Мейв Бинчи
Любов по италиански (1)

Ейдан

Някога и двамата попълваха с удоволствие най-различни въпросници, които Ейдан откриваше в неделните издания на вестниците. „Деликатен съпруг ли сте?“ или „Какво знаете за шоубизнеса?“. Получаваха високи резултати на тестове от рода на: „Подхождате ли си?“ и „Добри приятели ли сте?“.

Но това беше отдавна, още през 1970 година.

Днес, ако видеха подобен въпросник, Нел и Ейдан Дън не се впускаха пламенно да го попълват и да разберат как се класират. Прекалено мъчителни им изглеждаха въпросите: „Колко често се любите?; а) Повече от четири пъти седмично; б) Средно по два пъти седмично; в) Всяка събота вечер; г) По-рядко“. Кой би искал да признае, че го прави значително по-рядко, а после да прочете и мнението на мъдреците, съставили теста? Днес и двамата просто обръщаха следващата страница.

А не се бяха скарали.

Ейдан не беше изневерявал на Нел и смяташе, че тя също му беше вярна. Арогантно ли беше подобно предположение? Тя беше привлекателна жена, мъжете със сигурност я заглеждаха. Той знаеше, че повечето от съпрузите, останали изумени от доказателството, че жените им са имали любовници, са били ненаблюдателни и прекалено самодоволни. Но това не се отнасяше за него самия. Знаеше, че Нел не би правила любов с друг. Познаваше я толкова добре и беше убеден, че е прав. А и къде можеше да срещне друг? А и дори да срещнеше, къде щяха да се любят?

Не, цялата тази идея беше абсурдна.

Вероятно всички се чувстваха по същия начин. Очевидно това бе едно от нещата, свързани с остаряването, за които никой не те предупреждава. Като болките в задната част на краката след дълго ходене или неспособността вече да разбираш поп музиката. Може би течението на живота просто те отнасяше встрани от човека, когото си смятал до вчера за център на света.

Може би повечето мъже пред прага на четирийсет и деветия си рожден ден се чувстваха по същия начин. Светът сигурно беше пълен със съпрузи, които искаха съпругите им да се вълнуват от всичко, да пристъпват пламенно към всичко. Не само към любенето.

Например Нел вече изобщо не го питаше за работата му, не се интересуваше от неговите надежди и мечти, свързани с училището. Някога знаеше имената на учителите и на повечето от учениците му, заедно обсъждаха големите класове и отговорните постове, екскурзиите и пиесите, проектите му за Третия свят.

Сега обаче Нел почти нямаше представа какво става. Когато бе назначена новата министърка на образованието, тя безучастно сви рамене:

— Предполагам, че не може да е по-лоша от предшественика си.

Това бе единственият й коментар. Не знаеше нищо за преходната година, освен че я нарече „ненужен лукс“. Представяш ли си, да се даде на децата толкова свободно време, за да мислят, да обсъждат и… да открият себе си, вместо да се заловят веднага с изпитите.

И Ейдан не я винеше.

Напоследък беше започнал да обяснява нещата прекалено скучно. Можеше да чуе дори ехото от собствения си глас; звучеше отчайващо монотонно и дъщерите му вдигаха очи към тавана, чудейки се защо две млади момичета, съответно на двайсет и една и на деветнайсетгодишна възраст, са длъжни да го слушат.

Стараеше се да не ги отегчава. Знаеше, че учителите бяха свикнали часове наред в училище да говорят пред публика, която да ги слуша, и като се отплеснеха, говореха безкрайно, подхождайки към всяка тема от различни страни, за да са сигурни, че събеседникът им е схванал за какво става дума. Полагаше огромни усилия да намери общ език със своето семейство. Нел обаче никога нямаше какво да разкаже или да обсъди за ресторанта, където работеше като касиерка.

— Ох, Ейдан, за бога, това е просто работа. Седя пред касата и вземам кредитните им карти, чековете или парите им и им връщам рестото и касовата бележка. А в края на работния ден се прибирам вкъщи, в края на седмицата си получавам надницата. И така е с деветдесет процента от хората. При нас няма драми, нито кой знае какви въпроси за обсъждане или борба за власт. Ние сме нормални, това е всичко.

Думите й не бяха обидни, но за Ейдан те прозвучаха като плесница. Очевидно той самият говореше непрестанно за противопоставянията и конфликтите в учителската стая. А очевидно безвъзвратно бяха отминали дните, когато Нел очакваше с нетърпение да научи какво се е случило, като неизменно изказваше подкрепата си към него и обявяваше неговите врагове за свои. Ейдан копнееше за приятелството и солидарността от онези времена.

Може би когато станеше директор, те щяха да се върнат.

Или се заблуждаваше?

Може би и ръководният пост нямаше да предизвика интереса на съпругата и двете му дъщери. Неотдавна бе изпитал странното чувство, че е умрял преди време и че те трите се справят завидно добре без него. Нел ходеше в ресторанта и се връщаше оттам по точно установен график. Посещаваше майка си веднъж седмично и твърдеше, че не е необходимо Ейдан да идва. Майка й казваше, че обича да вижда редовно всичките си деца, за да е спокойна, че са добре.

— И ти добре ли си? — беше я попитал тревожно Ейдан.

— Май забрави, че не си с единайсетокласниците в час по философия за любители — сряза го Нел. — Добре съм, колкото останалите хора, предполагам. Какво ще кажеш, ако приключим разговора дотук?

Но Ейдан, разбира се, не можеше да приключи. Той й обясни, че предметът не е философия за любители, а въведение във философията и не се изучаваше в последната, а в преходната година. Никога нямаше да забрави как го изгледа Нел. Тя понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.

Положението с дъщерите му не беше по-добро.

Граня работеше в банката, но не споделяше нищо за нея. Понякога я виждаше как разговаря с приятелите си и тогава изглеждаше значително по-оживена. Същото беше и с Бриджид.

— Пътническата агенция е наред, татко, стига си разпитвал.

Разбира се, че беше наред, особено като се прибавят безплатните почивки два пъти годишно и дългите обедни почивки.

Граня не желаеше да говори за банковата система и дали е честно, ако насърчаваш хората да вземат заеми, които след това трудно изплащаха. Тя не беше измислила правилата, просто на бюрото й всеки ден поставяха данните на длъжниците и тя обработваше информацията. От просто по-просто.

Бриджид също нямаше мнение по въпроса дали туризмът не продаваше на наивните клиенти напразни обещания и мечти, които всъщност не можеше да осъществи.

— Татко, ако те не искат да ходят на почивка, никой не ги кара насила. Просто да не идват и да не купуват нищо от нас.

Кога се бе случило това… раздалечаване? А беше време, когато дъщерите му, току-що изкъпани, седяха в розовите си нощници на дивана, той им разказваше приказки, а Нел поглеждаше доволно от другия край на стаята. Оттогава бяха преживели безброй хубави мигове заедно. Спомняше си например как им бе помагал да преговарят наученото, когато се подготвяха за изпитите си. Помнеше празненството, когато Граня завърши средното си образование и другото, когато беше приета в банката. И в двата случая обядваха в ресторанта на голям хотел, а сервитьорът им направи снимки. Същото беше и за Бриджид — обяд и снимки. На снимките изглеждаха като напълно щастливо семейство.

Нима всичко е било измамна илюзия?

В известен смисъл очевидно беше точно така, защото сега вече не можеше да седне със съпругата и дъщерите си, с хората, които обичаше най-много на света, и да сподели с тях страха си, че няма да го направят директор. Беше посветил толкова време на училището, беше работил толкова извънредни часове, беше участвал във всичко, свързано с него, но усещаше в мозъка на костите си, че мечтата му нямаше да се осъществи.

Постът беше определен за друг, почти негов връстник. Тони О’Брайън, който не бе оставал никога след работно време, за да подкрепи училищния отбор, не бе вземал участие в преработката на учебния план, в набирането на средства за новия строителен проект. Тони О’Брайън, който открито пушеше из училищните коридори, а там изобщо не трябваше да се пуши, който обядваше в близката кръчма и не криеше, че е изял сандвича си със седемстотин и петдесет грама бира. Беше ерген и често го виждаха подръка с момичета на половината от неговите години и въпреки това беше предложен за директор на училището.

