Найджъл Макриъри
Паяжината (7)

Шеста глава

Сам не можеше да стори нищо друго, освен да чака, докато полицейските водолази правеха опити да измъкнат побелялото и замръзнало тяло на Доминик от мразовитата река. Това съвсем не бе лесна работа. На повърхността ледът бе дебел и твърд, но температурата отдолу бе по-висока и бе започнал да се топи. Естествено бе течението да се стреми да повлече тялото надолу по коритото, докато ледът, с който бе обградено, да го задържа на мястото му. Тя дълго се взира в тленните останки на Доминик. Вкочаненият му труп приличаше на жалка парцалена кукла, захвърлена от някое дете.

Сам се запита дали с действията си не е косвено отговорна за смъртта му. Не бе изключено да е било просто трагичен инцидент. А може би бе упражнила твърде силен натиск върху него, беше го обезпокоила и подтикнала към самоубийство. Но ако показанията на свидетеля бяха достоверни и собствените й инстинкти не я подвеждаха, вероятно той също бе убит. В едно бе сигурна: че трябва да бъде обективна и да се ръководи от разума си.

Налагаше се да се направят допълнителни дупки в леда, за да има достатъчно пространство около водолазите при освобождаването на тялото. Духаше смразяващ вятър и трябваше да работят на смени по десет минути, за да се предпазят от премръзване. Докато вършеха това, Сам използва възможността да премери температурата на водата и въздуха и да запише данните в бележника си. Накрая, след около час, безжизненото тяло на Доминик бе извадено от водата. Водолазите бързо го отнесоха до мястото, където на земята бе поставен черен полиетиленов плик. Тя се приближи към него, приклекна и се вгледа в лицето му. Бе смъртнобледо и около устата се открояваше тъмносин кръг. Очите му бяха полуотворени и изцъклени.

Сам включи диктофона и заговори:

— Кеймбридж, до брега на реката срещу хангара за лодки на колежа „Тринити“, шест и петнайсет сутринта, деветнайсети декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Извършвам оглед на труп, изваден от реката. Пол: мъжки, цвят на кожата: бял. Видима възраст: около осемнайсет. Предполага се, че е на Доминик Пар. — Леко докосна врата му и прибра ръцете. — Наблюдават се ранни признаци на разложение, вероятно забавено от минусовата температура на водата.

Вдигна поглед към Том Адамс, който се приближи.

— По кое време е паднал във водата според показанията на очевидеца?

След миг той отвърна:

— Около единайсет. Каза също, че е бил хвърлен от тайнствено създание, според описанията му приличащо на Франкенщайн. Както виждаш, не можем да разчитаме на него като на надежден свидетел.

— Но ако към това добавим и факта, че Доминик е най-добрият приятел на Саймън Викърс, нима има място за съмнение? Или мислиш, че е просто съвпадение?

— Все още не сме установили дали Саймън Викърс е убит, но дори и да е така, доколкото ми е известно, Доминик Пар не е бил свидетел на убийството, нито пък по някакъв начин е бил свързан с него. Така че липсва мотив, който да подкрепи версията ти, Сам.

— Това не е версия. Просто не вярвам в подобни съвпадения.

Том приклекна до нея.

— Кога му даде визитката си? Стискаше я в ръката си мокра и изпокъсана.

— Вчера.

— Защо?

— Стори ми се, че крие нещо. Помислих си, че ако му я дам, може да размисли и да реши да говори.

— За какво го разпита?

— Дали знае нещо за нощта, когато е загинал Саймън.

— И знаеше ли?

Тя кимна.

— Мисля, че да.

— Мислиш. А какво ти каза?

— Нищо конкретно — уклончиво отвърна Сам. — Но според мен знаеше доста.

— Значи си упражнила известен натиск?

— Не, нямаше натиск. Просто го разпитах за Саймън. Аз не съм полицай.

— Точно така, Сам, не си и не би трябвало дори да разговаряш с него.

— Какво друго можех да направя, да се откажа? Ти искаше доказателства и се опитвах да ги намеря. Това е.

— Само събираш несвързани факти и търсиш начин да ги използваш в подкрепа на версията си.

Сам бе ядосана на Том, че все още е отрицателно настроен. Изпитваше силно желание да му каже какво е открила Марша, но не посмя, за да не й създаде неприятности. Имаше нужда от нови доказателства, с които да го постави на тясно. Мили боже! Бе започнала да прилича на него.

— Звучи като лекция за начинаещи полицаи. Освен да снимам убиеца в крачка, не зная какво друго мога да сторя.

— Дай ми неопровержими доказателства. Това е единственото, което можеш да направиш.

— Може би си имаме работа със сериен убиец на свобода, а ти искаш „неопровержими доказателства“. За бога, Том. Някога…

— Сериен убиец? Откажи се от тази идея, Сам. Намираме се в Кеймбридж, а не в проклетия Ню Йорк.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо, когато наскоро си напуснал Отдела за разследване на серийни престъпления?

— Мога да го кажа, защото в отдела научих, че съществуват малко такива убийци и не се появяват особено често в Кеймбридж.

— О, добре тогава. Значи тук не може да се случи нищо лошо?

— Не ставай глупава.

— А ти не бъди сляп. Какво стана с теб, Том? Къде изчезна предишната ти интуиция?

— Каква е причината за смъртта според теб?

Сам го изгледа гневно.

— Убийство, ето каква мисля, че е. Убийство.

— Явно си падаш по сензациите. А не ти ли се струва възможно да е самоубийство? Току-що е загубил най-добрия си, а може би и единствен приятел, изпаднал е в депресия и се е хвърлил във водата. Всеки ден се случват подобни неща. А не чувстваш ли поне малка вина, че вероятно разговорът ти с него го е подтикнал към това?

Сам се обърна с лице към него.

— Не!

Възражението й бе категорично, но не можа да скрие от Том опасенията си, че до известна степен е допринесла за смъртта на нещастното момче. Дали наистина по някакъв начин бе подтикнала Доминик към тази постъпка, като му бе разкрила истинската причина за смъртта на приятеля му? В интерес на истината, не можеше да бъде сигурна, но чувството за вина започваше силно да я измъчва. Замълча и остави полицая да продължи.

— Както вече казах, Сам, представи ми достатъчно доказателства и ще видя какво мога да направя. В противен случай, доколкото ми е известно, засега разполагаме само с данни за смърт, настъпила вследствие на нещастен случай. Знаеш не по-зле от мен, че в болшинството от случаите най-очевидното и просто обяснение се оказва вярното.

