Мейв Бинчи
Любов по италиански (3)

Бил

Животът щеше да е много по-лесен, мислеше си Бил Бърк, ако можеше да се влюби в Граня Дън.

Тя беше на около двайсет и три, негова връстница. Имаше нормално семейство, баща й беше учител в „Маунтинвю“, майка й работеше на касата в „Куентин“. Изглеждаше добре и с нея се говореше лесно.

Понякога изразяваха един пред друг недоволството си от банката и се чудеха как ставаше така, че алчните егоисти винаги бяха добре материално. Граня го питаше за сестра му и му даваше книги за нея. И може би Граня също щеше да го обикне, ако нещата бяха по-различни.

Лесно беше да говориш за любовта с добър приятел, който те разбира. Бил я разбираше, когато Граня му разказваше за възрастния мъж, когото просто не можеше да изгони от мислите си, колкото и да се опитваше. Той беше на възрастта на баща й, пушеше като комин, гърдите му свистяха и вероятно щеше да се разболее след няколко години, ако продължаваше да живее както досега. Тя обаче не беше срещала друг мъж, който да я привлича така. Не можеше да се сдобри с него, защото я беше излъгал и не й беше казал, че ще става директор на училището, макар да е знаел през цялото време. А баща й със сигурност щеше да получи инфаркт, ако разбереше, че се е срещала с Тони О’Брайън и дори е спала с него, макар и само веднъж.

Опитваше да излиза и с други, но така и не се беше получило нищо. Продължаваше да мисли за него и за бръчиците, които се появяваха около очите му, когато се усмихнеше. Беше толкова несправедливо. Защо се беше влюбила във възможно най-неподходящия човек?

Бил също беше жертва на любовта си към неподходящ човек. Обичаше Лизи Дъфи, най-невероятната персона на света. Лизи беше красива, създаваше проблеми на всяка крачка, вечно беше затънала в дългове, нарушаваше всички правила и въпреки това продължаваха да й отпускат кредити.

Лизи също обичаше Бил. Или казваше, че го обича, или мислеше, че го обича. Твърдеше, че никога в живота си не е срещала толкова сериозен, почтен и глупав човек, който на всичкото отгоре й приличаше на бухал. И действително, другите й приятели бяха по-забавни, вечно се смееха, изобщо не се интересуваха от запазването на работното си място, но затова пък проявяваха огромен интерес към пътуванията и забавленията. Идиотско беше да обича Лизи.

И двамата с Граня бяха единодушни, че положението наистина е идиотско.

Лизи никога не питаше Бил за по-голямата му сестра Олив. Беше я виждала веднъж, когато им дойде на гости. Олив беше бавноразвиваща се. Нямаше определено заболяване с определено име. Беше на двайсет и пет, а се държеше като осемгодишна — много мило и ентусиазирано осемгодишно дете.

Ако човек разбереше това, нямаше да има повече проблеми с Олив. Тя щеше да му разказва прочетените от нея книги, ентусиазирана и вдъхновена като всяко дете. Понякога беше шумна и несръчна и събаряше разни неща. Но никога не правеше сцени и не изпадаше в лошо настроение, интересуваше се от всичко и мислеше, че на света няма второ семейство като нейното.

— Майка ми прави най-хубавите кексове — обясняваше тя на всички и майка им, която никога не беше правила нещо повече от това да украсява купените готови кексове, се усмихваше гордо. — Баща ми управлява големия супермаркет — заявяваше Олив и баща им, който работеше на щанда за бекон, се усмихваше снизходително. — Брат ми Бил е банков мениджър.

Лизи споделяше мнението на Олив.

— Трябва да се изкачиш високо в банката — повтаряше му често тя. — Аз ще се омъжа само за успяващ човек и когато станем на двайсет и пет и се оженим, ти вече трябва да си тръгнал нагоре.

Искрящият й смях оголваше малките й бели зъби, тя отмяташе театрално легендарните си руси къдрици, но Бил знаеше, че говори напълно сериозно. Лизи твърдеше, че никога не би могла да се омъжи за неуспял човек, че би било несправедливо и жестоко, тъй като щяла да замъкне и двамата надолу.

Бяха й отказали заем, тъй като не беше изплатила предишния, кредитната й карта пак беше блокирана, а Бил много добре знаеше съдържанието на писмата, които получаваше от банките: „Ако не изплатите дължимото до седемнайсет часа утре, няма да имаме друг избор и…“ Но на следващия ден банката винаги намираше някакъв друг избор. В някои случаи Лизи пристигаше разплакана, в други — кипяща от увереност и с нова работа. И винаги успяваше да се измъкне. И никога не се разкайваше.

— О, за бога, Бил, банките нямат сърце и душа. Те искат само да правят пари и да не загубят пари. Те са врагът.

— Те не са моят враг — отвръщаше Бил. — Те са моят работодател.

Винаги беше на тръни, ако влезеха в някое заведение, защото на тръгване тя редовно поръчваше още една бутилка вино. Знаеше, че няма пари и следователно трябваше да плати той, а положението ставаше все по-трудно и неудържимо. Искаше да участва поне отчасти в разходите вкъщи, заплатата му беше значително по-голяма от надницата на баща му, а и те бяха жертвали много, за да му дадат този старт. Но с Лизи беше невъзможно да пести. Бил искаше да си купи ново сако, но вече и дума не можеше да става. Искаше тя да престане да говори за почивки и екскурзии, нямаше пари за такива неща. И как се очакваше да задели настрана пари, за да бъде богат на двайсет и петгодишна възраст, така че с Лизи да се оженят?

Бил се надяваше, че лятото ще е горещо. Защото ако се случеше прохладно и облачно, а всичките й приятели говореха постоянно за този или онзи гръцки остров и колко евтино е да прекараш цял месец в Турция, тогава тя напълно щеше да изгуби покой. Бил не можеше да вземе заем от банката, в която работеше. Това беше ненарушимо и твърдо правило. Разбира се, беше възможно отвсякъде другаде. Възможно, но и крайно нежелателно.

Дали просто не беше дребна душа, питаше се понякога той. Всъщност кой знаеше какво представлява в действителност?

— Предполагам, че ние сме това, което другите мислят за нас — сподели той с Граня по време на кафе — паузата.

— Това би означавало, че играем през цялото време.

— Граня, приличам ли на бухал?

— Разбира се, че не.

Младата жена въздъхна. И преди бяха обсъждали определенията на Лизи.

— Дори когато нося очила? Явно имам кръгло лице и права коса.

— Бухалите нямат коса, а пера.

— Защо тогава тя ме оприличава на бухал?

 

 

Тази вечер бяха изнесли лекция за възможностите в банковия бизнес. Граня и Бил седяха един до друг и слушаха за различните курсове и схеми, за това как банката искала персоналът й да специализира в различните области и как светът е отворен за умните и млади мъже и жени, владеещи езици. Заплатата на работещите в чужбина щеше да е по-голяма, тъй като включваше специални добавки. Възможностите щяха да бъдат представени след една година и проявяващите интерес трябваше да се подготвят предварително.

— Ще се запишеш ли в някой курс? — попита я Бил. Граня изглеждаше смутена.

— От една страна искам, тъй като ще бъда по-далеч от Тони О’Брайън. От друга страна, не желая да мисля за него в някоя друга част на света. Какъв е смисълът? С еднакъв успех мога да си бъда нещастна и тук и поне ще знам какво става с него.

— А той иска ли да се върнеш?

Бил беше чувал историята милион пъти.

— Да, всяка седмица ми изпраща картичка в банката. Ето последната.

Младата жена я извади. На гърба й беше написал: „Все още чакам, Тони“.

— Не е многословен.

— Не е, но това е нещо като поредица — обясни Граня. — На една например пишеше: „Все още си варя кафе“, а на друга: „Все още се надявам“. Тоест, оставя решението на мен.

— Това някакъв код ли е?

— Намеква за думите ми, че няма да се върна при него, ако не купи нормална кафеварка.

— И купи ли?

— Разбира се, че купи, Бил. Но въпросът не е в кафеварката.

— Вие жените сте много сложни и странни — въздъхна младият мъж.

— Не, не сме. Съвсем обикновени и ясни сме. Е, не и такива като мис Терапия на дребно, с която само си усложняваш живота.

Според Граня Лизи беше безнадежден случай.

