Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Animaux Dénaturés, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава осма
Тропите могат ли да служат на християните за печено? Носачите папуаси разрешават въпроса. Силно отчаяние на отец Дилиган и смут в лагера. Посещения на тропите, тяхното приятелство към Дъг и неговите другари. Първо поражение на научната обективност. Такурската фермерска компания. Австралийска въ̀лна и английска конкуренция. Първи проекти за индустрия с безплатна работна ръка. Ще бъдат ли продадени тропите, като товарен добитък? Второ поражение на научната обективност. Яйцето на Христофор Колумб. Деликатно предложение. Отец Дилиган се възмущава.

И един ден въпросът се постави точно така. Или по-точно, една вечер, през която в лагери на носачите папуаси пламнаха необичайни огньове.

— Какво ли правят? — учуди се Крепс.

Дъг видя, че отец Дилиган стана и мълчаливо изчезна в нощта към осветения лагер, в който добре се различаваха танцуващи и жестикулиращи силуети.

— Отецът се безпокои за паството си — с ирония забеляза Сибил. — Вярата на папуасите, изглежда, не е съвсем непоклатима.

Често закачаха отеца за неговата мисионерска дейност сред папуасите. Поп не беше успял да накара новопокръстените например да престанат да се татуират. Те просто прибавяха към обикновената си татуировка кръст или трънен венец. В такива случаи Поп изпадаше в бурен гняв, който караше новите християни ужасени да се свиват пред него.

Дъг и приятелите му напрегнаха слух, очаквайки да избухне скандал. Не чуха обаче нищо.

Когато бенедиктинецът се върна, беше блед и свиреп. Той седна, без да каже дума, и не погледна към никого.

— Добре де — попита Крепс — какво правят? Вишну ли чествуват, луната ли, или нещо друго?

Поп го погледна с блуждаещи очи. След това поклати побелялата си глава и направи бавно движение с ръка, сякаш въртеше шиш. После каза:

— Пекат ги!

— Пекат ли? Кого пекат, Вишну или луната?

— Не, тропите.

Преди два месеца тази „тропофагия“ сигурно нямаше да разтревожи много хората от лагера, освен Дъглас и Поп. Щяха да се скарат на папуасите и щяха да ги заплашат с наказание, ако още веднъж сторят това. Може би щяха тайно да се посмеят, като родители на палави деца.

Но междувременно чувствата на всички, даже и на Крепс и Сибил, се бяха доста променили. От безразличието на експериментатора бавно беше разцъфнала искрена обич.

Обич и в някои случаи даже истинска почит и уважение. Без съмнение тази обич не се отнасяше до кротките питомни тропи от „резервата“, към които всички бяха привързани като към верни, добри животни, а до другите тропи. Скоро участниците в експедицията забелязаха, че държането на тези, които упорито оставаха да живеят по скалите, не се дължи толкова на страх или недоверие, колкото на някаква горда независимост.

Докато първите веднага започнаха да идват в лагера на малки групи, като дърдореха, държаха се лекомислено и просеха шунка — от любов, към която по-късно се отказаха от свободата си — другите, напротив, изчакаха няколко седмици, преди да почетат лагера с посещението си.

И една сутрин членовете на експедицията забелязаха, че пристига съвсем само едно старо тропи. То се приближи до лагера, без да бърза, но и без да се страхува, и като че ли нямаше нищо по-естествено от това, започна да се разхожда между палатките с не особено заинтересуван вид, като посетител на изложба. Отначало го оставиха на спокойствие, правеха се, че не му обръщат внимание. Така то се спираше тук-таме и като парижки безделник разглеждаше предмети и хора. Заинтригува го бельото, развяващо се на вятъра, изненада се от хеликоптера, разположен под навес, застана като омагьосано пред работещия мотор на електрогенератора, очаровано бе от техниците, които бръснеха покритите си с пяна лица.

Накрая отец Дилиган се приближи на десетина крачки до него и издаде къс и мек звук. Старото тропи съвсем не се сепна, изгледа Поп, но не каза нищо. Поп се усмихваше, без да мърда, измърмори още веднъж същия нежен звук, но и този път не получи отговор. Той видя само, че тропито взе с лявата си ръка каменния „юмрук“, който, изглежда, през цялото време прикриваше в дясната си ръка, и бавно потри с него косматите си гърди с благ, миролюбив жест.