Тя възмутено извърна глава и продължи с огледа. Първо се зае с горната част на тялото, търсейки следи от насилие. После разгледа ръцете за предсмъртни конвулсии. Обикновено неволно се свиваха, когато удавникът потъва. Често между стиснатите пръсти на жертвите се намираха улики, попаднали там при отчаяната им борба за живот. Но в този случай ръцете бяха чисти. Погледна към един от водолазите, които се бяха скупчили около нея и тялото, което с толкова усилия бяха успели да освободят от леда.

— Бихте ли го обърнали, ако обичате?

Мъжът изпълни молбата й и Сам бързо огледа задната част на врата на Доминик и гърба му. Отново не откри следи от насилие. Изпита странно разочарование от този факт. Беше се надявала, че ще види рана от нож или други следи, които биха потвърдили версията й. Щом свърши, кимна на водолаза, който отново обърна тялото по гръб. Патоложката продължи да диктува:

— Няма очевидни следи от насилие и на сегашния етап изглежда, че се касае за удавяне, въпреки че това трябва да бъде потвърдено при аутопсията.

Прибра диктофона и се изправи. Един от гмуркачите се обърна към нея.

— Да го опаковаме ли, доктор Райън?

Сам мразеше този странен начин на изразяване на полицаите, но кимна мълчаливо.

Водолазът коленичи и започна да нахлузва черния полиетиленов плик върху тялото на Доминик. Плътно затвори ципа и помогна да бъде отнесено до погребалната кола, която бе пристигнала преди половин час и чакаше жертвата като гладен лешояд. Когато някой бъде обявен за мъртъв, обикновено не пристигаше линейка, а до моргата го откарваше катафалка. Сам винаги се изненадваше от факта колко пари се печелят от погребални услуги.

След като тленните останки на Доминик бяха изпратени в моргата, тя отново се върна до реката. Въпреки ранния час, на отсрещния бряг вече се бе събрала тълпа зяпачи. Докато ги наблюдаваше, тя забеляза нисък чернокос мъж, който стоеше там с видеокамера в ръка, плътно прилепена до дясното му око. Видя го как я свали от лицето си и веднага го позна. Беше Едмънд Муър. Щом я зърна, кимна вяло, обърна се и изчезна сред насъбралата се тълпа. Сам се запита какво прави тук с камера толкова рано сутринта. Не можеше да си обясни защо чуждото нещастие буди толкова голям интерес. За миг отклони мислите си от Муър, взе дълга пръчка, която намери на брега, и започна да удря с нея по замръзналата река.

Адамс я наблюдава известно време и се приближи.

— Успокояваш нервите си, а?

Най-сетне, останала без дъх от усилието, Сам хвърли пръчката и се обърна към него.

— Прекалено е дебел.

Том изглеждаше озадачен, явно не разбрал за какво става дума.

— Ледът, имам предвид. Не би могъл да го разбие. Освен ако някой му е помогнал.

Той хвърли поглед към замръзналата река.

— Дебелината на леда в различните участъци е различна. Вероятно нагоре по течението, където е паднал, е по-тънък. Може би просто е имал лош късмет. Стъпил е върху него и е пропаднал.

— Дори да е така, той беше здрав, пълен с енергия младеж и би трябвало поне да е напрегнал сили да се измъкне.

— Откажи се от това, Сам. Дори нашите водолази не биха издържали дълго във водата, без да замръзнат. Такива неща се случват всеки ден. Ти знаеш това най-добре.

— Водолазите стояха неподвижно, а той би се борил със сетни сили да се измъкне.

Том поклати глава.

— Няма смисъл да се хващаш за сламка.

Сам не му обърна внимание.

— Къде мислиш, че е паднал?

— Ако нашият пияница не греши, около половин километър нагоре по течението. Има дупка на няколко стъпки от брега.

— Успя ли да я фотографираш?

— Не, не предполагах, че представлява интерес, но ако мислиш, че е важно…

— Да, мисля.

— Тогава ще бъде направено.

Сам отвори чантата си и извади малко стъклено шишенце за вземане на проби. Отстрани капачката, приклекна до водата и го напълни. После го затвори, подсуши го и му залепи етикет. Том внимателно я наблюдаваше.

— Какво правиш?

— Ще проверя съдържанието на диатомеи.

— Какво?

— Малки организми, които живеят във водата. Броят им варира на различните места, така че с малко късмет, ако наистина се е удавил, като изследвам наличието им във водата, попаднала в белите му дробове, бих могла да определя точно къде е паднал. Ако ми покажеш мястото, където мислиш, че е станало, бих искала да взема проби и от там, в случай че не възразяваш.

— Разбира се, че не възразявам. Следвай брега, няма начин да не го откриеш. Един от хората ми трябва да е там.

Докато Сам се отправяше нагоре по брега, Том извика след нея:

— Ако наистина откриеш нещо съмнително при експертизата, не забравяй да ми се обадиш и да ми изпратиш копие от доклада.

— Щом попадна на нещо „съмнително“, ти ще бъдеш първият, който ще научи.

 

 

Сам пристигна няколко минути след като тялото на Доминик Пар бе докарано в моргата. Нямаше търпение да започне и бе изпълнена с надежда, че ще открие нещо, което ще й помогне да убеди Том Адамс в правотата на версията си. Фред вече бе тук, беше се преоблякъл и приготвяше моргата за поредния случай. По тона на доктор Райън, когато му се бе обадила, за да му даде инструкции, бе разбрал, че не се касае за обикновено удавяне. Гласът й звучеше така, сякаш става въпрос за убийство, въпреки че не би могло да бъде, защото липсваха обичайните при такива случаи съпътстващи полицейски и научни екипи.

Когато Сам влезе, черният полиетиленов плик с тялото лежеше на дисекционната маса. Фред я погледна.

— Да отворя ли плика, доктор Райън?

— Почакай секунда.

Сам взе фотоапарат от малкия офис в съседство и го зареди с филм. Когато бе готова, се обърна към асистента си:

— Добре, Фред, можеш да започваш.

Той я погледна за миг, без да помръдне, докато Сам проверяваше фокуса.

— Проблем ли има, Фред?

— Да, доктор Райън. Имам усещането, че премълчавате нещо. И като ваш асистент мисля, че трябва да зная какво е то, преди да започнете аутопсията.

Сам за миг се замисли.

— По всяка вероятност си имаме работа с още едно убийство и предполагам, че Доминик Пар, младежът, който се намира в черния полиетиленов плик, може би е жертва на същия злодей, който е убил Саймън Викърс.

Фред бе поразен от разкритието на Сам.

— А къде са полицаите и останалите екипи?

Сам сви рамене.

— Все още не са убедени и сега сме длъжни да открием доказателство, за да ги накараме да повярват. Що се отнася до мен и теб, Фред, ние ще считаме смъртта на Доминик за убийство.

— Както желаете, доктор Райън. Надявам се, че знаете какво вършите.