Много неща караха Ейдан да се чувства объркан през последните години, но Тони О’Брайън беше върхът. Той изобщо не би трябвало да фигурира сред кандидатите, никакви стандарти не го допускаха.

Ейдан прокара длани през оредяващите си коси. Тони О’Брайън, разбира се, имаше гъсти кестеняви коси, които падаха в очите му и върху яката. Нима светът беше полудял дотолкова, че да предпочете за директор подобен кандидат?

Много коса е добре, оредяваща коса е зле…

Ейдан се усмихна. Ако можеше да се надсмее над себе си в един от най-тежките пристъпи на параноя, може би нямаше да допусне самосъжалението да го завладее. А и тези дни нямаше с кого другиго да се посмее.

В един от неделните вестници пред очите му попадна въпросник „Напрегнат ли сте?“. Ейдан попълни искрено отговорите. Събра 75 точки; знаеше, че са много. Въпреки това не беше подготвен за рязката и пренебрежителна присъда. Ако сте събрали повече от 70 точки, значи сте в състоянието на здраво стиснат юмрук. Отпуснете се, приятелю, преди да сте експлодирал.

Винаги бяха твърдели, че тези тестове са несериозни. Така говореха и Нел, и Ейдан, когато резултатите им излезеха по-лоши, отколкото се надяваха. Но този път беше сам. И резултатът го разстрои. Усещаше, че е пренапрегнат. Но чак пък здраво стиснат юмрук? Нищо чудно, че щяха да се позамислят, преди да го изберат за директор.

Днешната неделя течеше тягостно и мудно. А някога, когато бяха истинско и щастливо семейство, задължително си правеха летни пикници, а в студеното време ходеха на дълги, здравословни разходки. Ейдан се хвалеше, че те никога нямаше да бъдат като онези дъблинчани, които познаваха единствено района, в който живееха. В онези времена често вземаха влака на юг и той ги изкачваше до Брей Хед, за да хвърлят поглед към простиращата се в подножието съседна провинция Уиклоу, или отиваха на север към крайбрежните села Ръш, Лъск и Скерис; макар и малки, всяко от тях си имаше свой характер. Беше уреждал и еднодневни екскурзии, за да не пораснат дъщерите им, без да знаят нищо за другите кътчета на Ирландия.

Още помнеше как една жена във влака каза на Граня и Бриджид, че са щастливки, защото баща им ги учи на толкова много неща. Те бяха кимнали сериозно в знак на съгласие, а Нел му прошепна в ухото, че дамата явно му е хвърлила око, но нямаше да успее да се добере до него. И Ейдан се почувства най-значимият мъж на Земята.

А сега в неделя усещаше все по-отчетливо, че никой вкъщи не го забелязва. Те никога не бяха спазвали традицията за неделния обяд с печено телешко или пиле и огромни порции картофи и зеленчуци, както правеха повечето семейства. Поради вечните им екскурзии и авантюри неделята беше един съвсем непринуден ден. Сега на Ейдан му се искаше в нея все пак да бе имало нещо точно фиксирано. Той ходеше на неделната служба. Понякога Нел идваше с него, но след нея винаги се срещаше с някоя от своите сестри или приятелки. А сега и магазините бяха отворени, така че имаше къде да се ходи.

Момичетата не посещаваха неделните служби. Безполезно беше да ги убеждава. Отказа се, когато навършиха седемнайсет години. Те се разбуждаха едва към обяд, правеха си сандвичи, гледаха телевизия, разтакаваха се из къщата по пеньоари, миеха си косите, перяха си дрехите, говореха с приятели, канеха приятели на кафе. Държаха се така, сякаш живееха в един апартамент с майка си, в ролята на приятна ексцентрична хазяйка, която трябва да бъде развеселявана. И Граня, и Бриджид не даваха почти никакви пари вкъщи, не бяха купили нито една кутия бисквити или омекотител за пране, но бързо кипваха, ако потърсеха някое от тези неща и не го намереха.

Ейдан се питаше как ли прекарва неделните си дни Тони О’Брайън. Знаеше, че със сигурност не ходи на неделната служба, беше го подчертал достатъчно ясно, когато учениците го попитаха:

— Сър, ходите ли на неделната служба?

— Когато съм в настроение да разговарям с Господ — беше отвърнал Тони О’Брайън.

Много е умен, дори прекалено умен! Не беше отрекъл съществуването на Господ, но пък беше намекнал, че е приятел с него, а приятелите се отбиват на приказка само когато са във форма. Излизаше, че той е вътрешен човек, а Ейдан Дън не е, тъй като не беше приятел на Всемогъщия, а само слуга. Ето едно от досадните и несправедливи неща, които го измъчваха и не му даваха покой.

В неделя Тони О’Брайън вероятно ставаше късно. Той живееше в малко, но удобно жилище, което днес наричаха „градска къща“, но се равняваше на апартамент, тъй като имаше само една голяма стая и кухня на долния етаж и спалня и баня на горния. Входната врата се отваряше направо към улицата. Бяха го виждали как сутрин излиза от къщата, придружен от млади жени. А беше време, когато подобен факт щеше да сложи край на кариерата му — през шейсетте години учителите ги уволняваха за извънбрачни връзки. Не че беше правилно, разбира се. Но все пак да се смята, че един мъж, който не се е свързал истински с жена и парадираше с минаващата през дома му върволица от момичета, може да стане директор, образец за подражание на учениците… това също не беше правилно.

Какво ли правеше сега Тони О’Брайън, в този дъждовен неделен следобед? Може би беше поканен на обяд от техен колега. Ейдан така и не успя да го покани, тъй като те никога не приготвяха обяд, а и Нел щеше да го попита защо им налага човек, срещу когото той самият говореше вече в продължение на пет години. Или пък все още забавляваше дамата, с която беше прекарал последната нощ. Тони О’Брайън беше споменал веднъж, че е страшно задължен на китайския народ, тъй като само през три врати от неговата имало чудесен ресторант, откъдето си вземал храна за вкъщи — пилето с лимон, сусамовите хлебчета и скаридите в сос чили били страхотни с бутилка австралийско шардоне и неделните вестници. Представи си само, човек на неговата възраст, който можеше вече да е дядо, да забавлява момичета и да купува китайска храна в неделя.

Но защо пък не?

Ейдан Дън се опитваше да е справедлив. Трябваше да признае, че човек има избор за тези неща. Тони О’Брайън не ги беше замъкнал насила в градската си къща. Нямаше закон, който те задължаваше да си женен и да си отгледал две дистанцирани дъщери, както бе направил Ейдан. И дори тайно му признаваше, че не е лицемер и не се опитва да крие начина си на живот. Просто времената се бяха променили. Някой беше променил из основи представите за това кое е допустимо и кое не и то без да се посъветва с Ейдан.

И така, как щеше да прекара неделята Тони?

Сигурно нямаше да се върнат в леглото? Може би щеше да излезе и да се поразходи, след като момичето се прибереше. Или да послуша музика — той често говореше за своите компактдискове. Когато спечели триста и петдесет лири на училищната лотария, той нае един от дърводелците в училището, за да му направи етажерки за петстотин диска. Всички се впечатлиха. Ейдан се изпълни със завист. Знаеше, че Тони О’Брайън купуваше всяка седмица по три диска. Откъде намираше време, за да ги слуша? А след това може би щеше да отиде в кръчмата, където го очакваха приятелите му, или да изгледа някой чуждестранен филм, да посети някой нашумял и моден джазклуб. Може би именно цялото това движение го правеше интересен за останалите. Докато неделите на Ейдан бяха такива, че нямаше да заинтригуват никого.

Когато се прибра от късната църковна служба към един по обяд и попита дали някой би искал яйца с бекон, дъщерите му изригнаха в хор:

— Божичко, не, татко!

— И би ли затворил вратата на кухнята, докато го приготвяш?

Ако Нел си беше вкъщи, може би щеше да вдигне очи от поредния си роман и да попита:

— Защо?

Тонът й никога не беше враждебен, но видимо учуден и объркан, сякаш беше изрекъл най-невероятното предложение, правено някога. Колкото до Нел, понякога тя си приготвяше към три часа сандвич с някаква салата.

