Мейв Бинчи
Любов по италиански (9)

Viaggio

— Защо каним мистър Дън на сватбата си? — попита Лу.

— Заради Синьора, иначе тя ще бъде сама и ще се чувства неловко.

— Как така, нали живее с твоето семейство, за бога?

— Знаеш какво имам предвид.

Сузи беше непреклонна.

— Ще каним ли и съпругата му? Списъкът се удължава с всеки миг. Знаеш, че се плаща по седемнайсет лири на глава и то без напитките.

— Ти изобщо разсъждаваш ли? — избухна Сузи и на лицето й се появи изражението, което Лу не обичаше; то недвусмислено питаше защо изобщо се омъжва за толкова глупав човек.

— Разбира се, че няма да каним съпругата му — побърза да се съгласи той. — Не съобразих веднага.

— Има ли още някой от твоя страна, когото би искал да поканиш? — въздъхна Сузи.

— Не, не. В известен смисъл те също са от моя страна, но нали ще идват с нас на сватбеното ни пътешествие?

Лицето на Лу просветна.

— Заедно с половин Дъблин.

И Сузи завъртя очи към тавана.

 

 

— Да, ясно, граждански брак — измърмори Нел, когато Граня й съобщи датата.

— Ами, би било лицемерно, след като нито той, нито аз ходим на църква. — Майка й сви рамене. — Ти ще дойдеш, нали, мамо?

— Разбира се. Защо питаш?

— Просто…

— Какво има, Граня? Казах, че ще дойда.

— Ами, ти си тръгна от партито в училище, преди още да беше започнало, а то беше една от най-важните вечери в живота на татко. Нито пък ще ходиш на екскурзията до Италия.

— Никой не ме е канил в Италия — хладно отвърна Нел Дън.

 

 

— Може ли всеки да дойде до Рим и Флоренция? — попита Бърни Дъфи.

— Не, майко. Съжалявам, но пътуването е само за курсистите — отвърна с извинителен тон Лизи.

— Нима не искат повече хора?

Бърни се бе забавлявала невероятно на festa-та. И мислеше, че viaggio-то ще бъде продължение на приятното забавление.

— Какво да правим? Тя ме тормози непрекъснато? — оплака се по-късно Лизи пред Бари.

— Ще я заведем в Голуей при баща ти — заяви внезапно той.

— Не, само това не!

— Така ще разрешим проблемите й. Ще й отвлечем вниманието и може би няма да се чувства разочарована, че изпуска италианската екскурзия, ако се озове в центъра на цялата тази драма.

— Страхотна идея!

— А и без това аз трябва да се запозная с него, нали така?

— Защо? Няма да се женим, преди да станем на двайсет и пет.

— Луиджи се жени, дъщерята на мистър Дън се омъжва… Мисля, че бихме могли да се оженим по-рано, какво ще кажеш?

— Perche non? — грейна в усмивка Лизи.

 

 

— Помолих Синьора да напише от мое име писмото до семейство Гаралди — възторжено съобщи Лади. — Тя обеща да им обясни всичко.

Маги и Гъс се спогледаха. Синьора несъмнено щеше да проумее колко спонтанна и непринудена е била поканата на италианците, трогнати от честността на ирландския портиер. Те едва ли очакваха той да приеме сериозно думите им, да тръгне на курс по италиански, надявайки се на някакъв специален прием.

Синьора беше зряла жена и щеше да проумее ситуацията, но в същото време на festa-та тя им се стори като дете в известен смисъл; изглеждаше тъй поласкана от успеха на курса и подкрепата, която бяха получили курсистите й. Определено не беше светски тип и нищо чудно, ако преценеше, че семейство Гаралди очакват с отворени обятия човека, за чието съществуване най-вероятно вече бяха забравили.

Маги и Гъс обаче нямаха сърце да убият ентусиазма на Лади. Паспортът му беше готов, дори вече бе обменил италиански лири. Пътуването до Рим означаваше невероятно много за него, не трябваше да допуснат никаква мрачна сянка на съмнение или колебание. И двамата се опитваха взаимно да се убедят, че всичко ще е наред, толкова им се искаше наистина да е така.

 

 

— Никога досега не съм излизала в чужбина, а това лято ще пътувам два пъти, представяш ли си? — възкликна Фран.

— Два пъти ли? — учуди се Кони.

— Освен нашето viaggio, ще ходим и до Америка; Кати спечели два билета дотам. Няма да повярваш, участвала е в състезание в някакво бизнес списание, което приятелката й Хариет занесла в училище, и спечелила два билета до Ню Йорк, така че заминаваме.

— Прекрасно. А имате ли къде да отседнете?

— Да, имам приятел, с когото ходих доста дълго. Той ще ни посрещне. Живее на повече от четиристотин мили от Ню Йорк, но това разстояние е нищо за техните мащаби.

— Той явно те харесва още, щом ще дойде дотам.

Фран се усмихна.

— Надявам се, аз също го харесвам. Не е ли истинско чудо, че Кати спечели билетите?

— Така е наистина.

— Знаеш ли, като ми каза, първо си помислих, че баща й, й ги е дал. Но те пристигнаха с обяснението, че са спечелени и изпратени от списанието.

— И защо баща й би й ги дал, без да ти каже?

— Ами, ние не се виждаме от години и той е женен за една от най-богатите жени в Ирландия, но аз не бих ги приела от него…

— Не, разбира се. А ти имаш ли все още чувства към бащата на Кати?

— Абсолютно никакви, всичко се случи преди толкова години. Не, желая му всичко най-добро, макар вече да притежава една четвърт от Дъблин, защото е женен за Мариан Хейс.

 

 

— Бартоломео, с Фиона можете ли да се настаните в една стая, как смяташ? — попита Синьора.

— Si, grazie, Синьора, всичко е уредено.

Бари се изчерви при спомена колко приятно беше уредено.

— Добре. Това улеснява нещата, единичните стаи са сериозен проблем.

Синьора щеше да спи с Констанца, а Ейдан Дън — с Лоренцо. Всички останали бяха разпределени по двойки.

Пътническата агенция чудесно си свърши работа. Бяха им дали най-добрата възможна цена, след като анализираха всичко в подробности. Бриджид Дън заяви, че й тя би искала да пътува с тях.

— Защо не отидете и вие със Стареца и морето? — попита сестра си тя.

Граня вече само се смееше на язвителните й забележки.

— С Тони не желаем да притесняваме татко, а и без това се подготвяме за старческата сватба на столетието.

Бриджид се изкиска. Граня беше толкова щастлива, че човек не можеше да я обиди.

Според тях беше странно, че майка им не е включена в прословутото viaggio. Но не смееха да говорят за отношенията между тях. Беше някак си прекалено тривиално и същевременно — прекалено сериозно. Това означаваше ли край на съвместния живот на баща им и майка им? Едва ли, подобни неща не се случваха със семейства като тяхното.

 

 

Фиона покани Бари на вечеря в дома си непосредствено преди viaggio-то.

— Ти практически живееш у нас, а мен не ме допускаш у вас — оплака се той.

— Исках да се запознаеш с родителите ми по-късно.

— Какво разбираш под „по-късно“?

— Прекалено късно, за да ме изоставиш. Исках да бъдеш погълнат от сладострастие към мен, да ме харесваш и да ми се възхищаваш…

Тя говореше тъй разпалено и искрено, че той се усмихна, захласнат от думите й.

— В такъв случай толкова по-добре, че сладострастието ме е обзело с такава сила — отвърна Бари. — Ще ги изтърпя, колкото и да са ужасни.

А те наистина бяха ужасни. Майката на Фиона каза, че Ирландия е най-подходяща за пътуване и почивка, тъй като нямало опасност човек да изгори от слънцето или да му откраднат чантата.

— И у нас има кражби, както и навсякъде по света.

— Но тук поне говорят английски — намеси се баща й.

Бари отговори, че учи италиански, за да може да си поръчва храна и да се обясни в полицията, в болницата и ако автобусът се повреди.

— Разбрахте ли сега какво имах предвид? — възкликна победоносно бащата на Фиона. — Италия сигурно е много опасно място, след като са ви учили на тези неща.

— Колко струва единичната стая? — поинтересува се майка й.

— Пет лири на вечер — отвърна Фиона.

— Девет лири… — отговори в същия момент Бари. Двамата се изгледаха объркани. — То е… струва повече за мъжете, нали разбирате — обясни отчаяно бедният младеж.

— Но защо?

Бащата на Фиона леко се размърда, изпълнен с още по-големи подозрения.

— Свързано е с характера на италианците. Настояват мъжете да разполагат с по-големи стаи заради дрехите и другите си вещи.

— Не трябва ли да е точно обратното — жените да имат повече дрехи?

Сега пък майката на Фиона се изпълни със съмнения. Що за паун си беше намерила дъщеря й, който взема огромна стая, за да побере гардероба си?

— Знам, същото каза и майка ми… Между другото, тя изгаря от желание да се запознае с вас, да ви опознае.

— Защо? — искрено се учуди майката на Фиона.

Бари не знаеше какво друго да каже:

— Тя си е такава, просто обича хората.

— Голяма е късметлийка — авторитетно заяви бащата на Фиона.

 

 

— Как е на италиански „късмет, татко“? — попита Граня вечерта преди viaggio-то.

— In bocca al lupo, Papa.

Младата жена бавно повтори непознатите думи. Седяха в кабинета му. Той беше наизвадил всички карти и пътеводители, беше им отделил специален куфар. Според него, ако дрехите му се изгубеха, нямаше да е страшно, но тези неща бяха безценни.

— Мама работи ли тази вечер?

— Предполагам, скъпа.

— И ти ще бъдеш с тен за сватбата, така ли?

Беше твърдо решена да не разваля настроението и на двамата.

— Да. И нали разбра, ще я организираме тук, вкъщи, винаги си го знаела.

— Наистина предпочитаме да я направим в заведение, татко.

— Все се надявах, че ще те оженим тук и аз ще платя за тържеството.

— Ти плащаш голямата сватбена торта и шампанското, не е ли достатъчно?

— Надявам се.

— Предостатъчно е. Слушай, притеснен ли си от пътуването?

— Малко, ако не се получи така добре, както всички сме си обещали и се надяваме. Курсът вървеше чудесно, не бих искал накрая да се провалим.

— Ще прекарате супер, ще видиш. Много ми се иска да можех да дойда и аз.

— И на мен.

Никой не спомена нито дума за жената, която беше съпруга на Ейдан от двайсет и пет години, но явно дори не беше поканена, както самата тя беше подхвърлила.

 

 

Джими Съливан пътуваше в същата посока, така че закара Синьора на летището.

— Подранила си — рече той.

— Развълнувана съм. Не бих могла да стоя вкъщи, предпочитам да съм тук.

— Ще отидеш ли да видиш роднините на съпруга си в онова селце?

— Не, Джими, няма да имам време.

— Жалко наистина — да изминеш целия този път до Италия и да не ги посетиш. Курсистите със сигурност биха те пуснали за един-два дни.

— Не, много е далеч, на другия край на Италия, на остров Сицилия.

— Значи те няма да разберат, че си там?

— Не, няма откъде.

— Е, в такъв случай добре — стига никой да не се обиди.

— Не, няма да стане нищо подобно. А със Сузи ще ви разкажем всички подробности, като се върнем.

— Боже, ама сватбата си я биваше, нали, Синьора?

— На мен ми хареса страшно, мисля, че и на другите им допадна.

— Ще плащам за нея до края на живота си.

— Глупости, Джими, на теб ти хареса най-много. Имаш само една дъщеря, а се получи истинско празненство. Хората ще говорят за него години наред.

— Е, със сигурност им трябваха няколко дни, за да се оправят от махмурлука — отвърна той, ободрен при мисълта за легендарното си гостоприемство. — Надявам се Сузи и Лу да се измъкнат от леглото и да стигнат до летището.

— О, нали знаеш какви са младоженците — дипломатично се подсмихна Синьора.

— Та те спят заедно от доста време, какви ти младоженци — заяви Джими Съливан и свъси неодобрително вежди.

Още го смущаваше мисълта, че дъщеря му изобщо не се беше разкаяла за лошото си поведение.

 

 

Когато остана сама, Синьора намери едно свободно място и извади баджовете, които беше приготвила. На всеки от тях пишеше Vista del Monte, „Маунтинвю“ на италиански, и името на съответния човек. Така нямаше опасност някой да се изгуби. Ако имаше Бог, той щеше да бъде щастлив, че всички те се готвят да посетят свещения град и едва ли щеше да позволи да се изгубят, да бъдат убити или да се изпокарат. Заедно с Ейдан и нея самата бяха четирийсет и двама души, точно колкото да напълнят автобуса, който щеше да ги посрещне. Интересно кой ли ще пристигне пръв? Може би Лоренцо? Или Ейдан? Той беше казал, че ще й помогне за баджовете.

Първа дойде обаче Констанца.

— Моята съквартирантка — възкликна тя и постави баджа си.

— Можеше спокойно да си позволиш единична стая, Констанца — каза Синьора.

— Да, но с кого щях да си говоря тогава… а нали точно в атмосферата е удоволствието от пътуването?

