Найджъл Макриъри
Паяжината (2)

Първа глава

Гласовете на хористите от църквата „Света Дева Мария“ се носеха към ронещите се стени, както тези на хиляди богомолци преди тях. Псалмите и химните им се сливаха с античната символика на сградата и ехото на прочувствените им възхвали заглъхваше. Когато диригентът вдигна дървената си палка и даде знак на старателните си ученици да задържат на последния тон, гласът на Сам най-сетне зазвуча с пълна сила. След това, спокойно, както миг по-рано, диригентът сниши палката, което бе знак за край, вдигна поглед и се усмихна на любопитните им лица.

— Мисля, че сме готови, дами и господа. Постигнахме това, което желаех. Поздравления.

Угрижените изражения на неколцина хористи изчезнаха и на тяхно място се появиха усмивки. Сред малкия, но амбициозен певчески състав се понесе радостен шепот. Макар и да бяха скромен църковен хор, те се отнасяха сериозно към музиката си.

Силно ръкопляскане от задните пейки издаде, че преподобният Андрюс е чул изпълнението им и явно е доволен. Питър Андрюс бе енорийски свещеник на Сауърби едва от година, но вече си бе завоювал достойно място. Бе млад, кипящ от енергия и изпълнен с желание да бъде едновременно навсякъде — да събира дарения, да урежда постановки на пиеси и да присъства на местни събирания, а полагаше усилия и да възстанови клуба на младите майки. Въпреки младостта си вече бе натрупал опит като духовно лице във военните сили и бе служил в Залива, както и в няколко квартални църкви в големи градове, където ежедневието му бе далеч по-напрегнато, отколкото в Сауърби. Идеята за възраждането на църковния хор бе негова и въпреки колебливото начало броят на участниците постепенно бе нараснал до дванадесет-петнадесет ентусиазирани хористи. Той бе убедил Сам да се включи и дори й бе уредил доста изнервящо прослушване. Макар гласът й да нямаше голям диапазон, свещеникът бе съдействал за приемането й и я бе уверил, че с практика ще повиши потенциала си.

Бе решил да заснеме видеофилм със заглавие „Година от живота на едно английско село“. За тази цел бе потърсил съдействие от местен жител на име Едмънд Муър. Мнозина намираха избора му за странен, защото Едмънд бе живял в селото не по-дълго от преподобния. Беше мълчалив и сдържан, не общуваше с много хора и не познаваше добре съселяните си и традициите им, но според Питър Андрюс това бе добър начин да го приобщи към тях и по тази причина го бе наел за оператор и тонрежисьор. Все пак не бе за пренебрегване и фактът, че цялото оборудване бе собственост на Едмънд.

Сам също изпитваше недоверие към Едмънд Муър. У него имаше нещо, което я безпокоеше, и винаги се чувстваше напрегната, когато той бе наблизо.

Андрюс се надяваше да прожектира филма в кметството през следващото лято и срещу символична такса всички да могат да го гледат. После възнамеряваше да продава копия на местните жители, взели участие в заснемането, или на туристи, които проявяват интерес към провинциалния живот в Англия. Затова се стараеше да снима всеки обитател на източноанглийското селце, както и някои гости. Спечелените пари щяха да бъдат изразходвани за по-икономично и ефективно отопление на църквата.

Сам смяташе, че проектът си струва. Въпреки че й харесваше да пее в хора и ежеседмичните сбирки бяха приятно разтоварващи, през зимните месеци й се струваше, че репетират в огромен хладилник. Старите тухлени зидове на църквата по-скоро задържаха студа вътре, отколкото предпазваха от него, и температурата в „Света Дева Мария“ винаги бе под нулата. За да се пестят пари, котелът работеше само в неделя от рано сутринта до след вечерната служба. Това бе причината всички хористи да пеят плътно увити в дебели жилетки и палта, много от тях и с ярки вълнени шапки, спуснати до ушите. В особено студени вечери Сам замислено се взираше в парата, която трептеше пред лицата им и в унисон с дванадесетте гласа ритмично се издигаше и снишаваше, преди да се понесе като дим от тамян към покрива и да изчезне сред тъмните дъбови греди.

„Света Дева Мария“ нямаше собствен викарий. Преподобният Питър Андрюс проповядваше в още четири църкви, но скоро броят им щеше да намалее до три, защото поради обезлюдяване на района и липса на средства храмът „Сейнт Кътбърт“ в Нюфийлд щеше да затвори врати. Едно светилище на петстотин години щеше да бъде пожертвано за погасяване на дългове към хора в сиви костюми, които бяха въртели нечестен бизнес с пари на църквата. Сега през седмицата имаше само по една служба, на която рядко присъстваше някой, поради студа навън, и две в неделя, посещавани от изненадващо голям брой вярващи. Откакто с неохота бе влязла в катедралата „Ийли“ преди няколко години, Сам бе започнала да отдава голямо значение на духовната страна на живота. Внезапната насилствена смърт на баща й и научната реалност на работата й като патолог дълго я бяха подтиквали да подлага на съмнение и да отрича всичко, свързано с религията и духа. Странно как същият студен критичен анализ, който я бе накарал да загърби духовността, отново я бе върнал към нея.

