Яна Язова
Левски (213)

7. Гласът на нетърпението

Той подскочи, облегна лакът на масата и насочи срещу Апостола своя малък месест показалец. Този малък месест пръст, насочен към жертвата, създаде в залата неочаквано тягостно напрежение. Той се уподоби на клюн. Хищната птица бе самата глава, която го сочеше. Това бе един клюн, който трепереше от нетърпение да се впие и разкъса сърцето на своята жертва.

— През времето, когато беше в Ловеч, с кого прави комитетско събрание? — запита отчетливо той.

Отговорът веднага последва, спокоен, равен и хладен, както преди:

— Аз ви казах, че освен Ване Терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.

— След като Ване Терзията замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем отиваше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

— След заминаването на Ване Ловчанският комитет се разтури.

— Какво ще кажеш, ако дойдат хора и ти кажат в лицето, че си правил събрания в къщата на Ване, че след неговото заминаване ти си нощувал в Мариновата къща и че си докарал три коня от Плевен?

— Аз не съм оставал в Мариновата къща и не съм купувал и докарвал коне от Плевен в Ловеч.

— Димитре — изкънтя нетърпеливият глас на председателя, — ти чу казаните от Дякона думи, верни ли са казаните работи и ако не са верни, кажи кое е истината!

— Две негови думи са прави, пет са лъжа — отговори невъзмутимо Димитър Общи.

— Димитре, ти кажи истината!

— Както казах и в предишния си разпит, аз, Дякона и Ангел Кънчев обиколихме всички села, които преди изброих, и направихме комитетски събрания.

— Дяконе, ето Димитър ти казва в лицето, какво ще речеш ти?

Презрение и отвращение минаха като две крила на една тъмна птица върху ясната повърхност, каквато имаха очите на Дякона. Гласът му обаче даде своя отговор все тъй ясно и спокойно:

— В Плевен за коне не сме ходили с Ангел Кънчев. Димитър лъже.

— Димитре, къде стана това събрание, за което каза и кои бяха на събранието?

— Това събрание стана в Ловеч — отговори с охота Димитър Общи. Той се гордееше от доверието, което му оказваше председателят на съда. — Имаше седемнадесет души, обаче от тях познавам: намиращия се във Влашко Ване Терзията, Димитър фабриканта, Марин, поп Кръстю и Атанас от Плевен. Имената на останалите не зная.

— Дяконе, ти чу какво каза Димитър, ти какво ще кажеш на това?

— Мене ме нямаше на онова събрание, аз не зная.

— Димитре, ти чу какво каза Дякона!

— Да… На онова събрание той беше заедно с нас!

— Димитре, от кого дойде известие за убиването на дякона владишки наместник, когото ти уби в Орхание?

— Убих го въз основа на писмото, дошло от Ловчанския комитет с подпис Аслан Дервишоолу.

— Дяконе, ти чу казаното от Димитра, какво ще кажеш за това писмо?

— Дяконът щеше да издаде комитетската работа на властта.

По голобрадото, но застаряло лице на Димитър Общи за първи път се появи нещо като усмивка. Това, което най-много го дразнеше — първенството, което бе имал Дякон Левски пред него, — това първенство сега идеше да го унищожи!