Този ден не се случи нищо друго. Когато тропито си тръгна, Дъг понечи да му подари половин бут шунка, но то високомерно и съзнателно не му обърна никакво внимание. Дъг не настоя повече и старото тропи потегли към своята скала със спокойно благородство.

На следния ден дойдоха десетина-дванадесет. Беше ли старото тропи между тях? Всички твърде много си приличаха или поне никой още не беше свикнал да ги различава, затова не бяха сигурни. Но ясно беше, че всички са стари тропита.

На свой ред и те обходиха лагера със същия небрежен интерес, като група пенсионери, дошли в непознат град. Когато някое от тях изостанеше, то настигаше останалите, помагайки си като маймуна при тичането с дългите си ръце. Забелязаха, че едни и същи неща не привличат еднакво вниманието на всички тропита. Сапунената пяна по лицата на бръснещите се мъже изобщо не ги заинтересува. Всички се загледаха в мотора на електрогенератора, но различните тропита проявиха различен интерес. Едно от тях даже прояви непоколебимо безразличие към всичко, което привличаше вниманието на неговите приятели. То се обръщаше към тях отегчено и търпеливо като баща, който развежда сина си да гледа витрините с играчки.

Грийм и Поп — най-възрастните в лагера — седнали по турски между две палатки, ги чакаха да минат край тях. Бяха поставили на земята дузина консервени кутии с шунка. Старите тропита се спряха изненадани. Поп издаде краткия мек звук, който беше опитал предния ден. Тропите замърмориха неясно помежду си, но отначало дори не помръднаха. Двамата мъже станаха. Поп се обърна към тропите, издавайки няколко приятни звука; и след това двамата с Грийм влязоха в палатката. Като видяха, че са ги оставили сами, тропите задърдориха бързо. Те взеха шунката и всички заедно се върнаха при скалите, но походката им не беше толкова флегматична, колкото на техния предшественик, тропито от предния ден.

Оттогава посещенията зачестиха, но не ставаше и въпрос за просия. Напротив, ако трябва да се уточни характерът им, би трябвало да се нарекат „приятелски“. Да, явно някакво чувство на любопитство и приятелство подтикваше всички тези тропита да прииждат на по-големи групи. По-младите показаха даже при изследванията жадно любопитство, подобно на момчета при посещение на локомотивен завод. Постепенно започна да им харесва да помагат в лагера, особено за неща, които лесно можеха да се научат. Трябва да се отбележи, че със себе си никога не водеха женски.

Никое от тези тропита обаче не оставаше в лагера повече от няколко часа; никое не прекарваше нощта там. Направиха рискован опит — отвориха „резервата“. По-голямата част от затворените там тропита не престъпиха прага. Тези, които излязоха, се върнаха за спане.

— Прибрали сме всички робски души — заяви Крепс.

Една сутрин той, Дъг и доктор Уилямс (наричан от приятелите си Уили) решиха на свой ред да опитат какво ще стане, ако посетят скалите. Отвърнаха им със същата учтивост, тоест оставиха ги да се разхождат, без привидно да им обръщат никакво внимание. След няколко седмици между скалите в лагера непрестанно сновяха хора и тропита.

По този начин Крепс и неговите другари установиха с растящо чувство на приятелство и уважение, че в скалите живее миролюбиво общество, съвършена демокрация — нямаше главатар и нито помен от „съвет на старейшините“. Просто подражаваха на по-старите и се учеха от тяхното изкуство при лов, от тяхната предпазливост или смелост при колективна опасност (да си припомним нападението с камъни върху лагера, когато той бе построен до скалите — подобно нещо не се повтори, поддържаха само мирна бдителност).

С течение на времето даже се създадоха отделни истински приятелства, като в случая въобще не става дума за робска обич на куче към своя господар, а за достойна обич между равни. Това бяха чувства, споделяни в мълчание и подхранвани от простото удоволствие на приятелите да бъдат заедно. Дъг имаше трима такива приятели, които почти не го оставяха сам. Единият от тях страстно обичаше да отваря консерви (но не вкусваше от тях, ако не го поканят), а другите двама да плакнат бутилки, които обичаха да мият, докато блеснат като кристал.

Дъг се опита да ги назове (помежду си те не се наричаха на име) и да ги приучи да отговарят при повикване, но не успя. Неговите приятели въпреки усилията му не успяха да научат и неговото име. Изглежда, мисълта за диференциация на индивидите им беше въобще съвсем чужда.