Сам му се усмихна.

— Довери ми се. Да започваме ли?

Фред кимна и разтвори ципа, а Сам направи необходимите снимки. Веднага щом тялото бе освободено от плика, размениха ролите си и докато тя сваляше дрехите на Доминик, той снимаше. След като бе извадено от водата, разложението бързо бе започнало да се разпространява по цялото тяло и това затрудняваше действията й. Когато и последната дреха бе отстранена, патоложката претърси облеклото на мъртвия, извади всичко от джобовете и подаде вещите на Фред, който ги постави в специален прозрачен плик. Дрехите трябваше да бъдат изсушени и запечатани. Тази процедура спираше свиването им и така не се допускаше поява на несъответствие между положението на всяка рана по тялото и разкъсванията по дрехите. Бяха останали само чорапите. Фред събу десния, а когато започна да сваля левия от побелелия и сгърчен крак на Доминик, някакъв предмет, скрит вътре, издрънча върху стерилния под зад масата. Сам се наведе и го вдигна. Бе пластмасов флопидиск. Фред надникна над рамото й.

— Странно място за съхранение на компютърна дискета.

Сам кимна.

— Да, наистина. Сигурно се е боял, че някой друг ще се добере до нея.

Повъртя известно време малката квадратна дискета в ръце, опитвайки се да прочете информацията на предната страна, но мастилото се бе размазало и разчитането бе невъзможно. Фред й подаде малко полиетиленово пликче и Сам я пусна вътре.

— Да се надяваме, че може да се изсуши.

— С малко повече късмет.

Фред се отправи към другите веществени доказателства и Сам извика след него:

— Не я оставяй там, пъхни я в бюрото ми. Бих искала да проверя дали мога да открия нещо, когато изсъхне.

Фред кимна с разбиране и остави дискетата настрана. Голото тяло на Доминик лежеше върху мраморната маса. Вече бе достатъчно изсъхнало и той започна методично да почиства кожата. Сам проследи движенията му.

— Би могъл да станеш първокласен специалист по събиране на улики, Фред.

— Какво, и да работя навън, на влажно и студено? Не, благодаря, доктор Райън. Добре съм си тук.

След като тялото бе щателно претърсено, Сам прокара ситен гребен през косите, за да изпаднат частици, които биха могли да се окажат ценни улики. Взе проби от кръв, урина и цереброспинална течност, както и секрет от устата, носа, половия орган и ануса. Забеляза разкъсване във външната анална област. При по-внимателно вглеждане откри още рани.

— Изглежда, преди да настъпи смъртта, е имал сексуален контакт с неизвестно лице. Нараняванията на ануса ме навеждат на мисълта, че не е било доброволно, а Доминик е бил изнасилен, преди да попадне във водата. — Фред й подаде скалпела. — Ще направя разрез, за да установя дълбочината на раните. — Този вид дисекция винаги бе трудна за изпълнение и Сам не биваше да бърза. — Разкъсванията достигат до 10–12 сантиметра навътре. Ще взема проби за изследване от тази област.

Сам знаеше, че е много важно пробите да бъдат взети правилно. Бе необходимо да установи дали Доминик е имал други анални полови контакти, с което би могла да докаже дали е било налице изнасилване. Предишни белези, ако откриеше такива, биха спомогнали за това. Кръвните проби също биха могли да се окажат важни за установяване на това дали е бил хомосексуалист и трябваше да бъдат извършени много прецизно. Сам отново взе секрет. Тъй като тялото бе прекарало известно време във водата, шансът да попадне на материал за анализ на ДНК бе малък, но при предишни случаи бе имала успех, затова тази процедура бе изключително важна.

След като бе свършена предварителната работа, патоложката започна със същинската част на аутопсията.

— Аутопсия на Доминик Пар, осем и четирийсет и пет сутринта, деветнайсети декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Цвят на кожата: бял. Възраст: деветнайсет години, тегло: шейсет и два килограма, ръст: един и седемдесет. Физически здрав, без видими следи от външни наранявания. В устата и ноздрите се наблюдава рядка бяла пяна, вероятно смесица от въздух, вода и слуз. Фред, би ли взел проби?

Сам се отдръпна назад, докато той се наведе над тялото и взе проби от устата и носа. Такова образуване на пяна бе характерно при удавяния и вземането на проби бе важно, ако се налагаха изследвания за отравяне. Когато Фред свърши, Сам отново се приближи към тялото.

— Кожата на ръцете и долната част на ходилата е побеляла и набръчкана поради продължителен престой във вода. Видът на пръстите и ноктите е нормален, без следи от наранявания.

Обикновено по пръстите и ноктите имаше драскотини, получени при опитите на жертвата да се измъкне от водата. Сам се обърна към Фред и му показа ръцете на Доминик.

— Какво ще кажеш за това, Фред?

Той бързо ги разгледа.

— Никакви белези.

Сам кимна в знак на съгласие.

— Да, наистина. Именно това е необичайно. Очаквах да открия рани, счупени нокти, разкъсвания по ръцете, получени, докато е полагал усилия да се измъкне, но няма нищо подобно. Ръцете му са гладки, без наранявания, ноктите са непокътнати. Странно, не мислиш ли?

Фред кимна.

— Много странно.

След това Сам внимателно разгледа ушите, търсейки кръвоизливи, причинени от разликата в налягането, които бяха едно от класическите доказателства за удавяне. Хвърли поглед към Фред, който вече държеше скалпел в ръка. Подаде й го и тя започна задълбочено изследване на тялото на Доминик.

Когато направи дълбок разрез и отвори гръдния кош и коремната кухина, белите дробове се издуха като огромна гъба, напоена с вода. Тя ги разгледа и забеляза, че са покрити с познатите виолетови петна. Разширяването на белите дробове и тези петна бяха типични при случаите на удавяне, което потвърждаваше, че именно това е причината за смъртта на Доминик, а не спиране на сърдечната дейност. Често шокът, на който бе подложено тялото при влизането във водата, особено ако е много студена, предизвикваше сърдечен удар и смъртта на жертвата настъпваше, преди да потъне.

Фред взе проби от водата, намираща се в стомаха, хранопровода и в отоците по белите дробове. Обикновено в нея се съдържаха остатъци от дребни водорасли, други водни растения, а също и микроскопични диатомеи, характерни за мястото, където тялото е потънало. Разпространението на диатомеите из тялото също бе един от показателите за причината за настъпване на смъртта. Ако водата бе навлязла, когато кръвта все още е циркулирала, те биха се разпространили във всички вътрешни органи и в костния мозък и по този начин категорично би могло да се докаже, че смъртта е настъпила вследствие на удавянето, а не миг по-рано. Диатомеите можеха да се извлекат от органите, отстранени по време на аутопсията, чрез разтваряне на тъканта в силна неорганична киселина. По този начин устойчивите кремъчни черупки оставаха и можеха да бъдат наблюдавани под микроскоп. При наличието на над петнадесет хиляди вида диатомеи, в определени случаи бе възможно с изключителна точност да се определи мястото и времето на попадане във водата. Веднага щом Фред свърши с вземането на пробите, Сам даде инструкциите си.

