Мейв Бинчи
Любов по италиански (7)

Лади

Когато избираше имена за своите курсисти, Синьора се стараеше по-скоро да запази същите инициали, отколкото да ги преведе буквално. Едрият мъж например заяви, че се казва Лади. Синьора замълча. Нямаше смисъл да търси произхода на името. Щеше да му избере нещо, което да му е приятно да произнася.

— Лоренцо — извика тя.

— Така ли казват в Италия на хората, наречени Лади?

— Точно така, Лоренцо.

Синьора отново изговори името, за да му даде възможност да чуе по-добре правилното му произношение.

— Лоренцо, можеш ли да се представиш?

Лади беше очарован. И повтаряше неуморно:

— Mi chiamo Lorenzo.

 

 

На кръщенето си, някъде през трийсетте години, Лади бе наречен Джон Матю Джоузеф Бърн, но никога не го бяха наричали по друг начин, освен Лади. Той беше единственото момче в семейството, родило се след пет момичета и появата му означаваше, че малката ферма ще бъде спасена. Щеше да има мъж, за да я управлява.

Но нещата невинаги стават така.

Лади се прибираше от училище — пътят му от миля и половина минаваше през локви и капещи дървета, когато видя, че сестрите му идваха да го посрещнат. Веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Първо си помисли за Трипър, любимото му коли. Може би си беше ударило лапата или го беше ухапал плъх?

Опита се да изтича покрай плачещите момичета, но те го задържаха и му казаха, че мама и татко са отишли на небето и отсега нататък те ще се грижат за него.

— Не може да са отишли и двамата едновременно.

Лади беше на осем години, тези неща му бяха известни. Хората отиваха на небето един по един и всички се обличаха в черно и плачеха.

Но това наистина се беше случило. Бяха убити на железопътния прелез, тъй като каруцата заседнала на линията и влакът връхлетял върху им, преди да разберат какво става. Лади знаеше, че Господ е поискал да отидат при него, че е дошло тяхното време, но и след години не успя да си обясни защо Бог беше избрал този начин.

Смъртта им потресе и нарани всички. Бедният машинист на влака изгуби разсъдъка си и отиде в лудница. Хората, открили родителите на Лади, никога не проговориха с никого за трагичната злополука. Веднъж Лади попита един свещеник защо Господ не беше дал на майка му и баща му голям зимен студ, ако е искал да умрат. А свещеникът се почеса по главата и заяви, че това е мистерия и ако той разбираше всичко ставащо на Земята, щеше да е мъдър като самия Бог, а това, разбира се, беше невъзможно.

Най-голямата сестра на Лади, Роуз, беше медицинска сестра в местната болница. Тя напусна работата си и се върна вкъщи, за да се грижи за семейството. Животът й там беше самотен, от нея зависеше къща, пълна с деца, а момчето, което я ухажваше, сложи край на романса им, тъй като, за да я види, трябваше да изминава пеш миля и половина.

Но Роуз им създаде добър дом. Всяка вечер тя ги наглеждаше, докато си учеха уроците в кухнята, после переше и кърпеше дрехите им, готвеше и чистеше, отглеждаше зеленчуци и кокошки и нае Шей Нийл да й помага във фермата. Нийл се грижеше за малкото стадо. Ходеше по панаири и пазари, сключваше сделки. Живееше тихо в отделна постройка, пригодена от някогашна баня. Трябваше да пазят приличие за пред хората. На никой нямаше да му хареса, че наемният работник живее в една къща с всички тези момичета.

Но дъщерите на семейство Бърн не останаха в малката ферма. Роуз се погрижи всяка една от сестрите й да издържи успешно матурите и, насърчени от нея самата, те напускаха една след друга домашното огнище. Едната стана медицинска сестра, другата отиде да учи за учителка, третата започна работа в един магазин в Дъблин, а четвъртата си намери държавна работа.

Всички смятаха, че се справят добре. А отглеждането на Лади се оказа нелека задача. Той беше станал вече на шестнайсет години и почти беше забравил родителите си. Помнеше само живота си с Роуз, търпелива и забавна, на която никога не й беше минавала мисълта, че той е бавноразвиващ се. Тя стоеше часове наред с него, надвесена над учебниците му, докато той успееше да запомни нещо, и никога не се ядосваше, ако той понякога го забравяше до другата сутрин. Това, което чуваше от съучениците си, го караше да мисли, че Роуз е по-добра от техните майки.

В годината, в която Лади навърши шестнайсет години, две от сестрите му се омъжиха и Роуз се нагърби с приготвянето на трапезата. Това бяха наистина големи събития и дори и сега по стените висяха снимките, направени пред къщата, наскоро пребоядисана от Шей в чест на тържествата. Шей, разбира се, също присъстваше на снимките, но по-назад. Все пак той беше наемен работник, а не член на семейството.

После сестрата, която работеше в Англия, обяви, че ще направи съвсем скромна сватба, което означаваше само едно: тя беше бременна и щеше да подпише само в съвета, без да прави църковна венчавка. Роуз й писа, че двамата с Лади ще бъдат щастливи да отидат на сватбата, ако това ще помогне. Писмото, което получиха в отговор, беше изпълнено с благодарност и в него се подчертаваше дебело, че отиването им там няма да помогне изобщо.

А сестрата, която беше медицинска сестра, замина в Африка. И така, казваха хората, всички от семейство Бърн се бяха установили, Роуз щеше да управлява фермата, докато Лади порасне и бъде в състояние сам да се заеме с тази задача. Всички смятаха, че младежът е бавноразвиващ се.

Всички… освен Роуз и самият Лади.

Сега, след като вече бе навършил шестнайсет години, той трябваше да е в разгара на подготовката за матурите, но за тях изобщо не се споменаваше.

— Боже, братята от манастира май приемат нещата прекалено спокойно — възкликна един ден Роуз. — Отдавна трябваше да започнете преговор на всичко научено.

— Не мисля, че ще завърша тази година — обяви Лади.

— Разбира се, че ще завършиш. Кога иначе ще го направиш?

— Брат Джералд не е споменал нито дума — погледна я тревожно той.

— Аз ще оправя този въпрос, Лади.

Роуз винаги оправяше всичко.

Тя беше вече почти на трийсет години, красива тъмнокоса жена, жизнерадостна и добродушна. Доста мъже бяха проявявали интерес към нея, но тя никога не отвръщаше. Трябваше да се грижи за семейството си. По-късно можеше да помисли и за любов… Винаги го казваше с щастлив смях, без да обиди никого, тъй като държеше да изясни нещата още в самото начало, преди отношенията да са станали сериозни.

 

 

Роуз отиде да се срещне с брат Джералд, дребен мил човечец, който винаги говореше с добри думи за Лади.

— Роуз, няма ли да си отвориш очите, моето момиче — рече той. — Лади е най-почтеното момче, пристъпвало някога прага на училището, но бедничкият няма акъл на две магарета сламата да раздели.

Младата жена усети, че лицето й пламва от недоволство.

— Не мисля, че разбирате — започна тя. — Той иска толкова много да учи, може би този клас е прекалено голям за него.

— Той не може да чете, ако не си поставя пръста под думите, и дори тогава го прави с голямо затруднение.