Отначало изглеждаше странно, че опитомените тропита се научиха да отговарят на имената, с които ги нарекоха. Поп обаче отбеляза, без съмнение с основание, че те свързват името с мисълта за храна и че вероятно се касаеше, както при кучетата, до условен рефлекс.

Той обърна внимание и на друго: когато някое тропи искаше да означи себе си, то издаваше някакво мърморене, идващо отвътре, едно „ммм“, което сякаш заглъхваше дълбоко в гърдите му. Когато пък искаше да означи някого другиго, изпускаше през зъбите си твърдо „ттт“, сякаш го изплюваше навън. Поп се питаше дали от тези два звука (единият получаван чрез вдишване, другият — чрез издишване) не произхождат думите „мене“ и „тебе“, които в почти всички езици в света започват със звуците „м“ и „т“ или „д“.

Той твърдеше също така, че разговарял истински с един свой добър приятел на езика на тропите — ако могат да се нарекат разговор разменените срички, че е топло, по-хладно или студено, че е светло или че се свечерява… Най-интелигентният им разговор се отнасяше до факта, че огънят причинява болка. Повече от това Поп не можа да постигне със своето тропи. Но за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че и тропито не можа да обучи Поп — неговата езикова дарба се оказа недостатъчна, за да схване той редица трудно различими съзвучия.

Сибил единствена нямаше приятели между обитателите на скалите. Не че те я отвращаваха или че не би могла да дружи с тях. Но някои доста явни прояви показваха, че ще бъде по-умно да няма работа с мъжки тропита.

Освен това забелязаха, че между тропите и папуасите незабавно възникна вражда. Често избухваха сбивания. Миролюбивото настроение на тропите веднага изчезваше, щом срещнат папуаси — те започваха да ръмжат, козината им настръхваше, на няколко пъти едва не се сбиха. Папуасите мълчаха, но очите и всички пори на тялото им започваха да излъчват страшна свирепост.

Въпреки това не можаха да предвидят, че папуасите ще преминат към скрита тропофагия. Целият лагер изпадна в безкраен ужас и ярост, примесени с истинска тъга. Необходимо бе цялото влияние на отец Дилиган, цялата му убедителност, за да не бъдат наложени прекадено тежки наказания. При това тази случка засегна най-много него, тъй като повечето папуаси бяха приели християнството. „За какво да ги укоряваме? — казваше той. — Животни ли са яли или хора? Ние самите нищо не знаем, защо тогава искаме те да знаят повече от нас?“

Всеки слушаше (без да се смее и с чувство за собствена вина) как Поп патетично се пита дали трябва да изповяда, или не папуасите за извършения смъртен грях. Но, казваше той, те с право ще бъдат учудени. И въз основа на какво може да им откаже опрощение, без да са се разкаяли? Да ги накаже за лакомство, щеше да бъде долна тартюфщина.

Дъг изпита известно задоволство, като установи, че Сибил не смее да го погледне в очите. Но чувствата, възбудени при последния спор между двамата, бързо се забравиха. Нова тревога, много по-сериозна от тропофагията на папуасите, недвусмислено показа, че Дъг и Поп имат право и всички в лагера, даже Сибил и Крепс, разбраха, че трябва незабавно да решат прословутия въпрос: хора ли са тропите?

Ден след ден кинооператорите снимаха тропи, обитатели на скалите, когато им се удаваше, но по-често пленници от „резервата“, и то по време на „тестовете“, на които ги подлагаха. Те работеха в две направления — едното чисто зрелищно, предназначено за широката публика, другото научно — за документация и архива.

Когато хеликоптерите отиваха да донесат провизии, по тях изпращаха и ролките с ленти, за да бъдат проявени в лабораторията на австралийската фирма, към щата, на която се числяха кинооператорите. И какво всъщност се случи? Може да се предполага, че между ръководителите и техните гости, пред които на закрита прожекция са били показани филмите, се намирал някой си Ванкрюзен, една от големите акули на бизнеса, чиято мисъл винаги е насочена към търговски комбинации.