Лекцията накара Бил да се замисли. Какво щеше да стане, ако започнеше работа някъде навън. Ако спечелеше конкурса и участваше в експерименталното изпращане на служители на банката в различни европейски столици, като част от генералния план за разрастване. Разликата беше огромна. Щеше да печели истински пари за първи път в живота си. Нямаше да прекарва вечерите с Олив или да разказва на родителите си за отминалия ден. Лизи можеше да отиде с него в Париж, Рим или Мадрид, двамата щяха да си наемат малък апартамент и да спят заедно всяка нощ, вместо да прескача до дома й, а после да се връща отново вкъщи.

Загледа се в брошурите, предлагащи интензивни езикови курсове. Бяха страшно скъпи. И дума не можеше да става да се запише. Освен това нямаше нито време, нито енергия за тях. Работният ден в банката го изцеждаше, вечер се чувстваше уморен и неспособен да се концентрира. И тъй като смисълът на всичко това бе да изкарва достатъчно пари, за да осигури подходящ живот за Лизи, не си заслужаваше да рискува и да я изгуби, ако всеки ден от седмицата посещаваше някакъв курс, вместо да се среща с нея и многочислените й приятели.

Не за първи път му се прииска да се влюби в друга жена. Но любовта беше като шарката. Прихванеш ли я веднъж, трябваше да се излекуваш от нея или някак си да се справиш с изискванията й. Както обикновено, той се посъветва с Граня и този път тя му предложи нещо конкретно, вместо да му обясни, че Лизи нямаше да му донесе нищо добро.

— Баща ми организира курс по италиански в своето училище. Започва през септември и в момента усилено търсят курсисти.

— Ще бъде ли добър?

— Нямам представа. От мен се иска да разглася за курса. — Граня винаги беше безкрайно честна — едно от многото неща, които харесваше в нея. Тя не можеше да се преструва. — Поне е евтин — продължи тя. — Вложиха всички пари, които намериха, и ако не се съберат поне трийсетина души, цялата идея ще се сгромоляса. А аз не мога да понеса това да се случи с баща ми.

— В такъв случай ти ще се запишеш ли?

— Не, би било унизително за него.

— Вероятно е прав. Смяташ ли обаче, че този курс ще ми помогне в работата? Дали ще се учат технически термини и фрази?

— Съмнявам се, по-скоро „здравей“ и „здрасти“, „как е баща ти“. Божичко, Бил, какви технически фрази използваме ние с теб всеки ден, освен дебит и кредит? Обзалагам се, че тя ще ви научи на тях.

— Кой?

— Преподавателката, която е наел. Истинска италианка, нарича се „Синьора“.

— И кога започва курсът?

— На пети септември, ако съберат необходимата бройка.

— И трябва ли да се плати предварително за цялата година?

— Само за първия срок. Ще ти дам една листовка. Ако сериозно възнамеряваш да учиш език, спокойно можеш да го направиш там, Бил. Тъкмо ще помогнеш на бедния ми стар баща да си запази разсъдъка.

— А ще видя ли Тони, твореца на всички тези дълги, страстни писма?

— Господи, не споменавай за Тони!

Той я потупа по дланта.

— Просто се шегувам, знам, разбира се, че е тайна, но ще му хвърля едно око и ще ти кажа какво мисля.

— Надявам се, че ще ти хареса.

Внезапно тя му се стори уплашена и уязвима.

— Сигурен съм, че е несравним и аз на свой ред ще започна да ти изпращам картички за него — рече Бил и й се усмихна.

 

 

Същата вечер Бил съобщи на родителите си, че смята да се запише в курса по италиански. Новината развълнува силно Олив.

— Бил заминава за Италия. Бил заминава за Италия, за да ръководи банка — каза тя на съседите.

— Страхотно — снизходително се усмихваха те. — Ще ти липсва ли?

— Когато замине за Италия, той ще ни вземе със себе си — отвърна уверено Олив.

Бил я чу от стаята си и сърцето му натежа. Според майка му идеята беше прекрасна. Италианският беше красив език. Баща му каза колко е хубаво, че непрекъснато се стреми да се самоусъвършенства. Майка му попита дали Лизи ще ходи на курса.

— Още не е решила — отвърна твърдо той.

Знаеше, че родителите му не я одобряваха. Единственото й посещение в дома му беше преминало с пълен неуспех. Полата й беше прекалено къса, деколтето — прекалено дълбоко, смехът — прекалено гръмък и без видима причина, докато умственият багаж… Тя със сигурност би предпочела да отиде някъде с приятелите си, да се смее и да пие скъпи многоцветни коктейли, вместо два пъти седмично да посещава курса по италиански. Но той беше твърдо решен, че Лизи е неговото момиче. Тя беше жената, за която щеше да се ожени след две години, когато навършеше двайсет и пет и нямаше да търпи да му говорят непочтително за нея.

Понякога Бил се опитваше да си представи сватбения си ден. Майка му щеше да говори цяла вечност за шапката, която смяташе да си купи и може би щеше да купи няколко, преди да се спре на една определена. Голямо обсъждане щеше да падне и за тоалета на Олив; той трябваше да е дискретен и същевременно — елегантен. Баща му щеше да дискутира времето за венчавката с надеждата да е в подходящ момент заради работата му в супермаркета. Той работеше в него от юношеските си години, беше станал свидетел на многобройни промени, без обаче да осъзнае собствената си стойност и затова живееше с вечния страх, че смяната на управителя ще го остави безработен.

Семейството на Лизи винаги изглеждаше неясно в мечтите му. Майка й живееше в Уест Корк, защото й харесвало повече, баща й в Голуей, тъй като там били приятелите му. Имаше сестра в Щатите и брат, който работеше в ски курорт. И двамата не се бяха прибирали от цяла вечност. Бил не можеше да си представи, че цялото им семейство ще се събере на едно място.

Вечерта каза на Лизи за курса.

— Искаш ли да се запишеш? — попита я с надежда той.

— За какво?

Заразителният й смях го накара да се засмее на свой ред, макар и да не знаеше защо.

— Ами, за да имаш представа от езика, ако отидем в Италия, затова.

— Че те не говорят ли английски?

— Някои говорят, но не всички.

— И ние ще зубрим в това забутано старо училище „Маунтинвю“?

— Казват, че било много добро.

Отговори така от лоялност към Граня и баща й.

— Може и така да е, но виж само къде се намира. Човек трябва да облече бронирана жилетка, за да мине през техния квартал.

— Просто са бедни, това е всичко.

— Бедни — извика Лизи. — Всички сме бедни, за бога, но не сме изпаднали колкото тях.

Думите й го ужасиха. Как можеше да се сравнява с хора, които разчитаха на социалната помощ? С домакинствата, където никой не работеше? Това обаче беше част от нейната невинност. Човек нямаше право да променя тези, които обича. Отдавна го знаеше.

— Е, аз ще се запиша — рече той. — Точно пред училището има автобусна спирка, а часовете са във вторник и четвъртък.

Лизи обърна листовката.

— Бих го направила и аз, за да те подкрепя, Бил, но, честно, просто нямам пари.

Чудесно би било, ако тя седеше до него!

— Аз ще платя за курса — заяви Бил Бърк.

Сега вече наистина се налагаше да отиде в друга банка и да вземе заем.

 

 

В банката бяха мили и изпълнени със симпатия. Те правеха същото — искаха заеми от други банки. Нямаше проблем да го уредят.

— Можеш да вземеш и повече — предложи услужливият му колега, точно както би постъпил и самият Бил.

— Знам, но всеки месец все изниква нещо непредвидено.

— На мен ли го казваш — отвърна младежът. — А цените на дрехите са направо безобразни. Всичко, в което би искал да те видят, струва безбожно скъпо.

Бил се сети за сакото, за родителите си и Олив. Много му се искаше да им направи някоя малка изненада в края на лятото. Взе два пъти по-голям заем, отколкото възнамеряваше.

 

 

Граня каза, че баща й бил очарован, задето е привлякла двама нови курсисти. Вече се бяха събрали двайсет и двама. Нещата изглеждаха добре, а и оставаше още цяла седмица. Бяха решили, дори и да не наберат необходимите трийсет, пак да изкарат първия срок, за да не разочароват тези, които вече се бяха записали.

— Тръгне ли веднъж, мълвата ще се разнесе — успокои я Бил.

— Обикновено след третото занимание започвали да отпадат масово — въздъхна Граня. — Но да не сме черногледи. Тази вечер ще обработвам приятелката си Фиона.

— Фиона, която работи в болницата?

Бил имаше усещането, че Граня се опитваше да ги сватоса. Винаги говореше за нея с най-хвалебствени слова и неизменно я сравняваше с глупавата и вятърничава Лизи.

