Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

8. Изповед

Госпожа Евпраксия тихо мърмореше молитви от старата си книга в опустялата черкова. Тя стоеше изправена пред главната врата на олтара и държеше книгата отворена под треперливата светлина на голямото сребърно кандило.

Калугерките напуснаха храма, щом изпяха вечерната си молитва, за да се приберат в своите килии и да се отдадат на мирна нощна почивка. Госпожа Евпраксия остана сама под голямото сребърно кандило пред вратата на олтара. Устните й машинално бъбреха молитва подир молитва, додето мислите й бягаха далеч от Божия дом, който бе издигнала за възвеличение на подвига, до който може да достигне една просточовешка душа.

Къде се бавеше Серафима? Тя й позволи да отсъства от метоха три дни. Третият ден тази вечер свършваше, а Серафима не се връщаше. Не се ли е случило някое нещастие с нея? И ако се е случило вече, бе ли в състояние госпожа Евпраксия да го предотврати, като й попречеше да замине?

Молитвата, в която не внимаваше, умори госпожа Евпраксия и тя постепенно замлъкна, впила поглед в редовете, които не виждаше.

Изведнъж едно слабо почукване на пътната врата я върна пред олтара и тя с трепетно сърце наостри уши. Колко се бавеше сестра Полидора да отвори вратата! Колко страшно е за този, който чака вън сам пред пътната врата в такава тъмнина!… Ето най-сетне познатия глас, който заговори на сестра Полидора… Хубав като музика… приятен за ушите на госпожа Евпраксия като ангелско пение в храма. Ето познатите сигурни стъпки до вратата на черновата.

— Лека нощ, сестро Полидора!… — Черковната врата се отвори.

Серафима застана до амвона и се взря в широкия приведен гръб на игуменията, застанала под светлината на сребърното кандило, като че ли оградена от сияние. Сила, мир и духовна чистота излъчваше тази картина, изпълнена с вечерно моление пред очите на сестра Серафима. В този миг игуменията възви широкия си гръб и се обърна към нея:

— Серафимо!

— Госпожо!… — пристъпи из тъмнината на амвона Серафима.

Госпожа Евпраксия впи поглед в нейното уморено и опрашено лице. Серафима се наведе и целуна ръката й, както правеха при поздрава си с нея всички калугерки. Досега Серафима никога не бе целувала ръката й, когато биваха сами. Госпожа Евпраксия видя, че наведена над ръката й, Серафима изглежда отслабнала дотолкова, че се е смалила като дете, и това нейно отпадане я уплаши.

— Откъде идеш? Дълго ли време си пътувала, Серафимо?

— Цял живот, госпожо! — беше нейният странен шептящ отговор.

Госпожа Евпраксия се стъписа и се взря в очите й.

— Откъде идеш? Кажи ми!

— Ида от моста Шейтанджик, госпожо — прошепна с горящо дихание Серафима. — Там… на брега на Тунджа, от малкото кафененце… През деня то е пълно с турци, които минават по моста…

— Значи, ти стигна дотам! — горестно прошепна госпожа Евпраксия, като скръсти ръце върху гърдите си и силно притисна под тях своя молитвеник.

— Да, госпожо, аз стигнах до моста Шейтанджик!…

— Не се ли насити Добри с твоите пари?

— Той не взе от мен пари.

— Но тогава… как те принуди той?!

— Аз съм тази, която настоятелно пожелах да го придружа.

— Серафимо!…

— Аз трябваше да отида на един мост Шейтанджик… Да видя онова кафене… гнездо на башибозуци!…

Игуменията мълчаливо се отдръпна от тихия шепот, който се изтръгна от нейните устни. Серафима направи голямо усилие над себе си.

— Когато Добри връхлетя в кафенето на моста, госпожо, отдавна беше минало полунощ. Вътре лежаха турци, другари, ятаци на Курт Осман. Аз бях вън. Добри ме остави вън на стража, да вардя тъмния мост. Аз вардех моста, когато Добри извлече с четиримата си другари от кафенето навързаните башибозуци. Повлякоха ги за краката към близката гора. Макар и вързани, те се съпротивляваха и се опитваха да викат и да се освободят. Аз напуснах моста…

Евпраксия не каза нищо.

— Навлязохме в гората. Добри метна въжета на едни дебели клони и пъхна в примките главите на навързаните башибозуци. Когато „героите“ на Бузлуджа увиснаха на бесилките, запитах Добри, кой измежду тях е страшният Курт Осман? Кой е този Курт Осман, който изряза главите на Хаджи Димитър и неговите юнаци?

Тъй като едва се виждаше под бесилките, той каза:

— Гледай най-дългата и най-голяма сянка! Това е Курт Осман!

Най-дългата и най-голяма сянка!…

Серафима замлъкна от изтощение, обаче госпожа Евпраксия не я подкани да прекъсне своята изповед и да си отдъхне. И тя продължи с тих, почти шептящ глас:

— Добри извади една кама от пояса си, прободе с нея някакъв бял лист и като навлезе в гората между бесилките, намери най-дългата и най-голяма сянка и с един замах, който всички чухме, заби камата в гърдите й.

Когато се върна при нас, запитах го какво означава това. Той ми отговори: „Кратко сведение за всички башибозуци в Казанлъшка област“. На белия лист е написано по турски:

ЗА БУЗЛУДЖА!

— Така Добри войвода прогласи отмъщението за Бузлуджа!

Госпожа Евпраксия сложи голямата си тежка десница на главата й, дълго време мълча и най-сетне тихо каза:

— Мир на твоята душа, Серафимо!