— Това е навик, ще го отучим от него.

— Десет години се опитвах, но така и не се получи нищо.

— Е, все пак не е краят на света. Не се е провалил на нито един тест. Ще получи диплома за средно образование, нали? — Брат Джералд отвори уста да каже нещо, но в последния момент се отказа. — Не, моля ви, изкажете се, ние не се караме заради Лади. И двамата му желаем доброто. Кажете ми това, което би трябвало да знам.

— Той никога не се е провалял на нито един тест, Роуз, защото никога не е правил тест. Не бих го подложил на подобно унижение. Защо да го оставя да бъде вечно последен?

— И какво правите с Лади, когато другите си пишат теста?

— Моля го да занесе нещо на някого от мое име; той е добро момче, на което може да се разчита.

— Какво да занесе?

— Ами, да занесе тук или там кутия с книги, да напълни с дърва печката в учителската стая или да занесе нещо до пощата.

— Значи аз плащам такса за училище, за да може брат ми да слугува на братята, това ли искате да кажете?

— Роуз Бърн. — Очите на монаха бяха пълни със сълзи. — Ще престанеш ли с тези погрешни изводи? И за каква такса става дума? За няколко лири на година? Лади е щастлив при нас, знаеш го добре. Това не е ли най-доброто, което можем да направим за него? Изобщо не може да става дума да се явява на матура или каквито и да било изпити, трябва да го знаеш. Момчето е бавноразвиващо се, това е всичко, което казвам.

— Какво ще правя с него тогава? Мислех, че ще отиде да учи в някой селскостопански колеж, да научи как да се оправя с фермата.

— Не би могъл да се справи, Роуз.

— Но как ще управлява фермата?

— Няма да я управлява. Ти ще я управляваш. Винаги си го знаела.

Не го знаеше. До този момент не беше и предполагала, че нещата ще се обърнат така.

 

 

Прибра се с натежало сърце.

Шей Нийл събираше тор на купчина. Кимна й мрачно, както обикновено. Старото куче на Лади, Трипър, залая радостно. Лади се появи на вратата.

— Брат Джералд каза ли нещо срещу мен? — попита страхливо той.

— Каза, че си най-услужливото момче в училището.

Без да съзнава, тя му заговори като на малко дете, но щом се усети, се постара да не повтаря грешката си.

Брат й обаче не забеляза нищо. Едрото му лице се разтопи в усмивка.

— Така ли каза?

— Да, каза, че никой не можел като теб да разпали огън или да носи книги, да предаде някакво съобщение.

— Е, той не се доверява много на другите, но на мен ми има доверие — заяви гордо юношата.

— Боли ме главата, Лади. Знаеш ли какво? Можеш ли да ми направиш чай и да го качиш в стаята ми заедно с филия содена питка, Шей навярно също би искал?

— Да му отрежа ли две парчета шунка и домат?

— Точно така, Лади.

Младата жена се качи горе и легна. Как не беше забелязала, че е изостанал в развитието си? Дали родителите изпитваха същото към своите деца, дали се държаха толкова покровителствено към тях?

Е, сега вече явно нямаше да разбере. Нямаше да се омъжи никога. Щеше да си остане тук със своя малоумен брат и с мрачния наемен работник. Нямаше бъдеще, към което да се стреми. Светлината като че ли помръкна за нея.

Всяка седмица пишеше на една от сестрите си, така че те получаваха по едно писмо на месец. Разказваше им за фермата и за Лади. Сега изведнъж й стана трудно и непоносимо да пише. Дали бяха разбрали, че брат им е… Дали всичките им похвали и благодарности не се дължаха единствено на факта, че се беше отказала от личния си живот, за да се грижи за него?

Един ден, докато надписваше картичка за рождения ден на една от своите племенници, внезапно си даде сметка, че според тях тя беше добре платена за грижите си. Имаше ферма и земя. Ако знаеха само как не ги искаше и как беше готова да ги даде на първия срещнат, стига да е сигурна, че той ще осигури щастлив дом за Лади до края на живота му.

 

 

Панаирът се организираше в града всяка година. Роуз заведе брат си на блъскащите се колички и въртележките. Качиха се на призрачния влак и той се вкопчи в нея и крещеше от ужас, но после поиска още един шилинг, за да се качи пак. Тя срещна доста познати и всички я поздравяваха топло. Всички се възхищаваха на Роуз Бърн. Сега вече тя разбираше защо.

Брат й прекара чудесен ден.

— Ще похарчим ли парите от яйцата? — попита я той.

— Част от тях, не всичките.

— Но за какво по-подходящо бихме ги похарчили? — отново попита той и се запъти към щанда, където всеки си избираше нещо и за да го спечели, трябваше да улучи с три ринга определена цел.

Лади спечели статуя на светец. Донесе й я, преливащ от гордост.

Някой зад гърба й рече:

— Ще я занеса във фермата, няма да я разнасяш цял ден. — Беше Шей Нийл. — Ще я сложа в чантата на велосипеда.

Роуз му се усмихна с благодарност.

— Хей, Шей, наистина си страхотен — винаги си наблизо, когато човек има нужда от теб.

— Благодаря, Роуз.

Гласът му й се стори особен; като че ли беше пил. Изгледа го остро. Е, защо да не е пил? Беше свободният му ден, имаше право да пие. Животът не беше особено забавен и за него в онази самотна стаичка пред къщата.

Роуз хвана Лади за ръката и го поведе към гадателката.

— Искаш ли да опитаме? — предложи тя.

— Искам да ми кажат бъдещето — въодушеви се той.

Циганката Ела дълго се взира в дланта му. Видя успехи в спорта, дълъг живот, работа с много хора. И пътуване.

Роуз въздъхна. Ако не беше споменала за пътуването, можеше и да й повярва. Лади нямаше да отиде никога в чужбина, освен ако не го заведеше тя.

— Сега си ти, Роуз — подсети я юношата.

— О, но ние вече знаем какво ще е моето бъдеще, Лади.

— Знаем ли?

— Моето бъдеще е да управлявам фермата заедно с теб.

— Но аз ще се срещам с хора и ще пътувам през морето — възпротиви се той.

— Точно така, точно така.

— Тогава си приготви ръката, Роуз.

И той зачака нетърпеливо какво ще каже гадателката. Циганката й предсказа, че ще се омъжи до една година, ще има едно дете и то ще я направи много щастлива.

— А ще пътувам ли от другата страна на морето? — попита тя, по-скоро от любезност.

Не, не виждаше пътуване за Роуз. Виждаше влошаване на здравето, но не за дълго. След като й платиха, те си купиха по още един сладолед и се запътиха към къщи. Тази вечер й се стори, че вървяха безкрайно дълго, добре че не носеха и статуята.

 

 

Събуди се в мрака с чувството, че някой я души. Нещо тежко я притискаше към леглото, обзе я паника и тя започна да се съпротивлява. Да не би гардеробът да се е обърнал отгоре й? Щом се размърда и извика, някаква ръка затисна устата й. Подуши алкохол. Миг по-късно си даде сметка, че Шей Нийл беше в леглото й и лежеше върху нея.

Напрегна сили, за да се освободи от ръката му.