Сам бе видяла повече мъртъвци, отколкото човек може да си представи, и знаеше колко безмилостна е понякога смъртта. Без да подбира или прощава, тя отнемаше всичко и след него оставаше празнота. Макар и да бе убедена, че може по чертите на лицето да преценява какъв е бил приживе характерът на човека, Сам отдавна бе осъзнала, че същността на една личност напуска тялото й след смъртта. Тази същност, наречена душа, която определя индивидуалността, се разсейваше като утринна омара при изгрев-слънце през юли. Сам вече не бе така убедена, че животът свършва, когато тялото престане да функционира. Все повече й се струваше, че може би смъртта е само стъпка към друго ниво на съзнателност.

Хористите бързо се разпръснаха и се отправиха към домовете си, нетърпеливи да се доберат до удобните си кресла и топлината на огъня в камините. През пролетта и лятото винаги оставаха да си побъбрят или се отбиваха в близката кръчма за по няколко питиета. За Сам това бе приятна промяна след обичайните незначителни реплики и клюки в болницата. Преподобният Андрюс застана на прага пред камерата на Едмънд Муър, за да благодари лично на всеки хорист за присъствието му в тази мразовита вечер. Когато Сам най-сетне стигна до него, усмивката му стана по-широка.

— Браво, Сам. Убеди ли се, че вярата ми в теб не е безпочвена?

Сам учтиво се усмихна в отговор.

— Дано не се простудя до неделната служба.

Андрюс кимна.

— Бог ще се погрижи да бъдем във форма.

Тя замислено му се усмихна и се отправи към изхода на църквата. Пое надясно по чакълената пътека към задния двор и скоро се озова до гроба на майка си. Коленичи до малката мраморна плоча, прокара пръсти по издълбаните букви на името и потъна в размисъл. Коледа бе любимият празник на родителите й и повечето й спомени от детството бяха свързани с този свят ден. Ако паметта за миналите събития бе мерило за живота на един човек, би казала, че е живяла щастливо, за което и двамата й родители имаха огромна заслуга. Гневът, който дълги години бе изпитвала към майка си, най-сетне бе изчезнал със смъртта й. Едва тогава Сам за първи път бе обзета от състрадание и разкаяние. Струваше й се важно да се наплаче, сякаш за да прогони мрачен демон от душата си и най-сетне да заживее в мир с паметта на майка си. Сега я завладя друг гняв, породен от усещане за пустота и пропилени години. Знаеше, че човешкото битие е твърде кратко и не бива да храни горчиви чувства. Съжали, че вместо да прекара по-голяма част от живота си в гняв, не се бе опитала да бъде по-снизходителна. Сега, както повечето осиротели деца, бе самотна и тъжна. Изведнъж завидя на сестра си за близостта й с майка им. Сам не се бе чувствала близка с никого, освен с баща си и може би с Том Адамс, но дори отношенията с тях й бяха донесли огорчение. Винаги бе твърде заета да си проправя път в света и не им посвещаваше достатъчно време. Сега се питаше дали не е твърде късно. Присъствието на Уин и племенника й Рики в нейния дом донякъде й носеше утеха. Сякаш изкупваше вината си, че с години ги бе пренебрегвала. Макар и да знаеше, че това няма да я освободи от угризенията, бе твърдо решена да остане близка поне с тях. За миг си представи своя надгробен надпис. „Тук почива Сам Райън, единствената стара мома в енорията.“

Тя въздъхна дълбоко и се предаде на самосъжалението.

Изведнъж нечий глас зад гърба й прекъсна мислите й.

— Уърдсуърт, нали?

Това внезапно навлизане в най-съкровеното й кътче я накара да подскочи. Обърна се и видя Ерик Чембърс застанал точно зад нея.

— Надписът на надгробния камък на майка ти. „Душата ми сън завладя.“ Уърдсуърт?

Сам кимна.

— Не знаех, че си толкова начетен, Ерик.

— Не съм — отвърна той с усмивка. — Направих справка. „… и всички страхове прогони, и някак неподвластна стана тя на тленните години.“

Сам бе малко смутена от това откровение.

— Откъде този интерес?

— Напоследък рядко можеш да прочетеш откъс от стихотворение върху надгробен камък. Всичко изглежда толкова суховато, безинтересно, банално. Предполагам, че след време дори ще изтръгнат плочите и ще ги наредят покрай оградата на гробището. Утеха е да видиш интересен надгробен надпис. А димитровчетата са самата прелест.

Сам бе засадила няколко от тези красиви есенни цветя около гроба на майка си. Бяха любимите й и сега сияеха отрупани с ярки цветове. Тя с благодарност му се усмихна, когато заедно се отправиха по пътеката към малкия паркинг зад църквата.

Ерик Чембърс бе известен с прозвището Полковника. Макар и да го познаваше от много години, Сам не бе напълно сигурна защо го наричат така, а не й се струваше уместно да попита. Предполагаше, че има нещо общо с убежденията и държането му. Възгледите му бяха доста старомодни, както и дрехите му, но все още се намираха хора, които ги споделяха. Бе заклет ерген на около седемдесет, но изглеждаше с десетина години по-млад и в забележителна за възрастта си физическа форма. Живееше сам в къщата, в която бе отраснал, заобиколен от семейни антики и дрънкулки, които събираха прах и старееха заедно със собственика си. Въпреки това не изглеждаше самотен и тъжен, както би предположил човек, и запълваше времето си с разнообразни занимания. Освен църковен настоятел и диригент на хора, бе преподавател по музика и (колкото и странно да се струваше на мнозина) по компютърна грамотност в няколко местни клубове и колежи. Дори бе успял да научи преподобния Андрюс да борави с компютър и му бе помогнал да прехвърли целия енорийски архив и счетоводството на дискети. Бе твърдо решен по-нататък да го запознае и с мистериите на Интернет.