Трябва да се признае, че последните тестове на питомните тропи бяха много показателни. Не ги подлагаха вече на тестове за интелигентност, предназначени да преценят тяхната способност да наблюдават и размишляват (която, както видяхме, се оказа малко по-голяма, отколкото при големите маймуни), а на тестове за възпитание, с които да преценят тяхната способност да научават и изпълняват движения, действия или работа. Известно е, че всяко шимпанзе може много бързо да научи да се облича, да връзва връзките на обущата си, да яде или прислужва на маса, да пуши пура, да язди кон или велосипед. В семейства, живеещи в колонните, често могат да се видят шимпанзета, които изпълняват домашна работа като другите прислужници. Тропите скоро надминаха стадия на такива лесни действия. Под ръководството на двама монтьори те с изненадваща бързина се научиха да си служат с металическите конструкции, да ги разпознават, подбират и след време даже да ги сглобяват. Не можаха да ги научат правилно да си служат с бормашина, но явно удоволствие им доставяше да поставят болтове и да затягат винтове. Те проявяваха търпение в работата си, в това отношение приличаха на слоновете, стига от време на време някой да ги насърчава, поздравява и награждава с шунка. Освен това силата на мускулите им се оказа почти неизчерпаема.

Няма нищо чудно, че този Ванкрюзен веднага видя в тропите чудно евтина и податлива работна ръка. Подробностите не са важни. Същественото е, че Ванкрюзен се сети за съществуването на една стара, почти западнала компания, Такурското фермерско дружество, основано преди десет-дванадесет години, с цел да издири подземните богатства в този непроучен район. Смятаха, че в най-северната част има нефт. Действително имаше, но за две години бе изчерпан. В замяна на това по̀ на запад откриха няколкостотин хектара каучукови дървета и предприятието живуркаше благодарение на тяхната експлоатация. То също така даваше под наем места за лов на частни дружества. Без съмнение всичко това наведе Ванкрюзен на мисълта, че концесията, дадена на фермерското дружество, включва и неоспоримото право за експлоатация на флората и фауната в цялата Такура. Той много лесно провери всичко и откри, че фермерското дружество всъщност е собственик на всички тропи от скалите, както и на всички онези, които евентуално бъдат открити в други долини на планинската верига.

Самият Ванкрюзен беше главен акционер на едно от големите предприятия за обработка на въ̀лна в Сидни. Благодарение на него предприятието успя да закупи на ниски цени по-голямата част от акциите на фермерското дружество. С акциите в джоба, той посети Гранет, човек с връзки в правителството и с интереси към вълнената индустрия.

Известно е, че имиграцията в Австралия строго се ограничава и контролира. От друга страна, жизненото ниво е високо. Вследствие на това работната ръка е скъпа и мъчно се намира. Ето защо огромното количество вълна, добивано всяка година от грамадните стада овце, развъждани по платата, не може да се обработва на място; получените платове не биха могли да конкурират английските по цена. Вълната се изпраща в Англия в сурово състояние и там се обработва и тъче.

— Видяхте ли филма за тропите? — попита Ванкрюзен, Гранет.

— Не, за какво става дума?

— Елате!

И Ванкрюзен го заведе да види филма.

— Как ви се струва? — попита той след прожекцията.

— Дявол да го вземе… — започна Гранет.

— Представете си ги — каза Ванкрюзен — във фабрика за платове… Три тропита вместо един работник…

Гранет го погледна и остана с отворена уста.

— Направих сметката — продължи Ванкрюзен. — Тридесет до четиридесет хиляди тропита, подходящо дресирани и под ръководството на специалисти, ще могат да обработват две трети от производството на континента. Разноски: храна и известни грижи. Жестоко ще бием английските фабрики.

— Боже мой! — промърмори Гранет. — Ще можем да им вземем американския пазар!

— Като нищо — каза Ванкрюзен, като се засмя. — Мисля, че броят на тропите, които живеят в Такура, се изчислява на около две или три хиляди. Животното изглежда напълно развито на десет години. Около хиляда женски биха могли да произведат необходимото стадо за четири-пет години. Най-късно след дванадесет до петнадесет години ще можем да заработим с пълен капацитет.

— Какво ви е необходимо? — попита Гранет.

— Естествено капитали и поддръжката на правителството — отговори Ванкрюзен.

— Капиталите ще вземете от скотовъдците.

— Не искам — възрази Ванкрюзен. — Капиталът трябва да ми дадат банките.

— Защо?

Ванкрюзен се засмя и попита:

— Не ги ли разгледахте добре?