— Моля те, Шей — прошепна тя. — Моля те, не го прави.

— Ти се молеше за това — изхриптя той, докато се опитваше да й разтвори краката.

— Нищо подобно, Шей. Не искам да го правиш. Шей, тръгни си и ще забравим за случая.

— Защо тогава шепнеш?

Той също говореше шепнешком.

— За да не събудя Лади, да не го уплаша.

— Не, за да можем да го направим, ето защо, затова и не искаш да го събудиш.

— Ще ти дам, каквото поискаш.

— Не, сега говорим за това, което ще ти дам аз.

Беше груб, тежък, прекалено силен за нея. Можеше да избира между две неща. Да извика Лади на помощ. Но искаше ли той да я види така, с разкъсана нощница, притисната безпомощно към леглото? Другата възможност беше да остави Шей да изпълни, каквото беше замислил.

Избра второто.

 

 

На другата сутрин изпра спалното бельо, изгори нощницата и разтвори широко прозорците на стаята.

— Шей се е качвал горе снощи — заяви на закуска Лади.

— Защо мислиш така?

— Статуята е на стълбищната площадка — обясни доволен юношата.

— Вярно, че я донесе — съгласи се сестра му.

Чувстваше се като бита, всичко я болеше. Щеше да помоли Шей да си тръгне. Лади щеше да я обсипе с въпроси, трябваше да измисли някаква правдоподобна история за него и за съседите. Тогава я задуши гняв. Защо трябваше тя, Роуз, която нямаше абсолютно никаква вина, да измисля извинения и обяснения? Не беше чувала за нещо по-несправедливо.

Приготви сандвичи на брат си и той тръгна за училище, за да изпълнява разни поръчки на учителите, както вече знаеше. Тя събра яйцата и нахрани кокошките. През цялото време вятърът развяваше чаршафите и калъфките, одеялото беше метнато на плета.

Шей винаги закусваше хляб, масло и чай в своята стая. След като чуеше звъна на камбаните за обедната молитва, долитащ от града, той си измиваше ръцете и лицето на помпата в двора и влизаше да се нахрани в къщата. Нямаше месо всеки ден, понякога Роуз сервираше само супа. Но винаги имаше голяма купа с варени картофи и кана вода. После Шей отнасяше чинията и приборите си на мивката и ги измиваше.

Цялата процедура беше доста безрадостна. Понякога Роуз четеше по време на обяда; Шей не беше от приказливите.

Днес не приготви обяд. Когато се появеше той, щеше да му каже да си върви. Но камбаните биха, а Шей не се появи. Знаеше, че е тук. Беше го чула, когато кравите се прибраха, за да бъдат издоени, после видя пълните гюмове, които чакаха да бъдат откарани, както всеки ден, в мандрата.

Изпадна в паника. Може би се готвеше да я нападне отново? Може би беше приел като насърчение факта, че не го беше изгонила още сутринта.

В два часа Роуз вече не можеше да си намери място. Никога не се бе случвало Шей да не се появи за обяда. Дали не я чакаше скрит някъде, за да я награби отново? Е, ако посмееше, този път щеше да се защитава. Пред кухненската врата беше подпрян прът с няколко закривени гвоздея. Използваха го, за да свалят клонки от сламения покрив. Внесе го вътре и седна пред кухненската маса, като се опитваше да планира следващата си стъпка.

Той отвори вратата и влезе. Тя посегна към пръта, но той го ритна настрани. Беше пребледнял, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу.

— Не трябваше да правя това, снощното — рече той. Младата жена седеше и трепереше. — Бях много пиян. Не съм свикнал на силен алкохол. Той е причината да постъпя така.

Роуз трескаво търсеше думите, с които да му съобщи решението си, без да го предизвика отново. Но откри, че не може да издаде звук. Бяха свикнали да мълчат. Беше прекарала часове, дни и седмици в тази кухня с Шей Нийл, без да разменят и дума, но днес беше по-различно.

— Иска ми се снощи да не се беше случило — каза най-сетне той.

— Аз също. Но тъй като се случи…

Сега вече можеше да го изрече, да го прогони от дома си.

— Но тъй като се случи — повтори той, — не мисля, че трябва да влизам и да се храня в къщата. Отсега нататък ще си приготвям сам яденето в моята стая.

Господи, нима той смяташе да остане? Този човек май наистина беше луд.

Роуз заговори тихо и без да бърза.

— Не, Шей, не мисля, че това е достатъчно. Наистина смятам, че е най-добре да си тръгнеш. Няма да ни е лесно да забравим за случилото се. Ще трябва да започнеш работа другаде.

Той я погледна невярващо.

— Не мога да си тръгна.

— Ще си намериш друго място.

— Не мога да си тръгна, обичам те.

— Не говори глупости. — Сега вече беше ядосана и дори още по-уплашена. — Как може да ме обичаш? Това, което направи, няма нищо общо с любовта.

— Казах ти, че е заради алкохола, но аз наистина те обичам.

— Ще трябва да си вървиш, Шей.

— Не мога да те оставя. Какво ще стане с теб и Лади, ако си тръгна?

Обърна се и излезе от кухнята.

 

 

— Защо Шей не дойде за вечеря? — попита Лади в събота.

— Казва, че предпочита да се храни сам; той е много мълчалив и особен човек — обясни Роуз.

Не беше говорила с Шей оттогава. Той си вършеше работата както винаги досега. Оградата около зеленчуковата градина беше оправена. Беше поставил ново резе на кухненската врата, което Роуз дърпаше нощем отвътре.

 

 

Трипър, старото коли, умираше.

Лади се разстрои, стоеше до кучето, галеше го по главата и се опитваше да му дава да пие вода с лъжица. Понякога плачеше и се молеше:

— Оздравявай, Трипър. Не мога да те слушам как дишаш.

— Роуз?

Младата жена подскочи — Шей я заговаряше за първи път от седмици.

— Какво?

— Мисля, че е по-добре да изведа Трипър на полето и да го прострелям в главата. Какво мислиш?

Двамата се вгледаха в хриптящото куче.

— Не можем да го направим, без да кажем на Лади.

— Значи тогава да го попитам?

— Да.

Същата вечер Лади изкопа гроб за Трипър и те го отнесоха на полето. Шей приближи оръжието до главата на животното. Всичко свърши за секунди. Лади направи дървен кръст и тримата постояха безмълвно край малката могила. После Шей се прибра в стаята си.

— Много си мълчалива, Роуз — рече брат й. — Мисля, че ти обичаше Трипър не по-малко от мен.

— О, разбира се, че го обичах.

Младата жена обаче беше мълчалива, защото месечният й цикъл закъсняваше. Нещо, което не й се беше случвало досега.

 

 

През седмицата, която последва, тревогата на Лади нарастваше все повече и повече. Нещо с Роуз определено не беше наред. И причината със сигурност не беше само в смъртта на Трипър.

В Ирландия през петдесетте години за жена в нейното положение имаше само три пътя. Да роди детето и да продължи да живее във фермата опозорена, докато цялата енория клюкарства по неин адрес. Да продаде фермата и да отиде с Лади някъде другаде, където никой не ги познава. Или да заведе Шей Нийл при свещеника и да се омъжи за него.

