Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Animaux Dénaturés, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава тринадесета
Размишления на съдията Дрейпър върху британския поданик, считан за човешко същество. Размишления изобщо върху личността. Универсалност на табутата. Изненадваща намеса на лейди Дрейпър. „Тропите нямат муски“. Универсалност на муските.

Сър Арчър Дрейпър обикновено отиваше с автобус до своя клуб в Пол Мол. Това беше Риформ клубът, от който един дъждовен ден Филаес Фог тръгна да обикаля света. Там съдията спокойно прочиташе „Таймс“ и след това, към осем часа, се връщаше в Онслоу Меншънс, малко отвъд Челси.

Но тази вечер той си каза, че времето е прохладно и хубаво и че ще е приятно да се поразходи.

В действителност може би за пръв път от тридесет години насам не почувствува желание да срещне старите си приятели от клуба и да прочете вечерните вестници, без да каже дума.

Бавно и спокойно крачеше по брега на Темза и разсъждаваше за току-що приключилото съдебно заседание: „Какъв странен процес“ — помисли си той. Съдията знаеше причините, поради които обвиняемият иска да бъде съден. Считаше ги за вълнуваща проява на смелост. „Но излиза така — мислеше си той — че обвинителите възприемат срещу него собствената му теза: тропите са човеци. А защитата е заставена да ни убеждава в обратното и за да докаже, че са маймуни, призовава свидетели, привърженици на расовата дискриминация, точно в борбата, срещу която обвиняемият рискува своя живот. Той, значи, е трябвало да реши да възприеме система на защита, противна на целта, която си е поставил… Каква бъркотия! Още повече че ако се докаже, че тропите са животни, Такурското дружество печели… И следователно обвиняемият трябва да желае обвинението да спечели срещу него… Въобще, ако иска да победи, трябва да се остави да го обесят. Може да спаси живота си само ако го победят… Питам се, дали съзнава всичко това и дали го е премислил? Мъчно би могло да се узнае. Той не казва нито дума и избягва всякакви спорове“.

Свечеряваше се. Започна да пада лека синкава мъгла. Минувачите кръстосваха нагоре-надолу, разминаваха се, сякаш участвуваха в някакъв спокоен и безшумен балет. Съдията ги наблюдаваше с ново любопитство, с ново приятелско чувство. „Ето го човечеството — мислеше той. — Тропите част от него ли са? Странно е да можеш да се запиташ, без да получиш веднага отговор. Странно е да си принуден да си казваш, че понеже е така, не знаем какво ни отличава… Принудени сме да установим, че никога не се питаме кое точно определя човека. Достатъчно ни е, че съществуваме. Във факта на съществуването има някакво доказателство, което не се нуждае от дефиниции…“

Един „боби“, качен върху своята малка платформа, регулираше движението с тържествена бавност и сериозност.

„Ти — мислеше си сър Артър с истинска нежност — си казваш: аз съм полицай. Регулирам движението. И знаеш какво е това. Сигурно ти се случва също така и да помислиш: аз съм британски гражданин. Това все пак е нещо определено. Но колко пъти в живота си си казвал: аз съм човешка личност? Тази мисъл би ти се сторила смешна. Защо? Защото е твърде неопределена и ако ти беше само това, щеше да се чувствуваш някак несигурен, като увиснал във въздуха. — Съдията се усмихна. — И аз съм като него. Мисля си: аз съм съдия, трябва да издавам справедливи присъди. Ако ме попитат: какво сте, и аз ще отговоря: верен поданик на нейно величество. Колко по-лесно е да се даде дефиниция на англичанин, съдия, квакер, лейбърист или полицай, отколкото да се дефинира просто човек!… Доказателство — тропите… И, дявол да го вземе, много по-удобно е да чувствуваш нещо, което всеки знае какво е.