Обичаше да казва на учениците си и на хористите:

— Може да съм с единия крак в гроба, но имам бистър ум и млад дух.

Сам бе съгласна с него. Животът в селата нямаше да бъде същият без хора като Ерик Чембърс, които да го организират. Според нея най-ценното, което той притежаваше, бе градината му. Бе малка, но пълна с ярки цветове и опияняващи ухания. Сам я бе разгледала през лятото и бе поразена от красотата и разнообразието й. Ерик знаеше името на всяко цвете и дори помнеше кога и по какъв повод е засадено. Сякаш растенията отразяваха историята на живота му. Щедро й бе дал множество издънки, за да създаде красиво кътче и в своя двор.

— Майка ми е погребана ето там. — Ерик посочи към далечния край на гробището. — Най-обикновена плоча, без прочувствени слова и стихове за съжаление, но на приятно място, под бряста.

Сам кимна в знак на разбиране.

— А баща ти?

Ерик поклати глава.

— Нямам представа какво е станало с него. Стара история. Напусна ни, когато бях малък. Избяга с местно момиче и оттогава не съм виждал никого от двамата.

Тя го погледна със съчувствие.

— Съжалявам.

— А аз не. Според майка ми просто лош късмет. Не му беше за първи път, но в този случай очевидно е решил да не се връща с подвита опашка. Оцеляхме. — Смутено се покашля и смени темата. — Разбрах, че ще участваш в разследването за смъртта на Саймън Викърс.

Сам го изгледа учудено, озадачена за миг.

— Младежът, който загина на Хърдън Хил.

Най-сетне се досети за кого говори.

— Не аз, Тревър Стюърт ще извърши аутопсията.

Ерик изглеждаше изненадан да чуе това.

— Мислех, че ти си областният съдебен патолог.

— Всъщност единият от двамата. Другият е Тревър.

Ерик замислено кимна.

— Разбирам. Ужасна работа. Саймън посещаваше един от клубовете ми, беше умен младеж. Очакваше го добро бъдеще. Много жалко. Изненадах се, когато узнах фактите. Не изглеждаше от хлапаците, които се замесват в кражби на коли. Но явно човек никога не знае.

Сам тъжно поклати глава.

— Предполагам, че си прав.

— Знае ли се вече причината за смъртта?

Сам сви рамене. Не желаеше да обсъжда нещо, за което нямаше никакви сведения.

— Разглеждането на доклада ще бъде утре сутринта. Информацията ще излезе във вечерните вестници.

Ерик кимна, явно недоволен от отговора й. Отново се покашля.

— Навярно от множеството рани. Дано не се е мъчил.

Изведнъж застана неподвижно и за миг погледна звездите, преди да се върне на темата.

— Знаеш, че е бил мъртъв, преди колата да избухне.

Все още се опитваше да изкопчи информация и Сам не искаше да го разочарова, но отново отговори уклончиво.

— Предполагам, че почти не е усетил.

Ерик кимна, най-сетне задоволил любопитството си.

— Добре, добре. Значи трябва да помислим за близките му. Винаги живите страдат най-много. Мъртвият просто се е пренесъл в отвъдното, а тяхната скръб трае вечно.

Сам хвърли поглед към него, обезпокоена от очевидната сила на собствените му чувства.

— Вечно?

Мисълта за вечна скръб бе потискаща и тя се бе надявала мъката й скоро да отшуми. Но Ерик изглеждаше напълно убеден.

— Да. С течение на времето човек свиква да живее с нея, естествено, но не престава да тъгува и да си спомня. Навярно дори когато самият аз съм на смъртно легло, майка ми ще ми липсва. Няма да има кой да държи ръката ми, ако разбираш какво искам да кажа.

Въпреки трескавия си живот Ерик бе самотник.

— Странно нещо. Преди седмица бях там с преподобния Андрюс. Огледахме старата църква.

Сам бе озадачена.

— Защо?

— Решил е да я възстанови и да я използва за празнични богослужения. За да сложи край на нелепите истории, които се разказват за хълма и самата църква.

— Струва ми се добра идея.

Сам се надяваше да не се наложи да пее там през зимата.

Най-сетне стигнаха до портата за паркинга.

— Нали ще се видим следващата седмица?

Ерик кимна.

— Никога не изпускам репетиция. Точен съм като часовник.

Учтиво кимна за сбогуване и се отдалечи. След няколко крачки спря и извърна глава назад.

— Прихванаха ли се издънките ми?

— Чудесно. Трябва да наминеш през пролетта да ги видиш.

Размаха бастуна си в знак, че приема поканата, и изчезна в нощта.