Но нито една от тези възможности не й допадаше. Непоносимо й беше да мисли за променения си статус след всички тези години, да бъде неомъжена майка на дете, непризнато от баща си. Това означаваше край на малкото й удоволствия в живота — посещения в града, чаша кафе в хотела след църковната служба. Всички щяха да я одумват и да поклащат глави, щом я видят. Лади щеше да е объркан.

Можеше ли да продаде фермата? В известен смисъл тя принадлежеше и на другите четири сестри. Не искаше да си представя какво щяха да си помислят, като разберат, че е взела парите от продажбата и се е преселила в Дъблин с Лади и незаконното си дете.

Омъжи се за Шей Нийл.

Лади беше безкрайно щастлив.

— Бебето „вуйчо“ ли ще ме нарича? — поиска да знае той.

— Както ти харесва — отговори сестра му.

Вкъщи почти нищо не се промени, освен че сега Шей спеше в стаята на Роуз. Тя самата ходеше по-рядко в града. Може би е уморена, мислеше си Лади.

И пишеше по-рядко на сестрите си, макар че техните писма зачестиха. Вестта за сватбата ги беше изненадала. И фактът, че нямаше да има сватбена почерпка като тази, която Роуз беше организирала за тях. Дойдоха да я видят и се ръкуваха несръчно с Шей.

 

 

А после се роди бебето. Лади му стана кръстник, а мисис Нолан от хотела — кръстница. Нарекоха го Огъстъс, но го наричаха Гъс. Усмивката се върна на лицето на Роуз, когато пое сина си. Лади обикна момченцето и никога не му омръзваше да го забавлява. Раждането не промени Шей — той си остана мълчалив както винаги.

Лади започна работа в хотела. Мисис Нолан не можеше да го нахвали; казваше, че не е имала толкова добър помощник. Малкият Гъс се учеше да ходи и се клатушкаше подир кокошките в двора, а Роуз стоеше на вратата и му се възхищаваше. Шей Нийл беше мрачен както винаги. Понякога нощем Роуз се взираше в него. Той лежеше в мрака с отворени очи. За какво мислеше? Беше ли щастлив от брака им?

Сексуалните им отношения бяха рядкост. В началото тя не беше съгласна заради бременността си. А след раждането на Гъс заяви:

— Ние сме мъж и жена, да забравим миналото и да водим нормален съпружески живот.

— Точно така — отговори без особен ентусиазъм той.

Роуз откри с изненада, че той не я отвращава или плаши.

Сексуалните им отношения не пробудиха в нея спомени за нощта на изнасилването. Нещо повече, това като че ли бяха единствените мигове на близост помежду им. Той беше сложна и вглъбена личност. Разговорите с него не бяха лесни, независимо от темата.

Вкъщи не държаха алкохол, освен половин бутилка уиски на горната полица в кухнята за спешни случаи. Никога не споменаваха за пиянството му през онази нощ. Роуз се стараеше да го прогони по-далеч от съзнанието си. Дори не си позволяваше да мисли, че именно онази нощ беше довела до раждането на Гъс, детето, дарило я с толкова щастие. Затова изобщо не беше подготвена, когато една вечер Шей се прибра пиян и настроен за скандал. Блуден от критиките й, той извади колана от панталоните си и започна да я бие. Побоят като че ли го възбуди и той я насили по същия начин. Всички спомени я заляха като порой, отново изживя отвращението и ужаса. И макар че беше свикнала с тялото му и го приемаше благосклонно, това преживяване нямаше нищо общо. Остана да лежи, цялата в синини и с разцепена устна.

— Сега вече не можеш да дойдеш при мен и като властна господарка да ми кажеш да си събирам багажа. Не и този път. Не и сега, когато сме женени — заяви той.

И се обърна с гръб към нея в леглото.

 

 

— Какво е станало с теб, Роуз? — попита притеснен Лади.

— Паднах от леглото полузаспала и си ударих главата в нощната масичка.

— Да извикам ли лекар?

Лади никога досега не беше виждал такива синини.

— Не, Лади, всичко е наред — излъга тя и така се присъедини към хилядите жени, които приемаха насилието, тъй като беше по-лесно, отколкото да му се опълчат.

 

 

Роуз се надяваше да има още едно дете, сестричка на Гъс, но така и не се случи. Колко странно, че едно изнасилване доведе до забременяване, докато дългите месеци на т.нар. „нормален съпружески живот“ не успяха да направят същото.

 

 

Мисис Нолан от хотела сподели с доктор Кени, че Роуз започва да се удря прекалено често.

— Знам, видях я.

— Казва, че станала много непохватна, но… не знам.

— И аз не знам, мисис Нолан, но какво мога да направя?

Беше живял достатъчно дълго, за да забележи, че доста жени ставаха непохватни и започваха да падат често. А най-странното беше, че това се случваше винаги след панаир или пазарен ден. Ако зависеше от доктор Кени, продажбата на алкохол на панаирите щеше да бъде забранена. Но кой щеше да послуша един стар провинциален лекар?

 

 

Лади харесваше момичетата, но не знаеше как да се държи с тях. Каза на сестра си, че иска да бъде с пригладени коси и обувки с остри носове, тъй като повече щели да го харесват. Тя му купи обувки и се опита да заглади косите му с брилянтин.

— Мислиш ли, че ще се оженя някога, Роуз? — попита я той една вечер.

Шей беше в друг град, за да купува добитък. Гъс спеше, тъй като на следващия ден тръгваше на училище. Край огъня седяха само Роуз и Лади.

— Не знам, Лади. Аз самата не очаквах да се омъжа, но помниш ли онази ясновидка, при която ходихме преди години; тя ми каза, че ще се омъжа до една година и точно така и стана. За теб каза, че ще работиш сред хора и ето че сега работиш в хотел. И че ще пътуваш отвъд морето и ще бъдеш добър в спорта, така че това е, което те очаква.

 

 

Този път това се случи съвсем неочаквано. Нямаше панаир, но той беше толкова пиян, че не беше способен дори да фокусира погледа си.

— Не ме гледай така — започна той.

— Изобщо не те гледам.

— Да, гледаш ме и още как.

— Купи ли юници?

— Ей сега ще ти дам едни юници — отвърна Шей и извади колана си.

— Не, Шей, не. Ние просто си говорим. Не съм казала нито една дума против теб.

Тази вечер тя изкрещя, така че брат й и синът й да разберат какво става.

Викът й като че ли го възбуди още повече.

— Ти си мръсница — заяви той. — Закоравяла мръсница. Това никога не ти стига и точно там ти беше проблемът още преди да се омъжиш. Отвратителна си.

Вдигна колана и го стовари първо върху раменете й, след това — върху главата. В този момент панталоните му се свлякоха на пода и той дръпна нощницата й с всичка сила и я разкъса. Роуз тръгна към стола с намерението да го вземе и да се защити, но той стигна пръв, вдигна го, счупи го в края на леглото и се запъти към нея, като държеше парчето дърво във въздуха.

— Недей, Шей, в името на Бога, недей. — Не я интересуваше кой ще чуе. На прага видя уплашеното личице на Гъс и застаналия зад него Лади. Събудени от виковете й, и двамата стояха като препарирани. Преди да осъзнае какво прави, Роуз извика: — Помощ, Лади, помогни ми!