— Изпрати ги за анализ колкото е възможно по-бързо, моля те, Фред. Искам да ги проверя веднага. — След като той кимна и постави пробите върху лабораторна табла, Сам продължи: — Има малки язви в стомаха, което показва, че покойният е получил хипотермия при настъпването на смъртта, почти със сигурност причинена от ледената вода.

Асистентът я погледна, докато изследваше тялото сантиметър по сантиметър. Знаеше, че тази сутрин ще им се стори безкрайно дълга.

Веднага щом експертизата свърши, Фред изпрати пробите за анализ, а после се зае със задачата да зашие тялото на Доминик Пар. Сам се затвори в кабинета си, за да довърши записките си. Въпреки че ги прегледа бавно и много внимателно, не можа да открие нищо, което да потвърждава, че се касае за убийство. Фактът, че може би Доминик е изнасилен, би могъл да помогне, но тя бе виждала подобни наранявания и при доброволен секс. Знаеше, че трябва да бъде сигурна, преди да поиска от Том Адамс да предприеме някакви действия. Нямаше външни и вътрешни наранявания, които не биха могли да бъдат обяснени с обстоятелствата около удавянето на Доминик. По тялото нямаше следи от удушаване, удари по главата или друг вид физическо насилие. Ако и лабораторните изследвания не покажеха нищо, би ударила на камък.

Все пак странно бе, че приятелят на Саймън Викърс, който бе потенциален свидетел, бе загинал толкова скоро след него и след посещението на Сам.

Почукване на вратата прекъсна заниманието й. Когато се обърна, Фред подаде глава през отворената врата.

— Направих ви кафе, мисля, че имате нужда.

Подаде й чаша и тя я прие с благодарност.

— Свърши ли вече със зашиването?

— Почти. Предполагам, че няма да избяга, докато си направя малка почивка. — Той седна срещу нея. — Ако съдя по израза на лицето ви, явно не сте напреднали много по случая.

Сам поклати глава.

— Не, изглежда, в края на краищата, става въпрос за съвпадение.

— Въпреки това вие мислите, че е бил изнасилен?

Тя сви рамене.

— Но дали наистина е така? Може просто да е имал бурен сексуален акт, не е задължително да е бил насилствен.

— Странно все пак.

— Това, че е странно, няма да накара Том Адамс да започне разследване.

Фред внимателно отпи глътка от чашата си и замислено погледна към екрана на компютъра.

— Имаше нещо, което малко ме озадачи, докато правехте аутопсията.

Той никога не бе имал дар слово, въпреки че винаги бе получавал високи оценки на изпитите си по професионална подготовка.

— Е, какво беше то?

— Помните ли нараняванията по мускулите над лопатката?

Сам кимна.

— Почти сигурно е, че са се получили, когато е полагал усилия да се измъкне от водата.

Фред й се усмихна многозначително.

— Щом е така, защо тогава ръцете и ноктите му не са наранени, както казахте? Ако наистина се бе борил с всички сили, със сигурност щяха да бъдат, нали? — Тя остана неподвижна за миг и Фред продължи: — Помните ли онзи смъртен случай в ареста за временно задържане на полицейския участък, с който се занимавахме миналата година? Жертвата, която откриха в килията, имаше подобни наранявания по китките и раменете, защото ръцете му са били завързани на гърба. Извинявам се, ако звучи малко пресилено, но ако ръцете на Доминик са били вързани отзад, а главата му е била пъхната под водата, не би могъл да окаже съпротива при изнасилване. Сигурно не се е наложило извършителят да го връзва, като се има предвид, че не е бил особено силен и би било достатъчно да го хване здраво. Прав ли съм?

Сам се замисли върху това, което Фред току-що бе казал. Изведнъж се изправи на крака, сграбчи лицето му и силно го целуна по бузата.

— Как не забелязах това, по дяволите?

— Бяхте твърде пристрастна към случая, понякога стават такива неща.

Тя широко му се усмихна.

— Задължена съм ти, Фред.

След това излезе от моргата и се втурна към асансьора. Асистентът й я проследи с очи, докато се отдалечаваше, после хвърли поглед към все още пълната с димящо кафе чаша.

„Пак ще се наложи да поема твърде много кофеин“, помисли си той.

Леко се усмихна и отиде да довърши работата си.

* * *

Преди екипът на пожарната да пристигне, старият дъб бе експлодирал. На всички страни се бяха разлетели клони и сърцевината бе обхваната от пламъци. Малкият мемориал, разположен в основата на дънера, бързо бе превърнат в черна пепел, която огнената стихия разнасяше по склоновете на Хърдън Хил. Другите дървета около дъба вече бяха пламнали и имаше опасност огънят да унищожи горите, покриващи целия хълм. Въпреки силата на пожара, когато най-сетне пожарникарите пристигнаха, бързо овладяха пламъците и след няколко часа щяха да успеят да ги потушат. Огънят бе силен, но не се бе разпространил и гората скоро щеше да се възстанови. Но дъбът бе почти изгорял.

Главният пожарникар — Стан Джонсън, вдигна останките от голяма туба бензин и я разгледа, след което се обърна към овъгления и все още тлеещ ствол на дъба. Наистина бе жалко, че след като това величествено дърво бе живяло петстотин години, няколко хулигани с кутия кибрит и туба бензин го бяха унищожили.

* * *

Сам не бе принудена да чака дълго, докато Том Адамс се отзове на поканата й. Преднамерено му бе изпратила съобщение, което звучеше двусмислено, за да го накара да се появи бързо, и планът й явно бе успял.

Джийн съобщи, че е пристигнал.

— Главен инспектор Адамс.

Гласът на секретарката й винаги звучеше многозначително и лицето й добиваше дяволит израз, когато представяше Том, което бе започнало да дразни Сам. Неведнъж бе правила забележки на Джийн за това, но тя продължаваше да се държи по същия начин. Накрая Сам се бе примирила.

Полицейският началник прекоси стаята и седна на един стол срещу бюрото й.

— Получих съобщението ти. Е, и този ли има счупен врат?

Сам веднага долови саркастичната нотка, но не издаде раздразнението си и широко му се усмихна.

— Не съвсем, но има някои несъответствия.

— „Несъответствия“, ето, това е интересна дума. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не се е удавил?

Сам поклати глава.