— Да, Фиона, за която непрестанно говоря. Голяма приятелка — и на мен, и на Бриджид. Винаги можем да кажем, че сме при нея, ако нощуваме другаде. Сещаш се какво имам предвид.

— Аз се сещам, но твоите родители не се ли сещат?

— Не, мисля, че избутват тези неща в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си.

— Често ли молиш Фиона да те покрива?

— Не и от онази нощ с Тони… преди цяла вечност. Още на следващия ден разбрах какъв гадняр е и че отнема работата на баща ми. Разказвала ли съм ти случая?

Беше му го разказвала, и то неведнъж, но Бил беше много мил.

— Струва ми се, че моментът е бил изключително неподходящ.

— Не можеше да бъде по-неподходящ — отвърна разгорещено младата жена. — Ако бях разбрала по-рано, нямаше изобщо да го погледна, а ако беше станало по-късно, тогава може би щях да бъда толкова обвързана с него, че нямаше да има връщане назад.

Наистина невероятно несправедливо!

— Да речем, че все пак решиш да се върнеш при него. Как ще реагира баща ти?

— Знаеш, че се колебая — промълви бавно Граня. — И реших, че ще е най-добре да изчакам, докато нещата се поуталожат. Тогава може би ще е в състояние да го приеме.

— Той разговаря ли с майка ти за тези неща, как мислиш?

Младата жена поклати глава.

— Едва ли. Майка ми се интересува само от ресторанта и от срещите със сестрите си, а напоследък татко си прави нещо като кабинет. От известно време е много самотен, не мога да понеса и аз да му създавам проблеми. Но ако вечерните курсове се увенчаят с успех… тогава бих могла да му сервирам и другото. Ако изобщо реша да продължа връзката си с Тони, разбира се.

Бил я гледаше с възхищение. Също като него, тя бе по-уверена от своите родители и, пак като него, не искаше да ги разстройва.

— Имаме толкова общи черти — заяви внезапно той. — Жалко, че не си падаме един по друг.

— Знам, Бил — въздъхна с цялата си душа Граня. — А ти изглеждаш наистина чудесно, особено с това ново сако. И имаш прекрасна лъскава коса и си млад, няма да си пенсионер, когато стана на четирийсет. Но аз не мога даже да си го представя.

— Нито пък аз — отговори Бил. Чак да му се доплаче на човек.

 

 

Бил отиде в „Маунтинвю“, за да се запише за курса по италиански. С натежало сърце установи какъв късметлия е бил, че баща му навремето беше спестил пари, за да го изпрати в по-добро училище. Там имаха истински игрища, а родителите плащаха така наречените доброволни вноски, за да осигуряват на децата си някои от екстрите, които учениците в „Маунтинвю“ никога нямаше да видят.

 

 

— Какво хубаво сако. Чиста вълна ли е? — попита жената зад бюрото.

Тя, разбира се, беше стара — над петдесетгодишна, но имаше хубава усмивка.

— Да, чиста вълна — отвърна Бил. — По-голямата част от цената обаче е за шева. Така ми обясниха.

— Разбира се, че е за шева. Италианско е, нали? Говореше с лек акцент, сякаш беше живяла в чужбина.

Изглеждаше искрено заинтригувана. Тя ли беше преподавателката? Но нали бяха казали, че ще е истинска италианка?

— Вие ли сте преподавателката? — попита той.

Все още не се беше разделил с парите си. Ами ако това се окажеше поредната надута реклама? Съвсем типично за него. Беше цар на умението да си хвърля по най-глупашкия начин парите, без първо да провери за какво точно става дума.

— Да, аз съм. Аз съм Синьора. Живях двайсет и шест години в Италия, в Сицилия. Все още мисля и сънувам на италиански. Надявам се, че ще успея да споделя всичко това с вас и останалите ви колеги.

Сега вече беше още по-трудно да не се запише. Искаше му се да не е чак толкова добър човек. Много от колегите му в банката елегантно биха се измъкнали от деликатното положение. „Акулите“, както ги наричаха с Граня.

Мисълта за Граня го подсети за баща й.

— Записаха ли се достатъчен брой хора? — попита той. Вече търсеше удобен повод, за да се откаже. Може би курс изобщо нямаше да има в крайна сметка.

Но лицето на Синьора възторжено светна.

— Si, si, имахме голям късмет. Доста хора чуха за него и се записаха. Вие как научихте, синьор Бърк?

— В банката.

— Банката. — Удивлението на Синьора беше толкова голямо, че не искаше да го разрушава. — Представяте ли си, знаят за нас в банката.

— Ще изучаваме ли банкови термини, как смятате?

— Какъв тип точно?

— Ами, думите, които използваме при операциите в банката…

— Напишете ми ги и аз ще ви ги намеря — обясни Синьора. — Честно казано обаче, няма да се концентрираме върху банковите термини. Ще наблегнем върху езика и усещането, което създава Италия. Искам да ви накарам да я обикнете, да я опознаете, така че, като отидете там, да се чувствате в свои води, сякаш се срещате със стари приятели.

— Би било страхотно — Бил й подаде парите за себе си и Лизи.

— Martedi — каза Синьора.

— Моля?

— Martedi, вторник. Вече знаете една дума.

— Martedi — повтори младият мъж и тръгна към автобусната спирка с чувството, че беше хвърлил парите си на вятъра и то не само с покупката на добре скроеното вълнено сако.

— Какво да облека за вечерния курс?

Само Лизи би се вълнувала от подобно нещо. Другите вероятно щяха да се интересуват дали да носят тетрадки, речници или баджове с имената си.

— Нещо, което няма да отвлича погледите на всички курсисти от изучавания материал — предложи той.

Напразни надежди и глупаво предложение. Гардеробът на Лизи не включваше подобни дрехи. Дори в края на лятото тя носеше само минижупи, които показваха дългите й загорели от слънцето крака, плътно прилепнала блузка и свободно падащо върху раменете сако.

— Но какво точно?

Бил знаеше, че не става дума за стил — той беше един и същ. Трябваше да изберат цвета.

— Обичам червеното — каза той.

Очите й светнаха. Наистина беше много лесно да доставиш удоволствие на Лизи.

— Ще опитам отсега — обяви тя и облече червена пола и блуза в бяло и червено. Изглеждаше великолепно, млада и свежа, като реклама за шампоани със златистата си коса. — Да си сложа ли червена панделка в косите?

Младият мъж усети как гърдите му се изпълват с желание да я предпази от всяка злина. Лизи наистина се нуждаеше от него.

 

 

— Тази вечер е събитието — заяви той на другия ден, когато се видяха с Граня в банката.

— Ще ми кажеш честно какво ти е мнението, нали? — настоя Граня. Тя говореше напълно сериозно. Питаше се как ще се развият нещата за баща й, дали ще го представят в добра или просто в глупава светлина.

Бил я увери, че ще й каже истината. Вътре в себе си обаче чувстваше, че едва ли ще го направи. Дори да беше истинска катастрофа, пак щеше да каже, че е минало добре.

Бил не можа да познае прашната училищна пристройка, когато пристигнаха. Тя беше преобразена. Огромни афиши красяха стените, снимки на фонтана „Треви“ и на Колизеума, репродукции на Мона Лиза и на Микеланджеловия Давид. На масата, застлана с хартиена покривка в червено, бяло и зелено, бяха поставени чинии за еднократна употреба. В тях имаше като че ли истинска храна — италиански салам и сирене. Имаше също така хартиени цветя, всяко от които с голям етикет, с италианското му име. Карамфилите бяха garofani… Някой се беше постарал неимоверно.

Бил се надяваше всичко да се развие добре. Заради странната жена с необикновения цвят на косата, която наричаха просто „Синьора“, заради милия човек, застанал отзад, навярно бащата на Граня, заради курсистите, очакващи нервно началото на курса.

Синьора плесна с ръце и се представи:

— Mi chiamo Signora. Come si chiama? — обърна се тя към бащата на Граня.

— Mi chiamo Aidan — отговори той.

На Лизи, кой знае защо, отговорът й хареса.

— Mi chiamo Lizzie — извика тя и всички се усмихнаха възхитени, сякаш беше извършила подвиг.

— Нека да придадем на имената по̀ италианско звучене. Вие можете да кажете: „Mi chiamo Elizabetta“.

На Лизи това още повече й хареса и вече никой не можеше да я възпре да не го повтаря.