И в същия момент видя как Лади дръпна назад Шей и обви врата му с огромната си ръка. Гъс завика от ужас. Роуз се уви в разкъсаната си нощница и без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от челото й, изтича към сина си и го взе на ръце.

— Той не е на себе си — обърна се тя към брат си. — Не знае какво прави, ще трябва да го заключим някъде.

— Татко — пищеше Гъс.

Шей се отскубна от хватката на своя шурей и се насочи към нея и детето. Все още държеше крака на счупения стол.

— Лади, за бога!

Шей спря и погледна към Лади; младежът беше по пижама, изплашен и несигурен какво да прави, лицето му беше потно и зачервено.

— Е, лейди Роуз, наистина си имаш прекрасен защитник. Бавноразвиващият се на града по пижама, чудесна гледка, а? Градският идиот, който трябва да се погрижи за кака си. — Пияният мъж местеше поглед от единия към другия и дразнеше Лади. — Хайде, момко, удари ме. Удари ме, Лади, дебеланко такъв.

Назъбеният крак на стола беше наистина страховито оръжие.

— Удари го, Лади — извика Роуз и големият юмрук на брат й се стовари върху челюстта на Шей.

Шей падна на пода с широко отворени очи. Роуз остави внимателно сина си на земята, детето беше спряло да плаче. Мълчанието се проточи като че ли цяла вечност.

— Мисля, че е мъртъв — каза Лади.

— Ти направи, каквото трябваше, Лади.

Младежът я погледна невярващо. Мислеше, че е направил нещо ужасно. Беше ударил Шей прекалено силно, беше го убил. Роуз често му беше казвала:

— Ти не си знаеш силата, Лади, бъди по-внимателен.

Но този път не го смъмри. Не му се вярваше, че всичко това е истина. Извърна се, за да не вижда отворените очи на мъртвия.

— Слушай, Лади — заговори бавно сестра му. — Искам да се облечеш, да се качиш на велосипеда и да отидеш в града, за да кажеш на доктор Кени, че бедният Шей е паднал и си е ударил главата в пода, а той да каже на отец Махър… после те ще те докарат дотук.

— А да кажа ли…

— Ще кажеш, че си чул силни викове, че Шей е паднал и аз съм те помолила да извикаш лекаря.

— Но той няма ли… искам да кажа, доктор Кени няма ли да успее да…

— Доктор Кени ще направи каквото може и после ще затвори очите на бедния Шей. Сега нали ще се облечеш и ще тръгнеш?

— А ти, Роуз?

— И аз, и Гъс сме добре.

— Аз съм добре — обяви Гъс, все така с длан върху устата, стиснал здраво ръката на майка си.

Лади въртеше като луд педалите на велосипеда в мрака, светлината на фара му подскачаше нагоре-надолу сред плашещите сенки по пътя. Доктор Кени и отец Махър закрепиха велосипеда върху покрива на автомобила и потеглиха. Завариха Роуз напълно спокойна. Беше облякла спретната тъмна жилетка и пола и бяла блуза, беше сресала косата си върху челото така, че да скрие раната. Огънят гореше весело, беше изгорила счупения стол.

Беше приготвила чайник с вряла вода за чая и свещи за последното причастие. Свещеникът каза молитвите, Роуз, Лади и Гъс се включваха в тях на подходящите места. Смъртният акт беше написан. Смъртта се дължеше на натравяне с алкохол и удар при падане.

На сутринта пристигнаха жените, които щяха да се погрижат за тялото. Съболезнованията бяха формални. И лекарят, и свещеникът знаеха, че този брак беше лишен от любов и беше сключен само защото стопанката бе забременяла от наемния работник във фермата. Всеизвестно беше също така, че пиенето не понасяше на Шей Нийл.

Доктор Кени нямаше да прави предположения за падането на Шей, нито да обсъжда прясната рана на лицето й. Докато свещеникът вършеше обичайните ритуали, лекарят отвори черната си чанта, прегледа набързо раната и й сложи антисептично лекарство.

— Ще се оправиш, Роуз — рече той.

И тя разбра, че нямаше предвид пострадалото й чело, а нещо съвсем друго.

След погребението Роуз покани цялото си семейство във фермата; всички насядаха в кухнята да хапнат. Малцината роднини на Шей, присъствали на погребението, не бяха поканени.

Роуз възнамеряваше да им направи предложение. Тя самата предпочиташе да продаде фермата и тримата с Гъс и Лади да се преселят в Дъблин. Вече беше обсъдила намерението си с един брокер на недвижимо имущество и той й каза какво биха могли да получат за фермата. Искаше да разбере дали някоя от сестрите й ще е против продажбата. Никоя от тях не желаеше да живее тук и те приеха с ентусиазъм.

След това ги попита дали биха искали да вземат нещо за спомен.

— Сега ли?

Всички бяха изненадани от бързината, с която се развиваха нещата.

— Да, днес.

Смяташе да обяви къщата за продан още на следващия ден.

 

 

Записаха Гъс в близкото училище, а Лади, въоръжен с великолепни препоръки от мисис Нолан, постъпи на работа като портиер в малък хотел. Скоро започнаха да гледат на него като на член на семейството и го поканиха да живее там. Този вариант устройваше всички. Годините се точеха мирно и тихо.

Роуз започна работа като медицинска сестра. Гъс се справяше добре в училище и се записа на курс по хотелиерство. На четирийсет и няколко години Роуз все още беше представителна жена и имаше възможност да се омъжи отново. Вдовецът на една от нейните пациентки я заглеждаше с интерес, но тя беше непреклонна. Един брак, лишен от любов, й беше предостатъчен. Този път щеше да се омъжи само по любов. Не мислеше, че й липсва обич — повечето хора не можеха да се похвалят дори с подобие на това, което я свързваше с Гъс и Лади.

Гъс отделяше по цели нощи, за да изучи хотелиерството. Лади го водеше на футболни и боксови мачове. Не беше забравил думите на ясновидката.

— Може би е имала предвид, че ще се интересувам от спорт — обясни той на своя племенник. — Може би не е искала да каже, че ще бъда добър в спорта.

Никой от тримата не споменаваше нощта на злополуката. Понякога Роуз се питаше какво ли си спомня синът й. Тогава той беше на шест години, достатъчно голям, за да осъзнае случилото се. Като дете не го бяха измъчвали кошмари, а по-късно говореше за баща си, без да се чувства странно, а това вече значеше нещо. Повечето момчета със сигурност щяха да искат да знаят повече.

Гъс вероятно знаеше достатъчно.

 

 

Хотелът, където работеше Лади, беше собственост на възрастна двойка. Те споделиха с него, че скоро възнамеряват да се оттеглят и тази новина силно го развълнува. Това беше неговият дом вече от години. Вестта съвпадна с друго важно събитие: Гъс срещна момичето на своите мечти. Маги беше весела и находчива и имаше квалификация за главен готвач. Според Роуз тя беше идеална за сина й, със сигурност щеше да го подкрепя във всичко.

— Винаги съм мислила, че ще ревнувам, когато Гъс си намери подходящо момиче, но не стана нищо подобно. Напротив: безкрайно съм щастлива.