— Кои, скотовъдците ли?

— Не, драги приятелю, тропите. Приличат на истински хора повече, отколкото е необходимо.

Гранет вдигна рамене усмихнат.

— Да, да — продължи Ванкрюзен. — Смятате ли, че англичаните ще ни оставят на мира?

— Мислите, че…

— Разбира се. Всячески ще се помъчат да ни попречат. Ще повдигнат въпроса за моралното право да не се експлоатират тези хора — животни и ред подобни приказки. Да, точно така ще стане.

— Все пак не ми е ясно защо банките…

— Трябва да ги натопим до шия в тази работа — каза Ванкрюзен. — Ако по-късно предизвикват процес и съдът трябва да избира между моралното право на тропите и сриването на кредита на австралийските банки, въпросът ще бъде предварително решен, нали?

— Положително. Как смятате да постъпите?

— По отношение на правителството зависи от вас. Трябва да се отпуснат пари зя незабавното построяване на тъкачни фабрики и за тяхното модерно обзавеждане. Няма значение каква сума ще отпусне правителството — важно е банките да могат да вложат необходимите милиони лири… Ясна ви е комбината, нали? Човек трябва да е луд, за да позволи да пропаднат след това всички тези пари. Дойдат ли тропите, ще ги задържим. Впрочем няма и да чакаме да пристигнат, ще им построим предварително образцов лагер със спални помещения, болница, трапезарии, лекари, зоолози и всичко останало… Обезателно трябва да има и огромна експериментална клиника, защото у тропите трябва да се развие способността да работят и преди всичко при женските трябва да се ускори ритъмът на ражданията. Предполагам, че това ще стане чрез селекция. Вие сте горе-долу скотовъдец, сигурно ги разбирате тези работи.

— Точно така — отговори Гранет — и трябва да помислите за кастрирането на мъжките. Филмите ясно показват, че техният недостатък е раздразнителността им. Сигурен съм, че и те ще бъдат като всички домашни животни: кастрацията ще ги направи по-послушни, без да намали производителността им.

— Това е златна идея! — възкликна Ванкрюзен.

 

 

Гранет се зае умело, енергично и дискретно да уреди въпроса. Всичко беше вече добре нагласено, когато след осеммесечен престой експедицията напусна Такура и се върна в Сидни. Водеха със себе си около тридесет тропи, женски, мъжки и деца, които настаниха в музея.

Малко след пристигането им телефонът на Дъг в хотела позвъня. Обаждаха му се от вестник „Сидни Херълд“ и му поискаха среща за следната сутрин. Това не му направи особено впечатление. Неприятно му беше само, че ще трябва по всяка вероятност да отпрати някой колега. Той чувствуваше, че няма право да дава изявления, а още по-малко да се съгласи (ако поискат това) да напише редица статии върху тропите.

Човекът, който го посети, още в началото го успокои, че не става дума за това. С хората от вестника той имал само приятелски връзки. Няколко минути разговаряха на общи теми. Посетителят, елегантен и самоуверен, се усмихваше. Той непрекъснато повтаряше, че предпочел да дойде при Дъглас, а не при някой друг член на експедицията, тъй като бил уверен, че Дъглас ще се окаже разбрано момче, в резултат на което пред него ще се открият блестящи перспективи. Посетителят говори толкова много в този дух, че Дъглас започна да надушва нещо непочтено зад неясните фрази. Той се престори, че се поддава, показа се даже „по-разбран“, отколкото искаха от него. И така добре успя да изиграе ролята си, че след час узна всичко за Такурското фермерско дружество, за неговите средства и цели и за помощта, която очакваха от него: да им помогне със своите познания на пътищата и местността, за да заловят първите хиляда тропи.

Дъглас упорито спори върху условията за сътрудничество и поиска време да си помисли. Веднага щом човекът си отиде, той се втурна в стаята на Гриймови. След час експедицията в пълен състав слушаше поразена разказа му. Помолиха директора на музея да присъствува на това събрание заедно със своя адвокат. И именно към него се отправиха всички погледи, когато Дъг спря да говори.

Адвокатът помълча известно време. Беше сбръчкал нос и го чешеше с пръст. След това каза:

— Но в края на краищата какво са тези тропи? Маймуни или хора?

Поп скочи от мястото си, вдигна ръце към небето и отиде намръщен към прозореца, като съпруг, разярен от глупостите на жена си.