 

 

Сам запристъпва на място по студените бетонни стъпала пред сградата на съда, но усилието й да подобри кръвообращението на ходилата и глезените си бе напразно. Цяла сутрин температурата бе останала под нулата, а тя бе твърде леко облечена. Бе живяла в областта достатъчно дълго, за да знае, че през зимата тук е най-студено в цяла Англия. Нищо не възпираше ледения вятър от сибирските полета до равнинния пейзаж на Норфолк и той смразяваше всичко и всеки, имал нещастието да се озове на пътя му. Дори „Ийли“, любимото й място, сега й се струваше студено и неприветливо. С интерес се загледа в служителките, които окачаха коледни гирлянди по лампите и стените, но дори тази весела гледка не успя да повдигне настроението й. Обикновено Сам се навличаше с няколко ката дрехи и носеше топли кожени ботуши. Източноанглийските зими я бяха накарали да се отърси от всякаква суетност. Но Тревър Стюърт я бе поканил на обеден рецитал в катедралата „Ийли“, а след това на обяд в един от най-луксозните местни хотели и тя се бе почувствала задължена да направи тази жертва. Бе облякла къса черна рокля, черни чорапогащи и официални обувки. Върху тоалета си бе наметнала черно вълнено палто. Но дори тази обикновено достатъчна връхна дреха не можеше да я предпази от режещия студ. Не би премръзнала толкова с тънката си рокля, ако Тревър бе излязъл навреме.

Явно, обсъждането на доклада от аутопсията на Саймън Викърс не бе минало така гладко, както бе очаквал. Сам би се възползвала от това, че работи там, и би влязла в уютната централно отоплена заседателна зала, но имаше принцип да не участва в разглеждането на доклади, освен когато самата тя е извършила аутопсията. Бе твърде мнителна и не можеше да бъде безпристрастен наблюдател. Трудно бе да сдържа желанието си да изрази становище по всеки спорен въпрос, особено когато някой научен извод се тълкува погрешно или се оспорва неоснователно. Знаеше колко важно е излагането на доказателствата. Бе виждала как твърде много важни разследвания се провалят заради зле подготвени или неубедително представени доказателства. Колкото и добър да бе патологът, ако не успееше да убеди съдебната комисия, дългите часове работа можеха да се окажат загубено време.

Погледна часовника си. Беше дванадесет и петнадесет и навярно концертът вече бе започнал. Като дете, настояващо за внимание, Сам затропа с крака по бетонната площадка в израз на негодуванието си заради неточността на своя приятел. Най-сетне приглушен говор в сградата й подсказа, че обсъждането е приключило и участниците са излезли от залата. Появи се обичайната компания: полицаи, журналисти, юридически и медицински лица. Изведнъж тихите гласове замлъкнаха и зазвуча отчаян плач. Ридания на жена отекнаха в мраморния коридор и високите тавани на залите, преди да достигнат до улицата и студеният декемврийски вятър да ги понесе надалеч. За Сам подобни изблици, породени от скръб, бяха нещо познато, но човек никога не можеше да свикне с тях.

През големите дъбови врати на съда излезе двойка на средна възраст. Трети човек се опитваше да ги утеши. Сам позна Джон Гордън, доста способен адвокат, с когото няколко пъти бе кръстосвала шпага и невинаги бе побеждавала. Изведнъж изпита съчувствие към Тревър. Гордън продължи да шепне нещо на двойката още няколко мига, преди леко да стисне ръцете им и да се оттегли. Когато останаха насаме, мъжът се обърна с лице към съпругата си и я прегърна. Тя свенливо отпусна глава на рамото му и избухна в неудържим плач. Сам бе поразена от измъченото изражение на мъжа. Изглеждаше уморен и под очите му имаше големи тъмни кръгове. Всяка бръчка на лицето му се бе врязала дълбоко и издаваше болка. Патоложката бе виждала хора, състарени за една нощ от душевно страдание, оставило физически отпечатък върху жертвите си. Предположи, че скърбящият непознат е на около четиридесет, макар и да изглеждаше с десет години по-възрастен. Откъсна поглед от тях, когато пристигна Тревър Стюърт.

— Ако си готова, да тръгваме. И без това вече сме закъснели.

Колежката му го изгледа гневно, раздразнена от саркастичния му тон. Когато се отправиха надолу по стълбите, погледна крадешком към двойката. Мъжът срещна погледа й и сякаш потърси върху лицето й отговори, които самата тя не знаеше. Смутена и объркана, Сам бързо извърна глава и пое към огромната катедрала, която внушително се издигаше над нея.

* * *

Концертът се оказа далеч по-интересен, отколкото бе очаквала. Източноанглийската филхармония не бе сред най-известните оркестри в страната, но музикантите бяха талантливи и с богат репертоар. Започнаха с Адажио за струнен оркестър от Барбър, което бе любимото произведение на Сам, и завършиха със симфонии номера 40 и 41 на Моцарт, които я успокоиха достатъчно, за да се наслади на предстоящия обяд.

Ресторантът бе впечатляващ за малък хотел като „Уайт Лем“. Предлагаха се първокласни специалитети, приготвени от един от най-добрите готвачи в областта, а в десетте спални бе създадена романтична обстановка с големи легла с балдахини и разкошни бани. Сам бе водила Том тук два пъти по специален повод и дори той бе впечатлен от интериора.