— Разбира се, че се е удавил, в това няма съмнение. Налице са всички класически доказателства, но не е било нещастен случай, нито самоубийство. Бил е държан под водата с ръце на гърба, докато се удави, и мисля, че е бил изнасилен, преди да го убият.

Том я погледна с недоверие.

— А какви са доказателствата ти?

— Има сериозни разкъсвания и натъртвания в аналната област и увреждания на мускулите над лопатките.

— Както самата ти каза на местопроизшествието, вероятно се е опитвал да се измъкне от водата, така че не виждам какво доказва това.

Сам продължи:

— Имайки предвид обстоятелствата, очаквах, че по ръцете и ноктите му ще има наранявания, но следи от такива няма. Нещата не се връзват.

За миг Том остана замислен.

— Сигурно е получил тези разтягания на мускулите друг път. Не е задължително да е станало по време на усилията му да се измъкне. Кой знае какво му се е случило. Може би е паднал от колелото си, спортна травма…

— Не мисля, че се е занимавал усилено със спорт.

— Няма значение, Сам, искам да кажа, че има сто и една вероятни причини да получи тези наранявания.

— А защо няма следи по ръцете му?

— Може би не е било нещастен случай, а е извършил самоубийство. Просто не е искал да се спасява.

— А нараняванията по ануса?

— Добре, ще направя разследване за това, но може да се окаже, че просто е бил гей.

Тя въздъхна с раздразнение.

— Какво стана с теб, Том?

— Ранг, отговорност, ето това е отговорът.

Внезапната поява на Джийн разведри атмосферата, която бе започнала да става все по-напрегната. Тя погледна Сам и Том Адамс.

— Извинявам се, че ви безпокоя, доктор Райън, но доктор Стюърт е тук.

Сам погледна секретарката си.

— Не може ли да почака? В момента съм доста заета.

— Не търси вас, а главен инспектор Адамс.

Преди Джийн да успее да каже още нещо, Тревър Стюърт влезе в кабинета.

— Извинете, че се натрапвам, но ми се струва уместно да разговарям едновременно с двама ви.

Сам даде знак на Джийн да излезе. Тревър Стюърт прекоси стаята и седна до Том. Сам смутено го погледна в очакване на сурова критика.

— Има две неща. — Той се обърна към Адамс. — Възрастният мъж, когото намери в изгорялата къща вчера, със сигурност е убит. Бил е удушен, вероятно с въже. Мисля, че пожарът е бил предизвикан впоследствие, за да прикрие престъплението.

Том го погледна изненадано.

— Сигурен ли си?

— Това е любимият му въпрос — намеси се Сам.

— Да, напълно сигурен съм. Подезичната му кост е счупена. — Тревър се обърна към колежката си. — Дължа ти извинение. Ако не беше забелязала счупената подезична кост на Саймън Викърс, и този път щях да пропусна това. Понякога отказвам да призная, че не съм прав. Гордостта ми бе засегната и постъпих като последния глупак. Съжалявам.

За миг Сам остана безмълвна. После му се усмихна, доволна, че спорът им най-сетне приключи.

— Както казах, всички правим грешки. Би могло да се случи на всеки.

Тревър отново се обърна към Том.

— В светлината на това откритие не ми остава нищо друго, освен да се съглася с гледната точка на доктор Райън и мнението ми сега е, че Саймън Викърс е убит, а не е загинал случайно при катастрофата, както съм посочил в оригиналния си доклад.

Сам никога досега на бе чувала партньора си да се изразява толкова официално. Разбра колко му е било трудно да се реши на тази стъпка, но все пак го бе направил.

Том Адамс погледна към двамата.

— Вие сте най-доброто актьорско дуо след Лоурел и Харди, знаете ли това?

Продължиха да го гледат мълчаливо.

— Добре, добре. Ще се запозная по-подробно с обстоятелствата. Ще пусна Чоки и още някой инспектор по следите за няколко дни и ако попаднат на нещо, ще започна разследване по случаите със Саймън и Доминик. Доволни ли сте?

— А средства?

— Засега ще ги обявя за свързани с убийството на бракониера.

Думата „бракониер“ сепна Сам.

— За какъв бракониер става дума?

— Един старец на име Джак Фолкънър, който живееше близо до Мидъл Фен, на гърба на Хърдън Хил. Създаваше неприятности от години. Бе един от първите, които арестувах като млад полицай. Изглежда, този път самият той се е хванал в нечий капан.

— Джак Фолкънър? Познавам го, бил е свидетел на катастрофата. Той ми го каза.

— Не знаех, че е имало свидетел — учудено отбеляза Том и широко отвори очи.

— Нямаше да свидетелства, поне не официално.

— Но ти се надяваше да го придумаш?

— Не, просто не се страхуваше от мен. — Полицаят я погледна навъсено, но тя продължи: — Открих го, по-скоро той ме откри, когато оглеждах местопроизшествието. Каза ми, че според него не е било нещастен случай.

— Е, и каква беше версията му?

Сам предполагаше, че няма да вземе думите й на сериозно, но рискува.

— Твърдеше, че е усетил присъствието на самия Дявол.

Том втренчи поглед в нея и кимна с насмешка.

— Още един надежден свидетел!

— А не е ли странно обстоятелството, че единственият свидетел на смъртта на Саймън също е убит?

— Защо не докладва за това по-рано?

— За да го подплашиш още повече? Той искаше да ми каже нещо, но се боеше.

— От Дявола ли?

— Явно, имало е от какво да се страхува — намеси се Тревър.

Том го прониза с поглед, след което отново насочи вниманието си към Сам.

— Значи е криел нещо? Това обяснява какво е правила Марша в къщата му. Ходи ли вече да я видиш?

Сам бе озадачена и плахо попита:

— Защо би трябвало да ходя?

Том хвърли поглед към Тревър Стюърт.

— Нима все още не са ти казали?

Сам почувства, че я обзема паника.

— Кажете ми какво се е случило.

— Марша отишла до къщата на Фолкънър и видяла пожара. Направила опит да го спаси, но буквално била пометена от силната експлозия. В момента е в „Парк“, в отделението за изгаряния.

— Какво е състоянието й?

Том поклати глава.

— Не зная, но екипът на „Бърза помощ“ спешно я откарал там, след като я открили да лежи в градината на Фолкънър, затисната под вратата.

Сам сграбчи чантата си и се втурна навън, преди Адамс да довърши. Лицето й пребледня от ужас.

— Вината е моя, по дяволите.

Несъмнено бе съгласен с нея, но не го каза на глас. Вместо това предложи помощта си.

— Не си в състояние да отидеш сама. Ще те откарам. — Обърна се към Тревър Стюърт: — По-късно ще говорим, Тревър.

— Обади се, щом разбереш как е тя.