После всеки написа името си на лист хартия, който закачи на дрехата си. Научиха се също така да питат как се чувстват, колко е часът, кой ден е, коя дата, къде живеят.

— Chi e? — посочи Синьора към Бил.

— Guglielmo — отвърна в хор цялата група.

Скоро всички си знаеха имената на италиански, атмосферата видимо се успокои. Синьора раздаде някакви листа, на които бяха написани всички използвани фрази, вече познати като звучене; никога обаче нямаше да успеят да ги произнесат, ако първо ги бяха видели написани.

Повтаряха отново и отново: кой ден, в колко часа, как се казваш… и си отговаряха.

— Bene — рече Синьора. — Остават ни още десет минути. — Всички хлъцнаха. Кога бяха изминали двата часа? — Работихте толкова усилено, че заслужавате почерпка, но трябва да произнасяте името на салама, преди да го изядете, и на formaggio.

Също като деца, възрастните курсисти опитваха сирената и саламите и произнасяха думите.

— Giovedi — каза Синьора.

— Giovedi — повториха в хор те.

Бил започна да нарежда столовете покрай стената. Синьора погледна към Ейдан Дън. Той кимна безмълвно. Тогава и другите се включиха да помагат. След минути класната стая беше подредена. Портиерът нямаше да има никаква работа.

Бил и Лизи тръгнаха към автобусната спирка.

— Ti amo — заяви внезапно тя.

— Какво е това? — учуди се той.

— О, хайде, ти си умният — рече Лизи. Усмивката й беше в състояние да разбие сърцето му. — Давай, досети се. Ti… какво е това?

— „Ти“, струва ми се — отвърна младият мъж.

— А „amo“?

— Да не е любов?

— Означава „обичам те“!

— Откъде знаеш?

Беше смаян.

— Попитах Синьора, преди да си тръгнем. Тя каза, че това са двете най-красиви думи на света.

Може би от курса по италиански все пак щеше да излезе нещо хубаво.

 

 

— Наистина беше страхотно — каза на другия ден Бил.

— Като се прибра, баща ми беше на осмото небе. Слава богу! — отвърна Граня.

— А тя наистина е добра, знаеш ли, кара те да мислиш, че само след минути вече ще можеш да говориш.

— Тогава ти ще ръководиш италианския клон — подразни го младата жена.

— Дори на Лизи й хареса, беше искрено заинтригувана. В автобуса повтаряше фразите, всички се присъединиха.

— Сигурна съм, че са се присъединили.

Забележката й прозвуча саркастично.

— Не, не се занасяй. Тя прояви много по-голям ентусиазъм, отколкото съм предполагал. Сега вече се нарича Елизабета.

— Не се и съмнявам — отвърна мрачно Граня. — Не се съмнявам също така и че ще отпадне след третото занимание.

 

 

Оказа се, че Граня има право, но не защото Лизи нямаше интерес, а защото майка й пристигна в Дъблин.

— Не е идвала от цяла вечност и трябва да я посрещна на гарата — извини се тя.

— Не можеш ли да й кажеш, че ще се върнеш в девет и половина?

Беше сигурен, че ако синьорина Елизабета пропусне един час, повече нямаше да се появи на курса. Щеше да се оправдае, че е прекалено изостанала и не може да настигне групата.

— Бил, тя не идва често в Дъблин. Трябва да бъда там. — Той мълчеше. — Ти обичаш майка си и живееш с нея, за бога, защо тогава аз да не посрещна моята на гарата? Не е кой знае какво.

Както винаги, той отстъпи.

— И, Бил, можеш ли да ми дадеш пари за такси? Майка ми мрази автобусите.

— Няма ли тя да плати?

— О, не бъди толкова дребнав и стиснат.

— Не е честно, Лизи. Не е вярно и не е честно.

— Окей — сви рамене тя.

— Какво значи „Окей“?

— Просто приятен урок, предай поздравите ми на Синьора.

— Ето пари за таксито.

— Не, не така, не така неохотно.

— Бих искал с майка ти да пътувате с такси, да се чувстваш щастлива, великодушна и гостоприемна. Моля те, Лизи, вземи парите, моля те.

— Добре, ако си сигурен.

Той я целуна по челото.

— Този път ще ме запознаеш ли с нея?

— Надявам се, Бил, знаеш, че искахме и преди, но тя имаше срещи с толкова много приятели. Отнеха й времето. Има страшно много приятели.

Майка й не можеше да се оплаче от липса на познати, но, странно защо, никой не я посрещаше на гарата.

 

 

— Dov’e la bella Elizabetta? — попита Синьора.

— La bella Elizabetta е andata alia stazione — отговори Бил. — La madre di Elizabetta arriva stasera.

Синьора беше поразена.

— Benissimo, Guglielmo. Bravo, bravo.

— Здраво си зубрил, подлизурко такъв — заяви някакъв видимо разгневен човек, на чийто син бадж пишеше „Луиджи“. Истинското му име беше Лу.

— Правихме andato миналата седмица, беше в списъка, а stasera — още първия ден. Това са все думи, които знаем. Не съм зубрил.

— О, боже, недей само да парадираш — намръщи се още повече Лу и се присъедини към скандиращата в хор група, че тази piazza има много красиви постройки. — Първо на първо, това е лъжа — измърмори той, като погледна през прозореца към училищния двор.

— Става по-добре, боядисват го — намеси се Бил.

— Ама ти си бил истински весел Чарли, а? — заяде се отново Лу. — Всичко е дяволски приказно, ако питат теб.

Положението на Бил съвсем не беше весело, вкъщи всички зависеха от него, приятелката му не го обичаше достатъчно, за да го запознае с майка си, нямаше представа как ще плати вноската си за заема идния месец, но, разбира се, не спомена за нито едно от тези неща. Вместо това се присъедини към хора, скандиращ, че in questa piazza ci sono molti belli edifici.

Питаше се къде ли са отишли Лизи и майка й. Надяваше се, че не е завела майка си на ресторант и че нямаше да плати с чек. Този път в банката наистина щяха да я отрежат.

Всеки получи малки сандвичи. Синьора обясни, че се наричат crostini.

— А какво става с vino-то? — попита някой.

— Исках да донеса vino, vino rosso, vino bianco. Но в училището е забранено да се внася алкохол. За да не даваме лош пример на децата.

— Прекалено е късно вече — обади се Лу.

Бил го изгледа с интерес. Надали някой можеше да каже защо Лу, прекръстен от Синьора в Луиджи, се е заел с италианския, след като постоянно се заяждаше с всички. Животът наистина беше странен.

Едно от хартиените цветя се беше счупило и лежеше на пода.

— Може ли да го взема, Синьора? — попита той.

— Certo, Guglielmo, за la bellissima Elizabetta!

— Не, за сестра ми.

— Mia sorella, mia sorella, сестра ми — пропя Синьора. — Ти си много мил човек, Гулиелмо.

— Да, но докъде се стига в наши дни с това качество? — въздъхна младият мъж и тръгна към автобусната спирка.

Олив го чакаше на вратата.

— Говори на италиански — извика тя.

— Ciao, sorella — приветства я той. — Вземи този garofano. Донесох го за теб.

Удоволствието, което се изписа на лицето й, вгорчи още повече настроението му.

 

 

Тази седмица Бил си носеше сандвичи на работа. Не можеше да си позволи да се отбие дори в барчето.

— Добре ли си? — попита го Граня. — Изглеждаш уморен.

— О, ние, международните лингвисти, трябва да свикваме с напрежението — насила се усмихна той.

Граня като че ли се готвеше да го пита нещо за Лизи, но в последния момент се отказа.

Лизи? Къде ли беше сега? Може би с приятелите на майка си — пиеха коктейли в някой от големите хотели или откриваха някое ново местенце някъде по „Темпъл бар“, за което след това щеше да му разказва с блеснал поглед. Искаше му се тя да му звънне и да поговори с него, да го разпита как е минал снощният курс. Щеше да й каже колко им беше липсвала и как Синьора я нарече „красива“. Щеше да й каже за изречението, което сам беше съставил, за да обясни, че посреща майка си на гарата. Тя пък щеше да му разкаже за майка си. Защо не се обаждаше?

Следобедът му се стори безкраен и отегчителен. След края на работния ден започна да се притеснява сериозно. Никога не се беше случвало цял ден да не се чуят. Дали да не намине покрай нейния апартамент? Но ако тя забавляваше майка си, сигурно щеше да го погледне като натрапник.

Граня също остана до по-късно на работа.

— Лизи ли чакаш? — обърна се тя към него.