Ето — продължаваше да разсъждава той — че по вина на тези проклети тропи потъвам в редицата безкрайни въпроси, които човек си задава, когато е на двадесет години… Потъвам или се издигам отново? — замисли се той с внезапна искреност. — По оправдателни причини ли съм престанал да си задавам такива въпроси?“

Когато го назначиха за съдия, той беше по-млад, отколкото са обикновено съдиите в Обединеното кралство. Спомни си какви грижи безпокояха тогава неговата съвест: „Какво ни разрешава да съдим? На какво се основаваме? Как да се дефинира основното понятие за вина? Да проникнеш дълбоко в душата и сърцето — каква безумна претенция! И какъв абсурд: умствената непълноценност намалява отговорността на престъпника, ти отчасти оправдава неговото действие и ние му определяме по-лека присъда. А защо го оправдава? Защото той е по-неспособен от останалите да се противопоставя на своите импулси. Но тогава той ще извърши отново същото престъпление. Значи, трябва да му бъде отнета възможността — на него повече, отколкото на другите, да пречи; трябва да се накаже по-тежко и за по-дълъг срок от този, който няма оправдание — по-късно той ще намери в мисълта си и в спомена от изтърпяното наказание сили да преодолее себе си. Никакво чувство обаче ни казва, че това не би било хуманно, нито справедливо. Така общественото благо и справедливостта неумолимо се противопоставят едно на друго“ Той си спомни, че измъчван от тези дилеми, беше решил да напусне службата си. А после малко по малко закоравя. Не колкото някои други. Невероятната склероза на повечето от неговите колеги непрекъснато го изненадваше и ужасяваше. Накрая и той като останалите си каза, че е безполезно да губи сили и време по неразрешими въпроси. Започна със закъсняла послушност да се придържа към правилата, традициите и съдебните прецеденти. Започна, от висотата на своята зряла възраст, да презира тази самонадеяна младеж, която има претенциите да противопоставя своята собствена индивидуална съвест на цялото британско правосъдие!…

Но ето че в края на живота му пред него изникна замайващ проблем, който грубо и внезапно постави под съмнение всичко, тъй като нито правилата, нито традициите, нито съдебните прецеденти бяха в състояние да му дадат отговор! И той не бе в състояние да каже искрено дали това го дразни, или радва. По тихия, анархистичен и непочтителен смях, който се надигаше в него заедно с тези мисли, той трябваше да познае, че му се иска да се радва. Преди всичко това чудесно прилягаше на старото му чувство за хумор. А освен това той обичаше своята младост. Обичаше я и ликуваше, че ще трябва да й даде право.

С някакво весело вероотстъпничество подложи на безмилостна и критична преоценка тези правила, тези прецеденти, тази свята традиция. „Всъщност — помисли си той — ние живеем с табута като диваците. Трябва и не трябва. Никога нищо от нашите изисквания и забрани не е почивало върху непоклатима основа. Тъй като всичко човешко може постепенно да се сведе както в химията до по-прости съставки, без да се стигне до същественото, което ще дефинира човешкото. Да, това никога не сме определяли. Наистина невероятно! Какво са необоснованите забрани, ако не табута? Диваците вярват също така твърде в законността и необходимостта от техните табута, както ние в нашите. Единствената разлика е, че нашите табута са усъвършенствувани. Намерили сме причини за тяхното съществувание, но не вече магически или тотемни, а философски или религиозни; днес намираме тези причини, като проучваме историята и обществата. Случва ни се да въведем и нови табута или пък пътьом да променим някои (рядко). Или да ги трансформираме, когато въпреки традицията се окажат много отживели или много вредни. Съгласен съм, че общо това са добри, чудесни табута. Положително много полезни табута. Незаменими за обществения живот. Но тогава в името на какво да преценяваме обществения живот? Не само формата, която има или която може да придобие, но и дали е добър по само себе си; или просто дали е необходим за нещо друго, освен на самия себе си: на кого? За какво? И това е табу, нищо друго не е“.

Той се спря в края на тротоара, преди да пресече.