Когато влязоха, бяха настанени на маса в далечния край на ресторанта. За щастие, бе близо до радиатора. Сам все още не бе успяла да се сгрее след дългото чакане пред съда и седенето на течение в старинната катедрала. Свали обувките си и прокара премръзналите си ходила по ребрата на радиатора.

Винаги бе страдала от лошо кръвообращение на крайниците. Като дете често се оплакваше от това и баща й с часове разтриваше краката й. Тя си даваше сметка, че именно тези моменти са я сближили с него. Том, докато все още бяха заедно, бе опитал да постигне същото, но усилията му бяха напразни.

Двамата с Тревър внимателно разгледаха менюто и понеже бяха свободни следобед, решиха да пийнат качествено вино. Щом им поднесоха предястието, Сам прекъсна незначителните коментари за концерта и полюбопитства за случилото се пред съда.

— Предполагам, че онези хора пред сградата бяха родителите?

— Кои?

— Изглеждаха отчаяни. Жената плачеше.

— А, те ли? — Гласът му издаде раздразнение, когато се досети за кого говори Сам. — Да, това са родителите на момчето. Именно те създадоха всички проблеми.

— Какви проблеми?

— Доведоха свой адвокат да се запознае с доказателствата. Бог знае защо. Всичко беше съвсем ясно.

— Какво е заключението?

— Единственото възможно, нещастен случай.

— А обстоятелствата?

Сам изведнъж бе започнала да проявява професионален интерес. Тревър често я бе виждал в това настроение и знаеше, че е безсмислено да се опитва да отвлече вниманието й. Беше се убедил, че е далеч по-лесно да отстъпи, отколкото да спори с нея.

— Излязъл вечерта, уж да се срещне с приятел, но вместо това се напил, откраднал кола и се блъснал с нея в дърво на Хърдън Хил.

— Какво е накарало родителите да се обърнат към адвокат?

— Не вярват, че синчето им би сторило подобно нещо. Позната история: тяхното момче не пиело, не шофирало и било изключително честно.

— Може би наистина са го смятали за такъв.

Тревър недоверчиво смръщи вежди.

— Не бих възразил, но младежът вече е имал криминално досие, така че трябва да са имали известна представа.

За втори път през последните двадесет и четири часа Сам чуваше подобно мнение. Продължи да разпитва.

— В какво е бил обвинен?

Тревър сви рамене.

— Най-вероятно в хулиганство.

— Значи си убеден във вината му?

— Аз съм патолог. Не изразявам мнение, а работя с факти и подготвям доклади.

— Кога престана да изразяваш мнение?

— Добре, щом това искаш. Мисля, че родителите невинаги познават децата си и заниманията им толкова, колкото си въобразяват. Вземи какъвто и да е вестник в който и да е ден от седмицата и ще попаднеш поне на една такава история.

— Явно не проявяваш особено съчувствие.

— В интерес на истината, не изпитвам такова. Според мен, който се е замесил в кражби и грабежи, заслужава всички последствия.

Сам го погледна с изумление.

— Дори смърт?

— Сами поемат този риск. Този път поне самият виновник е жертва, а не случаен човек.

— Някакви проблеми от аутопсията?

— Не. Без съмнение множеството наранявания са получени при челния сблъсък. Почти сигурно е, че е бил мъртъв, преди пламъците да го погълнат, а е бил и пиян до козирката. Глупак.

— Много ли е изгорял?

— Да. Това затрудни аутопсията. Знаеш как е, работила си по подобни случаи.

Сам кимна.

— Е, след като задоволи любопитството си, да се върнем на повода за този доста скъп обяд.

— Значи имаш скрит мотив?

Тревър я изгледа укорително.

— Не може ли един приятел и колега да заведе партньорката си в ресторант, без да събуди подозрения за задни мисли?

Сам се усмихна на обиденото му изражение.

— Явно подозренията ми са напълно основателни.

— Проницателна, както винаги. — Замълча за миг, след което изплю камъчето. — Възнамерявам отново да се оженя.

Сам бе по-скоро заинтригувана, отколкото смаяна от това признание. Напоследък Тревър не можеше да я изненада почти с нищо.

— Къде се запозна с щастливката, в родилното отделение?

Тревър се намръщи.

— Всъщност тя е радиографист в „Парк“.

— Да не би да е онази висока блондинка — Клеър?

Тревър бе смутен от ехидната й забележка и плахо кимна.

— Казва се Емили. Да, точно тя.

Сам поклати глава. Радиографистките бяха най-предпочитаните жени в болницата може би заради невинността, която им придаваха късите бели престилки.

— На колко години е?

Тревър сведе очи към чинията си, избягвайки неодобрителния поглед на Сам.

— На двадесет и четири. Но е доста зряла и препатила за възрастта си.

Навярно осъзна, че преувеличава.

— Дано е така. Кога е щастливото събитие?

— През юни. Решихме да се оженим през лятото. Скромно тържество в параклиса „Света Троица“, все пак, аз съм човек на години.

— Много романтично. А меденият месец? В клуб „Осемнадесет и тридесет“?

Чувството за хумор на бъдещия младоженец бързо се изпаряваше под язвителните нападки на колежката му.

— Поканих те на обяд, за да поискам съвет и да те помоля да влезеш в ролята на кум… тоест кума.

Поканата бе неочаквана и Сам едновременно се изненада и се почувства поласкана.