— Не, майка й е в Дъблин, вързана е с нея. Просто се чудех какво да правя.

— Страшно забавно е да работиш в банка, нали? В края на деня си истинско зомби и не можеш да измислиш какво да правиш.

— Ти вечно бързаш насам-натам.

Гласът му беше изпълнен със завист.

— Е, не и тази вечер. Не ми се прибира вкъщи. Майка ми всеки момент ще тръгне за ресторанта, баща ми се е заврял в кабинета си, а Бриджид е като диво животно, защото отново е наддала. Рита кантарите и твърди, че къщата воняла на пържено и говори за ядене в продължение на пет часа. Косата ти ще побелее за една нощ, ако я слушаш.

— Наистина ли се притеснява от теглото си?

Бил винаги се интересуваше от проблемите на другите.

— На мен ми изглежда една и съща, малко четвъртита, но като цяло е добре. Когато си направи косата и се усмихва, е като другите хора, само дето непрестанно мърмори за някакво излишно кило тук или там, или за цип, който се пръснал, или чорапогащник, който се нацепил. Божичко, наистина ще влуди човек. Няма да се прибера, за да я слушам отново.

Последва пауза.

Бил точно се канеше да я покани някъде, когато се сети за плачевното състояние на финансите си. Солидно извинение, за да се прибира направо вкъщи.

В този момент Граня каза:

— Защо да не отидем на кино и чипс, аз каня?

— Не мога да приема, Граня.

— Можеш. Задължена съм ти. Ти се записа в курса на баща ми, направи ми огромна услуга.

Предложението й звучеше напълно разумно.

Прегледаха рецензиите за филмите във вечерния вестник и поспориха приятелски на кой да се спрат. За кой ли път Бил си помисли, че щеше да е безкрайно лесно, ако живееше с човек като Граня. Беше сигурен, че и тя беше на същото мнение.

Тя обаче щеше да продължи да обича онзи непохватен стар мъж и да затъва в проблемите, които щяха да изникнат, когато баща й научеше.

Той самият пък щеше да остане с Лизи, която разбиваше сърцето му за закуска, обяд и вечеря.

Ето такива работи се случваха с хората.

 

 

Когато се прибра, майка му го посрещна разтревожена.

— Лизи беше тук. Трябва веднага да отлетиш за нейния апартамент, независимо по кое време е.

— Нещо не е наред ли?

Не беше в стила на Лизи да идва у тях, още повече след не особено радушния прием при единственото си официално посещение.

— Бих казала, че нищо не е наред, тя е от момичетата, които непрестанно създават проблеми — ехидно отговори майка му.

— Случило ли се е нещо?

— Проблемите й са вътре в нея, ако питаш мен.

 

 

Завари я седнала пред къщата, където беше гарсониерата й. Септемврийската нощ беше приятна и топла.

— Къде беше? — извика тя.

— А ти къде беше? Ти си тази, която настояваше да не се обаждам и да не идвам.

— Бях тук.

— Е, аз пък бях излязъл.

— Къде ходи?

— На кино.

— Мислех, че нямаме пари.

— Не платих аз. Заведе ме Граня Дън.

— О, сериозно?

— Какво има, Лизи?

— Питай какво няма.

— Защо си идвала у нас?

— Исках да те видя, да оправя нещата.

— Е, успя да изкараш акъла и на майка ми, и моя. Защо не ми се обади на работа?

— Бях объркана.

— Майка ти пристигна ли?

— Да, пристигна.

— Посрещна ли я?

— Да.

Гласът й звучеше особено.

— И взехте такси?

— Да.

— Какво тогава не е наред?

— Тя се изсмя на апартамента ми.

— О, Лизи, не си ме повикала по спешност тук, за да ми кажеш, че майка ти се е изсмяла…

— Разбира се — нервно се засмя младата жена.

— Ето, виждаш ли, и тя, и ти реагирате еднакво… хора като теб и майка ти се смеят през цялото време.

— Не, не е този вид смях.

— А какъв?

— Каза само, че апартаментът ми е много смешен и попита дали вече може да си върви, след като го е видяла. Каза, че изобщо не е трябвало да освобождавам таксито и да я оставям на края на света.

Бил се натъжи. Очевидно Лизи беше разстроена. Що за неучтива и глупава жена. Почти не се виждаше с дъщеря си, не можеше ли да бъде мила с нея за няколкото часа в Дъблин?

— Разбирам, разбирам — промълви той, надявайки се да я успокои. — Хората все казват каквото не трябва, а после съжаляват. Хайде да не се тревожим заради дреболии и да се качим горе. Хайде де.

— Не, не можем.

Явно нямаше да мине без молби.

— Лизи, по цял ден в банката се точат хора, които говорят, каквото им хрумне, непрекъснато дразнят другите. Номерът е просто да не им позволяваме да ни дразнят. Като се прибера, майка ми обяснява, че й е писнало да налива сос от консерва върху замразеното пиле, баща ми си спомня за всички възможности, които не е имал като момче, а Олив пък тръби, че съм бил шеф на банката. Понякога и на мен ми идва прекалено множко, но човек просто се примирява с положението, това е.

— За теб може би, но не и за мен.

Гласът й отново прозвуча безнадеждно.

— Какво, да не би да се скарахте? Ще мине, семейните караници винаги се оправят. Наистина, Лизи.

— Не, не може да се каже, че се скарахме.

— А какво тогава?

— Бях й приготвила вечеря: пилешки дробчета, бутилка шери, оризът също беше готов. Показах й всичко, но тя се изсмя.

— Е, както казах…

— Тя не искаше да остане дори за вечерята! Била дошла само за да престана да й натяквам за това. Бързаше за някаква изложба. Щяла да закъснее. Опита се насила да си проправи път покрай мен.

Всичко това изобщо не му харесваше.

— И ти какво направи?

— Заключих вратата и хвърлих ключа през прозореца.

— Какво?

— Казах й: „Е, сега, ще трябва да останеш и да разговаряш с дъщеря си. Не можеш да си тръгнеш, както избяга от татко и от нас, за да си живееш живота, както на теб ти харесва“.

— А тя какво направи?

— О, направо побесня, започна да крещи и да удря по вратата, каза, че не съм с всичкия си и съм същата като баща си… нали се сещаш, обичайните приказки.

— Не, не се сещам. Какво още?

— Ти пък какво очакваш?

— Какво стана после?

— Ами, тя се измори и в крайна сметка вечеря.

— После?

— Притесняваше се да не би къщата да се подпали, тъй като нямаше да можем да излезем и щяхме да станем на въглен. Повтори го сто пъти: „Ще станем на въглен“.

Бил разсъждаваше бавно, но сигурно.

— Пусна ли я в крайна сметка?

— Не.

— Да не искаш да кажеш, че все още е вътре?

— Да, вътре е.

— Не говориш сериозно, Лизи.

Младата жена кимна няколко пъти, за да потвърди, че не се шегува.

— Страхувам се, че е точно така.

— А ти как излезе?

— През прозореца. Докато тя беше в банята.

— Тя в апартамента ли спа?

— Нямаше избор. Аз спах на фотьойла. На нея оставих леглото.

Лизи премигна притеснено, като че ли се оправдаваше.

— Чакай да изясня нещата. Тя е дошла вчера, във вторник, в седем часа, а днес е сряда, единайсет вечерта, и тя е все още там, заключена против волята си?

— Да.

— Боже всемогъщи, но защо?

— За да мога да разговарям с нея. Тя никога няма време за мен. Никога, нито веднъж.

— И какво, разговаряхте ли? Имам предвид сега, след като я заключи?

— Не точно, не и по задоволителен начин, говореше само тя и то все едно и също, че съм неразумна, нестабилна и изобщо неща все от този род.

— Не мога да повярвам, Лизи, наистина не мога да повярвам. Тя е била тук не само през цялата предишна нощ, ами и целия ден, и цялата нощ до момента?

Виеше му се свят.

— Какво можех да направя? Тя никога няма време за мен, все бърза… за някъде.

— Но ти не можеш да постъпваш така. Не можеш да заключваш хората и да очакваш, че ще разговарят с теб.

— Може би не беше правилно… Слушай, дали не би могъл да влезеш и да поговориш с нея… Тя като че ли не се държи много разумно.

— Да поговоря с нея? Аз?

— Е, и без това искаше да се запознаеш.