Преди да успее да й отговори, Синьора зърна следващите новодошли, пристигнали с автобуса за летището. Всеки пое своя бадж, видимо доволен, че тръгва от място с толкова елегантно име.

— Никой в Италия няма да знае що за плачевна история е всъщност „Маунтинвю“ — отсъди Лу.

— Хей, Луиджи, бъди справедлив; тази година училището бе значително подобрено.

Ейдан имаше предвид боядисването и ремонта на сградата и новия навес за велосипеди. Тони О’Брайън беше изпълнил обещанията си.

— Извинявай, Ейдан, не видях, че си наблизо — ухили се Лу.

Ейдан се беше оказал изключително забавна компания на сватбата. Беше изпял „Ла донна е мобиле“, при това знаеше всички думи.

Бренда Бренан дойда на летището, за да им махне за довиждане. Синьора беше наистина трогната от постъпката й.

— Толкова си добра, всички останали имат нормални семейства.

— Не, нямат. — Бренда Бренан кимна към Ейдан, който разговаряше с Луиджи. — Той например. Попитах нафуканата му съпруга защо няма да пътува с вас до Рим, а тя сви рамене и каза, че не била поканена и нямало да се натиска там, където не била желана, а и била сигурна, че нямало да й хареса. Е, нормално ли ти се струва?

— Бедният Ейдан — промълви Синьора, изпълнена със симпатия.

После извикаха пътниците за техния полет. Сестрата на Гулиелмо махаше като луда на всички. За Олив дори само отиването до летището беше събитие.

— Брат ми е управител на банка и ще види папата — обясняваше тя на всеки.

 

 

— Четирийсет и двама човека, няма как да не изгубим поне един — заяви Ейдан, докато брояха групата в залата за заминаващи.

— Голям си оптимист! Аз пък все си мислех, че ще ги загубим всичките — усмихна се Синьора.

— Дано системата за преброяване свърши работа.

Ейдан се опитваше да придаде на гласа си по-голяма убеденост. Беше разделил хората на четири групи по десет и беше определил ръководител на всяка една от тях. Когато пристигнеха или тръгнеха отнякъде, ръководителят трябваше да докладва, че всички са налице. Системата вършеше работа при децата, но възрастните може би щяха да се възпротивят.

Никой от тях обаче не се смути, а повечето даже я приветстваха радушно.

— Представи си, Лу е ръководител на група — сподели Сузи със Синьора, преливаща от възхищение.

— Е, кой е по-подходящ от отговорен женен мъж като Луиджи? — отвърна Синьора.

Истината обаче беше по-друга. Двамата с Ейдан го бяха избрали заради прочутото му смръщване. Никой от неговата група нямаше да смее да закъснява.

Той ги поведе към самолета така, сякаш ги водеше на война.

— Бихте ли си вдигнали паспортите? — предложи Ейдан. Всички се подчиниха послушно. — А сега ги приберете много внимателно. Не искам да виждам никакви паспорти, преди да сме пристигнали в Рим.

В самолета съобщенията се редуваха на италиански и на английски. Когато стюардесата заговори, курсистите започнаха да си кимат един на друг, доволни, че чуват познати думи и фрази. Момичето посочи аварийните врати вдясно и вляво, курсистите повториха щастливо: destra, sinistra. Макар вече да бяха чули стандартните упътвания на английски.

Когато стюардесата приключи и каза „grazie“, всички като един промълвиха „prego“. Погледите на Ейдан и Синьора се срещнаха. Те наистина тръгваха за Рим.

Синьора седеше до Лади. На него всичко му се струваше ново и вълнуващо, от предпазния колан до малките порции храна.

— Семейство Гаралди ще ни чака ли на летището? — попита с надежда той.

— Не, Лоренцо. През първите дни ще опознаем Рим… Ще посетим местата, за които сме говорили, спомняш ли си?

— Да, но ако ме поканят веднага?

На едрото му лице се изписа тревога.

— Те знаят, че пристигаш. Писах им и сега те знаят, че ще се свържем с тях в четвъртък.

— Giovedi — рече той.

— Bene, Lorenzo, giovedi.

— Няма ли да си ядете десерта, Синьора?

— Не, Лоренцо. Заповядай, вземи го.

— Просто мразя да се пилее храна.

Синьора каза, че би искала да поспи. Затвори очи. „Моля те, Боже, нека всичко мине добре. Дано всички открият вълшебството на тази страна. Дано семейство Гаралди си спомнят за Лоренцо и да бъдат мили с него.“ Беше вложила цялото си сърце в писмото си до тях и сега беше притеснена и разстроена, че не й бяха отговорили.

 

 

Автобусът ги чакаше.

— Dov’e I’autobus? — попита Бил, за да покаже, че си спомня фразата.

— Тука е, пред нас — отговори Лизи.

— Ооо, всички момичета имат огромни гърди и задници — прошепна с възхищение Фиона, докато се оглеждаше.

— Мисля, че така не е зле — отвърна Бари, сякаш се оправдаваше. Все пак се намираха в неговата Италия, той беше експерт по тази страна след посещението си по време на световното първенство и не искаше да чува нито една лоша дума по неин адрес.

— Не, наистина мисля, че е страхотно — обясни Фиона. — Съжалявам само, че Бриджид Дън не е тук, за да ги види… тя все се жалва от килограмите си.

— Помоли баща й да й каже.

— Разбира се, че не мога; тя ще разбере веднага, че имам предвид нея. Предупреди ме да не очакваме кой знае какво от хотела, за да не останем разочаровани.

— Аз няма да остана разочарован — заяви Бари и я прегърна.

— Нито пък аз. Спала съм в хотел само веднъж досега, в Майорка. И беше толкова шумно, че никой изобщо не успя да заспи. Накрая просто станахме и се върнахме на плажа.

— Предполагам, че цените са били ниски.

— Знам, че е дяволски евтино. А Бриджид ми каза, че някаква побъркана отишла да пита къде ще отседнем; явно се е разчуло, че сме намерили изгодна сделка.

— Искала е да се присъедини към нас, така ли?

— Бриджид обяснила, че не може да се присъедини, тъй като резервацията е направена. Но тя настояла да й каже името на хотела.

 

 

— Отсядала ли си някога в хотел, Фран? — обърна се към нея Кати, докато автобусът се промъкваше в натовареното движение, изобилстващо с нетърпеливи шофьори.

— На два пъти, преди цяла вечност — неопределено отвърна Фран.

— Никога не си ми разказвала.

— Беше в Корк, с Кен, ако държиш да знаеш.

— Охо, когато каза, че ще бъдеш с някаква съученичка?

— Да, не исках да си помислят, че ще ги натоваря с отглеждането на още едно дете.

И Фран я побутна приятелски.

— Но вече беше много стара за такива неща, нали?

— Чуй ме добре още сега; ако бъда с Кен известно време в Америка, след като ти ми осигури билета дотам… нищо чудно, като се върнем вкъщи, да ти родя някоя сестричка или братче.

— Или даже да останеш там с него?

— Билетът е отиване — връщане, забрави ли?

— Бебетата не се раждат след една нощ, забрави ли?

Двете се засмяха, като взаимно си сочеха забележителностите, покрай които минаваха, преди автобусът да спре на „Виа Джолити“.

 

 

Синьора се приближи до шофьора и оживено започна да му обяснява нещо.

— Обяснява му, че трябва да ни остави в хотела, а не тук — рече Сузи.

— Ти пък откъде знаеш, след като дори не се записа в курса? — учуди се Лу.

— О, всяка сервитьорка е принудена да разбира по малко. — Очевидно Сузи не виждаше причина за особена гордост от знанията си. След това, като погледна съпруга си право в очите, примирено въздъхна: — А и ти вечно използваш италиански думи вкъщи, така че аз запомням по нещичко.

Този отговор вече беше наистина подходящ. Сузи се оказа права. Автобусът тръгна отново и ги остави при Albergo Francobollo.

— Хотел „Марка“ — преведе Бил. — Ще го запомним лесно.

— Vorrei un francobollo per l’Irlanda — изрецитираха всички в хор и Синьора ги възнагради с широка усмивка.

Беше ги довела до Рим без неприятности, резервираните стаи в хотела ги очакваха и цялата група беше в чудесно разположение на духа. Тревогите й се оказаха напразни. Скоро щеше да се отпусне и да се наслади на любимата си Италия, на нейните цветове и звуци. Започна да диша по-свободно.

Albergo Francobollo не беше сред най-елегантните хотели в Рим, но пък ги посрещнаха изключително топло. Синьор и синьора Буона Сера преливаха от възхищение й постоянно подчертаваха колко добре са научили италиански.

— Bene, bene benissimo — ентусиазирано ръкомахаха те, докато тичаха нагоре-надолу по стълбите, водещи към стаите.

— Ама наистина ли казваме „Добър вечер, госпожа Добър Вечер“? — попита Фиона.

— Ако се замислиш и при нас е същото. Да вземем Рамсботъм^[1].

— Но не знам да наричат някого господин Добро утро или госпожица Лека нощ — настояваше Фиона.

— Един от клиентите ни в супермаркета се казва О’Луни^[2]. Какво според теб ще си помислят чужденците? — попита младият мъж.

— Обичам те, Бари — заяви внезапно Фиона.

Точно бяха влезли в стаята си и мисис Добър вечер чу думите й.

— Любов. Много, много добре — промълви тя и хукна надолу по стълбите, за да помогне и на другите да се настанят по стаите си.

 

 

Кони закачи грижливо дрехите си от своята страна на малкия гардероб. През прозореца виждаше покривите и прозорците на високите къщи по малките улички, които излизаха от „Пиаца дей Чинкуеченто“. След това се изми на мивката в стаята. От години не й се беше случвало да отсяда в хотел без индивидуални бани и тоалетни. Но и от години също така не й се беше случвало да пътува някъде с толкова леко сърце. Не се чувстваше по-особена или значима, защото имаше повече пари. Ни най-малко не се изкушаваше да наеме кола или да ги покани на вечеря в ресторант с пет звезди. Нямаше търпение да се присъедини към предварителната програма, която Синьора и Ейдан Дън бяха планирали в най-малки подробности. Подобно на останалите от вечерния курс, Кони също усещаше, че приятелството им има много по-дълбоки корени и не се ограничава само с повърхностни професионални отношения. Никой не се изненада, когато съпругата на Ейдан не тръгна с тях.

— Синьор Дън, telefono — провикна се от рецепцията синьора Буона Сера.

— Да не са италианските ти приятели? — попита го Лади.

— Не, Лоренцо, аз нямам приятели в Италия.

— Но ти си идвал тук и преди.

— Преди четвърт век, така че няма кой да ме помни.

— Аз пък имам приятели — заяви гордо Лади. — И Бартоломео има познати, с които се запознал по време на Световното.

— Чудесно — отговори Ейдан. — А сега отивам да видя кой ме търси.

— Татко?

— Бриджид? Всичко наред ли е?

— Разбира се. Значи пристигнахте благополучно?

— И то цели и невредими. Навън е прекрасна вечер, ще се разходим по пиаца „Навона“ и ще пийнем по нещо.

— Чудесно. Сигурна съм, че ще е страхотно.

— Бриджид, да не би нещо… да се е случило?

— Вероятно е глупаво, татко, но някаква сбъркана жена вече два пъти идва и искаше да знае в кой хотел сте отседнали. Може и да не съм права, но, честно казано, не ми допадна; струва ми се, че не е с всичкия си.

— Каза ли защо се интересува?

— Каза, че въпросът бил личен и настояваше да й дам името на хотела, иначе щяла да се обърне към шефа ми.

— И ти какво направи?

— Ами, вече ти обясних какво си помислих за нея, затова отказах. Обясних й, че баща ми е там и ако иска да предаде съобщение за човек от групата, може да го каже на мен.

— Значи случаят е приключил.

— Не, тя отиде при шефа ми и заяви, че е въпрос на живот и смърт да се свърже с групата на мистър Дън от училище „Маунтинвю“ и той й даде името на хотела, а на мен ми натри носа.

— Тя вероятно ме познава…

— Не, видях я, че прочете името ми Бриджид Дън от баджа на униформата ми. Слушай, исках просто да кажа…

— Какво, Бриджид?

— Че тя наистина не е добре и… да внимаваш.

— Много ти благодаря, скъпа, Бриджид — промълви Ейдан Дън и в същия миг осъзна, че от доста време не я беше наричал по този начин.

 

 

Беше топла вечер, когато излязоха да се разходят из Рим. Минаха край „Санта Мария Маджоре“, но не влязоха.

— Тази вечер просто ще се поотпуснем… ще пийнем по нещо на красивия площад. Утре тези, които желаят, ще се запознаят с културните и религиозните паметници, а тези, които искат да поседнат и да пият спокойно кафе, също ще могат да го направят. — Синьора бързаше да им напомни, че нямаше да ги задължава да се движат непрекъснато в група, но в погледите им прочете, че все още искаха някой да ги води из непознатия град. — Какво според вас бихме могли да кажем, ако видим прелестния площад „Навона“ с всичките му фонтани и статуи? — попита тя и ги огледа един по един.

Те се развикаха като малки деца:

— In questa piazza ci sono multi belli edifici!

— Benissimo — каза Синьора. — Avanti, да вървим да ги намерим.