— Не зная какво да кажа. Не е ли по-уместно да предложиш това на брат си или на някой добър приятел?

Тревър й се усмихна.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Сам.

Тя стана по-сериозна.

— Слушай, не мисли, че се опитвам да те поучавам, но сигурен ли си, че постъпваш правилно?

Когато сервитьорът донесе основното ястие, той поклати глава.

— Разбира се, че не, но бих искал да опитам.

— Разликата ви е повече от двадесет години.

— И какво от това?

— Много хора биха се почувствали засегнати, включително и ти. Какво мислят родителите й?

— Има само майка, баща й е починал преди няколко години. Мисля, че вече съм успял да я омая.

— Навярно имаш повече общи неща с нея. — Сам най-сетне остави ножа и вилицата си и го погледна снизходително. — Е, очевидно си взел твърдо решение.

— „Взели“, за да се танцува танго, са нужни двама.

Тя остана загледана в него няколко мига. Харесваше Тревър въпреки многобройните му недостатъци. От години бе неин приятел и довереник и я бе измъквал от доста неудобни ситуации. Най-сетне кимна.

— Да, бих се радвала да ти кумувам.

Лицето на Тревър засия. Наведе се над масата и я целуна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Сам.

Комплиментът му я накара да се изчерви. Щом забеляза това, той шеговито подхвърли:

— Внимавай да не загубиш пръстените.

Тя поклати глава и широко се усмихна.

— Няма, обещавам.

 

 

Когато Сам потегли към дома си, бе завалял сняг. Леденият вятър понасяше ситните снежинки ту в една, ту в друга посока, сякаш се чудеше накъде да задуха. Полепваха по предното стъкло на колата й за миг, преди да се плъзнат надолу и чистачките да ги отстранят. Докато се отдалечаваше от малкия площад, тя хвърли поглед назад към катедралата. От изток бяха дошли сиви облаци, които заплашително надвисваха над огромното здание. Храмът ясно се открояваше на фона на тъмното заснежено небе. Сам не обичаше снега; краката й премръзваха от него и цялата затреперваше. Коледните картички й доставяха радост, но те бяха единственото приятно нещо през зимния сезон. Все пак гледката бе красива. Всичко, от мръсните улици до калното поле, бе скрито под свежа бяла пелена. Когато сви от главната улица по неасфалтираната алея към дома си, вече валеше на парцали и натрупваше все по-бързо.

Сам бе доволна, че фермерът, чиято собственост бе земята, върху която бе построена къщата й, най-сетне бе решил да заравни алеята и да запълни множеството дупки, които от ден на ден й се струваха все повече. Не съжаляваше, че бе сменила шикозната си кола с рейндж ровъра, който караше сега. Тревър бе убеден, че това е поредният й моден аксесоар, но грешеше. Имайки предвид променливото време в областта и затънтените места, които се налагаше да посещава, Сам смяташе джипа си за незаменим.

Въпреки че Тревър и предстоящата му женитба не излизаха от мислите й, те не бяха единственото, което я тревожеше. Необяснимо защо, не можеше да забрави изражението на опечаления баща пред съдебната сграда. Отчаянието и безнадеждността в очите му не преставаха да я терзаят. Самата тя бе преживяла доста трагедии, професионални и лични, и вече притежаваше достатъчно твърдост, за да преодолее всичко. Но бащата на загиналото момче я бе накарал да осъзнае, че не може да бъде безразлична към чуждото страдание.

Най-сетне се озова на пътеката пред къщата си и чакълът изхрущя под гумите. Заключи джипа, вдигна качулката на палтото си и понечи да тръгне към входната врата, но размисли. Реши да отскочи до задния двор и да нагледа издънките на Ерик.

През зимата градината бе пуста и неприветлива. Бе необходима още доста подготовка за пролетта и лятото. С настъпването на зимата много от ободряващите ухания, които я избавяха от параноята, бяха изчезнали. Сега безпокойството й граничеше с паника, а не можеше да се наслади на ежедневната доза аромати сред лехите. Много от колегите й, включително и Тревър, вече бяха загубили обонянието си, а заедно с него бяха отслабнали и вкусовите им усещания. Сам не можеше да си представи как понасят това. Причината за увреждането не бе вонята на труповете, както предполагаха мнозина. Макар и неприятна, тя бе естествена и не по-вредна от тази на оборския тор, който се бе напластил с годините в градината й. Проклетите химикали, с които работеха патолозите, умъртвяваха нервните им окончания. Това бе бавен и неусетен процес, който протичаше без болка, но причиняваше дългогодишно страдание.

Сам вдигна поглед към нощното небе и вниманието й бе привлечено от малка светеща точка. В първия миг я взе за падаща звезда, но по-късно осъзна, че е един от множеството сателити, които кръжаха в горните слоеве на атмосферата. След няколко мига мислите й се върнаха на Земята и тя отвори вратата на оранжерията. Там съхраняваше младите растения, които Ерик й бе дал преди няколко месеца. Беше се надявала да ги засади, преди да настъпи зимата, но не бе намерила време. При тази температура навярно така бе по-добре за тях, иначе почти със сигурност биха загинали.