— А аз пък винаги съм мислила, че ще ми се падне някое страшилище за свекърва, а ми се падна ти — отговори й Маги.

Всичко, от което се нуждаеха сега, беше да работят заедно в някой хотел. Или дори да купят нещо западнало и да го вдигнат на крака.

— Не можеш ли да купиш моя хотел? — предложи Лади.

Разбира се, не можеха да си го позволят.

— Ако ми дадете стая в него, където да живея, ще ви дам парите — обяви Роуз.

По какъв по-добър начин да оползотвори спестяванията си от продажбата на дъблинския апартамент? Щеше да осигури дом за Лади и Гъс и да даде възможност на младата двойка да започне желания бизнес. Там щеше да легне, когато предсказаната й болест я повалеше. Знаеше, че е грешно да вярва на гадателки, но целият онзи ден беше все така жив в главата й.

Все пак това именно беше денят, в който Шей я изнасили.

В началото не беше лесно да задвижат бизнеса. Прекарваха голяма част от времето си в сметки, Лади разбираше, че работата не върви добре.

— Мога да нося повече въглища на горните етажи — предложи той в желанието си да помогне.

— Няма да има особена полза, Лади, след като няма за кого да палим огън.

Маги беше безкрайно мила с вуйчото на своя съпруг. Винаги успяваше да го накара да се чувства значим.

— Какво ще кажеш да излезем на улицата, Роуз, с поднос сандвичи и името на хотела, изписано върху него, а ти ще раздаваш листовки.

— Не, Лади. Това е хотелът на Гъс и Маги. На тях ще им дойдат нужните идеи, ще измислят какво да правим.

В крайна сметка стана точно така.

Младата двойка работеше денонощно. Създаде си вярна клиентела. Привличаха посетители от северната част на страната, вестта се предаваше от уста на уста. А когато се появеше чужденец, Маги му подаваше картичка, на която пишеше: „Имаме приятели, които говорят френски, немски, италиански“. И наистина познаваха един немец — книговезец, французин, който преподаваше в училище за момчета, и италианец, собственик на закусвалня, където се предлагаше превъзходен чипс. При нужда се свързваха с тях, за да им служат като преводачи.

На Гъс и Маги им се родиха две деца, момиченца. Роуз беше една от най-щастливите жени в Ирландия. Сутрин, когато времето беше слънчево, водеше внучките си в градинката „Сейнт Стивън“.

Един от гостите на хотела попита Лади дали наблизо има зала за снукър^[1] и Лади, винаги готов да услужи, откри набързо каквото трябваше.

— Ще направиш ли една игра с мен? — предложи мъжът, самотен бизнесмен от Бирмингам.

— Страхувам се, че не мога да играя, сър — отговори почти извинително Лади.

— Ще ти покажа.

И тогава предсказанието на ясновидката се сбъдна. Лади имаше талант за тази игра. Човекът от Бирмингам не можеше да повярва. Лади научи веднага реда: жълто, зелено, кафяво, синьо, розово, черно. Вкарваше топките с лекота и стил. Хората се събраха, за да го гледат.

Лади беше спортсмен, точно както беше казала гадателката. Той никога не залагаше пари. Другите се обзалагаха за него, а той печелеше състезания и накрая публикуваха снимката му във вестника. Поканиха го да се присъедини към един клуб. Беше се превърнал в местна знаменитост.

Роуз го наблюдаваше с радост. Вече не се налагаше да моли сина си да се грижи за вуйчо си, когато тя си отиде. Знаеше, че няма да е необходимо. Лади щеше да живее с Гъс и Маги до края на живота си. Роуз записваше в една тетрадка победите му и след това заедно ги четяха.

— Дали Шей щеше да се гордее с мен, как мислиш? — попита я една вечер Лади.

Въпросът му я стресна. Отговори внимателно:

— Мисля, че щеше да е доволен. Но, както знаеш, много трудно беше да се предвиди нещо за него. Говореше малко, нямаше как да разберем какви мисли се въртят в главата му.

— Защо се омъжи за него, Роуз?

— За да създам дом за всички ни — отвърна простичко тя.

Обяснението очевидно го задоволи. Той самият никога не беше мислил за женитба или за жени, поне доколкото знаеше Роуз. Сигурно имаше сексуални желания и нужди като всеки мъж, но никога не ги беше показвал. А сега снукърът изглеждаше напълно подходящ заместител. Затова, когато разбра, че трябва да й бъде направена хистеректомия, а след това, че хистеректомията не беше решила проблема, Роуз нямаше вече никакви притеснения за бъдещето.

Лекарят не беше свикнал хората да приемат така спокойно тежките диагнози.

— Ще се погрижим болката да бъде възможно най-малка — обеща той.

— Бих искала да отида в приют — помоли го тя.

— Но вие имате семейство, те ще се погрижат за вас — отвърна лекарят.

— Така е, но те са толкова заети. Предпочитам да не бъда при тях, тъй като ще ми отделят много време. Моля ви, докторе, няма да създавам проблеми в приюта, ще помагам, с каквото мога.

Гъс и Маги не успяха да скрият от нея сполетялата ги катастрофа. Бяха се застраховали и инвестирали в компания, която банкрутира. Щяха да изгубят хотела. Надяваха се да го запазят в тайна от нея, може би тя щеше да умре, без да разбере. И без това вече беше прекалено слаба, за да я водят в хотела, както правеха през първите месеци, за да обядва в неделя с внучките си. Единственото, което можеха да направят сега, беше да й спестят истината.

Но не успяха.

— Трябва да ми кажете какво има — обърна се тя към Гъс и Маги. — Нямате право да напуснете тази стая, преди да ми кажете какво става. Остават ми още няколко седмици живот, няма да позволите да ги прекарам в непрестанни терзания и да си въобразявам, че нещата са по-лоши, отколкото са в действителност.

— Кое е най-лошото, което би могла да си помислиш? — попита я Маги.

— Че нещо не е наред с някое от децата? — Двамата поклатиха глава. — Или с някой от вас? Или с Лади? Някаква болест? — Отново й отговориха с „не“. — Е, в такъв случай можем да посрещнем всичко останало.

На отслабналото й лице се появи усмивка. Разказаха й цялата история. Как вестниците писали за нея. Как Хари Кейн обявил по телевизията, че никой няма да си изгуби вложенията, че банките ще ги спасят, но те все още се страхували.

От очите на Роуз се стичаха сълзи. Циганката Ела не й беше казала за това премеждие. Проклинаше Хари Кейн и всички свързани с него за тяхната ненаситност и задето бяха ограбили така безсъвестно хората. Никога не я бяха виждали толкова ядосана.

— Знаех си, че не бива да ти казваме — промълви загрижено Гъс.

— Разбира се, че трябваше да ми кажете. И се закълнете, че ще ми казвате всичко отсега нататък.

— Мамо, ако все пак всичко се провали и се наложи да си търсим друга работа, искам да знаеш, че ще вземем Лади с нас.

— Разбира се, че го знае — смъмри го Маги.

— А той знае ли? — попита ги тя.

— Разбира до някакво свое ниво — отговори й Маги.