Бил се вгледа в жената, която обичаше. Разбира се, че искаше да се запознае с бъдещата си тъща. Но не и в тази ситуация, та тя беше отвлечена за повече от трийсет часа и можеше всеки миг да извика полиция. Опита се да си представи как биха реагирали неговите любими герои от книгите и разбра без капчица съмнение, че никой не би ги поставил в подобна ситуация.

Изкачиха стълбите до апартамента на Лизи. Отвътре не се чуваше никакъв шум.

— Възможно ли е да е излязла? — прошепна младият мъж.

— Не. Заклинила съм прозореца с един прът — няма как да го отвори.

— Ами ако е счупила стъклото?

— Не, не познаваш майка ми.

Да, наистина му предстоеше да се запознае с нея при изключително странни обстоятелства.

— Дали няма да се нахвърли и да се опита да ме удари, как мислиш?

— Не, разбира се — отвърна Лизи, възмутена от подозренията му.

— Ами, по-добре първо поговори с нея, обясни й кой съм.

— Много ми е ядосана, по-добре ти поговори с нея.

Очите на Лизи се бяха разширили от страх.

Бил си пое дъх и изправи рамене.

— Мисис Дъфи, казвам се Бил Бърк, работя в една банка. — Никакъв отговор. — Мисис Дъфи, добре ли сте? Мога ли да получа уверението ви, че сте спокойна и в добро здраве?

— И защо да съм спокойна и в добро здраве? Побърканата ми дъщеря ме държи тук като в затвор, за което ще съжалява всеки ден и всеки час отсега нататък до края на живота си.

— Слушайте, мисис Дъфи, ако се отдръпнете от вратата, ще вляза и ще ви обясня положението.

— Вие приятел на Елизабет ли сте?

— Да, много добър приятел. Обичам я.

— Тогава значи и ти си побъркан.

Лизи безпомощно вдигна очи към тавана.

— Разбра ли какво имам предвид — прошепна тя.

— Мисис Дъфи, мисля, че бихме могли да обсъдим положението очи в очи. Влизам, затова, моля ви, отдръпнете се.

— Никъде няма да влизате. Сложила съм един стол под дръжката на вратата, в случай че тя реши да доведе друг наркоман или престъпник. Оставам тук, докато някой не дойде да ме спаси.

— Аз дойдох да ви спася — обяви отчаяно Бил.

— Можеш да въртиш ключа колкото си искаш, няма да влезеш.

Бил се убеди, че е така. Действително се беше барикадирала.

— Прозорецът? — обърна се той към Лизи.

— Височко е, но ще ти го покажа.

— Имах предвид ти да минеш през прозореца.

— Не мога, Бил, нали я чу. Като разярен бик е. Ще ме убие.

— А какво ще направи с мен, ако все пак успея да вляза? Мисли ме за наркоман.

Устните на Лизи затрепериха.

— Каза, че ще ми помогнеш — проплака с тънко гласче тя.

— Покажи ми прозореца.

Наистина беше високо и когато се добра до него, видя пръта, който Лизи беше заклинила в горния му край. Махна го, отвори прозореца и дръпна завесата. Майка й го видя в момента, в който влезе и сграбчи стола, който беше пред нея.

— Стой далеч от мен, махай се, негодник такъв — извика тя.

— Мамо, мамо — викаше Лизи от външната страна на вратата.

— Мисис Дъфи, моля ви, моля ви. — Бил хвана кутията за хляб, за да се защити. — Мисис Дъфи, дойдох да ви пусна. Вижте, ето го ключът. Моля ви, оставете стола.

Той като че ли наистина й показваше някакъв ключ, погледът й сякаш се успокои. Тя остави стола и го загледа, все така нащрек.

— Само да отворя вратата, Лизи ще влезе и тогава ще обсъдим спокойно всичко — рече той, докато пристъпваше бавно към входа.

Но майката на Лизи отново грабна кухненския стол.

— Стой далеч от вратата. Кой знае що за банда чака зад нея. Казах на Лизи, че нямам пари, нямам кредитни карти… безсмислено е да ме отвличате. Никой няма да плати откуп. Наистина не сте избрали подходящата жена.

Устните й потреперваха. Толкова приличаше на дъщеря си, че Бил усети как го изпълва познатото желание да я защити.

— Навън няма никаква банда. Просто се получи едно голямо недоразумение.

Гласът му звучеше успокояващо.

— Можеш да го повтаряш, колкото си искаш. Питаш ли ме как се чувствам, заключена от снощи от онова побъркано момиче, което дори излезе и ме остави сама… да се чудя каква ще е следващата й стъпка, а сега се появяваш и ти, и тръгваш към мен с кутията за хляб в ръце.

— Не, не, взех я, едва когато вие вдигнахте стола. Ето, оставям я.

Тонът му очевидно й внушаваше доверие. Майката на Лизи като че ли беше готова да се вслуша в думите му. Остави червения кухненски стол и седна на него, изтощена и без да знае какво да предприеме оттук нататък.

Бил си пое дъх и се отпусна. Реши да не избързва с нови предложения. Двамата се съзерцаваха мълчаливо.

Тогава отвън се развика Лизи.

— Мамо? Бил? Какво става? Защо не говорите, не викате?

— Почиваме си — отвърна младият мъж.

Обяснението му не прозвуча убедително. Но Лизи явно го прие.

— Тя някакви наркотици ли взема? — кимна майка й към вратата.

— Не. За бога, нищо подобно.

— Какво беше това представление? Да ме заключва и да твърди, че иска да говорим, а после да не каже нищо смислено.

— Мисля, че й липсвате — промълви Бил.

— Отсега нататък ще й липсвам още повече — вирна брадичка мисис Дъфи.

Бил я погледна, опитвайки да проумее що за човек е. Беше млада и стройна, изглеждаше различно поколение от това на собствената му майка. Носеше широка рокля тип кафтан и стъклени маниста около врата. Подобни неща можеха да се видят на снимките, представящи привържениците на Новата епоха, липсваха й само отворените сандали и свободно пуснатите дълги коси. Къдриците й бяха същите като на Лизи, но вече прошарени със сиво. Ако лицето й не беше изцапано от грима и сълзите, човек можеше да помисли, че отива на парти. Всъщност тя точно натам се беше запътила, когато Лизи я беше заключила в гарсониерата.

— Тя съжалява, че сте се поотдалечили една от друга — продължи Бил. Последва презрително изпръхтяване. — Ами, нали разбирате, живеете толкова далече…

— Недостатъчно, ако питаш мен. Просто помолих момичето да излезе и да се срещнем набързо, за да пийнем по нещо, но тя настоя да ме посрещне на гарата с такси и да ме доведе тук. Съгласих се, но само за малко, защото трябваше да ходя на изложбата на Честър… Къде ли си мисли Честър, че съм сега?

— Кой е Честър?

— Приятел, за бога, един от приятелите ми, който живее близо до нас, художник. Всички трябваше да дойдем за откриването на изложбата му, но никой не знае какво е станало с мен.

— Не биха ли се сетили да ви потърсят тук — в гарсониерата на дъщеря ви?

— Не, разбира се, че не. Защо?

— Нали знаят, че имате дъщеря в Дъблин?

— Да… е, може би. Знаят, че имам три деца, но аз не блея непрекъснато за тях, откъде да знаят къде живее Елизабет.

— Но другите ви приятели, истинските ви приятели?

— Това се истинските ми приятели — озъби се тя.

— Добре ли сте? — провикна се Лизи.

— Остави ни малко на спокойствие — отговори Бил.

— За бога, ще си платиш за това, Елизабет — настръхна майка й.

— Къде са отседнали… вашите приятели?

— Не знам, бяхме решили да видим как ще се развият нещата при откриването и евентуално, ако Хари е там, да отидем всички при него. Той живее в един голям хамбар, веднъж вече сме отсядали. В противен случай Честър трябваше да ни препоръча някой хубав малък мотел, където дават легло и закуска почти без пари.

— А мислите ли, че Честър се е обадил на полицията?

— Защо?

— За да разбере какво се е случило с вас?

— В полицията?

— Ами, след като ви е очаквал и вие сте изчезнали.

— Ще помисли, че просто съм си тръгнала с някой друг от изложбата. Може да си помисли даже, че изобщо не съм си направила труда да отида. Ето това е, което направо ме влудява в цялата тази история.

Бил си отдъхна. След като майката на Лизи беше известна скитница, нямаше как да е предизвикана тревога заради изчезването й. И следователно нямаше да се появи полицейски автомобил, а Лизи да прекара остатъка от нощта в най-близкото полицейско управление.

— Да я пуснем ли, какво ще кажете?

