Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Animaux Dénaturés, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава седемнадесета
Чисто формален процес. Съдебните заседатели се успокояват. Всичко изглежда добре, когато завърши добре. Меланхолията на Дъг Темплмор. Френсиз открива възможност за надежда в причините за отчаяние. Веселите противоречия на съдията Дрейпър. „Започва новият век на разума“. Оптимистичен край в атмосферата на „Проспект ъв Хуитби“.

Вторият процес започна в атмосфера на любопитство, примесено със симпатия към обвиняемия, а не вече на възбуда. Нещата се бяха изяснили и убийството беше станало като другите убийства. Пожеланието беше обвиняемият да се отърве колкото се може по-леко, тъй като ролята му в еманципацията на тропите не се забрави. Хората се надяваха, че обвинението ще прояви разбиране, а съдебните заседатели снизходителност. Сключваха се облози върху присъдата. Някои смели комарджии даже се обзаложиха, че обвиняемият ще бъде оправдан. Рискуваха се значителни суми.

Лейди Дрейпър се мъчеше да успокои Френсиз и не разбираше нейното униние. Новият съдия, уверяваше я тя, бил стар приятел на мъжа й. Прокурорът също. Разбира се, сър Артър няма право да им влияе, но може с недомлъвки да разбере мнението им. То изглеждало благоприятно.

Фактически, общо взето, процесът премина формално. Разпитани бяха много малко свидетели, тъй като този път трябваха показания само върху обстоятелствата на убийството. Кралският прокурор, както се и очакваше, не се показа твърде строг. Той каза, че тъй като е извършено убийство и то е съвсем ясно доказано, естествено дума не може да става обвиняемият да бъде оправдан. Но все пак, като се имат пред вид подбудите за убийството и като се има прел вид, че по времето, когато то е било извършено, обвиняемият не е знаел какво представлява неговата жертва, обвинението няма да възрази, ако на обвиняемия се признаят смекчаващи вината обстоятелства.

Защитникът господин Джеймсън поблагодари на прокурора за неговото отношение, пълно с разбиране, но му отправи укор, задето не е извлякъл докрай извода от фактите.

— Прокурорът признава — каза той — че обвиняемият не е знаел по време на убийството какво представлява жертвата. Така ли трябваше да се изрази той? Не, не сме съгласни.

Ние считаме, че по време на убийството жертвата съвсем не е била човешко същество.

Тук той замълча за малко и продължи:

— Трябваше да се гласува закон, за да се даде дефиниция какво е човек. Трябваше да се гласува и още един закон, за да се включат тропите в тази дефиниция.

Това показва, че не от тропите е зависело да бъдат, или да не бъдат членове на човешкото общество, а от нас — ние ги приехме.

Това показва също, че никой не е човек по природно право, а, напротив, преди някой да бъде приет за човек от другите хора, той трябва да издържи, така да се каже, изпит. Своего рода въвеждане в обществото.

Човечеството прилича на клуб, в който не може да членува всеки, и ние самите определяме това, което наричаме човешко. Правилникът за вътрешния ред важи само за нас. Ето защо беше толкова необходимо да се създаде правна основа както за приемането на нови членове, така и за въвеждане на правила, валидни за всички.

От само себе си се разбира, че преди да бъдат приети, тропите не можеха да участвуват в дейността на клуба, нито пък членовете бяха длъжни да им признаят предварително облагите от членството.

С други думи, не може да искаме от никого да се отнася към тропите като към хора, прели самите ние да решим, че те имат право да бъдат наричани така.

Да се обяви обвиняемият за виновен, значи да се приложи спрямо него закон с обратна сила. Все едно да се глобят всички шофьори, които дотогава са карали в ляво, веднага щом излезе правилник за каране вдясно.

Това би било крещяща несправедливост, която освен другото противоречи и на цялото наше законодателство.

Фактите са ясни.

Тропите — впрочем благодарение на обвиняемия — са законно приети в човешкото общество. Те имат правата на човека. Нищо вече не ги заплашва. Също така нищо не заплашва и другите изостанали или първобитни народи, които бяха в опасност единствено поради това, че не съществуваше правна дефиниция.

Така че съдебните заседатели няма защо да се страхуват, че оправданието на обвиняемия може да доведе до лоши последствия.