И четирийсет и двамата стояха тихо и наблюдаваха спускането на нощта над Рим. Синьора застана до Ейдан.

— За какво беше обаждането? Някакъв проблем?

— Не, не, Бриджид искаше да разбере дали сме доволни от хотела. Казах й, че е чудесен.

— Тя ни помогна извънредно много, явно искаше пътуването да се увенчае с успех.

— И така ще стане.

И отпиха от кафетата си. Някои от групата си поръчаха бири, други — grappa. Синьора ги беше предупредила, че цените са туристически и ги посъветва да пийнат само по едно, колкото да усетят атмосферата. Трябваше да им останат пари и за Флоренция и Сиена. Всички се усмихнаха невярващо, когато чуха тези имена. Наистина бяха в Италия и viaggio-то беше започнало. Не беше вторник или четвъртък вечерта и те не стояха в класната стая, докато навън се лееше дъжд.

— Да, успехът е сигурен, Ейдан — рече Синьора.

— Бриджид спомена още… не исках да те притеснявам, но някаква побъркана жена отишла в агенцията да пита къде сме отседнали. Според Бриджид тя можела да предизвика неприятности.

Синьора сви рамене.

— Щом успяхме да стигнем дотук, значи ще се справим и с всичко останало, не смяташ ли?

Курсистите си правеха снимки пред Фонтана на четирите реки. Ейдан се протегна й я хвана за ръката.

— Ще се справим — усмихна се и той.

 

 

— Приятелката ви пристигна, синьор Дън — любезно го посрещна синьора Буона Сера.

— Приятелка ли?

— Дамата от Ирландия. Искаше да се увери, че това е хотелът, в който сте отседнали, и че всички от групата сте тук.

— Остави ли си името? — попита Ейдан.

— Не, само попита дали всички са тук. Казах й, че утре сутринта тръгвате с автобуса на разходка из града. Нали така?

— А тя приличаше ли на побъркана? — попита той.

— Побъркана ли, синьор, Дън?

— Pazza — преведе Синьора.

— Не, не, ни най-малко.

Синьора Буона Сера се обиди, че една побъркана жена може дори да се отбие в хотел „Франкоболо“.

 

 

Обиколката с автобуса трябваше да ги запознае със забележителностите на Рим, обясни им Синьора, а след това всеки можеше да ходи, където си пожелае. Не всички желаеха да прекарат часове в музея на Ватикана.

Синьора каза, че тъй като на закуска сервирали сирене, хората често си правели сандвичи, които изяждали по-късно. А после ги чакаше голяма вечеря в един ресторант, недалеч от хотела. Оттам можеха да се приберат пеш. И побърза да повтори, че никой не е длъжен да идва. Но беше убедена, че всички ще дойдат.

Никой не спомена за жената, която ги е търсила. Синьора и Ейдан Дън бяха погълнати от обсъждането на маршрута с шофьора на автобуса, за да се сетят за нея.

Щяха ли да имат достатъчно време да излязат и да хвърлят монети в прочутия фонтан „Треви“? Щеше ли да има място автобусът да паркира край Бока делла Верита? Или да пъхнат дланите си в устата на голямото каменно лице, което според поверието отхапвало пръстите на лъжците. Дали да ги остави на върха на Испанските стъпала, за да слязат по тях, или в долния им край, за да ги изкачат? Нямаха време да мислят за непознатата, която ги беше търсила.

Когато се прибраха, изтощени от обиколката, разполагаха с два часа за почивка, преди да се съберат за вечеря. Синьора тръгна към ресторанта и остави Кони да спи в общата им стая. Искаше да провери окончателно менюто.

На вратата видя некролог в черен креп:

CHIUSO:

morte in famiglia

Изпълни я гняв, защото им пропадаше вечерята. Оставаше й по-малко от час, за да намери друго място. И защо не се бяха обадили в хотела, както ги беше помолила да направят, ако се случи нещо непредвидено?

Започна да обикаля улиците около Termini. Малки евтини хотели, но нито един приятен и приветлив ресторант като този, с който се беше уговорила. Прехапала устни, тя се запъти към заведението, над което висеше табела с надпис „Катания“. Изглеждаше сицилианско. Може би добро предзнаменование? Можеше ли да разчита на тяхното милосърдие и да обясни, че след час и половина четирийсет и двама ирландци очакваха обилна евтина вечеря? Не й оставаше друго, освен да опита.

— Buona sera — поздрави тя.

Набитият тъмнокос младеж вдигна поглед.

— Синьора? — каза той. След това я изгледа невярващо. — Синьора? — повтори той, — Non epossibile, Signora — възкликна той и тръгна към нея с протегнати ръце. Пред нея беше Алфредо, най-големият син на Марио и Габриела. Беше влязла в неговия ресторант. Той я целуна по двете бузи. — E un miracolo — додаде той и придърпа един стол.

Синьора седна. Усети, че й се завива свят и се вкопчи в масата, за да не падне.

— Stock Ottanta Quatro — обясни Алфредо и й наля в голяма чаша от силното италианско бренди.

— No, grazie… — Допря чашата до устните си и отпи. — Това твоят ресторант ли е, Алфредо?

— Не, не, Синьора, работя тук, работя, за да събера пари…

— А вашият хотел? Хотелът на майка ти? Защо не работиш в него?

— Майка ми е мъртва, Синьора. Умря преди шест месеца. Братята й, моите вуйчовци, се опитват да се месят, да вземат решения… а не знаят нищо. Ние няма какво да правим там.

Енрико е там, но той е още дете, брат ми няма да се върне от Америка. Аз дойдох в Рим, за да науча нещо повече за бизнеса.

— Майка ти е мъртва? Бедната Габриела. Какво се случи?

— Беше рак, всичко стана много, много бързо. Тя отиде на лекар само месец, след като почина баща ми.

— Съжалявам, Алфредо — промълви Синьора.

И изведнъж всичко й се стори прекалено, за да може да го понесе. Фактът, че Габриела беше умряла точно сега, а не преди години, горещото бренди в гърлото й, липсата на място, където да вечерят, Марио, почиващ в гроба си край Анунциата. Тя заплака и плака дълго, докато синът на Марио я успокояваше и нежно я държеше за ръцете.

 

 

Кони лежеше в стаята си в хотела, увила краката си в мокри кърпи. Защо не беше донесла балсам за стъпала или поне не си беше взела кожените обувки, които й прилягаха като ръкавици? Не искаше да извади на показ тези луксозни стоки пред живеещата толкова скромно Синьора. Не ги взе и сега си плащаше. Утре щеше да мине през „Виа Венето“ и да се възнагради с хубави италиански обувки. Кой щеше да забележи, но дори и да забележеше, какво от това? Тези хора не бяха обсебени от мисълта за богатства и от различията между стандарта на живот. Не всички разсъждаваха като Хари Кейн.

Колко странно, че можеше да мисли за него, без да изпада в емоционални самосъжаления за пропиляния си живот. Той щеше да излезе от затвора в края на годината. Беше научила от стария мистър Мърфи, че имал намерение да замине за Англия. Някакви приятели щели да се погрижат за него. Беше го попитала дали и мис Кейси ще го придружи, така както човек се интересува от нямащи значение за него познати или за герои от телевизионен сериал. О, не, нима не беше чула, отношенията им охладнели значително. Той отказал да я види, когато го посетила в затвора. Очевидно я винеше за злополучния финал на бизнеса си.

Новината не й достави кой знае какво удоволствие. В известен смисъл може би даже беше по-лесно да мисли за него като за човек, изграждащ новия си живот с жената, с която имаше връзка от край време. Интересно дали някога Хари и секретарката му бяха идвали в Рим. И дали бяха почувствали величието на този красив град, както го чувстваха всички те, независимо дали бяха или не бяха влюбени? Едва ли някога щеше да научи тези подробности, а и те всъщност нямаха особено значение.

На вратата се почука леко. Синьора сигурно се връщаше. Не, оказа се, че е дребната и енергична синьора Буона Сера.

— Писмо за вас — обяви тя.

И й подаде някакъв плик. В него намери пощенска картичка, на която пишеше:

„Без проблем можеш да умреш насред уличното движение в Рим и никой няма да забележи липсата ти.“

 

 

Ръководителите преброяваха хората в групите си, преди да тръгнат за вечеря. Отсъстваха само трима: Кони, Лади и Синьора. Решиха, че Кони и Синьора са заедно и ще дойдат всеки момент.

Но Лади? Ейдан не беше влизал в общата им стая, беше се занимавал с бележките си, свързани с утрешната им обиколка във Форума и Колизеума. Ейдан изкачи пъргаво стълбите, но не го намери в стаята.

В този момент се появи Синьора и им съобщи новината, че сменят заведението, но цената остава същата. Беше успяла да осигури резервации в „Катания“. Изглеждаше напрегната и разтревожена. Ейдан не я попита нищо, убеден, че от горещината и необичайните вълнения всички изглеждаха донякъде напрегнати. В този момент осъзна, че започваше да се отдава на някакви безумни фантазии. Негово задължение беше да открие Лади. Взе адреса на ресторанта, щеше да се присъедини към тях по-късно. Синьора му подаде визитната картичка на заведението, ръката й трепереше.

— Добре ли си, Нора?

— Чудесно, Ейдан — излъга го тя.

Групата се отдалечи по улицата, а Ейдан започна издирването на Лади. Синьор Буона Сера познаваше синьор Лоренцо — той му беше предложил да бършат заедно прозорците. Много мил господин. И той като него работел в хотел в Ирландия. Останал доволен, че някакъв човек е дошъл да го види.

— Какъв човек?

— Ами, някой дошъл и оставил писмо за ирландската група. Съпругата ми спомена за писмото. Синьор Лоренцо реши, че то е за него.

— Но за него ли беше наистина?

— Не, синьор Дън, съпругата ми му обясни, че е дала писмото на една от дамите. Синьор Лади обаче беше убеден, че е станала грешка и че писмото е за него. Но каза, че няма проблем, тъй като знаел адреса и щял да отиде сам.

— Боже мили! — възкликна Ейдан Дън. — Оставих го за двайсет минути, а той е решил, че онова проклето семейство му е изпратило покана.

Първо се отби в ресторанта. Всички бяха насядали, след като се бяха снимали пред направения специално в тяхна чест надпис Benvenuto agli Irlandese.

— Трябва ми адресът на семейство Гаралди — прошепна той на Синьора.

— Не, не може да е отишъл там?

— Изглежда точно така е направил.

Синьора го изгледа разтревожено.

— По-добре да отида аз.

— Не, остави на мен. Ти се погрижи за вечерята.

— Ще отида аз, Ейдан. Аз говоря италиански, вече съм им писала.

— Да вървим двамата — предложи той.

— Кой ще отговаря за групата? Констанца?

— Не, нея явно нещо я притеснява. Чакай да помисля. Франческа и Луиджи.

Без да губят време, съобщиха, че отиват да търсят Лоренцо и оставят Франческа и Лоренцо да ги заместват.

— Защо пък точно те? — измърмори някой.

— Защото ние сме най-близо до тях — отговори Франческа, която, както обикновено, се стараеше да запази мира и разбирателството.

— И най-добрите — добави Луиджи, който пък обичаше да побеждава.

 

 

Взеха такси и пристигнаха пред къщата.

— По-елегантна е, отколкото си я представях — прошепна Синьора.

— Той никога не е попадал на подобно място.

Ейдан оглеждаше смаян просторното мраморно фоайе.

— Vorrei parlare con la famiglia Garaldi — обясни Синьора на униформения портиер с уверен тон.

Той я попита за името и по каква работа идва. Ейдан я слушаше възхитен как обяснява колко важно е посещението й. Портиерът се приближи до телефона и заговори припряно по него.

— Надявам се, че всичко в ресторанта върви добре — прошепна Синьора.

— Разбира се. А ти си невероятна — как успя да намериш толкова бързо друг ресторант. Персоналът ми се струва изключително гостоприемен.

— Да, наистина е невероятно.

Тя като че ли беше на километри оттук.

— Но всъщност всички досега се държат изключително мило, така че не е невероятно.

— Става дума за друго. Сервитьорът. Познавах баща му. Не е за вярване, нали?

— От Сицилия ли?

— Да.

— И ти познаваше ли го?

— От деня, в който се роди… Видях го, като го носеха в църквата за кръщенето.

В този момент портиерът се върна.

— Синьор Гаралди е много объркан, иска да разговаря лично с вас.

— Налага се да влезем, не мога да му обяснявам по телефона — изрече Синьора.

Ейдан се изуми от смелостта й. Чувстваше се леко объркан от тайнственото й сицилианско минало.

Минаха през някакъв външен двор с фонтан и изкачиха широко стълбище. Тези хора бяха наистина богати. Дали Лади беше вътре?

Въведоха ги в елегантно фоайе. Някакъв дребен разгневен мъж с брокатено сако изхвръкна яростно от съседното помещение и поиска обяснение. Зад него се появи съпругата му, която се опитваше да го успокои. През вратата зърнаха бедния Лади, седнал на някаква табуретка.

Лицето му светна, щом ги видя.

— Синьора — извика той. — Мистър Дън. Разкажете им всичко. Няма да повярвате, но забравих италианските думи, които знам. Можах да им кажа само дните на седмицата и сезоните и да поръчам блюдото за деня. Беше ужасно.