Ейдан се сети с копнеж за обедите при майка си, където обсъждаха случилото се през седмицата и никой нямаше извинение да не седне, освен ако имаше изключително основателна причина. Разбира се, сегашната ситуация беше напълно негово дело. Той беше искал да ги превърне в свободни личности, които да опознаят надлъж и нашир околностите на Дъблин и дори съседните провинции през свободния си ден. Как можеше да предполага, че ще се стигне до днешната му самота, когато всеки влизаше сам в кухнята, за да си притопли в микровълновата фурна нещо за ядене, че той самият трябваше да отиде сам с чинията си пред телевизора в дневната и да гледа някаква програма, която не искаше да гледа, а после и до спалнята, където вече от толкова време не се бе любил с Нел, та чак му беше непоносимо да влиза в нея.

А трапезарията с тежките тъмни мебели почти не я бяха използвали, откакто купиха къщата. Беше прекалено малка и тясна за гости, не че бяха от хората, които канеха приятели. През последните месеци Нел му бе предложила един-два пъти, ей така, между другото, да я направи на кабинет. Но той се колебаеше. Струваше му се, че ако я превърнеше в копие на стаята си в училище, някак си щеше да изгуби самоличността си като глава на семейството, като баща и човек, който доскоро смяташе, че тук е центърът на света.

Опасяваше се, че ако направи помещението свое, следващата стъпка щеше да е да се премести и да спи в него. А горният етаж щеше да остане на разположение на трите жени. Не трябваше да допуска подобно нещо, трябваше да се бори, за да запази мястото си в семейството, така както се бореше за присъствието си в умовете на управителния съвет — мъжете и жените, които щяха да изберат следващия директор на „Маунтинвю колидж“.

Майка му така и не разбра защо училището не беше наречено на някой светец. Нали така наричаха училищата. Трудно можеше да й обясни, че нещата вече не са същите, че са настъпили големи промени; той обаче винаги я успокояваше, че в управителния съвет присъстват и свещеник, и монахиня.

Майка му беше изсумтяла презрително, след като свещениците и монахините едва ли не трябваше да бъдат доволни, че имат място в съвета, вместо да управляват училището, както бе повелил Бог. Напразно се опитваше да й обясни настоящата ситуация. Дори училищата, досега винаги управлявани от религиозни ордени, от деветдесетте години на XX век почти нямаха духовни лица на преподавателски постове. Вече не можеше да става и дума за предишните цифри.

Нел го чу веднъж как обясняваше на майка си сегашното положение и го посъветва да си спести енергията.

— Кажи й, че все още те управляват училищата, Ейдан, и ще си улесниш живота. А и те наистина го правят в известен смисъл. Хората се страхуват от тях.

Винаги се дразнеше, когато тя говореше така. Тя самата нямаше причина да се страхува от католическата църква. Беше посещавала службите й дотогава, докато иска, беше се отказала от изповедите и поученията на папата за противозачатъчните средства. Защо тогава се преструваше, че е тежко бреме върху плещите й? Но не се спречка с нея по този повод. Беше спокоен и прие положението, както правеше за толкова други неща. Тя нямаше време за майка му; не изпитваше нито враждебност, нито интерес към нея.

Понякога майка му питаше кога ще я поканят на вечеря и той й обясняваше, че в момента всичко е объркано, но веднага щом се организират… Повтаряше го вече две десетилетия и през цялото това време извинението бе изгубило напълно смисъла си. Но не беше справедливо да вини само Нел, тя не канеше и собствената си майка. Майка му присъстваше на всяко семейно тържество в ресторанти, разбира се. Но не беше същото. А и от доста време вече не бяха имали повод да празнуват. Освен ако получеше назначението за директор.

— Добре ли прекара уикенда? — попита го Тони О’Брайън в учителската стая.

Ейдан го погледна изненадан.

— Доста спокойно — отвърна той.

— Е, ти си късметлия. Аз пък снощи бях на парти и сега страдам от последствията. Добре че остават само три часа и половина до обедната бира.

— Невероятен си, издръжлив искам да кажа.

Ейдан се надяваше, че критичността и горчивината в гласа му не са прекалено явни.

— Ни най-малко, тези изпълнения вече не са за мен, но нямам като вас утехата, която носят съпругата и семейството.

Усмивката на Тони беше топла. Ако човек не го познаваше, може би щеше да повярва, че наистина копнееше за тези неща. Двамата вървяха заедно в коридорите на „Маунтинвю колидж“, който майка му предпочиташе да се нарича „Сейнт Кевин“ или „Сейнт Антъни“. Антъни беше светецът, който откриваше загубените вещи, и с възрастта майка му прибягваше все по-често до неговите услуги. Той намираше очилата й по десетина пъти на ден. Най-малкото, което можеха да направят хората, за да му се отблагодарят, бе да нарекат поне едно училище на него. Но все пак някой ден, когато синът й станеше директор… и тя също живееше с подобни надежди.

Покрай тях притичваха деца, някои ги поздравяваха, други отвръщаха намръщено поглед. Ейдан Дън ги познаваше всичките, познаваше и родителите им. Помнеше и по-големите им братя и сестри. Тони О’Брайън не познаваше почти никой. Беше толкова несправедливо.

— Снощи се запознах с една жена, която те познава — заяви внезапно той.

— На партито? Съмнявам се — усмихна се Ейдан.

— Когато й казах, че преподавам тук, тя ме попита дали те познавам.

— И коя е тя?

Ейдан бе искрено заинтригуван.

— Не разбрах името й. Симпатично момиче.

— Бивша ученичка може би?

— Едва ли, тогава щеше да познава и мен.

— Наистина мистерия — рече Ейдан и проследи с поглед как Тони О’Брайън влезе в десети клас.

Тишината, настъпила в стаята, не можеше да бъде обяснена по никакъв начин. Защо го уважаваха толкова, страхуваха се да не ги хване, че разговарят или се държат зле? Та Тони О’Брайън не помнеше имената им, за бога. Не забелязваше работата им, не беше изгубил и час от съня си заради резултатите им от изпитите. С две думи, учениците не го интересуваха особено. И въпреки това те търсеха одобрението му. Ейдан не можеше да разбере поведението на шестнайсетгодишните момчета и момичета.

Беше чувал, че жените харесват мъже, които се отнасят грубо с тях. Внезапно го обзе облекчение, че Нел никога не беше кръстосвала пътя си с Тони О’Брайън, макар че всъщност тя го бе изоставила още преди доста време.

Ейдан Дън влезе в девети клас и стоя край вратата две-три минути, докато най-сетне успяха да запазят нещо като тишина в негова чест. Стори му се, че мистър Уолш, старият директор, мина зад него по коридора. Най-вероятно си въобразяваше. На човек винаги му се струваше, че директорът минава, когато в клас цареше безредие. Признаваше го абсолютно всеки учител. Макар че специално той нямаше от какво да се притеснява. Директорът му се възхищаваше прекалено явно, за да го смути фактът, че деветокласниците са малко по-шумни от обикновено. Ейдан беше най-отговорният учител в „Маунтинвю“. Колегите му бяха единодушни в това отношение.

 

 

Същия следобед мистър Уолш го повика в кабинета си. Той очакваше с нетърпение пенсионирането си. Днес, за първи път, директорът започна разговора по същество, без обичайните си встъпителни думи.

— Двамата с теб имаме еднакво отношение към много неща, Ейдан.

— Надявам се, мистър Уолш.

— Да, така е, но в случая не е достатъчно…

— Не знам какво имате предвид.

Ейдан говореше откровено. На философска дискусия ли беше поканен? Какво трябваше да очаква — предупреждение? Или пък мъмрене?

— Такава е системата, нали разбираш? Начинът, по който управляват. Директорът няма право на глас. Седи тук като евнух, ето това е.

— Глас ли?

Ейдан се досети накъде върви разговорът, но се престори, че не е наясно. И сгреши. Така само досади на директора.

— Хайде, човече, знаеш за какво говоря. За работата…

Сега вече Ейдан се почувства като глупак.

— Аз съм член на управителния съвет без право на глас. Не мога да кажа нищо. Иначе ти щеше да заемеш моя пост през септември. Щях да те посъветвам да не се церемониш с онези хулигани в девети клас. Но продължавам да смятам, че ти си човекът с истинските ценности, който знае кое е добро за училището.