Напротив, могат да бъдат сигурни, че ако го обявят за виновен, ще извършат грешка, отвратителна неправда и даже престъпление.

Защото по време на убийството малката жертва не само че не беше още призната за човешко същество, но и всеизвестно е, че нейната смърт послужи за начало на събитията; които доведоха до еманципацията на всички тропи и на толкова необходимото изясняване на закона за човека въобще.

Така че нека да имаме пълно доверие в съдебните заседатели, че те ще вземат мъдро и справедливо решение.

Съдията обобщи добродушно разискванията. В пълните му със спокойно безпристрастие думи обаче личеше, че разумът е в подкрепа на защитната теза. Съдебните заседатели изпитаха дълбоко облекчение. Те се оттеглиха за няколко минути на съвещание и скоро обявиха пред възхитената публика оправдателната си присъда.

 

 

В таксито, което ги отвеждаше на вечеря у лейди Дрейпър, Френсиз и Дъг, прегърнати, мълчаха. Тя нищо не смееше да каже, като гледаше умореното му лице. И какво да му каже? Самата тя много остро чувствуваше как цялата тази история в неговите и в нейните очи завършва по-скоро с полупоражение, отколкото с полупобеда.

Пред домакините и двамата се държаха сдържано. Според приетия обичай през време на вечерята някой не говори по въпроса, който изпълваше сърцата им. За процеса споменаха само във връзка със способностите на прокурора и защитника, но не по отношение на ораторското изкуство, а в играта крикет.

След вечерята лейди Дрейпър отведе Френсиз в салона, а Дъг и сър Артър преминаха в пушалнята.

— Не сте ли щастлива? — каза нежно лейди Дрейпър.

— Дъг не успя — отговори Френсиз.

— Артър не е на същото мнение.

— Така ли? — каза с надежда Френсиз.

— Артър е много доволен. Той смята, че резултатът е по-добър, отколкото можеше да се очаква. Имайте пред вид обаче, че аз, малката ми, не мисля като вас по този въпрос. Дъг е свободен, браво! Това е главното. Но що за идея да забърка цялата тази каша!

— Каква каша, Джертрюд? (Те си говореха вече на малки имена.)

— Смятате ли, че тропите ще са по-щастливи, като са признати за хора? Аз не мисля така.

— Положително няма да бъдат по-щастливи — отговори Френсиз.

— Я виж! И вие ли мислите като мене?

— Не става въпрос за щастие — каза Френсиз. — Тази дума, струва ми се, грешно осветлява всичко.

— Те са живели в чудно безгрижие. Сега вероятно ще ги образоват — каза Джертрюд с язвителна жалост.

— Непременно, и аз така предполагам.

— Ще станат лъжци, крадци, суетни, егоисти, алчни…

— Може би — каза Френсиз.

— Ще започнат да се бият и убиват помежду си… Наистина хубав подарък им правим.

— Защо да не е хубав? — възрази Френсиз.

— Хубав ли?

— Да. Много хубав подарък. Естествено и аз много мислих по това през последно време. Отначало ми беше извънредно мъчно.

— За тропите?

— Не, за Дъглас. Оправдаха го. Но каквото и да казват, той все пак е убиец.

— Вие така ли мислите?

— Да. Той уби бебе, своя син. С мое съдействие. Никакви адвокатски увъртания не могат да променят това. Отначало плачех всяка нощ. Хапех си ръцете. Спомнях си… Когато бях малко момиченце, имах кръстник. Той имаше кола. По онова време колите бяха рядкост. Възхищавах му се, обожавах го. Един ден татко ни разказа… Кръстникът бил задържан за един месец. В малка уличка деца си играели на дама. Тон даже и не забелязал веднага, че е прегазил едно от тях. Като слизал от колата, видял, че под нея се подава малка главичка… Почти го линчували. Не беше виновен. Татко ни казваше: „Никак не е виновен, трябва да го обичате както по-рано“. И аз го обичах както по-рано. Само че, когато идваше у нас, изпитвах някакъв ужас… Бях малко момиченце, разбира се… Но не можех да се въздържа. Сега няма да бъде същото. Но въпреки това… пак не мога напълно да се въздържа, като си мисля за Дъг… За отвратителна ли ме смятате?

— Изненадвате ме малко — замислено призна Джертрюд.