— Sta calma, Lorenzo — обади се Синьора.

— Те искат да знаят дали съм О’Донъху, непрекъснато ми пишат това име.

Никога не го бяха виждали толкова разтревожен и смутен.

— Лади, аз съм О’Донъху, това е моето име, затова са помислили, че ти се казваш така. Така се подписах на писмото си.

— Но ти не си О’Донъху — възкликна Лади. — Ти си Синьора.

Ейдан прегърна треперещите рамене на Лади, а Синьора припомни на домакините посещението им в Дъблин и как на тръгване от хотела изгубили парите си, а Лади ги намерил и ги настигнал на аерогарата, за да им ги върне и повярвал на милите им благодарствени думи и поканата да им гостува в Италия. Описа усилията му, които беше положил, за да научи италиански. Представи себе си и Ейдан като ръководители на вечерния курс и тревогата им, когато разбрали, че в резултат на едно нелепо недоразумение приятелят им Лоренцо е приел за себе си отправената към някой от другите посетители на хотела покана. Сега те тримата щяха да си тръгнат, но може би първо синьор Гаралди, единствено заради доброто си сърце, щеше да благодари на Лади, защото едва ли е забравил забележителната му честност и невероятния му жест.

Ейдан стоеше неподвижно, прегърнал през раменете Лади, и се чудеше на странностите в живота. Как ли щяха да се развият събитията, ако беше станал директор на „Маунтинвю“? До неотдавна това беше най-голямото му желание. Сега вече си даваше сметка колко бързо щеше да намрази директорския пост, колко по-подходящ за него беше Тони О’Брайън, който не беше олицетворение на злото, както си беше мислил, а много амбициозен човек. Скоро щеше да му стане зет. Ейдан никога нямаше да подготви лекцията, която да изнесе в Рим, никога нямаше да се озове в тази пищна римска къща, опитвайки се да успокои Лади и загледан с възхищение в тази странна жена, заела толкова важно място в живота му. Тя явно беше успяла да разясни положението на Гаралди, защото гневното му и объркано лице се отпусна и проясни.

— Лоренцо — каза синьор Гаралди и се приближи до Лади, който неволно потръпна от ужас. — Lorenzo, mio amico.

И го целуна по двете бузи. Лади не беше от хората, които дълго таят обидата си.

— Синьор Гаралди — извика той и го стисна за раменете. — Mio amico.

Последва поредица от мълниеносни обяснения и останалите членове на семейството разбраха какво се беше случило. Донесоха вино и италиански бисквити. Лади сияеше, усмихнат и вече успокоен.

— Giovedi — повтаряше щастливо той.

— Защо казва това?

Синьор Гаралди беше вдигнал чашата си, за да произнесе тост в чест на идния четвъртък, но все пак поиска да знае защо.

— Казах му, че ще се свържем с вас тогава; не исках да дойде тук сам. Писах ви и в писмото си, че може би ще минем да ви видим за десетина минути в четвъртък. Не помните ли?

Дребният човечец я погледна засрамен.

— Трябва да призная, че получавам много писма, в които ме молят ту за едно, ту за друго. Помислих, че става дума за нещо подобно. Простете ми, но не го прочетох както трябва. Простете ми…

— Не, моля ви. Но мислите ли, че той би могъл да дойде и в четвъртък? Толкова се надяваше. Бих могла да ви снимам заедно и след това Лоренцо ще показва снимката на своите близки.

Синьор Гаралди и съпругата му се спогледаха.

— Защо не, заповядайте в четвъртък да пийнем по нещо и да отпразнуваме посещението ви в Италия?

— Ние сме четирийсет и двама души — обясни Синьора.

— Тези къщи са построени за сбирки от такъв род — отвърна той, като се поклони леко.

Не след дълго тримата прекосиха Рим в една от колите на семейство Гаралди, която надали преди това беше идвала в този квартал. Синьора и Ейдан се спогледаха, горди като родители, спасили детето си от неудобна ситуация.

— Ако можеше сестра ми да ме види сега — заяви внезапно Лади.

— Щеше ли да остане доволна? — попита го мило Синьора.

— Да, тя знаеше, че това ще се случи. Навремето двамата ходихме при една врачка, която й каза, че ще се омъжи и ще има дете, и ще умре млада, а аз ще бъда много добър в спорта и ще прекося морето. Затова нямаше да се изненада, но все пак е жалко, че не доживя…

— Жалко е наистина, но може би тя все пак вижда и сега — рече Ейдан в желанието си да го успокои.

— Не съм убеден, че на небето има хора, мистър Дън — въздъхна Лади, докато се носеха в луксозния автомобил.

— Така ли? Аз пък се убеждавам все повече с всеки изминал ден — каза Ейдан.

 

 

Когато се върнаха в „Катания“, всички пееха като един. Сервитьорите ги наблюдаваха възхитени и ги обсипваха с бурни аплодисменти. Останалите посетители, проявили смелостта да влязат в „Катания“, се бяха смесили с групата ирландци. Тримата бяха посрещнати с гръмки възгласи.

Алфредо изтича да донесе супата.

— Brodo — каза Лади.

— Ще минем направо към основното, ако желаете — предложи Ейдан.

— Извинете, мистър Дън, но за групата отговарям аз до второ нареждане и настоявам Лоренцо да си изяде brodo-то. — Луиджи изглеждаше по-страховит от когато и да било. Ейдан побърза да обясни, че е допуснал грешка. — Няма нищо — великодушно се усмихна Луиджи.

Фран разказа на Синьора, че един от по-младите сервитьори канел настойчиво Кати да излязат заедно и това я разтревожило. Можеше ли Синьора да му обясни, че всички трябва да се приберат заедно?

— Разбира се, Франческа.

Изумително беше, че никой не попита какво се е случило с Лади; просто бяха решили, че двамата с Ейдан ще успеят да го спасят.

— Лоренцо направи така, че всички ни поканиха на парти в четвъртък — обяви тя. — В една великолепна къща.

— Giovedi — допълни Лади, да не би някой да обърка деня.

Но те явно приеха и тази новина като нещо гарантирано. Синьора привърши набързо супата си. Огледа се за Констанца и я видя веднага; не изглеждаше оживена както обикновено, беше зареяла поглед някъде в далечината. Явно нещо се беше случило, но тя беше толкова потайна, нямаше да сподели нищо. Синьора не би си позволила да я разпитва.

Алфредо обяви, че са подготвили изненада за ирландците. Бяха направили торта с цветовете на Ирландия. Всички бяха безкрайно щастливи и искаха да превърнат вечерта в незабравимо преживяване. От световното първенство по футбол знаеха кои са цветовете на Ирландия.

— Никога няма да ти се отблагодаря за това, което направи за нас, Алфредо.

— Можеш, Синьора. Моля те да дойдеш да поговорим утре? Моля те.

— Не утре, Алфредо; синьор Дън ще изнася лекцията си за Колизеума.

— Можеш да го чуеш по всяко време. А аз разполагам само с няколко дни, за да поговоря с теб. Моля те, Синьора, умолявам те.

Синьора погледна към Ейдан. Не й беше приятно, че се налагаше да промени предварително уточнената програма, тъй като знаеше колко се беше постарал за лекцията. Беше решил да направи нужното всеки да види Рим такъв, какъвто е бил по времето, когато по улиците му са се движили колесници. Но момчето изглеждаше притеснено, очевидно имаше да й казва нещо важно. В името на миналото и на всичко, което я свързваше с Италия, тя трябваше да го изслуша.

 

 

Синьора успя да измъкне много лесно Катерина от лапите на сервитьора и да я заведе в хотела с останалите; просто обясни на Алфредо да извикат момчето по някаква спешна работа. И така, изразителните южняшки очи поканиха Катерина да излязат някоя друга вечер и той се раздели с нея, след като й подари червена роза и й целуна ръка.

 

 

Кони все още не беше успяла да разгадае тайнственото послание. Синьора Буона Сера й обясни, че било оставено за синьора Кейн и така и не станало ясно точно кой го е оставил. Щяло да си остане загадка, заключи италианката. През нощта обаче Кони не можа да заспи. Не можеше да разбере защо някои неща трябва да си останат вечна загадка. Копнееше да сподели притесненията си със Синьора, но не смееше да наруши усамотението на тази толкова сдържана жена.

 

 

— Разбира се, Нора, след като си имаш ангажименти, свързани със Сицилия — каза на другия ден Ейдан.

— Много съжалявам, Ейдан, очаквах лекцията ти с нетърпение.

Той побърза да се обърне, за да скрие обидата и разочарованието, изписани на лицето му.

 

 

— Не сме длъжни да ходим на тази лекция — заяви Лу и дръпна Сузи обратно в леглото.

— Аз искам да отида.

— Римски богове и стари храмове… разбира се, че не искаш.

— Мистър Дън я подготвя от седмици, а и на Синьора ще й бъде приятно, ако сме там.

— Тя самата няма да ходи.

— Откъде знаеш?

— Чух я, като му го каза снощи — отвърна Лу. — Той се вкисна като лимон.

— Е, сега е още по-важно да отидем, за да го подкрепим.

 

 

Лизи и Бил приготвяха грижливо сандвичите си.

— Страхотна идея, нали? — възкликна пламенно той с надеждата, че биха могли да приложат италианския опит и в Ирландия.

Молеше се Лизи най-после да осъзнае необходимостта от известна пестеливост. Тя се държеше чудесно досега и нито веднъж не беше погледнала към витрините с обувки. А след като видя цената на италианския сладолед, пренебрежително го отмина, без да обели нито дума.

— О, Бил, не ставай глупав. Ако си купуваме шунка, яйца и хляб, както сме принудени тук, за да си приготвяме сандвичи, ще харчим много повече, отколкото за чиния супа в някой пъб, както сме правили досега.

— Може би.

— Но когато се издигнеш и станеш банкер от международна величина, може би ще преосмислим. Как мислиш, в хотел ли ще живеем или ще наемем вила?

— Ще вземем вила, предполагам — отвърна мрачно Бил.

Детинските й фантазии нямаха нищо общо с действителността.

— Ти проучи ли как стоят нещата?

— С вилите ли? — изгледа я изплашено той.

— Не, с възможностите в банката; забрави ли, че именно заради тях учим италиански?

Лизи го погледна наперено.

— В началото беше така, но сега уча единствено защото ми е приятно.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че никога няма да забогатеем?

Красивите очи на Лизи го съзерцаваха смутено.

— Не, не, нищо подобно. Ще бъдем богати. Още днес ще се разходя до банките и ще видя какво мога да науча. Повярвай ми, ще го направя.

— Вярвам ти. Ето, сандвичите са готови и увити, ще ги изядем след лекцията и после да изпратим пощенските картички.

— Този път ще имаш възможност да изпратиш картичка и на баща си.

Бил винаги виждаше хубавото във всяка ситуация.

— Ти си пасна с него, нали?

Бяха отишли на кратко посещение в Голуей и направиха донякъде успешен опит да съберат родителите й. Сега поне те разговаряха и си ходеха на гости от време на време.

— Да, той ми хареса; беше много комичен.

Баща й едва не му бе смазал ръката, докато се ръкуваха, след което без заобикалки му поиска десет лири назаем.

— Безкрайно ми олекна, че семейството ми ти допадна — обяви Лизи.

— И на мен — че ти хареса нашите.

Неговите родители започваха да омекват по отношение на Лизи. Тя носеше все по-дълги поли и не толкова дълбоки деколтета. Разпитваше баща му как се реже бекон, каква е разликата между пушената и обикновената сланина. Играеше с часове морски шах с Олив и често я оставяше да побеждава, което изпълваше игрите им с трескаво вълнение. Сватбата им съвсем нямаше да е толкова ужасна, колкото се опасяваше Бил до неотдавна.

— Да вървим да чуем за весталките — рече той, като се усмихна до уши.

— Какво?

— Лизи! Не прочете ли страницата, която мистър Дън ни раздаде…

— Дай ми бързо листа.

Ейдан Дън беше начертал карта, върху която беше обозначил местата, които щяха да посетят и за които той щеше да говори. Лизи изчете набързо написаното и му го върна.

— Мислиш ли, че сега той е в леглото със Синьора?

— Ако е така, Лоренцо и Констанца биха се чувствали малко неудобно — отговори й Бил.

 

 

Констанца и Синьора вече бяха облечени и се канеха да слязат за закуска. Някакво странно и неясно напрежение хвърляше сянка помежду им.

— Констанца?

— Si, Синьора?

— Ще те помоля, ако не възразяваш, да си водиш записки, докато говори Ейдан? Аз не мога да дойда и съм разстроена, а той положи такива усилия…

— Налага ти се да пропуснеш лекцията му?

— Да, налага се.

— Сигурна съм, че той ще разбере. Аз от своя страна ще слушам най-внимателно и ще ти разкажа всичко. — Последва пауза, после Кони нерешително я попита: — О, да. Синьора?

— Si, Констанца?

— Ами, чувала ли си някой от нашата група някога да е говорил нещо лошо за мен, например че е изгубил пари заради машинациите на моя съпруг или нещо подобно?

— Не, никога. Никога не съм чувала подобно нещо. Защо питаш?