Сибил обърна към Дъг разстроеното си лице. Колко лесно можеше да тържествува младият човек, стига да иска. Той обаче нямаше никакво желание. Това, че прочете в хубавите й, дълбоки очи патетичен зов за помощ, беше напълно достатъчно да удовлетвори неговото самолюбие. Младата жена хапеше устни с тъжна ярост, но разкаянието или по-точно съжалението, се превръщаше вече в енергична решителност.

Най-сетне Грийм показа, че възнамерява да говори. Той гледаше килима под краката си, долната му устна беше смешно увиснала над малката зачервена, щръкнала нагоре, набръчкана брадичка. Изведнъж цъкна с език и промърмори, като се изчерви:

— Маймуни или хора? Щяхме да бъдем много… хм… нехайни и много виновни… ако… окончателно… ако не беше невъзможно да се уточни. — И той вдигна към адвоката навлажнените си от загриженост очи.

— Как така невъзможно! — възкликна адвокатът учудено — И последният овчар от саваните може да разпознае от пръв поглед кой е човек и кой не! Даже и един гушав идиот от Буларук може да го стори. Ако тропито не е явно човек, значи, е маймуна!

Грийм въздъхна.

— Вижте — каза той по-твърдо — точно така мислехме и ние до днес. И действително между… между един британски поданик и… хм… и най-дивия негритос биологичната разлика е много по-малка, отколкото между негритоса и шимпанзето, затова естествено е нашият гушав овчар да… да различи grosso modo маймуната от човека точно толкова добре, колкото и антропологът. Но и обратно — продължи той някак особено гладко за изненада на всички — обратно, следва, че и антропологът от своя страна не е влагал много задълбоченост при това разграничаване. Защо се е задоволявал той с такова опростено познание? Понеже щастието му се усмихваше. Щастието, което беше заличило от петстотин хиляди години насам всички междинни видове. Затова в съзнанието ни цареше някакво лъжливо спокойствие. От тази гледна точка — продължи той с леко нажален тон — просъществуването на тропитата е цяла катастрофа. То ни поставя по спешност въпрос, който досега от леност си позволявахме да избягваме. Кои са безспорно и точно специфичните характерни белези на това, което наричаме Човек? Нищо не ни заставяше да бързаме — продължи той със саркастичен тон, какъвто изненаданите му приятели не бяха чували досега от него. — Кой би се излъгал да започне? Самите ние даже се залъгвахме с това, че не излизаме извън рационалните граници на науката. Преди всичко, заявявахме, да не излизаме извън нашата област! Да се пазим от чувствата, от примамките на психологията, от неточностите на етиката! Да не смесваме нещата.

Той отново въздъхна.

— Правехме си гаргара с нашето невежество, защото човешкият род беше така отделен, така добре разграничен от животинското царство, че даже и един гушав овчар беше съвсем наясно по въпроса. Ако ви дадат вода — много „топла“ или много „студена“, и вие няма да се колебаете. Но ако ви дадат хладка вода? Как ще я наречете, ако предварително не сте постигнали съгласие колко градуса трябва да има водата, за да бъде наречена „топла“? Точно това ни се случва днес. Между човека и шимпанзето няма място за колебание. Но между шимпанзето и плезиантропа, между плезиантропа и синантропа, между синантропа и тропито, между тропито и неандерталския човек, между неандерталския човек и негритоса и накрая между негритоса и вас, скъпи господине, разликата във всеки изброен случай е почти еднаква. Така че ако можете да ни кажете къде свършва маймуната и откъде започва човекът, ще ни направите неоценима услуга!

— Ако, както казахте вие преди малко, не е постигнато предварително съгласие, нали?

— Да…

— Добре тогава, не може ли да се постигне съгласие? Не може ли да поискаме, въпреки че е малко късно, някой конгрес на антрополози да ни даде такава дефиниция?

Крепс избухна в смях и шумно се плесна по бедрото.

— Хайде, пожелавам ви всичко най-хубаво! — извика той. — Косите ви ще побелеят, преди те да успеят да се разберат!

— Толкова ли е трудно?