Искаше да прозвучи така, сякаш двамата бяха заедно в тази абсурдна история.

— Ако не ми досажда с налудничавите си твърдения, че никога не си говорим, че сме се отдалечили и че съм бягала от нея?

— Не, аз лично ще се погрижа, повярвайте ми.

— Добре тогава. Но не очаквай да се разтопя в усмивки след номера, който ми погоди.

— Имате пълно право. — Мина покрай нея и се приближи до вратата. Лизи чакаше навън в тъмния коридор. — А, Лизи — рече Бил така, както би възкликнал човек, ако види неочакван, но желан гост пред прага на дома си. — Ще влезеш ли? Ще ни направиш ли по чаша чай?

Лизи се шмугна покрай него и се запъти към кухнята, като избягваше погледа на майка си.

— Почакай само баща ти да разбере, всичко ще му разкажа — закани се майка й.

— Мисис Дъфи, с мляко и захар ли пиете чая? — прекъсна я младият мъж.

— Без нищо.

— Чист чай за мисис Дъфи — провикна се той, сякаш даваше поръчка на персонала.

Бил свойски се разхождаше из гарсониерата, разтребваше, вдигаше разни предмети от пода, оправи кувертюрата на леглото, изобщо опитваше да възвърне нормалния облик в обстановката.

После тримата седнаха да пият чай.

— Купих маслени сладки — обяви гордо Лизи и извади луксозната кутия.

— Та те струват цяло състояние — едва не се задави Бил.

— Исках да имам нещо хубаво за посещението на майка си.

— Никога не съм казвала, че ще идвам да те посетя, идеята беше твоя. При това каква!

— Те са в кутия — успокои топката Бил. — Могат да траят доста дълго.

— А бе ти с всичкия ли си? — обърна се внезапно към него майката на Лизи.

— Защо?

— Говориш за сладки в такъв момент. Мислех, че ти ръководиш парада.

— Е, така не е ли по-добре, вместо да крещим кой от кого имал нужда и с кого искал да се сближава, и всички останали неща, за които казахте, че не искате да се споменава?

Цялата тази несправедливост го жегна не на шега.

— Не, не е по-добре, съвсем е сбъркано, ако питаш мен. Ти също си толкова побъркан, колкото и тя. Попаднала съм в лудница.

Погледът й се стрелна към вратата и той забеляза, че тя стисна дамската си чанта. Дали щеше да избяга? Нямаше ли да е по-добре? Или бяха стигнали доста далеч и най-добре беше окончателно да приключат? Лизи да каже на майка си кое не е както трябва, майка й да го приеме или отрече. Баща му обичаше да повтаря, че е най-добре човек да изчака, за да види какво ще стане. Тази философия му изглеждаше незадоволителна, но може би имаше своите предимства.

Лизи дъвчеше поредната сладка.

— Вкусни са — заяви тя. — С много масло.

Беше като дете. Как майка й не го виждаше?

Бил местеше погледа си от едната към другата. Надяваше се, че смекчаването, което забеляза върху лицето на майката, не е плод на въображението му.

— Не е лесно, Лизи, сама жена — започна тя.

— Изобщо не се е налагало да бъдеш сама, мамо, можеше да имаш и четиримата: татко, мен, Джон и Кейт.

— Не можех да живея по този начин. В онази къща бях хваната като в капан, очаквайки баща ти да се прибере с надницата си. На всичкото отгоре баща ти често не се прибираше с надница, тъй като преди това се отбиваше и я залагаше. Както продължава да прави и сега в Голуей.

— Не трябваше да си тръгваш.

— Трябваше, иначе щях да убия някого — него, вас, себе си. Понякога е по-безопасно да си тръгнеш, за да имаш въздух за дишане.

— Кога си тръгнахте? — намеси си светски Бил, сякаш питаше за разписанието на влаковете.

— Нима не знаеш? Не си чувал за злата вещица, която избяга и изостави семейното огнище?

— Не, не знам. До този момент даже и не предполагах, че сте си отишли. Мислех, че с мистър Дъфи сте се разделили приятелски и децата ви са се пръснали. Изглеждаше ми разумна постъпка на големи хора — нещо, което всички семейства би трябвало да правят.

— Какво имаш предвид? За това, че семействата трябвало да правят?

Майката на Лизи го изгледа подозрително.

— Ами, аз живея заедно с майка си, баща си и сестра си, която е инвалид и, честно казано, не виждам как бих могъл да не бъда там или най-малкото някъде наблизо, затова ми се струваше, че семейството на Лизи е артистично и свободно… и дори малко ви завиждах.

Очевидно беше, че говори искрено.

— Можеш просто да си вземеш нещата и да си тръгнеш — предложи майката на Лизи.

— Вероятно, но едва ли ще се чувствам добре.

— Човек има само един живот.

И двамата като че ли бяха забравили за Лизи.

— Точно за това става дума. Ако имахме повече от един живот, тогава може би нямаше да се чувствам виновен.

Лизи внезапно се включи в разговора.

— Ти никога не пишеш, не поддържаш никаква връзка.

— За какво бих могла да пиша, Лизи? Ти не познаваш моите приятели. Аз не познавам твоите, нито тези на Джон или Кейт. Аз пак ви обичам и ви желая най-доброто, какво от това, че почти не се виждаме.

Спря изведнъж, изненадана от себе си и от това, което беше казала. Дъщеря й не беше убедена.

— Не е възможно да ни обичаш, иначе щеше да идваш и да ни виждаш. Нямаше да ми се присмиваш, на мен и на апартамента, в който живея, и на идеята ми да останеш при мен.

— Според мен мисис Дъфи иска да каже… — започна Бил.

— О, за бога, наричай ме Бърни. — Резкият й тон толкова го изненада, че той забрави изречението си. — Продължавай, беше стигнал до това, което съм искала да кажа… Какво съм искала да кажа?

— Според мен искаш да кажеш, че Лизи е много важна за теб, но сте се отдалечили една от друга, тъй като Западен Корк не е близо… и че снощи не е било подходящо да останеш, тъй като приятелят ти Честър е откривал изложба и си искала да отидеш там навреме, за да му дадеш моралната си подкрепа. Нещо такова може би?

Той местеше очи от едната към другата, а на зачервеното му лице избиха капчици пот. Боже, дано е имала предвид нещо подобно, не желаеше отново да избухнат скандали и безкрайни спорове.

— Горе-долу — съгласи се Бърни. — Но само горе-долу.

„Слава богу“ — помисли си младият мъж.

— А ето какво е имала предвид Лизи, когато е хвърлила ключа. Страхувала се е, че животът преминава прекалено бързо и е искала да те опознае и да разговаряте, както се полага, да наваксате загубеното време, нали?

— Точно така — закима енергично Лизи.

— Но, Боже всемогъщи, как ти беше името, младежо…

— Бил — обади се услужливо той.

— Добре, Бил, никой нормален човек не би направил такова нещо — да ме примами тук и да ме заключи.

— Не съм те примамила тук, взех назаем пари от Бил, за да хванем такси. Поканих те, купих маслени сладки, бекон, пилешки дробчета и шери. Приготвих леглото си, за да спиш ти в него. Исках да останеш. Не исках чак толкова много, нали?

— Но аз не можех да го направя.

Сега гласът на Бърни Дъфи прозвуча по-мило.

— Можеше да кажеш, че ще дойдеш на другия ден. А ти само се смееше. Не можех да понеса ехидния ти смях, а после ти се ядоса и наговори ужасни неща.

— Не говорех нормално, защото не говорех на нормален човек. Ти наистина ме разтърси, Лизи. Помислих си, че не си наред. Действително. Не се държеше разумно. Повтаряше само, че през последните шест години си била като загубена душа…

— Точно така беше.

— Ти беше на седемнайсет, когато си тръгнах. Баща ти искаше да отидеш в Голуей с него, ти не искаше… Настоя, че си достатъчно голяма, за да живееш в Дъблин, намери си работа в една фирма за химическо чистене, доколкото си спомням. Разполагаше със собствени пари. Получи това, което искаше. Така поне каза.

— Останах, защото мислех, че ще се върнеш.

— Къде да се върна? Тук?

— Не, у нас. Татко не продаде къщата години наред, спомни си.

— Помня. А после заложи и последното пени, което получи за нея, на конни надбягвания и, естествено, изгуби всичко.

— Защо не се върна, мамо?

— За какво? Баща ти се интересуваше само от неговите конни надбягвания, Джон беше заминал за Швейцария, Кейт за Ню Йорк, ти движеше с твоите приятели.