— Намерих на рецепцията едно ужасно писъмце, адресирано до мен. Най-вероятно е шега, но все пак ми стана неприятно.

— Какво пише? Моля те, кажи ми.

Кони разгъна листа и й го показа. Очите на Синьора се напълниха със сълзи.

— Кога се е случило?

— Оставили са го на рецепцията снощи вечерта, преди да излезем. Никой не знае кой го е донесъл. Питах, но съпрузите Буона Сера не знаят нищо.

— Не е възможно да е от нашата група, Констанца, можеш да бъдеш сигурна.

— Но кой друг знае, че сме в Рим?

И тогава Синьора се сети.

— Ейдан ми спомена, че някаква побъркана жена е разпитвала в агенцията в Дъблин в кой хотел сме отседнали. Възможно ли е да е тя? И да ни е проследила дотук?

— Трудно е за вярване.

— Но още по-трудно е да се повярва, че е от нашата група — разсъждаваше Синьора. — Има ли някой, който ти има зъб, как мислиш?

— Може би са стотици заради машинациите, които направи Хари, но той е в затвора.

— Може би някой луд, човек с болна психика?

— Аз поне не познавам такъв. — Кони не можеше да си позволи да тревожи повече Синьора. — Просто ще съм по-внимателна, това е. И ще си водя записки. Обещавам ти, ще получиш изчерпателна информация, все едно че си била там.

 

 

— Алфредо, надявам се, че става дума за нещо наистина важно. Нямаш представа колко разочаровах един приятел, задето не отидох на лекцията му.

— Лекции колкото искаш, Синьора.

— Тази е по-специална. Слушам те Алфредо.

Младият мъж направи кафе и седна срещу нея.

— Синьора, искам да те помоля за една много голяма услуга.

Тя го погледна притеснена. Сигурно щеше да й иска пари. Нямаше откъде да знае, че тя не притежаваше нищо. Буквално нищо. Щеше да се върне в Дъблин без нито едно пени и да помоли семейство Съливан да й позволят да живее в къщата, без да плаща до септември, когато курсът отново започваше, тъй като беше обърнала в италиански лири всичките си пари, за да си плати екскурзията до Италия. Откъде можеше да знае тези подробности това момче от затънтеното селце, което работеше като сервитьор в един третокласен ресторант в Рим?

— Може да не е толкова лесно. Има неща, които не знаеш — въздъхна тя.

— Знам всичко, Синьора. Знам, че баща ми те обичаше и че ти го обичаше. Че ти стоеше и шиеше зад онзи прозорец, докато ние растяхме. Знам, че се държа добре с майка ми и макар да не искаше да си ходиш, когато тя и вуйчовците ми казаха, че е време да си вървиш, ти ги послуша и си тръгна.

— Откъде знаеш всичко това? — прошепна тя.

— Всички го знаем.

— И откога?

— Откакто се помня.

— Не мога да повярвам. Мислех… е, няма значение какво съм мислила…

— И всички се натъжихме, когато ти си тръгна.

Синьора вдигна очи и му се усмихна.

— Така ли?

— Да, ти ни помагаше на всички.

— Как така?

— Ами баща ми направи неща, които нямаше да направи иначе, например сватбата на Мария, магазина в Анунциата, заминаването на брат ми за Америка… Всичко стана благодарение на теб.

— Не, не е така. Той ви обичаше, искаше най-доброто за вас. Ние просто понякога разговаряхме. Това беше всичко.

— Поискахме да те открием, когато умря мама. Да ти пишем и да ти кажем, но не знаехме дори името ти.

— Много е мило от ваша страна.

— И сега, сега Господ те изпрати в този ресторант. Господ е този, който те изпрати, наистина го вярвам. — Синьора мълчеше. — А сега ще ти кажа нашата голяма молба. — Пръстите й бяха побелели, стиснали ръба на масата. Защо нямаше пари? Повечето жени на нейната възраст имаха поне малко. А тя беше толкова нехайна, когато ставаше дума за вещи. Ако имаше поне какво да продаде, за да помогне на момчето, което сигурно беше отчаяно, за да я моли… — Услугата, Синьора…

— Да, Алфредо.

— Знаеш ли каква е тя?

— Кажи ми, Алфредо, и ако мога… ще ти помогна.

— Искаме да се върнеш. Искаме да се върнеш у дома, Синьора. У дома, където ти е мястото.

 

 

Констанца не закуси и излезе по магазините. Купи си новите обувки и дълъг копринен шал за Синьора, като му отряза дизайнерския етикет; така Елизабета нямаше да познае фирмата и да възкликне на всеослушание, че струва цяло състояние. И побърза да се прибере в хотела, за да тръгне с групата за Форума.

 

 

Всички останаха очаровани от лекцията. Луиджи каза, че си представил как отвеждат нещастните християни в Колизеума. Мистър Дън обясни, че е един най-обикновен стар учител по латински и обеща да не ги задържа повече, но когато приключи, те заръкопляскаха и поискаха да продължи лекцията. Той се усмихна изненадано. Отговори на въпросите им, като от време на време поглеждаше към Констанца, която, както му се стори, се канеше да го фотографира, но така и не направи нито една снимка.

 

 

На обяд се разделиха на малки групи, за да изядат сандвичите си. Кони Кейн наблюдаваше Ейдан Дън. Той не носеше сандвичи и седна на близката пейка, загледан с невиждащ поглед в далечината. Предварително им беше обяснил как да се върнат в хотела. Увери се, че Лади е под грижите на Бартоломео и забавната му приятелка Фиона. А след това се отпусна безмълвен и натъжен, че Синьора, заради която бе подготвил лекцията, не беше сред тях.

Кони се чудеше дали да се приближи и да го заговори. Съмняваше се обаче, че би могла да каже нещо, с което да му помогне. Намери някакъв ресторант и си поръча печена риба и вино. Стана й приятно, че се оправяше така добре с езика. Но не хапна почти нищо, тъй като я измъчваха предположенията за самоличността на непознатия, дошъл от Дъблин, за да я сплаши.

Възможно ли беше да е изпратен от Хари?

Имаше ли смисъл да обяснява цялата заплетена ситуация на италианската полиция?

Кой щеше да приеме сериозно думите й? Анонимно писмо в някакъв хотел в Рим?

Въпреки това на връщане Кони се вглеждаше внимателно в лицата на минувачите, очаквайки отнякъде да се появи непознатият, който я заплашваше. На рецепцията попита дали има други писма за нея.

— Не, синьора Кейн, няма писма, нито съобщения.

 

 

Бари и Фиона вървяха към бара, където той беше срещнал онези прекрасни италианци по време на световното по футбол. Беше правил снимки през онова лято, беше взел знаменца и шапки.

— Писа ли им, за да ги известиш, че идваме? — попита го Фиона.

— Не, тук нещата не стават по този начин — човек просто се появява и ги заварва там.

— Всяка вечер?

— Не, но… в повечето случаи.

— Представи си, че те потърсят в Дъблин — нищо чудно да не си отишъл в пъба точно тази вечер. Нямаш ли някакви имена и адреси?

— Имената и адресите не са важни в този род неща — отговори Бари.

Фиона се надяваше, че е така. Той толкова много искаше да ги види и да преживее отново онези славни дни. Щеше да се разочарова, ако се окажеше, че те вече не се събираха тук. Или, още по-лошо — че са го забравили.

 

 

Беше свободната им вечер, когато всеки можеше да прави, каквото си пожелае. Ако нещата не се бяха развили по този начин, Кони щеше да разглежда витрините на магазините с Фран и Кати, да пият заедно кафе в някоя кафетерия. Тя обаче се страхуваше да излезе вечерта, тъй като беше убедена, че тайнственият непознат я следи и изчаква удобния момент, за да я нападне.

Ако нещата не се бяха развили по този начин, Синьора и Ейдан щяха да вечерят заедно и да уточняват посещението във Ватикана на другия ден. Но той беше обиден и самотен, а тя имаше нужда от уединение, за да обмисли невероятното предложение, което й бяха направили.

Те искаха тя да се върне и да помага в хотела, да се ангажира с англоговорещите посетители, да бъде част от живота им. Така щеше да придаде смисъл на всички онези години, през които бе наблюдавала и чакала, щеше да има не само бъдеще, а и своето минало. Алфредо я беше помолил да се върне. Поне само да го посети в началото, за да види как вървят нещата и да се убеди на живо, че наистина можеше да допринесе за хотела, да усети отново колко й се възхищават хората там. Така че Синьора седеше в едно кафене и мислеше за всичко това.

А няколко улици по-нататък Ейдан Дън си припомняше всички хубави неща, които му се бяха случили напоследък. Беше успял да създаде вечерния курс и не само че никой не се отказа, ами и всички бяха дошли на екскурзията до Рим. Те никога нямаше да дойдат, ако не беше той. Той беше споделил с тях любовта си към Италия, по време на днешната му лекция никой не беше скучал. Беше постигнал всичко, което възнамеряваше да направи. Всъщност последната година от живота му беше година на триумф. Нямаше как обаче да не чува и другия глас, който твърдеше, че успехът е дело на Нора. Тя беше създала ентусиазма в тези хора с глупавите си игри и кутии, докато играеха на лекари и пациенти, на сервитьори и полицаи. Нора им беше измислила имената и тя ги накара да повярват, че един ден ще направят това viaggio. А сега, когато се върна в Италия, магията на тази страна отново я беше завладяла с необикновената си сила.

Беше му казала, че трябва да говори с някого по работа. Каква работа можеше да има с един сицилиански сервитьор, дори да го познаваше от дете? Поръча си трета бира, загледан в безспирния поток от туристи, които се разхождаха навън в горещата римска нощ. Никога досега не се беше чувствал толкова самотен.

 

 

Кати и Фран обявиха, че отиват да се разходят. Маршрутът им трябваше да завърши на пиаца „Навона“, където бяха ходили още първата вечер от престоя си в Рим. Поканиха и Лади.

Лади се вгледа в маршрута им. Той минаваше покрай улицата, където живееха неговите приятели — семейство Гаралди.

— Няма да влизаме — отбеляза той, — но ще ви покажа къщата им.

Когато я видяха, Фран и Кати останаха като поразени от гръм.

— И всички ние сме канени на парти — не можеш да повярва Кати.

— Giovedi — обясни гордо той. — В четвъртък иска да отидем всичките четирийсет и двама души. Казах му „quarantadue“ и той рече: „Si, si, benissimo“.

Това беше поредното невероятно събитие, свързано с пътуването.

 

 

Кони изчака известно време в стаята си завръщането на Синьора, искаше да й разкаже лекцията и да й връчи подаръка. Но вече се стъмни, а Синьора не се прибираше. През прозореца долитаха гласовете и подвикванията на минувачите, обичайният шум на уличното движение. Не, тя нямаше да позволи на злия страхлив автор на писъмцето да я затвори в стаята й. Който и да беше той, нямаше да я убие на публично място, дори да беше изпратен от Хари.

— Да върви по дяволите. Ако си остана тук, значи е победил той — заяви на глас тя.

Влезе в най-близката пицария и седна. Не забеляза сянката, притаена край входа на хотел „Франкоболо“, която тръгна след нея.

 

 

Лу и Сузи бяха от другата страна на реката. Бяха се разходили с Бил и Лизи покрай малката пиаца, но, както ги бе предупредила Синьора, ресторантите там бяха прекалено скъпи за тях. Чудесно беше, че бяха научили всички тези неща за piatto del giorno и как да мислят направо в италиански лири, вместо непрекъснато да ги сравняват с ирландските.

— Може би трябваше да запазим сандвичите си от обяд — въздъхна тъжно Лизи.

— Не можем дори да пристъпим прага на тези места — заяви философски Сузи.

— Системата не е справедлива — намеси се Лу. — Но всички тук имат някакъв начин да я заобикалят. Повярвайте ми, аз знам…

— Разбира се, Лу, но това няма значение.

Сузи не желаеше да се говори за мрачното му минало. Те не го обсъждаха никога, но понякога Лу намекваше с копнеж за него, като споменаваше колко лесно можеха да си живеят, ако тя не беше толкова категорична и беше склонна на компромиси.

— Откраднати кредитни карти ли имаш предвид? — попита Бил, видимо заинтригуван.

— Не. Имах предвид разни услуги — някой прави услуга на друг и в замяна той го кани на вечеря, след това му прави голяма услуга и го канят на много вечери или му подаряват кола. Съвсем просто е.

— Ще ти се наложи да направиш доста услуги за една кола — обади се Лизи.

— И да, и не. Не става дума толкова да правиш много, а така да подредиш нещата, че да разчитат на теб. Мисля, че хората точно това искат, когато става дума за размяна на услуги.

Всички кимнаха озадачено. Сузи несъзнателно погледна към големия си годежен пръстен със смарагд. Отново я налегна съмнението, че е истински; вече започваше да се пита дали Лу не беше направил някому огромна услуга, за да го получи. Имаше начин да разбере дали е истински — трябваше да го даде за оценка на специалисти. Но всъщност така или иначе щеше да узнае истината. Много по-добре беше засега да го остави като част от неизвестното минало на съпруга си.

— Иска ми се някой да ни помоли да му направим услуга — заяви Лизи, като оглеждаше ресторанта с разхождащите се между масите музиканти и продавачи на цветя.