И внезапно с безкрайно облекчение Роуз осъзна, че каквото и да се случеше след нейната смърт, Лади щеше да живее сред добронамерени хора.

Умря спокойна.

 

 

Така и не разбра, че някоя си мис Кейси се отби в хотела, за да им обясни каква значителна сума трябваше да инвестират сега, за да компенсират спасяването на хотела. Тя отбеляза, че при подобни обстоятелства, когато дадена компания с ограничена отговорност се провали, не изплаща компенсации на своите инвеститори. Мистър Кейн обаче беше платил парите на семейство Нийл от собствените си средства и сега, в новото си начинание, беше подкрепян от спасените от него хора. Цялата работа е „поверителна“, както се изрази мис Кейси. Документацията изглеждаше впечатляваща, но се изискваше да не се вписва в счетоводните книги по обичайния начин, тъй като беше нещо като джентълменско споразумение.

Гъс знаеше, че ако беше жива, майка му щеше да се възпротиви. Затова се тревожеше, че се съгласява да играе по тяхната свирка. Не казаха нищо на Лади. Просто правеха икономии. Не можаха да купят нов бойлер, когато имаха нужда, не смениха мокета във фоайето с нов.

Един италиански бизнесмен отседна в хотела със своята съпруга и двамата си синове. Мъжът беше зает по цял ден, а в това време съпругата му обикаляше магазините. Синовете им, и двамата тийнейджъри, се отегчаваха. Лади им предложи да ги заведе да играят снукър. Не в някоя зала, където пушеха и играеха хазарт, а в клуба, където обстановката беше напълно подходяща за тях. И той преобрази напълно почивката им.

От Паоло получи списък с думи: tavola da biliardo, sala da biliardo, stecca da biliardo… Момчетата на свой ред научаваха съответните думи на английски: билярдна маса, щека…

Семейството беше богато. Живееха в Рим, това беше всичко, което Лади успя да разбере от тях. Преди да си тръгнат, си направиха снимка с него пред хотела. После се качиха в едно такси и потеглиха към летището. След като таксито замина, Лади забеляза дебела пачка банкноти, изпаднала от чантата им. Вдигна поглед, но таксито беше изчезнало. Никога нямаше да разберат къде са изтървали парите. Те бяха богати, тази загуба нямаше да им се отрази. Жената харчеше по цяло състояние на „Графтън стрийт“. За разлика от Гъс и Маги, които имаха огромна нужда от много неща. Лади въздъхна и взе автобуса за летището.

Завари ги, като си предаваха багажа, събран в прекрасни куфари от мека кожа. За момент се разколеба отново, но веднага побърза да им предаде банкнотите, преди да е променил решението си.

И четиримата италианци го прегърнаха подред. И заобясняваха гръмко колко великодушни и прекрасни са ирландците. Никога в живота си не бяха виждали толкова добри хора. Извадиха няколко от банкнотите в пачката и ги пъхнаха в джоба на Лади.

— Puo venire alla casa. La casa a Roma — заявиха те.

— Канят те на гости у тях в Рим — преведоха му от опашката.

— Знам — отвърна Лади, а очите му блестяха. — И нещо повече — ще отида. Преди години ми предсказаха, че ще пътувам в чужбина, отвъд морето.

Гъс и Маги разговаряха за необичайната случка.

— Може би ще я забрави след няколко дена — рече Гъс.

— Защо просто не са му дали бакшиша, без да го канят? — чудеше се Маги.

 

 

— Ще ми трябва паспорт — обяви на другия ден Лади.

— Не е ли по-добре първо да научиш италиански? — подхвърли Маги.

Ако успееха да отвлекат мислите му за известно време, може би щяха да убедят Лади, че пътуването до Рим е само мечта.

В клуба по снукър той започна да разпитва познатите си дали са чували за курс по италиански. Един познат шофьор, Джими Съливан, го осведоми, че при тях живеела една чудесна жена, Синьора, която започвала курс по италиански в училище „Маунтинвю“.

Лади отиде и се записа.

 

 

Очевидно Маги и Гъс се бяха излъгали относно курса. На Лади той му допадна извънредно. Учеше думите и фразите с такова старание, сякаш животът му зависеше от тях. Когато в хотела отседнеше италианец, той го посрещаше гордо с mi chiamo Lorenzo, сякаш би трябвало да очакват портиерът на този малък ирландски хотел да се нарича така. Седмиците минаваха и често вечер, когато валеше, до вратата го докарваше едно елегантно беемве.

— Покани приятелката си, Лади.

Маги се беше вглеждала вече многократно в мрака, но успя да различи единствено профила на някаква красива жена зад волана.

— А, не, Констанца трябва да се връща. Има доста път до вкъщи.

Как беше успяла тази абсурдна учителка да хипнотизира целия клас да играе на нейните игрички? Беше като в приказката за прекрасния кавалджия, събрал цялото село около себе със своята свирня. Лади не отиде на едно състезание по снукър, където със сигурност щеше да победи, за да не пропусне часа си по италиански. Тази седмица вземаха частите на тялото и двамата с Франческа трябваше да показват пред класа гърлата си, лактите и глезените.

Гъс и Маги се спогледаха смаяни. Решиха, че цялото това преживяване е благотворно за него. Всичко останало беше толкова мрачно. Вече беше наложително да постегнат хотела, но не можеха да си го позволят. Бяха казали на Лади, че положението е трудно, но той като че ли не осъзна напълно думите им, но поне беше щастлив в момента.

 

 

На Лади му беше трудно да запомни всички нови думи. Братята от манастира като че ли не изискваха от него да учи чак толкова, но тук от него очакваха да се движи в крак с останалите.

Понякога той заставаше край дворната стена на училището и повтаряше думите. Опитваше се да запомни къде се поставя ударението. Dov’e il dolore се изговаряше въпросително. Така щеше да попита лекарят, ако се озовеше в болницата.

Мистър О’Брайън, директорът на училището, се приближи и седна до него.

— Как си? — попита той.

— Bene, benissimo.

Синьора им беше казала да отговарят на италиански.

— Страхотно… Харесва ли ти курсът? Как ти беше името?

— Mi chiamo Lorenzo.

— Е, Лоренцо, заслужава ли си парите?

— Не съм сигурен колко струва, синьор. Плати го съпругата на моя племенник.

Тони О’Брайън се взря в едрия бавноразвиващ се мъж и усети, че в гърлото му се образува буца. Ейдан Дън имаше право да се бори така упорито за вечерния курс. Той вървеше великолепно, надминавайки и най-смелите му мечти. Бяха се записали всякакви хора. Например съпругата на Хари Кейн, представи си, и гангстери като онзи младеж с ниското чело.

Беше разказал впечатленията си на Граня, но тя продължаваше да мисли, че той просто се държи покровителствено към баща й. Може би трябваше да научи нещо конкретно, за да й докаже, че наистина се интересува.

— Какво ще правите днес, Лоренцо?

— Ами, тази седмица ще изучаваме частите на тялото, в случай че се разболеем или преживеем злополука в Италия. Първото, което ще попита лекарят, когато те вкарат с количката, е: „Dov’e il dolore?“. Знаеш ли какво означава?