Сам влезе, бързо затвори вратата след себе си и включи малката електрическа крушка. Щом заструи светлина, огледа рафтовете с разсад и отчаяно се опита да си спомни къде е сложила издънките на Ерик. От доста време не ги бе поглеждала и си представи колко неловко би се почувствала, ако Ерик наминеше и видеше, че скъпоценните му растения са загинали.

Запристъпва покрай рафтовете и най-сетне ги откри в средата на оранжерията — зелени и жизнени. Бяха пораснали с няколко сантиметра. С въздишка на облекчение тя приклекна да разгледа цветовете на амарилис беладона „Хадор“, които пазеше в отопляваната оранжерия. Това великолепно растение бе продължило да цъфти необичайно дълго и да я дарява с красотата на уханните си бели цветове. Вдъхна дълбоко, готова да се наслади на характерния му аромат. В този миг забеляза нещо необичайно. Добре познаваше мириса на амарилис и макар и да го долови, той не й се стори толкова силен, колкото бе очаквала. Задържа цветето още по близо до носа си и отново въздъхна. Ароматът отново бе по-слаб от обикновено. Може би просто цветето бе започнало да увяхва и уханието му постепенно изчезваше. Сам се изправи, излезе навън и се приближи към великолепна разцъфнала махония „Черити“, чийто мирис бе натрапчив. Притегли една клонка към себе си и вдъхна. Усети познатия аромат, но не така остър, както би трябвало да бъде. Сякаш някой й удари плесница. Почувства световъртеж и по страните й потекоха сълзи. Дишайки дълбоко, се опита да възвърне самообладанието си. Най-големият й страх се сбъдваше. Не бе съвсем неочаквано, защото от известно време не усещаше и други миризми и дори вкусове с обичайната острота. Досега съзнанието й просто бе отказвало да приеме неизбежното. Винаги си бе внушавала, че причината е настинка или сенна хрема. Но най-сетне трябваше да проумее истината, безполезно бе да я отрича. Губеше най-ценното си сетиво и едва ли някой би могъл да стори нещо, за да спре това.

Сам се върна на заснежената пътека, огледа любимата си градина и се запита дали ще продължи да се чувства така свързана с нея. Сякаш бе виждащ човек, внезапно започнал да ослепява. Дали би могла да запамети уханията така, както хората запазват спомен за цветовете? Малко по-спокойна, се опита да помисли трезво за това, което се случва с нея. Първо, трябваше да разбере доколко са увредени сетивата й и колко време ще измине, докато напълно загуби обоняние. Реши да се обади на Едуард Крос в отделение „Уши, нос, гърло“ на „Парк Хоспитъл“ и да си уговори час за спешен преглед. Дълбоко в сърцето си не искаше да знае, но така поне щеше да има известна представа колко й остава и да планира стратегии за бъдещето, макар и да не й хрумваше друго решение, освен да се откаже от професията си.

Снежинките се сипеха по раменете й. Изведнъж се опомни и забърза към приканващата светлина на лампата пред къщата си.

 

 

Ерик Чембърс влезе в малката веранда пред входната врата на дома си и енергично изтупа шушляковото си яке. Полуразтопените снежинки се разлетяха на всички страни около него, сякаш бе куче, тръскащо мократа си козина. Най-сетне свали якето и го закачи да съхне на облегалката на стар люлеещ се стол, който винаги стоеше в ъгъла на тясното помещение. Преди да влезе в сухия, топъл коридор, старателно забърса двете си кучета със стара кърпа. Щом реши, че са достатъчно чисти и подсушени, отвори вратата и пусна запъхтените животни в къщата.

Бе премръзнал и чувстваше нужда от топло питие. Хрумна му да си налее нещо силно, но искаше умът му да остане бистър, защото му предстоеше работа. Сложи чайника на котлона, влезе във всекидневната и се загледа навън през воала от снежинки. Цялата градина бе покрита с дълбок сняг, който приличаше на съвършено гладка пелена. Само хранилките за птици бяха чисти, защото през лятото бе поставил над тях широки дървени навеси. При такова време храната бе оскъдна и птиците страдаха, а той обичаше да се грижи за тях. Може би затова мразеше котките.

Погледът му неволно се спря на огромния рододендронов храст, който растеше в десния ъгъл на градината. Беше едно от най-старите растения и когато разцъфтеше, изглеждаше величествено. Естествено, трябваше да се грижи за него, но си заслужаваше. Винаги се усмихваше, когато се сети за този храст, не от гордост, а заради ужасната тайна, която той криеше. Всички в селото мислеха, че познават добрия стар Ерик, уважавана личност и стълб на обществото. Дори му бяха измислили прякора Полковника, защото бе известен с чувството си за отговорност. Забавно му бе да пази тайната, че не е човекът, за когото го смятат. Веднъж Сам Райън му бе казала, че градината му е пълна с изненади и тайни; само да знаеше колко са те в действителност. Тихо се засмя при мисълта как биха реагирали и тя, и останалите му съселяни, ако истината най-сетне излезеше наяве. Може би трябваше да приложи към завещанието си признание. Когато бъде прочетено, за самия него не би имало значение, но несъмнено би разтърсило обществото и би накарало всички да поставят под съмнение самодоволното си спокойно съществуване и поне година-две подозрително да се озъртат на всяка крачка.

Наля си голяма чаша чай, преди да включи компютъра си. Когато екранът светна, въведе паролата си и се потопи в необятното пространство на Интернет.