— Благодаря, мистър Уолш, хубаво е да чуеш подобни думи.

— Човече, ще ме изслушаш ли… Няма за какво да ми благодариш. Не мога да направя нищо за теб, ето това се опитвам да ти кажа, Ейдан.

Възрастният човек го изгледа отчаяно, сякаш говореше на дете в шести клас.

Неговият поглед му напомни начина, по който го гледаше понякога Нел, и този факт го изпълни с тъга. Учеше чуждите деца от двайсет и двегодишната си възраст, т.е. вече двайсет и шест години, но въпреки това не знаеше как да отговори на човека, който очевидно се стараеше да му помогне; беше успял само да го ядоса.

Директорът го следеше напрегнато.

— Хайде, съвземи се. Може пък и да греша, нищо чудно да съм разбрал неправилно. Аз съм стар човек, излизащ в почивка, и просто исках да си прикрия гърба, в случай че нещата не се получат в твоя полза.

Очевидно директорът вече съжаляваше, че изобщо го беше повикал в кабинета си.

— Не, не. Ценя постъпката ви, имам предвид, бяхте изключително добър, че ми казахте как стоят нещата… Имам предвид…

Не можеше да намери нужните думи.

— Все пак не е настъпил краят на света.

— Не, не, в никакъв случай.

— Ти си семеен човек, имаш много други неща, които да те изпълват с удовлетворение. Домът ти е пълен с живот, не си женен за училището като мен.

Мистър Уолш беше овдовял преди доста години и единственият му син го навестяваше съвсем рядко.

— Абсолютно вярно, така е.

— Но?

— Имате право — заговори бавно Ейдан, — не е краят на света, но си мислех… надявах се да бъде ново начало, да съживи всичко останало в живота ми. Нямаше да имам нищо против допълнителните часове, те никога не са ми тежали. И без това и сега прекарвам доста време тук. В известен смисъл и аз като вас съм женен за „Маунтинвю“.

— Знам.

— Работата никога не ми е тежала. Харесвам класовете си, особено преходната година, когато можеш да накараш учениците да излязат от черупките си, да ги опознаеш, да ги накараш да мислят. Харесвам даже вечерите за срещи с родителите, които всички останали мразят, защото мога да си спомня за всяко дете и… Струва ми се, че харесвам всичко, освен политиката, намесена в работата, домогването до постове.

Ейдан внезапно спря. Страхуваше се, че гласът му ще го издаде, а и явно от неговото домогване не беше излязло нищо.

Мистър Уолш мълчеше.

От коридора долитаха обичайните шумове за всяко училище в четири и половина следобед. Звънтяха велосипеди, затръшваха се врати, учениците се провикваха, докато се отдалечаваха към автобусните спирки. Скоро щяха да се появят чистачите с техните кофи и парцали. Всичко звучеше толкова познато, носеше усещането за безкрайна сигурност. И до този момент Ейдан беше вярвал, че има огромни шансове това да стане негово.

— Предполагам, че избраният е Тони О’Брайън — промълви с пораженчески тон той.

— Все още не е, но мислите им се въртят в тази посока.

— Чудя се… защо?

— И аз нямам отговор. Той дори не е практикуващ католик. Моралът му е на разгонен котарак. Не обича училището, не милее за него като нас, но те смятат, че той е подходящият човек за настъпващите времена. С проблеми от такова грубо естество можеш да се справиш само по груб начин.

— Като например да пребиеш до безсъзнание осемнайсетгодишно момче.

— Е, те мислят, че момчето е било наркодилър и след онзи случай дори не се е приближавало до училището.

— Не можеш по този начин да ръководиш каквото и да е — възпротиви се Ейдан.

— Ти не би го ръководил така, и аз не бих, но нашето време отмина.

— Вие сте на шейсет и пет, с цялото ми уважение, мистър Уолш. Аз съм само на четирийсет и осем и не смятам, че моето време е отминало.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Имаш прелестна съпруга, две дъщери, животът ти не приключва с училището. Би трябвало да градиш върху семейството си. Не превръщай „Маунтинвю“ в любовница.

— Много сте мил и ценя думите ви. Не, не са само празни приказки, наистина ви благодаря, че ме предупредихте, поне няма да изглеждам глупаво.

И излезе от кабинета с изправен гръбнак.

 

 

Завари Нел в черната й рокля и жълтия шал, които носеше в ресторанта.

— Но ти не работиш в понеделник вечерта — възкликна учудено той.

— Обадиха се, че не им достигат хора. Реших, че няма причина да не се отзова; по телевизията няма нищо интересно. — И тогава вероятно видя изражението му. — В хладилника има чудесен стек. И от съботните картофи… ако ги запържиш с лук, ще станат чудесни.

— Да, разбира се. — Така или иначе нямаше да й каже. Може би беше по-добре, че излизаше. — Момичетата вкъщи ли са?

— Граня е окупирала банята. Изглежда има важна среща.

— С някого, когото познаваме?

Не знаеше защо я попита. На лицето й незабавно се изписа раздразнение.

— Откъде ще го познаваме?

— Ами, когато бяха малки, познавахме приятелите им…

— Да, и по цяла нощ ни държаха будни с ревовете си. Тръгвам.

— Добре, пази се.

Гласът му прозвуча безизразно.

— Как си, Ейдан?

— Има ли значение как съм?

— Не виждам какъв е смисълът човек да те пита учтиво, след като получава подобен отговор.

— Питам съвсем сериозно. Нима има значение?

— Не, ако ще говориш с подобно самосъжаление. Всички сме изморени, животът е труден за всички. Защо мислиш, че само ти имаш проблеми?

— Какви са твоите проблеми? Никога не ми говориш за тях.

— И със сигурност няма да ти ги кажа точно сега, до автобуса ми остават три минути.

И излезе.

Ейдан си направи нес кафе и седна пред кухненската маса. Влезе Бриджид. Беше тъмнокоса и с лунички като него самия, но за щастие не толкова набита. По-голямата й сестра беше наследила светлата коса на Нел.

— Татко, не е честно, тя е в банята вече цял час. Прибра се в пет и половина, влезе в шест, а сега е почти седем. Кажи й да излезе, за да вляза аз.

— Не — промълви едва чуто той.

Бриджид беше изумена.

Какво отговаряше обикновено в подобна ситуация? Нещо сладникаво, опитвайки се да запази мира, щеше да й напомни например че на долния етаж също има тоалетна с баня. Тази вечер обаче нямаше намерение да ги усмирява. Нека се карат и изобщо да се оправят без него.

— Вече сте големи, разберете се помежду си — отвърна той и се запъти към трапезарията, като затвори вратата след себе си.

Стоя известно време неподвижно и не знаеше какво да предприеме. Трапезарията сякаш олицетворяваше еднообразния и скучен начин, по който живееха. Никога не се бяха събирали около голямата тъмна маса. Никога близките им приятели и роднини не бяха стояли по тези столове, оживени от приятен разговор. Когато водеха приятели вкъщи, Граня и Бриджид ги канеха в своите стаи или се кискаха с Нел в кухнята. И оставяха Ейдан в дневната насаме с телевизора. Нямаше ли да бъде по-добре, ако имаше свое местенце в къщата, където да се чувства комфортно и в мир със себе си?

В един магазин за мебели беше видял бюро, което му се понрави; на него човек можеше да седне удобно и да пише, както си му е редът. Винаги щеше да има свежи цветя, защото красотата им го привличаше и нямаше нищо против да им сменя водата, нещо, което отегчаваше безкрайно Нел.

А през прозореца на трапезарията влизаше чудесна мека светлина. Може би щеше да е добре, ако сложеше край него стол или диванче и дълги, тежки завеси. Щеше да седи тук и да чете, да кани приятели, тъй като вече знаеше, че не може да очаква нищо от своето семейство. Крайно време беше да си даде ясна сметка и да престане с напразните си надежди, че положението ще се промени.

Едната стена щеше да покрие с етажерки за книги или с касети, докато си купи CD-плейър. Всъщност, необходим ли му беше CD-плейър, имаше ли смисъл да се съревновава с Тони О’Брайън? Щеше да окачи снимки, репродукции на стенописи от Венеция или скици на Леонардо да Винчи. И да слуша арии, заобиколен от любимите си списания и книги. Мистър Уолш мислеше, че има свой живот. Крайно време беше наистина да си го създаде. Другият му живот беше приключил. Достатъчно време беше отделил на „Маунтинвю“.

