в Кеймбридж, наричан от някои студенти и от местните жители малко пренебрежително „червените тухли“. Не бе оценяван по достойнство поради снобските предпочитания към по-стари и утвърдени учебни заведения. С модерния вид на фасадата си, носеща отпечатъка на архитектурата от шейсетте, не приличаше много на древно средище на науката. Въпреки това колежът имаше завидна репутация в академичните среди.

Сам успя да измине разстоянието от около дванайсет километра между болницата и колежа за половин час, защото улиците бяха задръстени от закъснели купувачи на коледни подаръци, които буквално помитаха всичко останало по магазините.

Остави колата на паркинга и бързо успя да открие кабината на портиера. Докато слаб и дребен на ръст човечец й обясняваше как да се ориентира, неочаквано от портиерската будка излезе мистър Енрайт, чиято кола бе открадната от Саймън Викърс, както се твърдеше. Традиционната сива униформа на служител на колежа издаде, че работи тук. Очевидно я позна, но не каза нищо и бързо се прибра. Въпреки че бе изненадана, Сам не издаде притеснението си.

Информационният блок се намираше на гърба на колежа и тя бързо го откри. Погледна през стъклото и различи самотен силует пред единия компютър. Предположи, че е Ръсел Кларк. Бе приведен над клавиатурата, погълнат от работата си. Сам леко почука и влезе, без да дочака покана. Бързаше и нямаше време за любезности. Щом влезе, той се завъртя на стола и се обърна с лице към нея. В погледа му се долови изненада и едва забележимо раздразнение. Тя не се смути.

— Ръсел Кларк?

— Кой се интересува?

Изглеждаше доста различно от предварително изградената й представа. Висок, строен, около двайсет и пет годишен, с буйни гарвановочерни коси, леко мургав. Ръцете и цялото му тяло издаваха сила, а кристалносините му очи заблестяха, докато говореше. Приличаше по-скоро на рокзвезда, отколкото на анемичен, очилат научен работник, какъвто бе очаквала да види. Въпреки изненадата си, Сам продължи:

— Аз съм доктор Саманта Райън. Доктор Тревър Стюърт ме посъветва да се срещна с вас. Нуждая се от помощ.

Щом чу името на Тревър, той широко се усмихна.

— Да, познавам Тревър. Предполагам, че не сте една от приятелките му, нали?

Сам бе поразена, но бързо се овладя.

— Работим заедно.

— Вие сте патолог?

Тя кимна.

— Какво чудно има в това?

Кларк сви рамене.

— Просто нямате вид на човек с такава професия.

Сам не отговори на забележката му. По деликатен начин показа, че не страда от предразсъдъци.

— Не говорите с английски акцент.

— Австралиец съм. Тук съм по програма за културен обмен в рамките на Британската общност.

— Харесва ли ви тук?

— Да, но е ужасно студено.

Гостенката седна до него и извади дискетата от чантата си.

— Тревър каза, че бихте могли да се справите с това.

Той внимателно я взе от ръцете й и я разгледа.

— Изглежда повредена. Какво сте направили, да не би да сте я изпуснали във ваната?

— Не, открих я у един мъртвец. Била е потопена заедно с него във водите на Кем в продължение на няколко часа. Предполагам, че съдържа информация, която би била полезна при разследването на убийство.

Той я погледна с учудване.

— Наистина ли?

Сам кимна.

— Ако е толкова важно, защо не дойдоха от полицията, а идвате вие?

— Все още не са убедени, че става дума за престъпление. Вие бихте могли да помогнете.

— Няма да си навлека неприятности, нали?

Тя го успокои.

— Напротив, ще ви бъдат благодарни.

Излъга, но чувстваше, че в случая целта оправдава средствата.

Ръсел повъртя колебливо дискетата в ръце, после взе решение, обърна се към компютъра и я постави в устройството. Пръстите му започнаха бързо да се движат по клавиатурата, но въпреки усилията му на екрана няколко пъти се появи едно и също съобщение: „Разчитането на дискетата — невъзможно. Вероятна повреда. Отмени командата или опитай отново“.