Том кимна и излезе от стаята, плътно обвил ръка около раменете на Сам.

 

 

Бързо стигнаха до „Парк“ и Том спря пред главния вход.

— Искаш ли да вляза с теб?

Тя поклати глава.

— По-добре да отида сама.

— Щом така предпочиташ…

— Да! Благодаря, че ме докара.

— Ако мога да направя нещо друго, знаеш къде да ме намериш.

Сам кимна, слезе от колата и бързо се отправи към болницата. Прекоси дългите коридори, които й се сториха безкрайни, и най-сетне стигна до отделението за изгаряния. Мина през рецепцията и се представи.

— Доктор Райън. Бих желала свиждане с Марша Евънс, ако е възможно.

Медицинската сестра я изгледа подозрително.

— Нейният личен лекар ли сте?

Сам поклати глава.

— Не, просто приятелка.

— Трябва да проверя.

Отдалечи се по коридора и размени няколко думи със старшата сестра на отделението.

Докато чакаше, Сам огледа бюрото, търсейки данни за приятелката си. След няколко секунди дежурната се приближи към нея. Бе дребничка на ръст и закръглена, със строг изпитателен поглед.

— С какво мога да ви помогна?

Сам отново се представи:

— Здравейте, аз съм доктор Райън. Идвам при Марша Евънс, която е ваша пациентка.

Сестрата надменно се усмихна.

— Много съжалявам, но засега са разрешени свиждания само с близки роднини.

— Цялото й семейство живее в другия край на Англия.

— Да, разбирам, но са уведомени и ще пристигнат възможно най-скоро.

— Сигурна съм, че междувременно тя би искала да види приятелско лице.

Жената срещу нея бе непреклонна.

— Както ви казах, само най-близките.

Сам загуби самообладание, погледна я решително в лицето и даде воля на емоциите си.

— Чуйте ме сега и престанете да важничите. Аз съм старши член на медицинската колегия в тази болница и ако не искате да си навлечете неприятности, най-добре е да ми кажете къде лежи мис Евънс!

Знаеше, че постъпва непочтено и безотговорно и че сестрата просто изпълнява професионалните си задължения, но не бе на себе си. Лицето й почервеня от гняв и жената отстъпи крачка назад, изплашена, че посетителката всеки момент ще я нападне. Преглътна гордостта си и с леко разтреперан глас се обърна към колежката си, която обезпокоена се суетеше около нея.

— Покажи на доктор Райън къде се намира стаята на Марша Евънс. Моля посещението да бъде кратко, тя се нуждае от почивка.

Сам все още не бе настроена за компромиси, но се усмихна, макар и насила.

— Много благодаря.

Последва сестрата до малка странична стая и влезе вътре.

Марша стоеше до гардероба напълно облечена. Двете й ръце бяха бинтовани до китките. По-голяма част от косата от дясната страна на главата й бе опърлена, а кожата бе покрита с мехури. Щом усети, че някой влиза, тя се обърна с лице към вратата и потръпна от болка.

— Благодаря, че дойде. А къде са плодовете?

— Помислих си, че ще ти бъде трудно да ги изядеш.

Сам изпита огромно облекчение, че заварва Марша на крака и очевидно без сериозни наранявания. Двете прикриваха силните си чувства, показвайки привидна смелост, но през закачливите им подмятания прозираше емоционално напрежение.

— Би могла да ми обелиш няколко.

— Следващия път ще го направя.

Марша я погледна учудено.

— Следващия път?! Пази боже!

— Толкова съжалявам, Марша. Нямах представа какво се е случило.

— Вината не е твоя, а моя. Не трябваше да си пъхам носа където не ми е работа.

— Какво се случи?

— Честно казано, не съм сигурна. Всеки път, когато си помисля за това, виждам всичко като на забавен кадър. Единственото, което си спомням, е, че пристигнах до къщата и я видях обхваната в огън. Хукнах към нея, въпреки че адски ме беше страх, но не можах да се приближа много заради пламъците и ужасната жега. Реших, че ако има някой вътре, няма шанс да оцелее. После чух вик и си помислих: „Господи, все още има някой жив вътре“. Метнах якето на главата си, за да се предпазя, и се опитах да ритна вратата навътре. После се разнесе оглушителен тътен и не помня нищо друго освен как се събудих тук бинтована.

— Много ли си пострадала?

— Всъщност само повърхностни наранявания, предимно по ръцете и дясната страна на главата. Имала съм късмет. Вратата, която се опитах да разбия с ритник, ме е запазила от силните пламъци, иначе щях да се озова в някой от твоите фризери.

— Не говори така, Марша. Никога няма да си простя, че те изложих на такава опасност. Каза, че си чула вик. Сигурна ли си?

— Да, мога да различа вик, щом го чуя.

— Не може ли да е било някое животно — котка, куче?

— Не, не мисля. Напълно съм убедена, че беше човек.

— Между другото, какво правеше до къщата?

— Срещнах стария бракониер на хълма, беше доста услужлив, но не искаше и да чуе за полицията. Хрумна ми, че ако открия къде живее, бих могла да използвам изключителния си чар и да го накарам да даде свидетелски показания. Впрочем, какво е причинило експлозията?

Сам поклати глава.

— Нямам представа, все още правят разследване.

— Ако не беше тоя взрив, щях да го измъкна. Аз нося отговорност за смъртта на горкия старец.

— Всъщност, тя е настъпила преди пожара.

Марша я изгледа с недоумение.

— Какво?

— Бил е удушен. Вероятно пожарът е предизвикан в опит за прикриване на престъплението.

— Както в случая със Саймън Викърс. Дано този път твоят приятел Том обърне малко повече внимание. — Ранената леко поклати глава. — Но кой изкрещя тогава?

Сам сви рамене.

— Може би убиецът е пострадал от причинения от самия него пожар, кой знае? Какво ще правиш сега?

— Тръгвам си.

— Сигурна ли си, че е добра идея?

Марша направи гримаса.

— Може би не е, но трябва да отида до лабораторията.

— Защо?

— Открих няколко неща на дървото, които могат да бъдат полезни.

— Марша, непоправима си. Какви неща?

— Взех проби от кората. Имаше особена миризма.

— Миризма?

— Да, на химикали. Първоначално не можах да я определя. Мисля, че експлозията ме подсети. Амониев нитрат. — Сам се намръщи, като че ли не схващаше какво иска да каже Марша. — Употребява се като съставка в някои изкуствени торове и което е по-важно — при взривоопасни смеси.

Сам широко отвори очи.

— Какво?

— ИРА го използваше често преди години. Беше главният елемент, предизвикал взрива в Оклахома.

— Господи, казала ли си на някого?

Марша поклати глава.