„Ние християните — мислеше той — имаме словото, откровението: «Обичай ближния, както обичаш себе си. Ударят ли те, подай другата си страна». А това е точно обратно на великите природни закони. Ето защо, мислим ние, словото е прекрасно. Но защо го намираме прекрасно, щом се противопоставя на природата? Защо трябва по тази точка да скъсваме със законите, на които се подчиняват всички животни? «Волята на бога» без съмнение е достатъчен отговор, за да ни задължи, но не и за да ни обясни задълженията. Ако това не са табута, съгласен съм да ме обесят!“

Той пресече улицата пред Уестминстърския мост. „Ако кажа всичко това на висок глас, ще помислят, че богохулствувам. При това съвсем не искам да богохулствувам. Тъй като съм дълбоко убеден, че словото, табу или не, е справедливо. Може би точно защото скъсва с природата, с нейния сляп закон за всеобщо изяждане един друг?… Така, значи ли, че милосърдието, справедливостта, въобще всички табута са противоприродни?… Ако помислим малко, изглежда очевидно: за какво ни са законите, правилата, заповедите, за какво ни е моралът или добродетелта, ако не трябваше да се защитим и победим това, с което мощната природа изкушава нашата слабост?… Да, да, в основата си всички наши табута са противоприродни… Виж ти — каза си той внезапно с радостна възбуда — това не е ли твърда, непоклатима основа? Не е ли някакъв проблясък?“ Беше започнал да мисли: „Въпросът трябва да се постави може би така: тропите имат ли табута?“, когато внезапен удар от спирачка и свистене на гуми го накараха да скочи назад, и то точно навреме. Той постоя малко с разтуптяно сърце. След това не можа отново да подхване нишката на своите разсъждения.

 

 

Малко по-късно вечеряше в студената трапезария на Онслоу Меншънс. Лейди Дрейпър седеше срещу него в другия край на дългата маса от полирано акажу. Както обикновено мълчаха. Сър Артър обичаше много жена си, която беше любеща и предана, смела, вярна и произхождаше от добър род. Но я смяташе за очарователно глупава и некултурна, както подобава в едно почтено семейство. Тя никога не задаваше неуместни въпроси върху съдийската му дейност. И като че ли нямаше какво да разказва за себе си. Всичко това бе много удобно за почивка на ума.

Но ето че тази вечер, ни в клин, ни в ръкав, тя каза: — Надявам се, че няма да осъдите младия Темплмор. Това би било много лоша постъпка.

Сър Артър, малко шокиран, погледна съпругата си с изненада.

— Но, мила моя, това не е нито ваша, нито моя работа, решението зависи напълно от съдебните заседатели.

— О! — каза мило лейди Дрейпър. — Вие добре знаете, че стига да искате, те ще ви послушат.

Тя сипа малко ментов сос в чинията му с варено жито.

— Много ще ми е мъчно за малката Френсиз — каза тя. — Майка й беше стара приятелка на голямата ми сестра.

— Това — започна сър Артър — не може да има никакво значение…

— Естествено — живо каза жена му. — Но все пак тя е очарователно дете. Ще бъде страшно несправедливо да убият мъжа й.

— Може би, но… Правосъдието на нейно величество не може да взема пред вид…

— Питам се понякога — каза лейди Дрейпър — дали това, което наричате правосъдие… Искам да кажа, когато правосъдието не е справедливо, питам се… това никога ли не ви измъчва?

Невероятното вмешателство на жена му в проблемите на неговата професия така слиса сър Артър, че отначало той не можа да й отговори.

— Преди всичко — продължи тя — с какво право ще го изпратите на бесилката?

— Но, мила…

— Знаете много добре, че всъщност той е убил само някакво животинче.

— Никой още не знае…

— Как така, всичко го потвърждава.

— Какво наричате „всичко“?

— Знам ли? Но това се разбира от само себе си — каза тя, като внимателно вдигна лъжичката си, в която трептеше розово парче крем.

— Кое се разбира? Вие ме…

— Знам ли? — повтори тя. — Например те нямат даже и муски на врата си.