— Не че е трудно, а е напълно произволно, няма основа. По-добре ще бъде да дадем дефиниция чрез жребие, по-бързо ще стане. И няма да бъде много по-неточно. Преди триста години по повод на изродите Лок попита каква е границата между човешкото лице и животинското, какъв е белегът за чудовищност, който трябва да се има пред вид, за да не бъде кръстено някое дете, за да не му бъде присъдена душа. Виждате, че няма нищо ново. И тъй, ясно ви е, че за три дена или три месеца няма. Да се разреши спор, който се влачи от векове.

Адвокатът задържа върху Крепс разсеяния си поглед. След това свали очилата си, изтри ги и отново ги постави.

— Добре тогава — каза той — ако е така, страхувам се, че фермерското дружество ще постигне целта си.

— Извинете! — започна Сибил.

Адвокатът се обърна въпросително към нея.

— Съществува — поде тя — закон за защита на зоологическите видове, които са застрашени от изчезване. Сигурно можем да поискаме да бъде приложен.

— Разбира се — отговори адвокатът — но само ако фермерското дружество желае да продава тропите на кланиците за месо. А то смята, напротив, да ги спаси от опасностите на пустинята, да бди за тяхното съществуване, хигиена, прехрана и на всичко отгоре и за тяхното размножаване. Много лесно ще му бъде да докаже, че в случая законът не важи. Несъмнено музеят има право да поиска гласуването на специален закон за защита на тропите… Но сами можете да си представите колко време ще е необходимо за прокарването му. Освен това съвсем не е сигурно, че този закон ще бъде одобрен. Влиянието на фермерското дружество е значително, това ви е ясно. Намесиха се и много интереси. Не, ако е невъзможно да се докаже, че тропите съвсем не са животни, нищо не може понастоящем да попречи на техните законни собственици да се отнасят към тях като към коне или слонове. Накъсо казано, тропите представляват или фауната на Такуря, или нейното население. Няма начин да се измъкнем от това положение.

— Имате ли някакво предложение? — попита Дъг след известно мълчание.

— Трябва да си помисля — отговори човекът на закона. — В момента виждам само два начина на действие. Първият е да се получи научна дефиниция от някой официален институт с безспорен престиж, като Кралската академия на науките, да речем. Както разбрах от господин Крепс, оттам, изглежда, няма да получим нищо. Вторият начин е да се получи някаква присъда, в която ipso facto се предполага, че тропите са хора. Така ще се създаде прецедент. Може би ще бъде възможно…

— Дайте пример, ако обичате!

— Пример… Да предположим, че господин Темплмор наеме на служба едно тропи… Не му плаща заплатата… Тропито го дава под съд и упълномощава адвокат да го защищава. Съдът отсъжда в негова полза. Следователно признал му е права, еднакви с правата на господин Темплмор, с други думи, правата на човек.

— За жалост това е невъзможно — каза Поп, без да се обърне.

— Ха… че защо?

— Тропи не може да се закълне, освен ако е човек. Би било светотатство и при това нима да има законна сила. А плюс това как ще уредите юридически лице без гражданско положение да може да се обърне към съд? Омагьосан кръг. На всичко отгоре трябва да знаете, че фермерското дружество няма да спи.

— Струва ми се, че се отклоняваме от истинския проблем — тихо се обади тогава хирургът Уили.

Всички се обърнаха към него, освен отец Дилиган, който, дълбоко разстроен, стоеше до прозореца.

— Ние не сме дружество за защита на животните — добави Уили.

— Е, и? — подхвърли обезпокоен Дъглас.

— Ако се докаже, че тропите са маймуни, защо ще се месим? Освен ако искаме да оспорим правото, което човек си е присвоил да използува за свои нужди труда на домашните животни, на каква морална основа ще се противопоставим на проектите на фермерското дружество? Това са разумни проекти и даже напълно похвални, тъй като ще помогнат на човешкия род, като му спестят част от уморителната работа. Не е ли така? — подхвърли той на Дъглас, преди да продължи.

— Е да, действително… — отговори Дъг въздържано.