— Тогава си дръж очите широко отворени, Елизабета — засмя се Лу.

В този момент мъжът и жената на една от най-близките до улицата маси рязко се изправиха, тя зашлеви мъжа през лицето, а той дръпна дамската й чанта и прескочи ниските храсти, които очертаваха границите на ресторанта.

Само след две секунди Лу вече го беше хванал. Изви едната му ръка зад гърба, така че всички да видят чантата. След това го поведе към нейната собственичка.

Последваха бурни обяснения на италиански, които доведоха до появата на carabinieri-те и невероятно вълнение сред присъстващите. Те така и не разбраха какво се беше случило. Според седящите наблизо американци тази жена си била хванала някакъв жиголо. Според някакви англичани пък той й бил приятел и се лекувал от наркомания. Двойката французи на съседната маса твърдяха, че е обикновена караница между любовници, но все пак станало добре, че мъжът щял да бъде отведен в полицията.

Лу и неговите приятели се превърнаха в герои. Жената му предложи възнаграждение. Младият мъж побърза да го превърне във вечеря за четирима. Този вариант изглеждаше напълно приемлив и за двете страни.

— Con vino, si e possibile? — добави Лу.

Напиха се така, че трябваше да се приберат с такси до хотела.

— Никога не съм си прекарвала по-добре — изрече завалено Лизи, като падна на два пъти, преди да успее да се качи в таксито.

— Всичко се свежда до това — да търсиш възможностите — обобщи философски Лу.

 

 

Кони огледа пицарията. Посетителите й бяха предимно млади хора, на възрастта на собствените й деца. Оживени и възбудени, те се смееха, прекъсваха се непрестанно, кипяха от живот. Възможно ли беше тази сцена да е наистина последната в живота й? Наистина ли някой я преследваше и оставяше заплашителни писма в хотела? Все пак нямаше как да я убият тук, пред очите на всички тези хора. Невъзможно беше. Но как иначе да си обясни това писмо?

Ако напишеше няколко реда, за да сподели опасенията си, че може би в дъното на цялата история е Хари или от някой от неговите „съдружници“, както ги беше наричала винаги… Не беше ли лудост? Или просто той се опитваше да я подлуди? Беше гледала филми, където ставаше точно така. Не трябваше да позволи да се случи и с нея самата.

Върху масата й падна сянка и тя вдигна очи; очакваше да види сервитьора или някой нетърпелив клиент за един от свободните столове около нея. Срещна обаче погледа на мис Кейси, многогодишната любовница на съпруга й. Жената, която беше помогнала на Хари да отмъкне парите на хората, и то неведнъж, а два пъти.

Лицето й се бе променило — изглеждаше по-старо и поуморено, в очите й гореше див блясък. Сега вече Кони се уплаши не на шега. Гърлото й пресъхна и тя като че ли онемя.

— Пак си сама — заяви презрително секретарката на Хари. Кони все така не беше в състояние да отговори. — Няма значение в кой град си или с колко нещастници пътуваш, в крайна сметка все ти се налага да излизаш сама.

Смехът й напомняше по-скоро на лай. Кони се стараеше да запази спокойствие; не трябваше да допуска страхът да се изпише върху лицето й. Този път годините, през които се беше преструвала, че всичко е наред, й свършиха работа.

— Вече не съм сама — отвърна тя и побутна стола към своята събеседница.

Тя смръщи вежди.

— Вечната гранд дама, която нищо не може да изкара от равновесие. Абсолютно нищо.

Мис Кейси говореше силно и отсечено. Хората поглеждаха към тях, усещайки приближаващата сцена. Кони й отговори тихо:

— Не може да се каже, че тук е подходяща обстановка за една гранд дама.

Надяваше се, че гласът й няма да издаде страха и изненадата, които я сковаваха.

— Права си, обстановката по-подхожда за някоя изпаднала херцогиня. Ти нямаш истински приятели, затова покровителстваш тълпа изпаднали хора и идваш на евтиното им пътуване, но дори и те не те искат при себе си. Винаги ще бъдеш сама, трябва да се приготвиш за участта, която те очаква.

Кони като че ли се отпусна от първоначалния стрес и започна да диша по-леко. Може би мис Кейси все пак нямаше намерение да я убива. Едва ли щеше да говори за очакващото я самотно бъдеще, ако имаше подобни планове.

— Подготвена съм за него. Нима не живея сама от години? — отговори простичко тя.

Секретарката на съпруга й я изгледа изненадано.

— Ти никога не губиш самообладание, нали?

— Не, не е така.

— Разбрала си, че писмото е от мен, нали?

Дали беше разочарована или напротив — доволна, че беше успяла да я изплаши? Очите й светеха все така налудничаво. Кони не беше сигурна как да реагира. Дали да й каже, че не е имала представа? Или че я беше заподозряла още от самото начало? Не повярва, че гласът й прозвуча така стабилно.

— Имах известни предположения, но не бях сигурна.

— Защо подозираше точно мен?

— Ти единствена се интересуваше от Хари толкова много, само ти можеше да го напишеш.

Настъпи мълчание. Мис Кейси стоеше права, подпряна на облегалката на стола. Около тях се носеха гласовете и смехът на хората от съседните маси. Двете чужденки очевидно нямаше да вдигнат скандал, както им се стори в началото. Те вече не представляваха интерес.

Кони не я покани да седне. Нямаше намерение да се преструва, че отношенията помежду им са нормални и могат да седят и да общуват като обикновени хора. Тази жена беше заплашила, че ще я убие; тя наистина беше луда.

— Знаеш, че той никога не те е обичал, нали?

— Честно казано, вероятно ме е обичал в самото начало, преди да разбере, че сексът не ми доставя удоволствие.

— Удоволствие ли! — изсумтя презрително мис Кейси. — Той казваше, че си жалка, че си лежала и си скимтяла ужасено. Точно тази дума използваше по твой адрес. Жалка.

Кони присви очи. Хари знаеше колко се беше старала, как беше копняла за него. Беше жестоко, ако е споделял с тази жена всички подробности.

— Опитах се да направя нещо по въпроса.

— Нима?

— Да. Беше отчайващо и мъчително и в крайна сметка не се получи нищо.

— Казаха ти, че си фригидна, нали така?

Мис Кейси явно й се подиграваше, сплесканите й коси бяха паднали върху лицето й. Трудно можеше да разпознае някогашната експедитивна и красива секретарка.

— Не, не мисля, че причината беше тази.

— Какво ти казаха?

Тя изглеждаше заинтригувана въпреки омразата си към Кони.

— Казаха, че не вярвам на мъжете, тъй като баща ми ни беше оставил без пукнат грош.

— Пълна глупост — отсъди мис Кейси.

— Същото казах и аз; малко по-учтиво, разбира се, но точно това имах предвид.

Неочаквано събеседницата й дръпна най-близкия стол и седна. Сега вече Кони ясно можеше да види пораженията от последните няколко месеца. Блузата й беше на петна, полата не й беше по мярка, ноктите й бяха изгризани и мръсни. Беше без грим, по лицето й пробягваха нервни тикове. „С две-три години е по-млада от мен, но изглежда по-възрастна“ — помисли си Кони.

Дали Хари й беше казал, че е приключил с нея? Навярно това беше причината, докарала я до сегашното й състояние. На Кони й направи впечатление как тя хвана ножа и вилицата и започна да ги мести от едната си ръка в другата. Очевидно нервите й не бяха наред.

— Всичко това беше голяма грешка, като се замисли човек. Той трябваше да се ожени за теб — заяви Кони.

— Аз нямах нужния стил, нямаше да мога да бъда домакинята на партита, които ти организираше.

— Партитата не бяха най-несъществената част от живота му. Той живееше практически с теб.

Кони се надяваше тази тактика да й помогне, за да овладее ситуацията. Трябваше да я ласкае, да я увери, че е заемала централното място в живота на Хари. Да не й позволи да изпадне в мрачно настроение и да се сети, че всичко това вече беше приключило.

— Той не получаваше любов у дома, разбира се, че трябваше да я търси другаде.

Мис Кейси надигна чашата на Кони.

С поглед Кони успя да съобщи на сервитьора, че се нуждаят от вино и още една чаша. Той явно обаче долови още нещо, тъй като остави чашата и каничката без обичайната размяна на любезности и се отдалечи безмълвно.

— О, и го показа много ясно, като го измами и го прати в затвора.

— По това време вече не го обичах.

— Аз пък никога не съм преставала да го обичам.

— Знам. А ти може и да ме мразиш, но аз не съм те мразила.

— Да, бе.

— Така е, знаех, че той има нужда от теб и все още има, предполагам.

— Вече не. Ти се погрижи и за това. Когато излезе от затвора, той няма да се върне в Ирландия. За всичко си виновна ти. За него е невъзможно да живее в родината си.

— Предполагам, че ти ще го придружиш.

— Предположенията ти са грешни.

Ето пак злобната усмивка и побърканият поглед. Кони трябваше да изясни нещата незабавно. Беше изключително важно.

— Аз ревнувах от теб, но не те мразех. Ти му даваше всичко: нормална любов, вярност, отношение към работата. Той прекарваше по-голямата част от времето си с теб, за бога, нямах причина да не ревнувам. — Отново беше привлякла интереса на своята събеседница. Затова побърза да продължи: — Но не те мразех, повярвай ми.

Мис Кейси я изгледа заинтригувано.

— Вероятно си смятала, че е по-добре да бъде само с мен, отколкото да има много жени, така ли?

Кони знаеше, че трябва да бъде изключително предпазлива. Всичко зависеше от отговора й. Вгледа се в съсипаното лице на своята събеседница, която беше обичала Хари Кейн винаги и продължаваше да го обича. Възможно ли беше тя, която беше толкова близо до Хари, да не знае за момичето от аеролиниите, за собственичката на малкия хотел в Голуей, за съпругата на един от инвеститорите? Взираше се в лицето й. Доколкото виждаше, тя вярваше, че е била единствената жена в живота на Хари Кейн.

— Вероятно е точно така — заговори замислено Кони. — Унизително щеше да бъде, ако той ходеше с всяка срещната… и макар да не ми харесваше… знаех, че двамата с него ви свързва нещо специално. Както казах, той трябваше да се ожени за теб от самото начало.

Мис Кейси я слушаше внимателно. И размишляваше над думите й. Когато най-сетне заговори, тя беше присвила очи от злоба и болка.

— А когато разбра, че съм те проследила дотук и съм ти написала онази бележка, защо не се уплаши?

— Вероятно смятах, че вече си осъзнала следния факт: каквито и трудности да е имало или може би има в момента, ти си единствената, която някога е била от значение за Хари. — Мис Кейси я слушаше съсредоточено. — И, разбира се, направих нужното, за да бъдеш наказана, ако ми причиниш неприятности.

— Какво?

— Написах писмо до моя адвокат, което трябва да се отвори само ако умра внезапно в Рим или където и да било другаде. В него приложих копие от твоята бележчица и собственото ми обяснение защо предполагам, че е написана от теб.

Мис Кейси кимна мълчаливо, очевидно респектирана от думите й. Прекрасно щеше да бъде да разбере, че всякакви по-нататъшни действия от нейна страна не биха довели до нищо добро. Тя обаче, все още прекалено разстроена, едва ли разсъждаваше трезво. Все още не беше дошъл моментът да проведат разговор по женски и да й внуши, че е най-добре да си оправи външния вид, да се овладее и да му създаде дом в Англия, който да го очаква, след като бъде пуснат от затвора. Кони беше убедена, че те все още разполагаха с безотчетни пари. Нямаше обаче намерение да ръководи живота й. Краката й бяха изтръпнали от напрежение. Беше съумяла да запази привидно спокойствие и да изглежда нормална в присъствието на една особа, достатъчно опасна, за да я последва дотук и да й отправя заплахи, че ще я убие, но не знаеше колко още ще издържи. Копнееше за сигурността на хотел „Франкоболо“.

— Няма да ти направя нищо — заяви с тъничко гласче мис Кейси.

— Щеше да е жалко, ако се наложеше ти да влезеш в затвора, точно когато Хари излиза оттам — отвърна Кони така непринудено, сякаш обсъждаха покупката на сувенири.

— Как можеш да си толкова хладнокръвна? — не скри учудването си секретарката.

— Благодарение на проклетите години на самота — отговори Кони, изправи се бавно и с достойнство се запъти към сервитьора. Даде му щедър бакшиш.

— Grazie, tante grazie, Signora — рече той.

Синьора! Тя със сигурност щеше да се върне всеки момент, а Кони нямаше търпение да й поднесе своята изненада. Всичко й се струваше много по-реално от тъжната и нещастна жена, седнала в пицарията, жената, която през по-голямата част от своя живот беше любовница на собствения й съпруг и беше дошла в Рим, за да я убие. Хвърли поглед към мис Кейси и я отмина мълчаливо.

Нямаше какво повече да си кажат.

 

 

В бара, където Бари и Фиона влязоха, за да потърсят италианските му приятели, беше много шумно.

— Ето в този ъгъл седяхме — обясни й той.