— Мислех се за отвратителна. А след това… сега смятам, че е прекрасно. Дъг ми обясни един ден защо. Не помня всичко. Но е прекрасно, чувствувам го. Тази болка, този ужас, това именно е прекрасното в човека. Животните, които не изпитват такива чувства, сигурно са по-щастливи. Но и за цяло царство не бих заменила тази болка, и даже този ужас, и даже нашите лъжи, егоизма и омразата срещу тяхната несъзнателност и тяхното щастие.

Лейди Дрейпър прошепна:

— Е да, въпреки всичко и аз не бих се сменила — и остана замислена.

— Историята с тропите ни научи поне едно нещо — каза Френсиз. — Да си човек, не е дар свише, а достойнство, което трябва да се извоюва. Мъчително достойнство. Извоюва се с цената на много сълзи. Тропите ще трябва да пролеят сълзи с много шум, кръв и ярост. Но сега знам, че това не е фантастична приказка, разказана от някакъв идиот.

„Ето това трябваше да кажа на Дъг“ — мислеше си тя, докато говореше. Разбра също, че човек най-добре намира собственото си оправдание в доводите на противниците си.

 

 

— Претърпях пълен провал — каза горчиво Дъг, пиейки портото си.

— Говорите с непримиримостта на младостта — каза сър Артър. — Всичко или нищо, така ли?

— Но малкото, което направиха, не служи за нищо, а освен това го направиха по отвратителни съображения! Това е още по-възмутително.

— Не е така. Главното е, че го направиха… Сигурно се смеете, като чувате, че говоря така — добави той с едва забележима подигравателна усмивка.

— Не виждам защо.

— Защото трябваше да чуете спора ми с лорда на частния печат. Казах му точно обратното.

— Сигурно сте си променили мнението?

— Съвсем не. И точно това е смешното. Когато съм с него, мисля като вас. Когато съм с вас, мисля като него. В основата на всичко това има ценна поука.

— И каква е тя?

— Не си спомням вече — каза съдията — кой беше писал: „Красиво би било да умреш за напълно справедлива кауза!“ Истината е, че такива каузи няма. И в най-справедливата кауза, освен справедливостта има и нещо друго. За да може тя да бъде защитена сполучливо, винаги са необходими тези интереси, които вие наричате отвратителни. Но ние с вас знаем сега защо: тази двойственост е част от човешката участ — и ние не само че не сме я избрали, а, напротив — борим се срещу нея. Достойнството на човека се корени даже в неговите неуспехи и провали.

Дъглас го попита:

— Какво ме съветвате да правя сега?

— Но, драги мой, ще продължите!

— Как? Искате да убия още едно тропи?

— Боже мои! Съвсем не! — разсмя се до сълзи сър Артър. — Що за идея! Исках да кажа… вие сте все още писател, нали?

И той усмихнато подаде на Дъг куп вестници, в които със син молив беше отбелязал интересните пасажи. Всички пишеха за правната дефиниция на човека, приета от Обединеното кралство и обяснена от сър Артър в един брой на „Таймс“. Всички живо я критикуваха. Никой не предлагаше друга дефиниция. А представените против нея доводи бяха разнообразни като полските цветя през лятото.

Френски депутат, запитан от репортер какво мисли за този закон, отговаряше, „че изпитва твърде приятелски чувства към своите британски колеги, за да отговори“. Това разсмя Дъглас.

— Каква проклетия! — възкликна той. — По-честно щеше да бъде искрено да изложи причините за своето несъгласие.

— Сигурно не е могъл — каза съдията.

— Защо?

— Точно това обяснявам в статията си: самото съществуване на несъгласие е първото доказателство, че има нещо вярно в дефиницията. Казвам още, че до пълната истина не можем да стигнем (иначе как щяхме да сме на различни мнения?) и че въпреки всичко ние я търсим (иначе защо щяхме да спорим?). И точно това изразява законът, колкото непълен и неясен да е той. Как да оспорва това, без по този начин да противоречи на самото противоречие?

— Мислите ли, че този човек съзнава това?

— Не. Повечето от тези несъгласия, сам ще го видите, се дължат на сантиментални съображения или на предразсъдъци. Нито едно не се подкрепя от логични аргументи и за това има причина. Но мисълта ни чудно ловко пренебрегва всичко, което я смущава, без да намесва разума.