Накрая се отказа и се обърна към Сам.

— Проблемите са по-сериозни, отколкото предполагах.

Тя го погледна разтревожено.

— Означава ли това, че информацията е унищожена?

Той извади дискетата и я разгледа отблизо.

— Трудно ми е да кажа на този етап. Първо трябва да я обработя. Мога ли да я задържа за известно време?

Патоложката кимна.

— Кога да очаквам резултат?

— Възможно най-скоро. Утре ще се заема сериозно с нея. Обадете се след няколко дни.

— Къде да ви намеря?

— Тук, винаги съм тук. Обадете се на портиера, той ще ви свърже.

— Имате намерение да работите по Коледа?

— За мен е ден като всички останали — усмихна се той. — В интерес на истината, не съм много религиозен.

— Да, разбирам. Благодаря ви. — Преди отново да се обърне към компютъра, Сам му зададе последен въпрос: — Само още нещо. — Ръсел я погледна с любопитство. — Познавате ли портиер на име Енрайт?

— Дебелака. Всички го познават.

— Що за човек е?

— Честно казано, голям досадник. Няколко пъти го заварвах тук.

— Не ми прилича на човек, запален по компютрите.

Ръсел се засмя.

— И аз мисля така, но предполагам, че се интересува от порнография, а чрез Мрежата може да получи достъп до нея, старият мазник.

Сам кимна.

— Благодаря.

— Беше ми приятно. Ще се видим скоро.

Махна й с ръка, обърна се към компютъра и отново се съсредоточи върху работата си.

След като напусна „Фицуилям“, Сам отново трябваше да се надбягва с времето, за да успее да стигне до Кингс Лин за коледната служба. Докато се приближаваше към града, движението ставаше все по-натоварено, а това още повече я забави. Въпреки късния час улиците все още бяха пълни с хора. „Вероятно в очакване на коледното тържество“, помисли си тя.

По Коледа патолозите винаги бяха затрупани с работа — катастрофи, преяждане и най-вече скръб, причинена от самота. Настроението на самия сезон събуждаше у някои хора чувство на меланхолия и самотност. Това лесно би могло да доведе до депресия, която да подтикне към самоубийство. Телата на самоубийците често бяха заобиколени от стари снимки и вещи, свързани с един свят, в който са обичали и са били обичани, но който вече не съществува.

Най-после Сам успя да стигне до малкото градче и след като попита за пътя, бързо откри църквата „Сейнт Никълъс“, която се намираше в близост до стар и атрактивен пазар.

Бе красива и доста внушителна за толкова малък град. Източна Англия бе известна с големите си храмове, много от които построени на необичайни места от богати търговци на памук, които смятали, че по този начин си осигуряват място в рая.

След като загуби още двадесет минути в търсене на място за паркиране, най-сетне се втурна към църквата. Ерик Чембърс и преподобният Андрюс нетърпеливо я очакваха. Ерик укорително потупа с пръст по циферблата на часовника си.

— Хайде, Сам, ти си последна. Започваме след десет минути.

— Много съжалявам. Имах проблеми с придвижването и паркирането.

Свали палтото си, подаде го на Чембърс и зае мястото си в хора. Другите хористи я погледнаха със съчувствие и някои й намигнаха окуражително, докато смутено им отправяше извиненията си. Ан Ламбърт, една от дългогодишните хористки, се наведе и й прошепна:

— Не се безпокой, аз също пристигнах току-що.

Сам се обърна и й се усмихна с благодарност. След като се поуспокои, тя се огледа наоколо.