Заведението беше пълно с млади хора, а гигантският телевизионен екран беше поставен на такова място, че изглеждаше още по-внушителен. Предаваха футболен мач и всички бяха срещу „Ювентус“. Нямаше значение за кого са, в случая общият неприятел беше „Ювентус“. Играта започна и погълна Бари, който сякаш забрави за какво беше дошъл. Фиона също гледаше с интерес и дори започна да оспорва разгорещено решението, което очевидно беше взето в разрив с всеобщото желание.

— Обичате ли футбола? — попита я съседът й.

Бари веднага я прегърна през раменете.

— Разбира малко, но аз бях тук, в същия този бар, по време на световното по футбол. Irlanda.

— Irlanda! — извика щастливо непознатият.

Бари извади снимките и му ги подаде, а той ги показа на своите приятели, които дойдоха и започнаха да пляскат Бари по гърба. Надпреварваха се да споменават имена като Пол Макграт, Каскарино, Хаутън, Чарлтън. Явно си допаднаха. Чашите с бира прииждаха една след друга.

Фиона изгуби напълно нишката на разговора. Заболя я главата.

— Ако ме обичаш, Бари, пусни ме да се върна в хотела. Ще вървя само направо по „Виа Джовани“ и после ще завия наляво.

— Не знам.

— Моля те, Бари. Не искам кой знае какво.

— Бари, Бари — викаха приятелите му.

— Добре, но внимавай — рече той.

— Ще оставя ключа в бравата — обеща тя и му изпрати въздушна целувка.

Беше толкова безопасно, колкото и по улиците на нейния квартал в Дъблин. Слава богу, че Бари беше намерил приятелите си. Те й се сториха напълно непринудени, но никой в началото не се сещаше за името на другия. Може би подобно поведение беше характерно за мъжете. Фиона се взираше в прозорците, покрай които се виждаха сандъчета и саксии със здравец, разбира се, много по-цветисти, отколкото в Ирландия.

В този момент зърна мистър Дън, който седеше сам в отсрещния бар с чаша бира пред себе си; тъжното му изражение издаваше, че се намира на километри оттук. Без да се замисли, Фиона влезе в бара и си приближи до него.

— О, мистър Дън… ето че и двамата сме сами.

— Фиона! А къде е Бартоломео?

— С приятелите си по футбол. Заболя ме главата, така че той ме пусна да се прибера.

— О, значи ги е намерил.

Усмивката му беше едновременно мила и уморена.

— Да, и е безкрайно щастлив. А вие доволен ли сте от пътуването, мистър Дън?

— Да, разбира се.

Но тонът му прозвуча някак си унило и нерешително.

— Не би трябвало да стоите тук сам, все пак вие организирахте всичко със Синьора. Къде е тя между другото?

— На среща със свои приятели от Сицилия, нали е живяла там дълги години.

— О, много хубаво.

— Хубаво за нея — тя прекарва вечерта с тях.

— Става дума само за една вечер, мистър Дън.

— Доколкото знаем засега — отвърна той с горчивина.

Фиона го изгледа замислено. Тя знаеше толкова много. Знаеше например за съпругата му Нел, която имаше връзка с бащата на Бари. Макар и вече приключила, мисис Дън очевидно продължаваше да изпраща объркани писма и да се обажда, без да предполага, че Фиона е отговорна за внезапно настъпилия обрат. Фиона знаеше от Граня и Бриджид, че баща им не е щастлив, че се оттегля в кабинета си, където бе пресъздал една малка Италия, и почти не излиза оттам. Тя, както и всички, дошли на viaggio-то, знаеше, че той е влюбен в Синьора.

Знаеше, че предишната Фиона, стеснителната и срамежлива Фиона, щеше да остави нещата такива, каквито си бяха, и нямаше да се намеси. Но новата Фиона, щастливият вариант на старата, щеше да се бори. Пое си дълбоко въздух.

— Преди два дни Синьора ми каза, че вие сте направили възможно осъществяването на мечтата й. Сподели, че никога не се е чувствала толкова значима, преди да й дадете тази работа.

Мистър Дън не отговори така, както й се искаше.

— Да, може би, но все още не се беше срещнала с нейните сицилианци.

— Тя го повтори отново днес на обяд — излъга младата жена.

— Така ли?

Той беше като дете.

— Мистър Дън, може ли да разговарям с вас откровено и поверително?

— Разбира се, Фиона.

— И наистина ли няма да повторите никога пред никого това, което ще кажа, особено пред Граня и Бриджид?

— Определено.

Фиона усети, че й се подкосяват краката.

— Май ще имам нужда да пийна нещо — заяви тя.

— Кафе, чаша вода?

— Бренди.

— Ако въпросът е толкова сериозен, по-добре ще е и аз да си поръчам бренди — отсъди Ейдан Дън.

— Мистър Дън, както знаете, мисис Дън не е тук с вас.

— Забелязах.

— Е, точно с нея е проблемът. Знаете ли, тя е приятелски, дори прекалено приятелски настроена към бащата на Бари. И майката на Бари прие това много зле. Да, много зле. Опита да се самоубие заради…, тази връзка.

— Какво?

Ейдан Дън беше шокиран.

— Връзката им вече приключи в нощта на festa-та в „Маунтинвю“. Ако си спомняте, мисис Дън се прибра у дома прекалено бързо и сега майката на Бари е много весела, а баща му… не поддържа вече прекалено приятелски отношения с мисис Дън.

— Фиона, не може да е вярно.

— Вярно е, мистър Дън, но вие се заклехте да не казвате на никого.

— Това са глупости, Фиона.

— Не, не са. Попитайте съпругата си, като се приберете. Тя е единственият човек, на когото можете да кажете… Но може би ще е най-добре изобщо да не подхващате този въпрос. Нито Бари, нито Граня и Бриджид знаят, няма смисъл и те да се разстройват…

Изглеждаше толкова почтена с огромните си очила, отразяващи светлините в бара, че Ейдан Дън просто нямаше как да не й повярва.

— Защо тогава ми казваш, ако не искаш никой да разбере и да се разстрои от нещо, което вече е преминало?

— Защото… защото искам двамата със Синьора да бъдете щастливи. Не искам да си мислите, че вие пръв сте измамили съпругата си. Исках да знаете, че измамата вече съществува, че не е подхваната от вас и ловният сезон, така да се каже, е открит.

Младата жена спря рязко.

— Ти си невероятно дете — рече Ейдан.

Той плати сметката и двамата изминаха в пълно мълчание пътя до хотел „Франкоболо“. Ръкува се официално с нея във фоайето и повтори:

— Невероятно дете.

И заизкачва стълбите към стаята, където Лади беше подредил всички предмети, които щеше да занесе утре, за да бъдат благословени от папата в църквата „Свети Петър“. Ейдан скри лице в дланите си. Беше забравил за плановете на Лади, а той беше приготвил шест броеници за папската благословия. Вече беше излъскал обувките вместо семейство Буона Сера, което не знаеше как да се справи с него.

 

 

Щом се качиха в стаята, Лу призна, че е изпълнен с желание към Сузи, но се опасява, че действията му няма да отговарят на силата на желанието му.

— Прекалих с пиенето — обясни той.

— Няма значение, имаме нужда от цялата си енергия за утрешната среща с папата — отвърна младата жена.

— О, боже, напълно бях забравил за проклетия папа — възкликна Лу и заспа на мига.

 

 

Бил Бърк и Лизи заспаха облечени на леглото. Събудиха се измръзнали в пет часа сутринта.

— Има ли шанс днешният ден да е по-спокоен? — размърда се той.

— Така ми се струва, след срещата с папата.

Лизи се оплакваше от необяснимо главоболие.

 

 

Бари се отпусна тежко на стола и Фиона се събуди.

— Забравих къде сме настанени — обяви той.

— О, Бари, само направо от заведението и след това — наляво.

— Не, в хотела. Отворих по погрешка няколко врати.

— Значи си бил порядъчно пиян — Фиона беше изпълнена със симпатия. — Добре ли прекара?

— Да, но има някаква мистерия — обясни завалено той.

— Несъмнено. Защо не пийнеш малко вода?

— Тогава цяла нощ ще ходя в тоалетната.

— Ами ходи, така или иначе ще ходиш след всичката тази бира.

— Как се прибра? — попита я внезапно той.

— Както ти казах, съвсем просто е: вървиш все направо и накрая завиваш наляво. Изпий тази чаша.

— Разговаряла ли си с някого?

— Само с мистър Дън, срещнах го на връщане.

— Той е в леглото със Синьора — заяви неочаквано младият мъж.

— Никога досега не го е правил. Ти откъде знаеш?

— Чух ги, двамата си говореха, като минах покрай тяхната врата.

— Какво казваше той?

— Ами, нещо за храма на Марс отмъстителя…

— Както в лекцията си?

— Точно така. Струва ми се, че повтаряше лекцията само за нея.

— Божичко. Не е ли странно? — възкликна Фиона.

— Ще ти кажа нещо още по-странно. Всички онези момчета в бара изобщо не са оттук, а от другаде… Те са от долната част на Италия, близо до Бриндизи, където е пристанището. Пълно е със смокини и маслини, така казаха.

— И какво му е особеното?

Фиона му подаде още една чаша вода.

— Това е първото им идване в Рим, така казаха, значи няма как да съм ги виждал преди…

— Но вие се държахте като стари приятели.

— Знам.

— Възможно ли е да си бил в друг бар?

— Нямам представа — отвърна мрачно Бари.

— Може би са забравили, че са идвали в Рим — предположи бодро тя.

— Човек не може да забрави такова нещо, не мислиш ли?

— Но те се сетиха за теб.

— И аз мислех, че си ги спомням.

— Хайде, ела да легнеш. Трябва да имаме ясен поглед за срещата с папата.

— О, боже, папата — възкликна младият мъж.

 

 

Кони връчи своята изненада на Синьора, когато се върна в стаята си. Пълен запис на речта на Ейдан. Беше купила диктофон, за да го направи.

Синьора се трогна до сълзи.

— Ще го слушам под възглавницата си, за да не те притеснявам — рече тя.

— С радост бих го изслушала още веднъж — уверя я Кони.

Синьора я погледна. Очите й светеха някак странно, стори й се зачервена.

— Всичко наред ли е, Констанца?

— Какво? О, да, абсолютно, Синьора.

Те седяха една до друга, всяка с проблемите си, които тази вечер може би щеше да разреши. Дали психически неуравновесената мис Кейси представляваше реална заплаха за Кони Кейн? И дали Нора О’Донъху щеше да се върне в малкото сицилианско градче, заемало централно място в живота й в продължение на двайсет и три години? И двете имаха навика да пазят проблемите си вътре в себе си. Кони се питаше кое беше възпрепятствало Синьора за лекцията на Ейдан и защо тази вечер се прибра толкова късно и то сама. Синьора изгаряше от желание да попита дали Констанца беше получила новини от човека, написал неприятното писъмце.

— Утре е аудиенцията при папата — заяви внезапно Синьора.

— О, боже, бях забравила — призна Кони.

— Аз също. Какъв срам — изкиска се Синьора.

 

 

Папата изглеждаше леко болнав, но в добро разположение на духа. На всички им се стори, че гледаше право към тях. На площад „Свети Петър“ се бяха събрали стотици хора, но изглеждаше така, сякаш той се обръщаше лично към всеки.

— Радвам се, че не беше частна аудиенция — заяви Лади, сякаш подобно нещо изобщо беше възможно. — Такива големи събирания са някак си по-добри. Те показват, че религията не е мъртва в хората и най-вече не се налага да мислиш какво да му кажеш.

Лу и Бил Бърк изпиха по три студени бири, преди да отидат. Щом ги видя, Бари побърза да се присъедини към тях и да ги догони. Сузи и Лизи изядоха по два сладоледа. Всички си направиха снимки и предпочетоха да обядват заедно. Повечето бяха измъчвани от махмурлук или бяха прекалено разстроени, за да си приготвят сандвичи по време на закуската.

— Надявам се, че ще бъдете в по-добра форма за партито у синьор Гаралди утре — сподели неодобрително Лади с Кати и Фран.

Лу тъкмо минаваше край тях.

— Боже всемогъщи, партито — възкликна той и се хвана за главата.

 

 

— Синьора? — обърна се Ейдан към нея след обяда.

— Звучи доста официално, Ейдан. Преди ме наричаше Нора.

— Как мина срещата ти вчера, Нора?

Тя направи кратка пауза, преди да отговори.

— Беше интересна и макар да се проведе в един ресторант, успях да остана трезва, за разлика от останалите в групата. Изненадана съм, че Светият отец не беше повдигнат от алкохолните пари, излъчващи се от нашата група.

Той се усмихна.

— Аз се отбих в един бар, за да си удавя мъката.

— За каква мъка става въпрос?

Ейдан се постара да отговори възможно най-бодро.

— Ами, главната беше предизвикана от липсата ти по време на моята лекция…

Лицето й светна и тя посегна към дамската си чанта.

— Но аз бях там. Виж какво направи за мен Констанца. Чух всичко дума по дума. Беше прекрасно, Ейдан, а те ти ръкопляскаха толкова въодушевено в края — явно си ги впечатлил. При следващата почивка ще отида там и ще изслушам още веднъж записа. Все едно ще бъде специална лекция само за мен.