По-късно сър Артър си спомни за тази забележка и тя много му повлия в дебатите, тъй като му напомни за неговата мисъл: тропите имат ли табута?

Но в момента си каза само, че забележката е глупава. Той възкликна:

— Муски ли? А вие носите ли муска?

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Понякога не знам. Искам да кажа, че не знам дали не нося. Нито дали вашата хубава перука в съда в края на краищата не е въпреки всичко нещо като муска.

Тя спря с жест възражението му. Той още веднъж с удоволствие погледна тънката й, бяла ръка, и досега много красива.

— Съвсем не се подигравам — каза тя. — Само си мисля, че всеки носи муските на своята възраст. Народите също, няма съмнение. У най-младите те са най-прости, на другите им трябват по-сложни, но струва ми се, че всички си имат. А тропите нямат.

Сър Артър не каза нищо. Той с учудване гледаше жена си. Тя продължи, като сгъваше салфетката си:

— Щом като човек вярва в нещо, трябват му муски, нали? Ако не вярваш в нищо… Искам да кажа, че можеш естествено да откажеш да вярваш в общоприетите неща и все пак… Даже силните духове, които твърдят, че не вярват в нищо, все пак търсят, нали? Те… учат физика… или астрономия, или пишат книги, с една дума, това са техните муски. Това е техният начин да се предпазят… от всички неща, които толкова ни плашат, когато се размислим… Не сте ли на същото мнение?

Той мълчаливо кимна с глава. Лейди Дрейпър разсеяно въртеше салфетката в пръстена от позлатено сребро.

— Но ако действително не вярваш в нищо — продължи тя — ако нямаш никаква муска… значи, че никога нищо не си се питал, нали? Започнеш ли да се питаш… поне така на мен ми се струва… обхваща те страх. А щом започнеш да се страхуваш… Спомняш ли си, Артър, даже онези бедни, толкова диви негри, които видяхме в Цейлон. Толкова бяха изостанали, нищо не знаеха да правят, не можеха да броят дори до пет, една говореха… и въпреки това имаха муски. Значи, вярват в нещо. А щом вярват в нещо, значи, са се питали… питали са се какво има на небето или другаде, в гората, знам ли къде… изобщо за неща, в които могат да вярват… Не е ли така? Даже те, тези бедни диваци, са се питали… Значи, ако едно същество не си задава никакви въпроси… но действително абсолютно никакви… тогава мисля, че то сигурно е животно. Ако не е изцяло животно, смятам, че няма да може да живее и да действува на нашата земя, без да си задава въпроси. Не мислите ли и вие така? Даже и един селски идиот си задава въпроси…

Станаха от масата. Сър Артър се приближи до жена си и спокойно я обгърна с ръка. Целуна я дискретно по ухото и каза:

— Казахте ми забележителни неща, мила. Те ще ме накарат да се позамисля. И то веднага, ако разрешите. Преди посещението, което очаквам.

Лейди Дрейпър леко докосна със сивите си коси косите на мъжа си.

— Ще го оправдаете, нали? — каза тя с пленителна усмивка. — Много ми е мъчно за малката.

— Още веднъж ви казвам, мила, само съдебните заседатели…

— Но вие ще направите каквото можете, нали?

— Надявам се, че не искате да ви обещая нещо — каза търпеливо сър Артър.

— Не, разбира се. Но аз вярвам във вашата справедливост, Артър.

Целунаха се. Той влезе в кабинета си и веднага потъна в едно дълбоко кресло.

— Тропите нямат табута — каза той почти на глас. — Не рисуват, не пеят, нямат празници и ритуали, нямат знаци, никакви магьосници, нямат муски. Даже не са и човекоядци. — И изведнъж се запита високо: — Може ли да съществуват хора, които нямат табута?

Той гледаше втренчено с невиждащ поглед окачения пред него портрет на сър Уестън Дрейпър, баронет, кавалер на „Ордена на жартиерата“. Чувствуваше как някаква вътрешна усмивка бавно разцъфтява на устните му.