Държеше чашата кафе в двете си ръце и усещаше топлината му. Тази стая трябваше да се отоплява по-добре, но това не беше проблем — щеше да се погрижи. Нуждаеше се и от няколко лампи, ярката светлина от абажура в центъра на тавана не създаваше никакви сенки, никаква тайнственост.

На вратата се почука. Появи се русокосата Граня, облечена за среща.

— Добре ли си, татко? — попита го тя. — Бриджид каза, че си се държал странно?

— Добре съм — отвърна той. Но гласът му като че ли идваше някъде отдалеч. Ако му се струваше далечен на него самия, кой знае как изглеждаше на Граня. Наложи си да се усмихне. — На някакво хубаво място ли ще ходиш?

Олекна й, като го видя, че отново заприличва на себе си.

— Не знам, запознах се с един страхотен мъж, някой път ще ти разкажа за него.

— Разкажи ми сега.

— Не, не още — заувърта тя. — Трябва първо да видя дали ще се разбираме. Ако има нещо, ти ще бъдеш първият, който ще го чуе.

Обзе го непоносима тъга. Същото това момиче, чиято ръчичка беше държал в ръцете си, което някога се смееше на шегите му и смяташе, че той знае всичко, сега нямаше търпение да се отърве от него и час по-скоро да излезе.

— Не стой тук, татко. Тук е студено и самотно.

Искаше му се да й отговори, че студено и самотно е в цялата им къща, но се отказа.

 

 

Върна се в дневната и седна пред телевизора.

— Какво ще гледаш, Бриджид?

— Ти какво би искал, татко?

Вероятно разочарованието и чувството за несправедливост се бяха изписали на лицето му, щом и двете му дъщери… Погледна Бриджит, луничавото лице и кафявите й очи му бяха толкова скъпи и обични още от времето, когато беше бебе. Обикновено нетърпелива и сприхава, тази вечер тя го наблюдаваше така, сякаш се намираше на болнична носилка.

Седяха един до друг до единайсет и половина, загледани в телевизионните предавания, които и двамата не харесваха, но всеки беше вътрешно доволен, че доставя удоволствие на другия.

Вече си беше легнал, когато Нел се прибра към един часа. Беше изгасил, но не спеше. Чу таксито да спира пред дома им; ресторантът винаги плащаше на служителите си, когато се прибираха от късна смяна.

Тя влезе тихо в спалнята. Ейдан долови миризмата на паста за зъби; значи се беше измила в банята, вместо да го смущава, докато използва мивката в стаята им. Имаше си нощна лампа, сочеща право надолу към книгата в ръцете й, за да не свети в очите му, така че често му се налагаше да лежи буден, заслушан в равномерното й дишане, докато тя отгръщаше страниците. Никакви думи помежду им не бяха така интересни както романите, които четяха и тя, и нейните приятелки и сестри, затова той вече не се и опитваше да разговаря с нея.

Дори тази нощ, когато сърцето му бе натежало като олово и му се искаше да я вземе в обятията си, да поплаче на рамото й, да й разкаже за Тони О’Брайън, който не трябваше да бъде допускан в училище, но въпреки всичко щеше да стане директор, защото бил „по-прям“, каквото и да означаваше това неясно определение. Искаше да й каже колко съжалява, че й се налагаше да ходи в онзи ресторант, да стои зад касата и да наблюдава как богатите се хранят и се напиват, и си плащат сметките…

В два часа тя остави книгата с лека въздишка и се намести за сън във възможно най-далечния край на леглото, все едно че спеше в съседната стая. Когато градският часовник би четири пъти, той осъзна, че на Граня й оставаха само три часа сън, преди да тръгне за работа.

Но какво можеше да направи?

Беше му дадено да разбере, че момичетата живеят свой живот и няма място за разпити. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да преглътне факта, че вземаха хапчета против забременяване. Прибираха се вкъщи по всяко време, а когато изобщо не се приберяха, се обаждаха в осем сутринта, за да съобщят, че са спали при някоя приятелка. Един Бог знае какво прикриваше тази красива измислица. Но, както твърдеше Нел, понякога това бе самата истина, а и тя самата предпочиташе дъщерите й да преспят в апартамента на някое друго момиче, вместо да рискуват с някой пиян шофьор или да не намерят такси в малките утринни часове.

И все пак Ейдан въздъхна с облекчение, когато Граня отвори входната врата и изтича нагоре по стълбите. На нейната възраст тя можеше да оцелее с три часа сън. А и щеше да е спала три часа повече от него самия.

Умът му препускаше, безмилостно пришпорван от всевъзможните глупави планове, които кръжаха в главата му. Можеше да подаде оставка в знак на протест. Със сигурност щеше да си намери някой частен колеж, например колеж за абитуриенти, където се работеше здраво. Учител по латински винаги е полезен, в крайна сметка за толкова специалности в университетите все още се изискваше латински. Или да обжалва решението пред управителния съвет, да изброи доводите си и всичко, с което бе помогнал на училището, часовете, които му бе посветил безвъзмездно, връзката му с третото ниво на обучение, осигуряващо разговори и дискусии, така, че децата по-лесно да се ориентират за своето бъдеще, изследванията му върху околната среда.

Те щяха да разберат, че Тони О’Брайън е разрушителен елемент, че дори само побоят му върху бивш възпитаник на училището е достатъчен сигнал за онези, които трябваше да бъдат ръководени от него.

Или да напише анонимно писмо до религиозните представители в борда, до приятния свещеник с откритото лице и сериозната монахиня, които едва ли имаха представа за разпуснатия живот на Тони О’Брайън?

Или да организира част от родителите в протестна група?

Имаше много, много неща, които би могъл да направи.

Или пък да зареже досегашните си усилия и да приеме това, което мислеше за него мистър Уолш, и да си създаде живот извън училището, да превърне трапезарията в свой кабинет, в последното си укрепление срещу разочарованията, с които го сблъскваше животът. Чувстваше главата си така, сякаш някой бе прикрепил към нея оловна тежест, но тъй като не бе мигвал цяла нощ, знаеше, че нищо такова не се е случвало.

Избръсна се внимателно и грижливо, не вървеше да се появи в училището с лепенки по лицето. Огледа банята, сякаш я виждаше за първи път. Всеки свободен сантиметър беше зает от щампи на Венеция, с лъскави репродукции на Търнър, купувани някога при посещението му в галерия „Тейт“. Когато децата бяха малки, вместо тоалетна те казваха „венецианската стая“. Сега изобщо не забелязваха рисунките.

Ейдан ги докосна и се запита дали някога отново щеше да отиде там. Беше ходил на два пъти като млад, после с Нел прекараха медения си месец в Италия и той я развеждаше из своята Венеция, своя Рим, своята Флоренция, своята Сиена. Бяха прекарали чудесно, но така и не бяха ходили повече. Когато децата бяха малки, първо нямаха време, после нямаха пари, а после… после нямаше кой да замине с него? А да отиде сам, означаваше да признае горчивата истина. Бъдещето обаче беше пред него, а и душата му все още не беше дотолкова мъртва, че да не реагира на красотата на Италия.

Очевидно в някакъв момент от съвместния си живот бяха решили да не разговарят по време на закуска. Церемонията се отразяваше благотворно на всички. Кафеварката беше готова в осем, тогава включваха радиото, за да чуят новините. На масата ги очакваше ярко оцветената италианска фруктиера, пълна с грейпфрути. Всеки сам приготвяше закуската си и сам си сервираше. Наблизо, върху подноса със снимка на фонтана „Треви“, имаше панерче с хляб и електрически тостер. Подносът беше подарък от Нел за четирийсетия му рожден ден. Ейдан и момичетата излизаха към осем и двайсет, като преди това всеки слагаше съдовете си в миялната машина.

Не беше осигурил лош живот за съпругата си. Къщата им не беше елегантна, но разполагаха с радиатори и всички необходими електроуреди, плащаше три пъти годишно за миене на прозорците, през година — за пране на мокетите, и веднъж на три години — за боядисване.

„Престани да мислиш по този смехотворен начин. Ти не си някой дребен чиновник“ — рече си Ейдан и си наложи да излезе усмихнат от банята.