— С удоволствие бих я повторил за теб…

В погледа му имаше толкова топлота. Той посегна към ръката й, но Синьора я дръпна.

— Не, Ейдан, недей, моля те, не е честно. Да ме караш да мисля неща, които не би трябвало да мисля, например че ти… е, сякаш имаш по-особено отношение към мен и моето бъдеще.

— За бога, Нора, много добре знаеш, че е така.

— Ние и двамата държим много един на друг вече повече от година, но това е невъзможно. Ти живееш с твоята съпруга и семейство.

— Но не за дълго.

— Е, да, Граня се омъжва, но нищо друго не се е променило.

— Напротив.

— Не мога да те слушам, Ейдан. Аз самата трябва да взема генерално решение.

— Те искат да се върнеш в Сицилия, нали? — попита я той с натежало сърце.

— Да, точно така.

— Никога не съм те питал защо си си тръгнала от Сицилия.

— Не, не си ме питал.

— Нито пък защо си останала толкова дълго.

— Е, това не показва ли нещо? Аз също не те разпитвам. Не задавам въпроси, чийто отговор бих искала да знам.

— Но аз ще им отговоря, обещавам ти, няма да премълча нищо.

— Нека да изчакаме. Не мисля, че е подходящо да си задаваме въпроси и да им отговаряме, докато сме тук, в Рим.

— Но ако не го направим, ти може да заминеш за Сицилия и тогава…

— И тогава какво? — попита едва чуто тя.

— И тогава от смисъла на живота ми няма да остане нищо — отвърна Ейдан и очите му се напълниха със сълзи.

 

 

Четирийсет и двамата поканени пристигнаха в дома на семейство Гаралди в пет следобед. Бяха облекли най-елегантните си тоалети и носеха фотоапарати. Сред групата се носеше слухът, че къщата ще бъде снимана от фоторепортери на списание „Хелоу“! Затова искаха да отнесат в родината си снимки от нея.

— Ще можем ли да правим снимки, как мислиш, Лоренцо? — попита Кати Кларк.

Лади беше нещо като домакин и го обсипваха с въпроси.

— Би трябвало… официални снимки по време на срещата и колкото си искаме на фасадата. Но ми се струва, че не е подходящо да снимаме покъщнината им, все пак някой може да я види и да…

Всички закимаха в знак на съгласие. Когато видяха сградата, те спряха, смаяни от великолепието й. Дори Кони Кейн, свикнала да посещава места от класа, също беше впечатлена.

— Няма да ни пуснат тук, Сузи — прошепна Лу и разхлаби вратовръзката си, тъй като започваше да го души.

— Млъквай, Лу, как ще се издигнем в обществото, ако изпадаш в паника при вида на малко пари и класа — смъмри го шепнешком тя.

— Ето това е животът, за който съм родена — провъзгласи Лизи Дъфи и се поклони грациозно на портиера, който ги поведе по стълбите.

— Не ставай смешна, Лизи.

Бил Бърк беше притеснен. Не беше научил нито една наистина добра фраза, свързана с международното банково дело, която би извела напред кариерата му. Знаеше, че Лизи ще е разочарована от него.

 

 

Семейство Гаралди беше поканило свой фотограф. Имаше ли някой против да си направят снимки, които след това щяха да бъдат раздадени на гостите, преди заминаването им от Рим? Да има против ли? Та те бяха на седмото небе. Първо се снимаха Лоренцо и синьор Гаралди. После — Лоренцо и цялото семейство Гаралди. После групата плюс Синьора и Ейдан и накрая всеки си направи индивидуална снимка в подножието на стълбището. Очевидно в този дом не за първи път ползваха услугите на професионален фотограф.

Двамата намусени синове на семейството, които Лади беше забавлявал в билярдната зала в Дъблин, сега бяха значително по-жизнерадостни и побързаха да му покажат своята зала за игри. Навсякъде имаше подноси с вино и безалкохолни напитки. Бирата беше сервирана във високи елегантни чаши, чиниите бяха пълни с тарталети, кексчета и crostini.

— Може ли да снимам храната? — попита Фиона.

— Моля, заповядайте.

Съпругата на синьор Гаралди беше очарована от ирландските туристи.

— Бъдещата ми свекърва ме учи да готвя; бих искала да й покажа нещо толкова елегантно.

— Мила ли е la suocera… свекървата? — поинтересува се синьора Гаралди.

— Да, много мила. Беше малко нестабилна, опита се да се самоубие, тъй като мъжът й имаше връзка със съпругата на онзи човек. Но сега вече всичко приключи. Всъщност аз му сложих край. Лично аз!

Очите на Фиона светеха от възбуда и от изпитата марсала.

— Dio mio.

Ръката на синьора Гаралди политна към устата й. Какви неща се случваха в свещената католическа Ирландия!

— Запознах се с нея покрай опита й за самоубийство — продължаваше Фиона. — Доведоха я в моята болница. В много отношения аз я измъкнах и тя ми е безкрайно благодарна, затова сега ми дава уроци по висше готварско майсторство.

— Висше готварско майсторство — повтори синьора Гаралди.

Лизи мина покрай тях, широко разтворила очи от възхищение.

— Che bella casa — възкликна тя.

— Parla bene Italiano — обади се топло синьора Гаралди.

— Ами, ще имам нужда от тези познания, когато Гулиелмо бъде назначен на важен пост в международна банка, нищо чудно в Рим.

— Наистина ли ще бъде изпратен в Рим?

— Можем да изберем Рим или където и да е другаде, но този град действително е красив.

Щеше да има реч. Всички се събраха, извикаха Лади от стаята за игри, Кони — от картинната галерия, Бари — от подземния гараж с автомобилите и мотоциклетите.

Докато се събираха, Синьора хвана Ейдан за ръката.

— Няма да повярваш какви недоразумения се случиха. Чух съпругата на Гаралди да обяснява на някого, че един от членовете на групата ни е хирург от международна величина, а Елизабета обясняваше, че Гулиелмо е прочут банкер, възнамеряващ да се установи в Рим.

Ейдан се усмихна.

— И нима семейство Гаралди им повярва? — попита той.

— Съмнявам се. Първо, Гулиелмо пита вече три пъти дали може да осребри чек и какъв е днешният курс на италианската лира. Подобно поведение не говори за особена увереност.

Синьора отвърна на усмивката му.

— Нора? — промълви той.

— Не още… Нека изчакаме шоуто да тръгне.

Речта беше изключително топла. Семейство Гаралди никога не се беше чувствало така добре прието както в Ирландия, никога не бяха срещали подобна честност и приятелство. Днешният ден беше още един пример в това отношение. Те бяха дошли в дома им като непознати и щяха да си тръгнат като приятели. „Amici“ — изтръгна се едновременно от цялата група, когато той каза „приятели“.

— Amici sempre — потвърди синьор Гаралди.

След това вдигна ръката на Лади. Той щеше да бъде винаги добре дошъл в този дом. А те щяха да посетят отново хотела на неговия племенник.

— Можем да направим парти във ваша чест, когато дойдете в Дъблин — заяви Кони Кейн и всички закимаха пламенно, обещавайки да се включат активно.

Пристигнаха снимките. Превъзходни големи снимки върху елегантните стъпала на къщата. Сред десетките снимки, направени на viaggio-то, тези щяха да вземат със сигурност първото място.

След като огласиха дома с безброй ciao, arrivederci и grazie, курсистите от училище „Маунтинвю“ отново се озоваха на римските улици. Минаваше единайсет вечерта, но на никой не му се прибираше.

— Връщам се в хотела. Някой иска ли да му взема снимките, за да не ги разнася? — попита внезапно Ейдан.

И млъкна, очаквайки Синьора да вземе думата.

— Аз също се прибирам — застана до него тя. — Можем да ги вземем, така че, като се изпонапиете отново всичките, да не ги загубите.

Всички се усмихнаха разбиращо. Това, което бяха очаквали през цялата изминала година, най-после явно щеше да се случи.

 

 

Вървяха хванати ръка за ръка, докато намериха ресторант на открито с разхождащи се между масите музиканти.

— Ти ни предупреди да не ходим по такива места — рече Ейдан.

— Казах само, че са скъпи, а не, че не са прекрасни — отвърна Нора О’Донъху.

Седнаха и се разприказваха. Тя му разказа за Марио и Габриела и как беше живяла дълго и щастливо в тяхната сянка.

Той й разказа за Нел и как така не разбрал кога и защо бе дошъл краят на добрите времена в брака им. Сигурното беше, че бяха отминали безвъзвратно. Сега живееха като непознати под общ покрив.

Тя му разказа как Марио беше умрял пръв, а малко след него и Габриела, как децата им искаха тя да се върне и да помага в хотела. Алфредо беше изрекъл думите, които бе копняла да чуе — че винаги са я смятали за своя майка.

Той сподели, че вече знаел за извънбрачната връзка на Нел. Че не се почувствал нито шокиран, нито наранен, само изненадан. Според него това беше типична мъжка реакция, малко арогантна и доста безчувствена, но такива бяха нещата.

Тя каза, че ще трябва да се види отново с Алфредо и да поговори с него. Но все още не знаеше какво да му отговори.

Той каза, че като се прибере, ще се изясни с Нел, ще продаде къщата и ще й даде половината от парите. Все още не знаеше къде ще живее.

Върнаха се бавно в хотел „Франкоболо“. Бяха прекалено стари, за да имат типичния за младежите проблем „къде да отидем“. Но въпреки това точно такъв беше проблемът им. Не можеха да изгонят Лади от стаята му през нощта. Нито пък Констанца. Двамата се спогледаха.

— Buona sera, синьор Буона Сера — започна Нора О’Донъху. — C’e un piccolo problema…

Проблемът не трая дълго. Синьора Буона Сера беше светски човек. Намери им свободна стая, без да отлага и да задава въпроси.

 

 

Дните в Рим летяха, после дойде ред на кратката разходка до Термини и влака за Флоренция.

— Firenze — извикаха в хор те, когато видяха името на таблото на гарата.

Не им тежеше, че тръгват; знаеха, че ще се върнат. Нали бяха хвърлили монети във фонтана „Треви“? Засега ги очакваше следващото ниво на италианския курс. Още не бяха решили как да го нарекат, но всички вече се бяха записали.

Настаниха се във влака. Сухата храна беше грижливо приготвена в багажа им. Семейство Буона Сера се бяха погрижили. Тази група не им беше създала никакви проблеми. А върхът беше неочакваната любов между двамата й водачи! Бяха доста стари за любовни авантюри, разбира се, и от това едва ли щеше да остане и помен, когато се върнеха при половинките си, но пък неочакваните любовни разкрития бяха част от лудостта, съпровождаща всяка екскурзия.

 

 

По време на viaggio-то догодина щяха да отидат на юг от Рим, а не на север. Синьора каза, че непременно трябва да видят Неапол, а после да отидат и в Сицилия, в един хотел, който знаеше от времето, когато беше живяла там. Двамата с Ейдан бяха обещали на Алфредо. Бяха му казали също така, че дъщерята на Ейдан, Бриджид, или някой от нейните колеги ще отиде предварително, за да види дали може да включи хотела в организираните пътувания.

По настояване на Синьора Ейдан се обади в дома си. Разговорът с Нел се оказа по-лесен и по-кратък, отколкото предполагаше.

— Трябваше да разбереш някой ден — заяви лаконично Нел.

— Като се върна, ще обявим къщата за продажба и ще си поделим парите.

— Добре — съгласи се тя.

— Това не те ли вълнува, Нел? Нищо ли не означават за теб всички тези години?

— Те свършиха, нали току-що ми каза?

— Казах, че ще обсъдим техния край.

— Какво има да се обсъжда, Ейдан?

— Просто не искам да очакваш завръщането ми и да се подготвяш за него… а после да се окаже, че няма да се прибера.

В този момент той осъзна, че винаги се беше държал прекалено любезно и може би беше прекалено егоцентричен.

— Не искам да те разстройвам, но действително дори не знам в кой ден се връщаш — отвърна Нел.

 

 

Ейдан Дън и Синьора седнаха встрани от другите във влака е потънаха в новия си общ свят, който трябваше да планират.

— Няма да разполагаме с много пари — обясни той.

— Никога не съм имала пари, така че това не може да ме впечатли.

— Ще взема всичко от италианската си стая: бюрото, книгите, завесите и дивана.

— Да, по-добре е да върнете масата за хранене там, докато продадете къщата, дори ако трябва да вземете заем.

Синьора се стараеше да бъде практична.

— Ще си намерим малък апартамент още щом се приберем, сигурен съм.

— Една стая ще свърши същата работа.

— Не, не, трябва да разполагаме с повече от една стая.

— Обичам те, Ейдан — промълви тя.

И неизвестно поради каква причина, но всички останали от групата замлъкнаха, а влакът сякаш престана да вдига обичайния шум. Спогледаха се за момент. Решението беше взето. По дяволите дискретността. Отпразнуването беше по-важно. Останалите пътници никога нямаше да разберат защо четирийсетте човека, на чиито баджове пишеше „Виста дел Монте“, се оживиха и започнаха да пеят непознати ирландски песни, за да завършат с „Ариведерчи, Рома“.

Никога нямаше да разберат и защо повечето от тях побързаха да изтрият сълзите от очите си.