 

 

Сам влезе през задната врата, свали побелелите си обувки и мокрото студено палто. Къщата бе тъмна, навярно всички си бяха легнали. Това бе добре дошло за нея. Запали лампата в кухнята, застана пред малкото огледало и изтри черната спирала, която бе потекла по страните й. Щом почисти лицето си, излезе от кухнята, угаси лампата и се отправи към стълбите, за да се качи в спалнята си. Изведнъж забеляза тънка ивица светлина под вратата на кабинета си. Приближи се и плахо долепи ухо до нея, преди да я побутне и да надникне вътре.

Рики седеше на бюрото й, взираше се в компютърния екран и съсредоточено натискаше клавишите.

— Не е ли малко късно?

Рики се обърна и погледна леля си.

— Зависи за кого.

— Моля?

— За деветнадесетгодишен е рано. Може би, ако си над тридесетте, ти се струва късно.

Сам го изгледа навъсено.

— Нали нямаш нищо против, че използвам компютъра ти? Полезно е за курса, който посещавам, а и предполагах, че по това време няма да ти трябва.

Най-сетне, след като с години го бе убеждавала, Рики бе решил да се запише във вечерен курс по компютърна грамотност, а през деня продължаваше да работи в „Макдоналдс“.

Сам поклати глава.

— Не, не възразявам. Стига да не се опитваш да проникнеш в личните ми файлове.

Рики отново прикова поглед в екрана.

— Дори и да успея, не бих разбрал нито дума.

Тя застана до него.

— Впрочем, какво търсиш така усърдно?

— Нещо в уебстраниците на изгодна цена.

Леля му поклати глава.

— Значи просто пазаруваш в мрежата?

— Винаги ще има порнография, ако за това намекваш.

— Дано вече някой работи по въпроса.

Рики й се усмихна.

— Само ми спести тези ехидни подмятания.

Сам присви колене и огледа устройството, подобно на портативен компютър. Бе с размерите на филофакс, но със собствен екран, свързано с компютъра й с дълъг сив кабел.

— Какво е това?

Рики я изгледа учудено.

— Не знаех, че си толкова изостанала в компютърните си познания.

Тя не отговори на репликата.

— Обясни ми какво представлява.

— ПДА.

— Какво означава?

— Персонален дигитален асистент.

Сам знаеше, че се опитва да я впечатли със своя техноезик, но остана равнодушна.

— За какво служи?

— Това е високотехнологичен електронен бележник. Можеш да пишеш или да рисуваш на него и да прехвърляш всичко в компютъра, откъдето лесно може да бъде разпечатано. Идва краят на секретарската професия.

Джийн би трябвало да се разтревожи от тази перспектива.

Сам вдигна устройството и внимателно го огледа.

— Сигурно е доста скъп.

Рики се приближи към нея, взе апарата и отново го сложи на бюрото.

— Да.

— Значи в „Макдоналдс“ плащат добре?

— Спестявах и успях да намеря сравнително евтин.

— Къде?

— В мрежата.

Леля му отново насочи вниманието си към компютърния екран.

— Какво търсиш сега?

— Скенер. Би трябвало да има някой по джоба ми, ако източникът ми е все още в бизнеса.

— Кой е той?

— Не мога да ти кажа. Строго поверително. Ако ти го разкрия, ще се наложи да те убия.

— Страхотно.

— Пошегувах се. Свързах се с компания, която, изглежда, може да си позволи да продава с тридесет процента отстъпка. Не е лошо, а?

Сам кимна.

— Не звучи никак зле. Сигурен ли си, че дейността им е законна? Нали стоката не е паднала от каросерията на някой камион или нещо подобно?

— Персоналният асистент нямаше никакви дефекти.

— Не се прави на остроумен. Знаеш за какво говоря. Не бих искала да чуя, че Том Адамс те издирва.

— Вместо да търси теб.

— Рики!

— Да, сигурен съм, че всичко е законно. Доста хора ползват услугите им.

— Но кои са те?

— HTTP двоеточие, две наклонени черти, www, точка, Бий, точка, CO, точка, UK, наклонена черта, PDA.

— Интересно име. Как се свърза с тези хора?

Рик широко й се усмихна.

— За да откриеш желана уебстраница, използваш някоя търсачка. Напечатваш от какво се нуждаеш, например „Купувам скенер“, и с малко късмет го намираш.

— По-нататък?

— Обикновено се появява формуляр, който трябва да попълниш, натискаш „send“^[1], и чакаш поръчката ти да бъде изпълнена.

— Как се плаща?

— С кредитна карта, ако имаш такава.

— А ти нямаш.

— Обикновено плащам в брой.

— Значи компанията е местна?

Рики кимна.

— Нещо такова.

— Е, само помни, че съм те предупредила за Том Адамс. Не се шегувах.

Рики сви рамене.

— Казах ти, че вече съм голямо момче.

Сам го изгледа недоверчиво.

— Ще видим. И не стой тук цяла нощ.

Той й се усмихна и задържа поглед върху лицето й.

— Добре ли си?

— Разбира се, защо?

Рики премигна.

— Нищо. Няма да стоя още дълго.

Сам кимна и излезе от стаята, смутена и леко ядосана от себе си. Явно, не бе успяла да прикрие безпокойството, което я бе обзело по-рано.