— Добре ли прекара снощи, Граня? — попита той.

— Да, добре.

Нямаше и следа от снощните неуверени опити за по-топли отношения.

— Чудесно — кимна той и се обърна към Нел: — Имаше ли много хора в ресторанта?

— Прилично, за понеделник вечер, но нищо особено.

Ейдан взе дипломатическото си куфарче и тръгна за работа. Към своята любовница „Маунтинвю колидж“. Що за идея само! Тази сутрин училището определено не го привличаше.

Постоя за момент пред входа на училищния двор, където се беше разразила позорната и брутална сцена между Тони О’Брайън и онова момче, чиито ребра бяха изпочупени и чиято долна устна и клепачите му бяха зашити в спешния кабинет на близката поликлиника. Дворът беше мръсен, ранният утринен бриз пилееше боклука. Навесът за велосипеди се нуждаеше от пребоядисване, велосипедите не бяха подредени както трябва. Автобусната спирка покрай оградата беше открита, изложена на ветровете. Ако фирмата, осигуряваща транспорта на учениците, нямаше намерение да направи подходящ заслон, тогава трябваше да се заеме училищното настоятелство, а ако и то откажеше, средствата трябваше да набере родителският комитет. Ето едно от нещата, които новият директор… Неща, които сега вече изглеждаха обречени и неосъществими.

Кимайки начумерено на децата, които го поздравяваха, вместо да се обръща към тях с имената им, както правеше обикновено, той се запъти право в учителската; там завари само Тони О’Брайън, който разтваряше в чаша вода таблетка срещу главоболие.

— Прекалено съм стар за късните нощи — сподели той.

Ейдан копнееше да го попита защо тогава не престане да живее по този начин, но подобна постъпка щеше да е крайно несъстоятелна. Не трябваше да допуска нищо случайно, всъщност не трябваше да прави изобщо нищо, преди да подреди плана си. Затова се усмихна любезно.

— Предполагам, че само работа и никакви забавления… — започна той.

Тони О’Брайън обаче не беше в настроение за голи любезности.

— Струва ми се, че четирийсет и пет е нещо като преломен момент в живота. Все пак е половината от деветдесет и това вече означава нещо.

Изпи съдържанието на чашата и избърса устни.

— Заслужаваше ли си? Снощи, имам предвид?

— Кой знае кое си заслужава, Ейдан. Запознах се с приятно момиченце, но каква полза, след като трябва да влизаш в девети клас? — Разтърси глава като куче, току-що излязло от водата. И този човек щеше да управлява „Маунтинвю колидж“ през следващите двайсет години, докато от мистър Дън се очакваше само да стои, да наблюдава и да се подчинява. Тони О’Брайън го тупна свойски по рамото. — E, ave atque vale, както казвате вие, латинистите. Трябва да вървя, остават ми само четири часа и три минути преди лековитата обедна бира.

Ейдан не предполагаше, че Тони О’Брайън знае латинските думи за „здравей“ и „довиждане“. Той никога не използваше фрази на латински в учителската стая, тъй като мнозина от колегите му нямаше да ги разберат и се страхуваше да не го изтълкуват като перчене от негова страна. А ето че сега Тони О’Брайън… човек никога не трябваше да подценява врага си.

Денят мина като всички останали, независимо дали страдаш от махмурлук като Тони О’Брайън, или от натежало от болка сърце като Ейдан Дън. А след него мина и следващият, и по-следващият. Ейдан все още не беше определил стратегията си за действие. Така и не успя да намери подходящ момент, за да съобщи на семейството си, че надеждите му, свързани с директорското място, са неоправдани. Реши да премълчи разговора си с мистър Уолш и да не им казва нищо, преди да обявят окончателното си решение; така щеше да изглежда като изненада за всички.

Не беше забравил и плана си за собствен кабинет. Продаде масата и столовете от трапезарията и купи малкото бюро. Докато съпругата му беше на работа в „Куентин“, а дъщерите му излизаха за срещи, той обмисляше и планираше. Мечтата му се материализираше неусетно: рамки за картини, ниска маса и голям диван, които се наместваха точно на мястото край прозореца, купени от магазините за втора ръка. Един ден щеше да се сдобие и с покривки за меката мебел, нещо в златно или жълто, слънчев цвят, и с малък килим, но в подобен цвят, оранжев или пурпурен може би, излъчващ живот и енергия.

Вкъщи не проявяваха особен интерес към заниманията му, затова не споделяше с тях плановете си. Съпругата и дъщерите му смятаха, че се е захванал с поредния си безобиден проект, каквито безспорно бяха и предишните му проекти за преходната година или дългата му борба, докато извоюва няколкото метра необработена градина, водеща към „Маунтинвю“.

 

 

— Някаква вест от училище? — попита неочаквано една вечер Нел, когато четиримата седяха около кухненската маса.

Той усети как сърцето му се разбунтува заради лъжата, която трябваше да им сервира.

— Нито дума. Ще гласуват другата седмица.

Изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— Сигурно е, че ще спечелиш. Старият Уолш държи на теб — продължи Нел.

— Той няма право на глас, така че нищо не е сигурно — изсмя се нервно Ейдан.

— Разбира се, че ще изберат теб, татко — намеси се и Бриджид.

— Човек никога не знае, хората искат различни качества в един директор. Аз съм донякъде бавен и стабилен, но днес може би други качества са по-актуални и търсени.

Разпери ръце, за да покаже, че не зависи от него, но и не е от особено значение.

— Кого ще изберат тогава? — поинтересува се Граня.

— Ако знаех, щях да съставям хороскопите по вестниците. Може би някой външен или вътрешен, за когото ние в момента и не подозираме…

Гласът му звучеше добродушно и показваше желанието му да се играе почтено и по правилата. Мястото трябваше да получи най-добрият.

— Но не мислиш, че ще те пренебрегнат, нали? — обади се Нел.

Усети в тона й недоверие и колебание или може би недоумението й, че той ще позволи тази възможност да му се изплъзне. „Пренебрегнат“ прозвуча тъй пренебрежително, чак го заболя. Но тя не знаеше, нито можеше да се досети, че новият директор беше вече определен.

Наложи си да се усмихне, за да изглежда уверен.

— Да ме пренебрегнат? Мен? Никога! — извика той.

— Ето така те искам, татко — заяви Граня и се запъти към горния етаж, за да прекара още един час в банята, където отдавна вече не забелязваше красивите изгледи от Венеция, а само лицето си в огледалото и притеснението си дали ще изглежда достатъчно добре за срещата си с Тони О’Брайън.

 

 

Вече знаеше със сигурност, че не е женен. Беше му задала достатъчно въпроси и ако беше женен, той неминуемо щеше да се издаде. Всяка нощ Тони О’Брайън я канеше в дома си на кафе. Всяка нощ Граня му отказваше. Но тази нощ щеше да е различна. Наистина го харесваше. Той знаеше толкова много и беше далеч по-интересен от нейните връстници. Не беше и от мъжете на средна възраст, които се преструват на двайсет години по-млади, за да се харесат на момичета като нея.

Имаше само един проблем. Тони работеше в училището на баща й. Още при първата им среща го попита дали познава Ейдан Дън, но не му каза, че й е баща. Щеше да се постави в друго поколение, различно от неговото. А и фамилията Дън беше широко разпространена и Тони нямаше как да се досети. Нямаше смисъл да казва и на баща си, поне засега, не и преди връзката й да е прераснала в нещо по-сериозно. Но ако се окажеше истинска връзка, тогава всичко останало, в това число и фактът, че той работеше в същото училище, щеше да си дойде на мястото.

Граня направи щастлива физиономия в огледалото — Тони трябваше да бъде дори още по-мил с нея, след като щеше да става директорска дъщеря.

 

 

Тони О’Брайън седеше на бара и пушеше. Пушенето беше едно от нещата, които трябваше да промени, като станеше директор. Както и бирата в обедната почивка. Не беше изречено на глас, но го намекнаха. Достатъчно твърдо и ясно. Но цената не беше висока за такава хубава работа. И нямаше да го питат за светския му живот. Вярно, че живееха в католическа Ирландия, но все пак бяха в деветдесетте години на XX век.