— Аз те чаках, мамо.

— Не, не е вярно, Лизи. Не можеш с днешна дата да напишеш отново цялата история. Защо не ми каза тогава, ако е било наистина така?

Последва мълчание.

— Ти искаше да знаеш само дали си прекарвам добре, така че аз ти казвах само хубавите неща. И на картичките, и в писмата. Писах ти само, когато ходих до Гърция. Не ти казвах, че исках да се върнеш, за да не ми се ядосаш.

— Това щеше да ми хареса много повече, отколкото да ме отвличаш и затваряш…

— А хубаво ли е в Западен Корк, там, където живеете? — Бил се опита отново да насочи разговора към по-безопасно русло. — На мен винаги ми се е струвало чудесно място… с тази крайбрежна ивица.

— Несравнимо е. Има много свободни духове, хора, върнали се обратно към земята, хора, които рисуват, изразяват себе си, изработват фаянсови и керамични изделия.

— А вие специализирали ли сте се в някое изкуство… Бърни?

Интересът му явно я ласкаеше.

— Не, аз лично не, но артистичните люде и места винаги са ме привличали. Задушавам се, ако бъда затворена някъде. Ето защо цялата тази работа…

Бил побърза да я отклони от опасната тема.

— Заедно с Честър ли живеете?

— Не, за бога, не. — Тя се засмя също като дъщеря си, сякаш се посипа радостен звън на камбанки. — Не, Честър е обратна резба, живее с Вини. Не, не. Те са най-скъпите ми приятели. Съседи сме, на около четири мили едни от други. Аз съм наела стая, нещо като боксониера, която някога е била външна баня към по-голям имот.

— Звучи привлекателно. Близо ли е до морето?

— Разбира се. Очарователно е. Много ми харесва. Живея там вече шест години, превърнах го в истински дом.

— А как се изхранваш, Бърни? Имаш ли някаква работа?

Майката на Лизи го изгледа така, сякаш беше издал неприличен или вулгарен звук.

— Моля?

— Искам да кажа, след като бащата на Лизи не ви дава пари, как се издържате?

— Той работи в банка, мамо — намеси се с извинителен тон Лизи. — Обсебен е от темата за прехраната.

Внезапно Бил усети абсурдността на цялата тази ситуация. Седеше посред нощ в тази къща, опитвайки да поддържа мира между две луди, а те смятаха, че странният е той, защото имаше работа, плащаше си сметките и живееше според правилата. Е, беше му дошло до гуша. Щеше да ги остави да се оправят сами. Щеше да се върне в безинтересната си къща, при още по-безинтересното си семейство.

Никога нямаше да го изпратят в някой от чуждестранните клонове, колкото и да залягаше над „как си“, „красиви сгради“, „червени карамфили“. Нямаше да се опитва повече да подтиква егоистите да виждат нещо хубаво и в другите. Усети необичайно смъдене в очите, като че ли щеше да се разплаче.

Мислите му очевидно се бяха изписали на лицето, защото и двете жени се втренчиха в него.

— Нямам намерение да се присмивам на въпроса ти — обади се майката на Лизи. — Разбира се, че трябва да печеля, за да живея. Помагам в къщата на собствениците на боксониерата… чистене, лека домакинска работа, а когато организират партита, помагам при почистването. Обичам да гладя, винаги съм обичала, затова съм се нагърбила с цялото гладене в дома им. Тази работа ми покрива наема и ми осигурява малко пари за харчене.

Лизи гледаше невярващо майка си.

Това значи беше артистичният й живот, общуването с великите и богатите, бонвиваните и бляскавото общество, което притежаваше по още един дом в югозападната част на Ирландия. Майка й беше домашна прислужница.

Бил отново беше влязъл във форма и напълно се владееше.

— Убеден съм, че ви изпълва с удовлетворение — заяви той. — Така имате най-доброто от двата свята — хубаво жилище, независимост и почти никакви притеснения за храната.

Тя потърси признаци на сарказъм в лицето му, но не ги намери.

— Точно така — отвърна най-сетне Бърни Дъфи. — Точно така го чувствам и аз.

Бил си мислеше, че трябва да каже нещо, преди Лизи да се е намесила с поредната си провокация.

— Може би някой път, когато времето се оправи, с Лизи бихме могли да ви посетим. За мен би било страхотно преживяване.

— А вие двамата… искам да кажа с Лизи, гаджета ли сте?

— Да, ще се оженим, като навършим двайсет и пет, след две години. Надяваме се да получа работа в Италия, затова ходим на вечерни курсове по италиански.

— Да, тя ми спомена за курса, заедно с още хиляда неща… — кимна с разбиране Бърни.

— Че ще се женим ли?

На Бил му стана много приятно.

— Не, говоря за италианския. Помислих си, че е поредната й лудост.

Младият мъж се прокашля тактично, после се изправи, сякаш беше обикновен гостенин в най-обикновена и нормална вечер. Помирението между двете беше факт и той се канеше да си тръгва.

— Бърни, както може би сте забелязали, вече е много късно. Автобусите вече не се движат и може би ще ви бъде трудно да откриете приятелите си. Затова предлагам да останете тази нощ тук, по собствена воля, разбира се, с ключа в бравата на вратата. А утре, след като и двете с Лизи си починете добре, да си вземете довиждане мило и мирно. А аз най-вероятно няма да ви видя преди идното лято, когато с най-голямо удоволствие бихме дошли в Западен Корк.

— Не си тръгвай — помоли го Бърни. — Не си тръгвай, тя е мила и спокойна, защото ти си тук, но ако излезеш, веднага ще започне да нарежда и да крещи, че е била изоставена.

— Не, не. Сега вече не — отвърна убедено младият мъж. — Лизи, би ли дала ключа на майка си? Ето, Бърни, ключът е във вас и ще можете да влизате и да излизате, колкото ви харесва.

— Как ще се прибереш, Бил? — попита го Лизи.

Погледна я изненадан. Никога досега не го беше питала и дори не се беше интересувала, че извървяваше по три мили пеша, за да се прибере вкъщи.

— Пеш, навън е чудесна звездна нощ — отговори той. Сега и двете го гледаха. Прииска му се да каже още нещо, да удължи този изпълнен със спокойствие миг. — На курса по италиански снощи Синьора ни предаде някои неща за времето, как например да кажем, че лятото е било чудесно. E stata una magnifica estate.

— Звучи хубаво — рече Лизи и повтори безупречно новото изречение: — E stata una magnifica estate.

— Хей, как само го каза от първия път. А ние трябваше многократно да го повтаряме.

Беше наистина впечатлен.

— Винаги е имала добра памет, още от малка. Достатъчно беше да кажеш нещо веднъж и Елизабет го запомняше завинаги.

Бърни гледаше дъщеря си със странен поглед.

На път към къщи Бил вървеше с олекнало сърце. Много от пречките, които му се бяха стрували огромни, сега не изглеждаха чак толкова големи. Нямаше защо да се страхува, че майката на Лизи в Западен Корк е от висока класа и ще си помисли, че скромният банков чиновник не е достоен за дъщеря й. Вече нямаше да се тревожи, че изглежда скучен в очите на Лизи. Тя искаше сигурност и любов и той можеше да й даде в изобилие и двете.

Разбира се, нямаше да минат без проблеми. Лизи нямаше да се научи лесно да се съобразява със семейния бюджет. Никога нямаше да промени отношението си към харченето.

Той обаче трябваше да опитва отново и отново и желаното щеше да се получи в една или друга степен. И да я накара да стигне до извода, че трябва да работи. След като шеметната й майка се изхранваше, като гладеше и чистеше на другите хора, тогава защо Лизи да не преосмисли и собствените си цели.

И отношението, и поведението й подлежаха на промяна.

Някой ден можеха да отидат дори до Голуей, за да се срещнат с баща й. Искаше Лизи да знае, че вече е неразделна част от семейството си. И че скоро ще стане част и от неговото семейство.

Бил Бърк вървеше в топлата есенна нощ, докато другите хора се прибираха със собствените си автомобили или с таксита. Не завиждаше на нито един от тях. В крайна сметка той беше щастливец, защото на този свят имаше хора, които се нуждаеха от него. И които разчитаха на него. И в това нямаше нищо лошо. Просто означаваше, че той е такъв тип човек и може би след години и неговият син щеше да го съжалява, както днес Бил съжаляваше своя баща. Но това нямаше значение. То щеше да означава само, че момчето все още не е наясно с нещата от живота. Това беше всичко.