Интериорът наистина бе внушителен. Както всяка година за коледната служба, църквата бе претъпкана с хора. Задната част и трите пътеки между пейките бяха изпълнени с правостоящи. Навсякъде горяха свещи, чиито пламъчета блещукаха и танцуваха, разнасяйки специфичния си аромат и хвърляйки причудливи отблясъци по тъмните каменни стени. Стори й се невероятно, че всички тези хора чакат само хорът да подеме първите тонове на песента и да запригласят. Огледа лицата на вярващите, търсейки с очи Едмънд Муър и любопитната му камера, но не го зърна и изпита облекчение.

Изведнъж Ерик Чембърс застана пред тях с вдигната диригентска палка. Сякаш всички едновременно си поеха дъх. Той вдигна глава и обходи лицата им с поглед, опитвайки се да окуражи всеки поотделно. Замахна с палката и след миг църквата се изпълни със звуци.

 

 

Богослужението свърши малко преди един часа, след което епископът и църковното настоятелство благодариха на богомолците и им пожелаха весела Коледа. Накрая епископът насочи вниманието си към хора и погледът му засия.

— Беше наистина великолепно. Нямам думи, с които да ви благодаря. Надявам се, сега осъзнавате, че трудът си заслужаваше.

Сам и останалите хористи се усмихнаха и кимнаха в знак на съгласие. Може би просто бе проявил любезност, но все пак комплиментите ги зарадваха.

— А сега съм организирал малка почерпка с топъл пунш, преди да бъда принуден да ви изпратя в студената коледна нощ.

Двама от църковните служители донесоха дузина чаши, пълни с димяща червена течност, и започнаха да ги раздават на гостите, които с охота ги поемаха.

— Питиетата са безалкохолни, не бих желал да създам грижи на местната полиция, така че можете да пиете колкото пожелаете.

Сам отпи глътка от чашата си. Ерик и преподобният Андрюс се приближиха към нея. Ерик заговори пръв.

— Не е в стила ти да закъсняваш.

— Съжалявам — въздъхна тя, — но напоследък съм доста заета. Не се е случвало скоро да имаме три убийства за толкова кратко време.

Двамата я погледнаха изненадано и в един глас възкликнаха:

— Убийства?

Ерик поклати глава.

— Не съм прочел за това във вестниците.

— Ще прочетеш.

Питър Андрюс започна да шепне, като че ли разговорът звучеше еретично.

— Смеем ли да попитаме кои са убитите?

— Все още не, но мисля, че няма да се наложи да чакате дълго.

Андрюс настоя:

— Не можеш ли поне да загатнеш?

Сам поклати глава.

— Съжалявам. Ако се разчуе, ще си изпатя.

Той се отдръпна разочарован, но Ерик не се предаде толкова лесно.

— Не става въпрос за младия Саймън Викърс, нали?

Тя поклати глава и отказа да отговори на въпроса.

— Уважавам почтеността ти, Сам, но се обзалагам, че става въпрос за него. Винаги съм си мислил, че има нещо подозрително в тази катастрофа.

Вниманието на Сам изведнъж бе привлечено от леко бръмчене, което се чу зад гърба й. Извърна глава и видя Едмънд Муър с камера в ръка да снима нея и останалите хористи. Все пак той беше тук. Почувства леко раздразнение от това, че нахълтва неканен в личния й живот, но запази спокойствие. Погледна Питър Андрюс, който изглеждаше смутен и объркан.

— Как напредва филмът? — попита тя.

— Много добре, наистина. След няколко дни ще започнем с монтажа и озвучаването. Ще бъде много забавно. Няма повече да ви притесняваме.

Това извинение й се стори малко неуместно, но все пак бе добре дошло.

Андрюс продължи:

— Очаквам с нетърпение да видя как старият Тед Ландсън е бил нападнат от оси по време на панаира миналото лято. Това ще бъде достатъчно да ме развесели.

Сам се усмихна при мисълта, че викарият би изпитал удоволствие да види как рояк свирепи насекоми жилят бедния стар Тед Ландсън. Най-сетне тя сложи чашата си на подноса.