И по някакво невероятно стечение на обстоятелствата току-що се беше запознал с момиче, което наистина го привличаше и можеше да остане с него повече от няколко седмици. Умно и красиво момиче на име Граня, което работеше в близката банка. Умно, но в никакъв случай не и грубо или безчувствено. Беше сърдечна и великодушна във възгледите си за света. Рядко се срещаше подобно съчетание. Беше на двайсет и една години и това вече наистина беше проблем. На по-малко от половината му години, но нямаше винаги да е така. Когато той станеше на шейсет, тя щеше да е на трийсет и пет, което беше половината от седемдесет. Щеше да го настига малко по малко.

Тя отказа да отидат с него в дома му. Беше напълно откровена. И причината не беше страхът й от секса, просто още не беше готова да го направи с него. И ако смятаха да бъдат заедно, трябваше да се уважават един друг и никой да не налага желанията си на другия. Тони се беше съгласил, защото му изглеждаше напълно справедливо. Макар че му се случваше за първи път в дългия му ергенски живот. Обикновено гледаше на такъв отговор като на предизвикателство, но не и когато ставаше дума за Граня. Беше готов да чака. А тя го увери, че няма да играе нечестни игрички.

Видя я, че влиза в бара и усети необясним прилив на щастие и копнеж. Той също нямаше да играе нечестни игрички.

— Изглеждаш прекрасно — промълви той. — Благодаря ти, че си се облякла така в моя чест, оценявам жеста.

— Ти го заслужаваш — отвърна простичко тя.

Седнаха и отпиха заедно от чашите, като хора, които се познават от цяла вечност — прекъсваха се един друг, смееха се, всеки очакваше с нетърпение да чуе какво ще му каже другият.

— Тази вечер бихме могли да правим безброй неща — обяви Тони О’Брайън. — В един от хотелите организират вечер на Ню Орлйънс със специална креолска храна и джаз. Дават също и филма, за който говорихме миналата вечер… или пък бих могъл да сготвя нещо за теб вкъщи. Страхотен готвач съм.

Граня се засмя.

— Може би ще ми приготвиш патица по пекински и уонтон? Не съм забравила за китайския ресторант край вас.

— Ако дойдеш с мен, ще готвя лично за теб. Няма просто да поръчам меню А или Б, колкото и хубаво да е.

— Тогава да тръгваме — подкани го Граня и се надигна.

 

 

Ейдан спа неспокойно. Малко преди зазоряване се събуди с ясната мисъл, че разполагаше само с неуверената дума на един пенсиониращ се директор, напълно объркан от посоката, в която вървеше светът. Гласуването все още не се беше състояло, нямаше защо да се депресира, да се оправдава, да изоставя кариерата си. Днешният ден щеше да е много по-добър и да изясни ситуацията.

Щеше да поговори с мистър Уолш, настоящият директор, и да го попита директно и лаконично дали думите му отпреди няколко дни са били обосновани или по-скоро са плод на предположения. Все пак той нямаше право на глас и може би не е слушал внимателно обсъжданията в съвета. Повтаряше си, че трябва да е лаконичен. Една от неговите слабости беше, че се обясняваше надълго и нашироко. Затова сега щеше да е кристално ясен. Какво беше казал Хораций?

Хораций беше казал по нещо за всяка ситуация. Brevis esse laboro, obscurus fio. Да, точно така — „Колкото повече се старая да бъда лаконичен, толкова по-неразбираем ставам“.

Бриджид и Нел се спогледаха и повдигнаха учудено рамене, когато го чуха да си подсвирква — не го беше правил от години.

Точно в осем телефонът иззвъня.

— Право на три опита за отгатвания — ехидно се обади Бриджид и посегна към препечените филийки.

— На Граня наистина може да се разчита, и на двете ви може да се разчита — отвърна Нел и посегна към телефона.

Ейдан се запита наистина ли можеше да разчита на по-голямата си дъщеря, прекарала нощта с мъж, за когото другата му дъщеря само преди седмица беше изрекла колебливо притеснението си доколко може да се разчита на него… доколко е искрен. Не изрече на глас тревогите си. Погледна към Нел, която говореше по телефона.

— Разбира се, чудесно, добре. Имаш ли подходящи дрехи за банката или ще се прибереш у дома? О, взела си пуловер, чудесно. Добре, скъпа, до довечера.

— Как ти се стори? — попита я с безпокойство Ейдан.

— О, Ейдан, не започвай пак. Много добре знаеш, че е по-добре Граня да остава при приятелката си Фиона в центъра, вместо да се придвижва един Бог знае как дотук.

Той кимна, безсилен пред аргументите на съпругата си и пред поредната сцена в този семеен театър, в който и самият той, макар и негласно участваше. Защото никой от тях не вярваше, че Граня прекарваше нощите си при Фиона.

 

 

— Значи нямаше проблеми? — попита я Тони.

— Не, нали ти казах… отнасят се към мен като към голям човек.

— Както и аз, макар и в по-различен аспект.

И посегна към Граня, която седеше в края на леглото.

— Не, Тони, не мога. Трябва да тръгваме. Аз в банката, а ти — в „Маунтинвю“.

Стана му приятно, че тя си спомни името на училището, в което работеше.

— Не, те няма да имат нищо против, там го дават много свободно и оставят учителите да правят каквото им харесва през повечето време.

Тя се изсмя.

— Едва ли е точно така. Ставай и си вземи душ, аз ще направя кафе. Къде е кафеварката?

— Опасявам се, че имам само нес кафе.

— О, аз пък се опасявам, че доста сте изостанали от съвременните разбирания, мистър О’Брайън — заяви тя и поклати глава с престорено неодобрение. — Нещата тук трябва да се подобрят, ако искаш да дойда отново.

— Надявах се за тази вечер.

Погледите им се срещнаха. В тях нямаше потайни и скрити помисли.

— Да, но при условие че имаш истинско кафе — отговори Граня.

— Смятай, че е направено.

Граня изяде една препечена филия, Тони изпуши две цигари.

— Наистина трябва да ги намалиш — заяви тя. — Цяла нощ чувах хъркането ти.

— Беше от страст.

— Да, но от страстта към цигарите.

Беше непреклонна.

Може би заради нея си заслужаваше да се откаже от тях. Достатъчно беше, че е по-стар, не желаеше на всичкото отгоре и дробовете му да свистят.

— Аз ще ти помогна — насърчи го Граня и нежно хвана ръката му през масата. — А ти ще ми помогнеш да намирам интересни книги. Спрях да чета, откакто завърших училище. Искам да чета отново.

— Мисля, че и двамата се нуждаем от отпуск за днешния ден, за да бетонираме даденото обещание — каза той, като се усмихваше шеговито.

— Хей, следващия срок няма и да помислиш за подобно нещо — засмя се младата жена.

— Защо пък следващия срок?

Как беше разбрала за повишението му? Никой не знаеше, освен управителния съвет и дори трябваше да се пази в пълна тайна до официалното обявяване!

Тя нямаше намерение да му казва, че с баща й са колеги, но някак си, след всичко помежду им, й се струваше безсмислено да го крие. Така или иначе то трябваше да излезе наяве, а и се гордееше с новия пост на баща си.

— Ами, сигурно ще искаш да запазиш добрите си отношения с баща ми, който ще стане директор на „Маунтинвю“.

— Какъв ще стане баща ти?

— Директор. Все още е тайна, до идната седмица, но мисля, че всички го очакваха.

— Как се казва баща ти?

— Ейдан Дън. Помниш ли, при първата ни среща те питах дали го познаваш?

— Не си споменавала, че ти е баща.

— Защото имаше много хора и имах чувството, че думите ми ще прозвучат прекалено нафукано и хлапашки. А след това вече нямаше значение.

— О, боже! — изпъшка Тони О’Брайън.

Не изглеждаше очарован. Граня прехапа устна и едва-едва промълви:

— Моля те, не му казвай, че знаеш, моля те.

— Той ли ти каза, че ще става директор? Кога ти го каза? Отдавна ли беше?

— Откакто се помня, той все за това говори, снощи обаче отново разговаряхме.

— Снощи?

— Да, точно преди да изляза за срещата с теб.

— Каза ли му, че ще се срещаме?

Изглеждаше объркан и смутен.

— Не. Тони, какво има?