„Преди много години (прочете Дъг във вестник «Уелш Уъркър») Маркс и Енгелс доказаха, че отличителният белег на човека е способността му да видоизменя природата. Нашите добри депутати, които не са комунисти, си дадоха много труд, за да стигнат в края на краищата до същото мнение, изразено по друг начин. Нека имаме пред вид добрата им воля, но и нека приятелски им посочим, че отварят опасен път към грешки“.

— Но и той не обяснява защо! — учуди се Дъг.

Друг журналист пишеше: „Това понятие за религиозния дух, стига да се приеме в най-широкия му смисъл, би могло да бъде полезно и плодотворно. Но то е създадено от политически институт и само това е достатъчно да го лиши от всякаква стойност в нашите очи“.

— Знаменито! — извика Дъг. — Въпросът е дали дефиницията е вярна или грешна, или непълна, а не дали авторите и…

— Не се сърдете — опита се да го успокои сър Артър. — На всички ни се случва да се поддадем на този вид нечестност.

Но Дъг вече се смееше на друга статия: „Понятието за религиозен дух, при условие че се ограничи в рамките на християнския смисъл, бихме могли все пак да приемем, ако…“ Дъг спря да се смее и каза:

— Отчайваща история.

— Съвсем не — каза сър Артър — съвсем не. Помислете само какво щеше да се получи, ако бяхме се опитали веднага да прокараме по-пълната дефиниция за откъсването, борбата, денатурирането?

— Никога няма да успеем — заяви Дъг.

— Ще успеем някой ден, ако тя е правилна — възрази сър Артър. — Истината винаги е побеждавала най-бавно. Но накрая побеждава. Засега обаче това не е най-същественото.

— Тогава какво, по дяволите, е най-същественото?

— Това, което направихте вие, приятелю мой — отговори сър Артър. — Вие обезпокоихте хората. Пъхнахте им под носа една невероятна празнота, която съществува от хилядолетия. Кой французин беше писал: „Разумът трябва отново да се обоснове. Започва нов век на разума“? Вие им доказахте, че е вярно, че всичко е изградено върху облаци. Разбраха го и се опитаха да запълнят тази празнота както могат. Това трябва да стане по-добре и напълно. Няма да мине без скърцане на зъби. Но вие подкарахте колата, тя е тежка и никой вече няма да може да я спре.

За десерт той му поднесе още една статия, появила се в литературното списание „Гаргойл“.

„Време беше — пишеше журналист, известен с проучванията си върху езика — време беше да се ликвидира тази тъпа история с тропите. Наистина потискащо е да гледаш как големи умове губят своя разсъдък (и своето време) с фалшиви проблеми, празни като дефиницията за човека! Слава богу, свършиха, дано не почнат отново! Нека сега пък обърнем внимание, господа, на сериозните неща. Току-що се появи един необикновен роман (автобиографичен), който веднага ви грабва. Нямам думи, с които да ви го препоръчам. Той ни показва как (с психологията на анонимния автор) още като юноша той удушил майка си, за да я ограби (или изнасили). Думите тук са претърпели някакво внезапно магическо видоизменение, което ги прави част от съкровеното. Като ни потапя в особеностите на един необикновен език, романът ни завлича в лабиринт от замайващи гадости, в които мисълта, прекъсвайки се на всеки завой, открива в необходимата мистификация острия смисъл на самото съществуване.

Не може ли да се каже, че човек се дефинира с това изтощаващо търсене (на неуловими митове)? Иначе как да си обясним…“

Дъг вдигна глава. От лицето му беше изчезнала всяка следа на отпадналост. Той гледаше сър Артър весело и с приятелско чувство. Когато Джертрюд и Френсиз дойдоха при тях, двамата мъже още се смееха от сърце.

И Дъг, поддал се на внезапен подтик, поведе цялата компания, за да я потопи един час в опушената атмосфера на „Проспект ъв Хуитби“, където музиката и песните, хилядите разнообразни предмети, мумифицираната глава, сувенирите от морета, сватби, катастрофи, сделки, игри, приключения весело онагледяваха любовта на хората към този волен свят, създаден по техен образ и подобие.

Мулен дез Ил, ноември, 1951

Край