— Все още не съм, нека първо да се уверя. Не искам да говоря празни приказки, може би греша. Успях да измъкна доста голямо парче метал от дървото. Ако колата е била взривена, това би трябвало да прикрие следите. Между другото, искам да направя анализите колкото е възможно по-скоро. Мисля, че ще открия точно това, което търсим.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Само ако ми направиш една услуга.

— Каквото поискаш.

— Колата ми все още се намира в близост до къщата. Би ли я докарала пред апартамента ми? Мисля, че сега не съм в състояние да шофирам. — Повдигна бинтованите си ръце, за да потвърди думите си.

Сам кимна.

— Да, разбира се. Ще ти повикам такси.

— Има още нещо.

Приятелката й вдигна поглед.

— Всички проби, които взех от мястото на катастрофата, са в чантата за веществени доказателства. — Сам все още не разбираше, но Марша продължи: — За съжаление тя остана в колата и не мога да направя нищо без нея.

Патоложката се усмихна. Сега й се удаваше възможност да изкупи вината пред приятелката си.

— Ще я взема днес следобед. Къде искаш да я донеса, в лабораторията или в апартамента ти?

— У дома. Ще помоля някого от помощния персонал да ме откара.

— Аз ще хвана такси.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

 

 

Сам отиде с такси до къщата на Джак Фолкънър. Имаше смътна представа къде се намира, но шофьорът само трябваше да следва множеството полицейски коли и микробуси, които бързо се отправяха към района. Остави я до първия полицейски кордон.

Въпреки че колата на Марша бе паркирана встрани от местопроизшествието, Сам реши все пак да го огледа. Представи се на полицая на входа и той я пусна да мине.

Малката къща бе напълно унищожена. При всеки порив на вятъра към гората, която я заобикаляше, се разнасяше ситна пепел, подобно на дим в студения декемврийски въздух. Бе запазена само част от едната стена, но която минаваше коминът, и единствено тя издаваше, че някога тук е имало къща. По земята лежаха разпилени почернели останки, които се открояваха върху белия сняг наоколо. Облечените в бяло експерти от специалния екип ги преравяха внимателно и слагаха в пликове всичко, което би събудило и най-малък интерес.

— Не знаех, че това е един от случаите ти, Сам.

Тя се обърна и видя хилавия силует на Колин Фланъри, който я наблюдаваше отвисоко.

— Не съвсем, поне не съм пряко свързана. Тревър Стюърт се занимава с него.

Фланъри проследи погледа й до къщата.

— Ама че гадост, а? Не зная какво очакват от нас след толкова време. Досега са заличени доста улики. Все пак човек никога не знае, може да извадим късмет.

— Известно ли е вече как е възникнал пожарът?

— Не може да се каже със сигурност, докато не пристигне пожарникарският следователски екип, но прилича на умишлен палеж.

Колин Фланъри бе склонен да употребява дежурни фрази.

— Палеж?

Той кимна и продължи:

— Ако се съди по останките на тубата от бензин, намерена сред развалините.

— Нещо друго?

Фланъри поклати глава.

— Не, все още не, но има време. Между другото, как е Марша?

— Малко е пострадала, но е запазила чувството си за хумор.

Том Адамс внезапно се появи и застана до нея.

— На какво дължим присъствието ти тук? Малко си закъсняла, тялото вече го няма.

Сам не бе в настроение за саркастичния му хумор.

— Дойдох да прибера колата на Марша, останала е тук.

— Разбирам. Нали няма да имаш нищо против, ако надникна вътре, преди да тръгнеш? Не че ти нямам доверие, просто процедура.

Фланъри усети напрегнатата атмосфера и реши, че е време да се оттегли.

— Ще се видим по-късно.

Махна с ръка и тръгна.

— Доколкото разбрах, става дума за палеж.

Том проследи с поглед Фланъри.

— Трябва да си поговоря с Колин. Не ми харесва това, че не умее да държи езика си зад зъбите. Може би трябва да изчакаме пожарникарския следователски екип, за по-сигурно.

— Навярно ще ти бъде приятно отново да се видиш с Ребека.

Том не й обърна внимание.

— По всичко личи, че някой се е опитал да заличи следите си.

— Но Тревър откри, че старецът е бил удушен.

— Убиецът не е толкова хитър, колкото си мисли. Може би това ще улесни работата ми.

— Или вярва, че щом веднъж се е отървал, като е изгорил тялото, отново ще му се размине?

— Може би, но все пак трябва да се докаже. Ще ти бъде приятно да чуеш, че успях да издействам Чоки и още две момчета да работят по случая.

Сам застана неподвижно и погледна Адамс.

— Кажи им да помислят върху следното: Саймън Викърс е излязъл от къщи около полунощ, за да отиде в дома на Доминик Пар. Но така и не е пристигнал. Вместо това е отишъл с велосипеда си до Чери Хинтън, което би трябвало да му е отнело около час. После е откраднал колата, напил се е, шофирал е петдесет минути до Хърдън Хил, катастрофирал е и е загинал. Сметката не излиза, Том, просто не излиза.

Изпитваше силно желание да му съобщи това, което й бе казала Марша за амониевия нитрат, но знаеше, че тя няма да й бъде благодарна.

Полицаят замислено я погледна.

— Ще им предам. Да проверим ли колата?

Беше отключена и ключовете все още висяха на арматурното табло. Том ги извади и ги подаде на Сам.

— Изненадан съм, че все още е тук.

Тя ги пое от ръката му.

— Мисля, че умът й е бил зает с други неща, като например спасяването на човешки живот.

В погледа му се долови разкаяние.

— Извинявай, репликата бе неуместна.

Без да каже дума повече, той се отправи към задната част на колата и отвори багажника. Вътре цареше хаос. Бе пълно с хартийки от бонбони, билети за платена такса за паркинг и непотребни дрехи, но нямаше нищо ценно. Погледна набързо и затвори капака. После надникна под задната седалка и в жабката, но без особен резултат.

Докато той претърсваше колата, Сам стоеше отвън и безпомощно наблюдаваше.

Накрая Том провря ръката си под предната седалка и извади чантата на Марша.

— Какво ли има вътре?

Погледна към Сам и тя сви рамене в отчаян опит да изглежда невинна. Той отново насочи вниманието си към чантата. Отвори я и започна да проверява съдържанието. Намери не само пробите от кората, които Марша бе взела от мястото на катастрофата, а и парчето метал, извадено от дървото. За пореден път се обърна към Сам.

— Знаеш ли нещо за тези неща?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не, не зная. Може би нещо, над което Марша работи.

Адамс ги пусна обратно в чантата и я закопча.

— Мисля, че засега ще се задоволя с това, поне докато имам възможност да разговарям с нея. Все още ли е в болницата?

Сам поклати глава.