— Не, не знам. Аз не съм в курса. Значи лекарят ще попита: „Dov’e il dolore?“.

— Означава „къде е болката“.

— „Dov’e“ е „къде“, нали така?

— Да, трябва да е така, тъй като се казва: „Dov’е il banco“, „Dov’e I’albergo“. Значи си прав. „Dov’e“ означава „къде е“.

Лади изглеждаше доволен, сякаш досега не беше направил логическата връзка.

— Женен ли си, Лоренцо?

— Не, синьор, от това нямаше да излезе нищо. Сестра ми казваше, че трябва да се съсредоточа върху снукъра.

— Е, въпросът не е непременно или едното, или другото. Можеш да имаш и двете.

— Когато си умен и управляваш училище, като теб например. Но аз не бих могъл да върша прекалено много неща едновременно.

— Аз също не мога, Лоренцо.

— И ти ли не си женен в такъв случай? Мислех, че имаш големи деца?

— Не, не съм женен.

— Може би учителството е професия, в която хората не се женят. Мистър Дън от курса също не е женен.

— Така ли?

Тони О’Брайън наостри уши.

— Не е женен, но мисля, че се харесват със Синьора!

Лади се огледа да не би някой да го чуе. Прекалено дръзко беше да изрича подобно нещо на глас.

— Не съм сигурен, че ситуацията наистина е такава.

Тони О’Брайън беше силно учуден.

— Всички мислим, че е така. С Франческа, Гулиелмо и Бартоломео говорихме… Те двамата се смеят много и се прибират заедно след курса.

— Е, няма нищо лошо — отвърна Тони О’Брайън.

— Би било много хубаво за тях, нали?

На Лади му харесваше всички да са доволни.

— Би било много интересно — съгласи се директорът.

Искаше да открие някаква информация за Граня, но не беше очаквал подобно поведение от Ейдан Дън. Ако казаното беше вярно, значи нещата се развиваха в тяхна полза. Ейдан нямаше да бъде прекалено критичен, ако той самият беше въвлечен в нещо по-необичайно, меко казано. Нямаше как да проповядва и претендира за висок морал. Все пак Тони О’Брайън беше ерген, ухажващ неомъжена жена, докато връзката Ейдан-Синьора…

Но все още не можеше да говори пред Граня. Бяха се срещнали, разговорът вървеше мудно. И двамата се стараеха да бъдат любезни.

— Ще останеш ли през нощта? — беше я попитал той.

— Да, но не искам да се любим.

Както винаги тя говореше без престорена свенливост или намек за подмолни игрички.

— А в едно легло ли ще спим?

Беше му се сторила толкова млада и объркана. Искаше му се да я прегърне, да я погали, да й каже, че в крайна сметка всичко ще си дойде на мястото. Но не смееше.

— Би трябвало аз да спя на дивана, това е твоят дом.

— Ако те помоля да спиш с мен, ще изглежда, че съм просто някакво животно и се интересувам единствено от тялото ти. Ако не го направя, ще излезе, че не ми пука.

Тя се настани мълчаливо на дивана, а той я зави с одеялото и я целуна по челото. На сутринта й направи костариканско кафе. Тя изглеждаше уморена, с тъмни сенки под очите.

— Не можах да спя — обясни младата жена. — Четох някои от книгите ти. Имаш изумителни неща.

Видя до леглото й „Параграф 22“. Граня нямаше как да е чела Джоузеф Хелър. Може би пропастта помежду им беше прекалено голяма. Колекцията му от традиционен джаз очевидно я беше озадачила. Тя беше още дете.

— Би ми било приятно да дойда пак на вечеря — каза на тръгване тя.

— Кажи ми кога и ще сготвя в твоя чест.

— Тази вечер? Или е прекалено скоро?

— Чудесно, но малко по-късно, тъй като бих искал да хвърля едно око на курса по италиански. И преди да сме започнали да се караме, държа да обясня, че отивам, защото искам; това няма нищо общо с теб или с баща ти.

— Мир — обяви Граня.

Тони О’Брайън приготви предварително всичко. Пилешките гърди киснеха в марината с джинджифил и мед, масата беше подредена. На леглото беше сложил чисти чаршафи, на дивана бе метнато одеяло, за всеки случай.

 

 

Лади, претоварен с все повече нови думи, молеше Гъс и Маги да му помагат.

— Според Синьора точно сега е моментът, в който трябва да бъдем уверени, а не да мънкаме. Ще имаме още един урок за частите на тялото, а аз все ги забравям. Моля ви, изслушайте ме, моля ви.

Те едва имаха с какво да платят надниците на хората, а Лади, със сгърчено от тревога лице, упорито настояваше да изслушат домашното му по италиански.

— Нямаше да се притеснявам, ако съм с Констанца. Но може да се падна с Франческа или Елизабета, затова, моля ви, нека да минем още веднъж думите.

Маги взе листа.

— Откъде да започнем? — попита тя. Но ги прекъснаха. Месарят искаше да разбере дали сметката му ще бъде платена някога. — Нека аз се оправя с него, Гъс.

Гъс взе листа.

— Добре, Лади. Аз лекар ли ще съм или пациент?

— Най-добре е и двете, докато преговоря всичко. Можеш ли да ми казваш думите, както правеше преди?

— Разбира се. И така, аз влизам в лекарския кабинет, нещо с мен не е наред. Ти си лекарят, така че какво ще попиташ?

— Трябва да попитам: „Къде е болката?“ Елизабета ще бъде пациент, аз — лекар.

Гъс не успя да си обясни как съумя да запази спокойствие. Струваше му се, че съкурсниците на Лади участват в някаква странна пантомима. Възрастни хора, а се наричаха с разни смехотворни имена, сочеха към лактите си и окачваха на вратовете си имитации на слушалки.

И точно тази вечер Лади намери да покани Констанца — най-елегантната жена, която бяха виждали някога. От всички вечери в годината Лади беше избрал точно тази, когато след цели три часа над сметките, стана очевидно, че се налага да затворят хотела. Сега трябваше да разменят безсмислени любезности с някаква полупобъркана жена. Но не се стигна до любезности. Тя обясни, че е омъжена за Хари Кейн, името, фигуриращо във всичките им документи. Че мис Кейси е негова любовница. Че без тях никога не би получила информацията и смелостта за това, което щеше да направи.

После им благодари лаконично и извади чековата си книжка.

 

 

— Правилно ли постъпих, като казах на Констанца?

Лади местеше страхливо поглед — никога досега не беше споменавал навън за проблемите им. Опасяваше се, че нямаха особено гостоприемен вид, когато се появи в нейната компания. Но сега, доколкото разбираше, всичко се беше разрешило чудесно.

— Да, Лади, постъпи правилно — отвърна Гъс.

Като че ли сега всички дишаха по-свободно. Гъс и Маги бяха толкова напрегнати преди няколко часа, когато му помагаха да си научи думите.

Трябваше да им каже колко добре се е справил в клас.

— Тази вечер мина чудесно. Знаете колко се страхувах, че няма да се сетя за думите, но си ги спомних, всичките си ги спомних — заяви сияещ Лади.

Маги кимна. Не смееше да му отговори, не знаеше дали може да разчита на гласа си. Очите й блестяха.