— Е, трябва да тръгвам, иначе, както изглежда, тази нощ няма да успея да си легна. Весела Коледа на всички.

Въодушевено разговарящите хористи отвърнаха на поздрава й. Щом излезе навън, тя погледна към нощното небе. Бе прекрасна ясна и мразовита нощ. Вдигна високо яката на палтото си, пъхна ръце в джобовете и се отправи към колата си.

Сам не бързаше да се прибере у дома. Докато караше по тъмните улици на Норфолк, мислите й непрекъснато се въртяха около разследването. Би трябвало да изчака завръщането на Рики, за да поговори отново с него. Може би тогава щеше да бъде по-словоохотлив. „Господи — помисли си, — дано не е замесен.“

Пътищата вече не бяха толкова натоварени и въпреки че караше бавно, за кратко време успя да се прибере у дома. Мина по алеята, паркира на обичайното си място и влезе в къщата. Бе възнамерявала да постои будна известно време, но започна да я наляга умора и реши веднага да си легне. Докато минаваше през антрето, забеляза, че малката нощна лампа във всекидневната свети. Това я изненада, защото бе сигурна, че я е загасила сутринта, преди да излезе. „Да не би Уин да се е върнала?“, помисли си тя озадачена. Когато влезе в стаята, Том Адамс вдигна глава и я поздрави.

— Добър вечер, Сам.

В първия момент бе изненадана, после ядосана и накрая доволна, че го вижда.

— Как влезе?

— Все още пазя ключа. Надявах се, че не си сменила ключалките. Мога да ти го върна, ако желаеш.

Той хвана ключа с два пръста и й го подаде. Сам прекоси стаята и го грабна от ръката му.

— Мога ли да бъда сигурна, че нямаш друг?

— Не можеш.

— Как си дошъл, не видях колата ти отвън.

— Дойдох с такси.

Тя попита ядосано:

— Нали не си пиян?

— Не, но се надявам да се напия.

Наведе се и вдигна бутилка шампанско. Сам предизвикателно скръсти ръце.

— Все пак си пил, нали?

Том кимна, а тя продължи да го гледа гневно.

— Защо си тук?

— Бях сам. Уин каза, че ти също ще бъдеш сама, така че си помислих, че би било чудесно да си правим компания известно време. Празник е все пак.

— Интересно хрумване.

Отново кимна.

— Бях самотен и открих, че ми липсваш. Така че дойдох.

— Тогава… — Тя замълча за миг, после смени тона. — … най-добре да донеса чаши.

Отиде до домашното барче и извади две гравирани чаши за шампанско, докато Том отваряше бутилката. Върна се при него и той внимателно ги напълни.

— Впрочем къщата на Джак Фолкънър е била запалена.

— А Саймън Викърс и Доминик Пар са били убити.

— Това трябва да се докаже.

— И междувременно няма да предприемеш нищо?

— Е, не съвсем. Възложих на Чоки да събере екип за работа по случая.

— Какво, ще го накараш да работи по Коледа?

— Нека му бъде за урок, след като каза на Тревър за резултатите от експертизата, помниш ли?

— Да, как е той сега?

— Може да се каже, че не е така скептично настроен, както беше преди. Но заслугата за това е твоя, ти ни посочи нишката.

— Умееш да ласкаеш.

— И така, докато се върна след Коледа, съм оставил всичко в опитните му ръце.

— А дотогава?

— Дотогава целият съм твой, ако ме желаеш.

Сам се наведе, остави чашата и бавно го целуна по устните.

— Желая те.

Том я притегли в скута си и продължи да я целува. Щом престана, тя го погледна в очите.

— Няма да ме караш да се качвам по стълбите, нали? Бих те разбрала, ако признаеш, че не можеш да ме носиш на ръце. Все пак мина доста време, а оттогава не си станал по-млад.

Том пъхна бутилката шампанско под мишница, а чашите в джоба на сакото си, повдигна я и без да каже дума повече, я понесе по стълбите към спалнята й.