— Проектите на фермерското дружество ще са престъпни само ако тропите не са маймуни, а принадлежат към човешкия род. Впрочем докаже ли се това, всичките проекти ще пропаднат, тъй като търговията с роби, поне в Британската общност, е забранена. Обратното, ако се докаже, че тропите са животни, то наш дълг би бил, драги приятели, не само да не пречим на фермерското дружество, а, напротив — да положим всички усилия за облекчаване на човешкия труд чрез използуване на опитомени тропи. Струва ми се, че малко прекалено се поддаваме на сантиментални съображения. През тези шест месеца много се привързахме към тропите. Трябва да действуваме. Но вижте какво, според мене в действителност трябва да ни вълнува не съдбата на тропите, а страхът, че някои ден ще се събудим като съучастници в престъпление, ако се докаже, че тропите въпреки всичко са хора. Това не е много нов проблем. При откриването на Америка същият въпрос е бил поставен за индианците: какви са тези двукраки, които не могат да докажат, че са деца на Адам и Ева, тъй като живеят от другата страна на океана? Нарекоха ги „шимпанзета без опашки“ и започнаха голяма търговия с тих. Да не направим същата грешка, към това трябва да се стремим. Нищо повече. Съгласни ли сте? — обърна се той към присъствуващите; никой не отговори веднага.

— Да — каза накрая с твърд глас Сибил.

— Добре тогава, мили мои — продължи засмян Уили — няма с какво толкова да се гордеем. А фактически много лесно е да разберем на какви позиции трябва да застанем. Извинете, Кътбърт — обърна се той учтиво към стария Грийм — но от шест месеца ние мислим само като антрополози и даже като палеонтолози. Като че ли всички тези тропи са вкаменени скелети. А те са живи същества, господи, живи като патиците или крокодилите. Живеят и се размножават! Не смятате ли, че е време да почнем да мислим като зоолози?

Тук великанът Крепс гръмко се засмя.

— Боже мой! — възкликна той. — Ето го яйцето на Христофор Колумб!

— Да — потвърди Уили. — Какво се нарича „вид“? — попита той. — Група животни, които могат да се размножават помежду си, даже и да не си приличат външно. Такъв е случаят с датския молос и померанското кученце: те се различават помежду си колкото котка от жираф, но събирането им дава плод. Ето за що ги причисляваме към един и същи вил — куче. Обратно, лъвът прилича на пантерата, но събирането им е стерилно. Следователно те са от различни видове. Сещате се докъде искам да стигна: нека опитаме дали мъж ще може да оплоди женско тропи. Ако опитът сполучи, ще знаем. Но и да не сполучи, пак ще знаем.

Поп се беше обърнал. Беше смъртноблед и когато проговори, забелязаха, че с мъка овладява гласа си. Той каза, че ако такъв опит въобще се направи, той ще се върне завинаги в своя бенедиктински манастир, за да скрие срама си.

— Но защо, Поп? — възкликна Уили. — Скотовъдите и зоологическите институти ежедневно опитват най-различни кръстосвания! В това няма нищо лошо… Впрочем бъдете спокоен — добави той, като помисли, че е разбрал какво възмущава монахът — и на ум не ми е идвало да предложа истинска плътска връзка!… Лекарите и биолозите разполагат сега с технически средства, които лишават от поводи за стеснение такъв род опити. При това…

— Каква поквара! — извика Поп. — Животните не могат да грешат и не е грях, ако за нуждите на скотовъдството или науката се наподобят отклоненията на техните инстинкти. Позволено е да се направи муле или чрез различни кръстосвания да се правят опити за създаване на нови видове. Човекът обаче е божествено създание. И начините, за които намеквате, само прикриват, без да премахнат, едно ужасно светотатство.

— Но, отче, как така! — възрази Уили. — Ако тропите са хора, то женските им са жени и, значи, грехът, който ще се направи в този случай, като се има пред вид поставената цел, е съвсем лек, опростим. Зная, че църквата осъжда такъв вид оплождане даже и между съпрузи. Но тя го осъжда по семейни и морални съображения и тъй като съм бил замесен неколкократно в такива случаи, зная, че не е непримирима и често затваря очи. Струва ми се, че ако с такъв опит успеем да спасим от робство…

— А ако тропите са маймуни? — прекъсна го отец Дилиган.

— В такъв случай какво лошо има в това? Няма да стане нищо и поне ще знаем…

— Говорите — възрази Поп — като че ли не съществуват случаи на хибридизация; кучка може да бъде оплодена от вълк… магарица от жребец и даже крава от магаре… В нищо не можете да сте сигурни. Що се отнася до мен, отказвам да стана съучастник в такова кощунство. Ако въпреки всичко вземете подобно решение, сами носете последствията от това непоправимо действие.

След като каза това, той напусна събранието, без да каже дума. Изпратиха го със скръбно мълчание.