— Не. Подписа декларация и напусна.

— Тогава ще си бъде у дома?

— Или в лабораторията.

— Добре, ще се опитам да я намеря там. Колата е на твое разположение. Предай й моите поздрави, когато я видиш.

Сам се досети, че той играе някаква игра, и бе почти убедена, че мисията му до къщата е била да се добере до съдържанието на чантата на Марша. Нямаше намерение да му доставя удоволствието да я изобличи. Докато се качваше в колата, презрително погледна самодоволно усмихнатото му лице. Включи на първа скорост, забуксува по тясната кална пътека и пое към главния път, чудейки се какво да прави от тук нататък.

 

 

Вместо да откара колата на Марша направо пред апартамента й, Сам заобиколи по Хънтингтън и спря пред лабораторията. Когато надникна в кабинета й, Марша работеше на бюрото, въпреки раните си. Почука тихо и влезе. Приятелката й се обърна с лице към нея и я изгледа изпитателно, щом видя празните й ръце.

— Къде е чантата?

Погледът на Сам издаде отчаяние.

— Том Адамс я взе.

— И ти му позволи?

— Нямах избор.

Марша въздъхна дълбоко.

— Извинявай, Сам. Не се съмнявам, че си сторила всичко възможно.

— Докъде ни отвежда това, пак до изходната позиция?

— Точно така, освен ако можеш да вземеш проби от кората.

— Трудна работа. Веднъж вече бях там и не вярвам да ми позволят. Ти би могла да вземеш други проби от дървото.

Марша унило поклати глава.

— Изгоряло е, напълно.

— Какво?

— Днес сутринта. Съобщиха в новините.

— Отново прикрива следите си с пожар.

— Така изглежда — съгласи се Марша.

— Наистина се надявах този път да разкрием тайната.

— Аз също.

Настъпи неловко мълчание, като че ли Марша обмисляше нещо. После с неочакван изблик на ентусиазъм каза:

— Предполагам, че си извадила от тялото на Саймън частици, забити в него.

Сам кимна.

— Да, доста.

— Къде са сега?

— Чакат ред да бъдат изследвани.

— Можеш ли да вземеш няколко?

— Надявам се. Мислиш, че по тях има някакви следи?

— Струва си да опитаме, няма какво да губим.

Сам кимна.

— А ако срещнем затруднение…

— Би могла да извадиш още, нали?

— Разбира се.

— Е, защо стоим още тук?

Сам се наведе, целуна приятелката си и си тръгна от лабораторията така бързо, както бе пристигнала.

 

 

Остави колата на Марша пред дома й, после хвана такси до болницата. Пробите все още чакаха за анализ, така че нямаше да се наложи да прекара Коледа в изваждане на метални остатъци от овъгленото и бавно разлагащо се тяло на Саймън Викърс. Въпреки протестите на старшия лаборант, нареди половината от пробите да бъдат изпратени в лабораторията на Марша по специален куриер и дори сама заплати разноските по доставката. След това взе дискетата, която бе намерила скрита в чорапа на Доминик Пар, и я разгледа. Въпреки че бе изсъхнала, бе доста повредена и Сам не бе сигурна дали ще послужи за нещо, след като е стояла часове наред потопена в мътната студена вода.

Неочаквано в кабинета влезе Фред.

— Вие ли сте, доктор Райън? Изплаших се, че може би е неканен гост или на някого от клиентите ни му е писнало.

— Решил си да работиш до късно, а?

— Не, забравих якето си. Успяхте ли да убедите полицията да предприеме нещо?

— Все още не, но работя по въпроса.

— Мисля, че доктор Стюърт вече е на ваша страна.

— Това все пак е някакъв напредък. Ти ли асистира за Джак Фолкънър?

— Така ли се казваше? Никой не беше сигурен, докато извършвахме аутопсията. Доктор Стюърт внимателно провери гърлото и откри, че подезичната му кост е счупена. Не съм сигурен дали щеше да забележи това, ако не бе случаят със Саймън Викърс, и той също го знае.

Сам смени темата.

— Впрочем, благодаря за съвета да посетя мадам Уонг.

— Бяхте ли вече при нея?

Тя кимна.

— Преди няколко дни.

— Има ли подобрение?

— Все още е рано. Ще изчакам няколко седмици и ще видя. Ти след колко време почувства разликата?

— Не след дълго, но едва месец-два по-късно отново усетих вкуса на бирата. Надникна ли в душата ви?

Сам го погледна, но не забеляза закачливата усмивка, която обикновено съпътстваше такива реплики.

— Да. А в твоята?

Фред кимна.

— Странно, нали?

— Да, поне малко.

Той смени темата. Мразеше да се задълбочава в подобни разговори.

— Е, сигурен съм, че докато дойде пролетта, носът ви ще бъде изпълнен с различни аромати.

— Искрено се надявам, Фред.

— Разбира се, че ще има подобрение. Тази загадъчна мадам Уонг върши чудеса. Сега трябва да тръгвам. Остават няколко дни до Коледа, налага се да направя някои покупки в последния момент. Ще се видим утре.

Щом Фред излезе, Сам погледна датата на часовника си и въздъхна. Колко бързо отлиташе времето!

Въпреки че температурите не се бяха повишили значително, снегът бавно се топеше. Буйни струи вода изпълваха улуците и се стичаха по водосточните тръби, образувайки големи локви от двете страни на пътя. Сам бе доволна, защото сега пътуването до дома й бе по-лесно и безопасно. Виждаше новопоявилите се дупки по пътя, който водеше до къщата й.

Когато най-сетне се прибра, Уин я нямаше. Помисли си, че вероятно е отишла да прави коледни покупки. Запъти се към кухнята и сложи чайника на печката. Не помнеше да е имала по-лош месец в живота си. Толкова обичаше Коледа, как бе възможно всичко да се обърка така?

Направи си набързо чаша чай и включи компютъра. Бяха й необходими няколко минути, докато успее да пъхне във флопидисковото устройство дискетата, която бе намерила в чорапа на Доминик Пар. Въпреки че редакторът се опита да я разчете, явно имаше проблеми. Накрая на екрана се появи съобщение: „Разчитането на дискетата — невъзможно. Отмени командата или опитай отново“. Сам пробва още веднъж. Запримигва същото съобщение. Накрая извади дискетата, защото се страхуваше да не повреди системата. Дори ако на нея бе останала някаква информация, с ограничените си технически познания тя не би могла да я извлече. Отново я пусна в защитния плик и я заключи в чекмеджето на бюрото си. Всъщност не знаеше какво я накара да го стори. Обикновено не заключваше чекмеджето, но, изглежда, този предмет съдържаше нещо изключително важно, което е трябвало на всяка цена да бъде съхранено.