Той хвана двете й ръце в дланите си и заговори бавно и предпазливо.

— Граня, никога, никога не трябва да казваш на баща си това, което ми каза сега. Никога.

Младата жена се изсмя нервно и се опита да се освободи от него.

— О, хайде, държиш се като участник в мелодрама.

— Честно казано, изглежда наистина сме попаднали в нещо като мелодрама.

— И никога не трябва да казвам на баща си, че те познавам, че те харесвам… Що за връзка ще бъде нашата?

Очите й блеснаха от другия край на масата.

— Не, разбира се, че ще му кажем. Но по-късно, бих искал първо да разговарям с него.

— За какво… обясни ми.

— Не мога. Но моля те, повярвай ми, че ти желая най-доброто.

— Как мога да повярвам, в каквото и да е, ако не ми казваш за какво е тази мистерия?

— Става дума за доверие.

— Става дума за това да ме държиш на тъмно, ето за какво става дума и то никак не ми е приятно.

— Какво ще загубиш, като ми се довериш, Граня? Слушай, преди две седмици даже не се познавахме, сега мислим, че се обичаме. Моля те, дай ми тази възможност, само един-два дена, докато разреша нещо?

Беше станал и припряно си обличаше сакото, за да не закъснее за „Маунтинвю колидж“.

 

 

Ейдан Дън беше в учителската стая. Изглеждаше леко възбуден, очите му блестяха неестествено. Сякаш страдаше от психическо заболяване, което объркваше представите му за реалния свят и си въобразяваше несъществуващи неща. Или подозираше, че любимата му дъщеря е прелъстена от човек на неговата възраст, но значително по-ненадежден?

— Ейдан, искам да разговаряме спешно — прошепна нервно Тони О’Брайън.

— След часовете, Тони…

— Хайде, да отидем в библиотеката.

— Тони, звънецът ще бие след пет минути.

— По дяволите звънецът!

В библиотеката две единайсетокласнички стреснато вдигнаха погледи, щом ги видяха.

— Навън! — изкомандва Тони О’Брайън с тон, нетърпящ възражения.

Едно от момичетата притеснено се обади:

— Но ние търсим тук…

— Навън!

Тя разбра, че е безсмислено да настоява повече, и двете излязоха.

— Не трябва да се отнасяме така към децата, от нас се очаква да ги насърчаваме, да ги водим в библиотеката, за бога, а не да ги изхвърляме като някой нахалник в нощните клубове, които посещаваш. Що за пример им даваме?

— Не сме тук, за да им даваме пример, а за да ги учим. Да вкарваме информация в главите им. Съвсем просто е.

Ейдан го изгледа ужасен:

— Ще ти бъда благодарен, ако не ме ощастливяваш с недоварените си махмурлийски философии и то толкова рано сутринта. Остави ме, закъснявам за час.

— Ейдан. — Гласът на Тони О’Брайън рязко се промени. — Ейдан, чуй ме. Аз ще стана директор. Те щяха да го обявят следващата седмица, но мисля, че ще е по-добре, ако ги накарам да го направят днес.

— Какво, какво… Защо днес?

Сякаш го удариха в стомаха. Беше прекалено внезапно и изненадващо, все още не беше готов за подобен разговор. Нямаше доказателство. Все още нищо не беше определено. Все още имаше шанс.

— За да могат всички глупости от главата ти да излязат, за да не живееш повече с мисълта, че ти ще получиш този пост… и да разстройваш и себе си, и други хора… ето защо.

Ейдан изгледа събеседника си.

— Защо ми причиняваш всичко това, Тони, защо? Да речем, че ти дадат мястото, нима първата ти реакция е да ме домъкнеш тук и да ми навираш в очите факта, че ти… точно ти, който не даваш пет пари за „Маунтинвю“, си получил директорския пост? Никакво достойнство ли нямаш? Не можеш ли поне да изчакаш съветът, преди да се хвалиш? Нима си толкова самоуверен и нетърпелив…

— Ейдан, ти си вярвал, че ще назначат теб. Онзи стар глупак Уолш не ти ли каза? Всички мислеха, че ще те извести, той дори каза, че ти е съобщил.

— Той каза, че е вероятно ти да получиш мястото, но съм длъжен да добавя каква беше неговата реакция; той призна, че ще остане много разочарован, ако все пак бъдеш ти.

Някакво дете пъхна глава през открехнатата врата и впери изумено очи в двамата учители, които се гледаха яростно. В същия миг Тони О’Брайън изрева така, че то почти подскочи във въздуха.

— Обирай си крушите оттук, нахално кутре, и се връщай в класната стая.

Момчето пребледня и инстинктивно погледна към Ейдан Дън за потвърждение.

— Точно така, Деклан. Кажи на другите да отворят на Вергилий, аз идвам всеки момент.

Вратата се затвори.

— Ти знаеш имената на всички — искрено се учуди Тони О’Брайън.

— Затова пък ти не помниш нито едно — отвърна му безцеремонно Ейдан Дън.

— Да си директор, не е като да бъдеш известна личност на Дейл Карнеги, мистър Чудесен човек, както навярно се досещаш.

— Очевидно — съгласи се Ейдан.

Сега вече и двамата се поуспокоиха, гневът и разпалеността им като че ли отминаха.

— Ще имам нужда от теб, Ейдан, ако искаме училището да не потъне.

Ейдан беше непреклонен.

— Не, прекалено много искаш. Може да съм сговорчив човек, но това е прекалено. Не бих могъл да остана. Не и сега.

— Но какво ще правиш, за бога?

— Песента ми не е изпята, знаеш ли, има места, където ще ме приемат с удоволствие.

— Тук разчитат на теб, глупак такъв. Ти си крайъгълният камък на „Маунтинвю“.

— Крайъгълен камък — може би, но не и директор.

— Нима не знаеш, че работата на директора отдавна вече се е променила. В този кабинет не им е необходим мъдър проповедник… а човек със силен глас, който не се страхува да спори с председателите на различните комитети, с министерството на образованието, който да извика полицията, ако се установи вандализъм или се намерят наркотици, да се разправя с родителите, ако започнат да блеят…

— Не бих могъл да работя под твое ръководство, Тони, не те уважавам като учител.

— Не е нужно да ме уважаваш като учител.

— Напротив. Не бих могъл да понеса нещата, които би изисквал от мен, нито нещата, които ще пренебрегваш.

— Дай ми един пример, само един, веднага. За какво си мислеше, като влезе днес в училището… какво би направил непременно, ако си директор?

— Ще боядисам сградата, всичко е толкова мръсно, неподдържано, запуснато…

— Окей. И аз възнамерявам същото.

— О, но само на приказки.

— Не, Ейдан, не само ще го направя, ами и знам как точно ще го направя. Ти не знаеш откъде да започнеш, а аз ще поканя един познат от вечерния вестник, който ще дойде тук заедно с фоторепортер и ще напише статия със заглавие „Великолепният «Маунтинвю»“, където ще покаже лющещата се боя, ръждясалите перила, табелите с липсващи букви.

— Никога не би унижил така училището?

— Това не е унижение, защото след появата на тази статия ще убедя управителния съвет да се съгласи с извършването на мащабен ремонт. Можем да кажем, че работата донякъде е подготвена и че ще участват местни спонсори… ще изброим тези, които ще участват… нали се сещаш, градинарските центрове, магазините за бои, фирмата, която ще направи училищните табели… Списъкът е дълъг колкото ръката ми.

Ейдан съзерцаваше дланите си. Знаеше, че той самият никога не би успял в подобно начинание, докато планът на О’Брайън със сигурност щеше да проработи. И догодина в „Маунтинвю“ щяха да бъдат извършени сериозни възстановителни работи, които той самият никога нямаше да успее да организира. Почувства се по-сломен от когато и да било.

— Не мога да остана, Тони. Чувствам се безкрайно унизен, пренебрегнат.

— Но никой тук не мислеше, че ти ще получиш това място.

— Аз мислех — отвърна простичко той.

— Е, в такъв случай унижението, за което говориш, е само в ума ти.

— И моето семейство, разбира се… те мислят, че постът ми е в кърпа вързан… чакат да го отпразнуваме.

В гърлото на Тони О’Брайън заседна буца. Знаеше, че е така. Граня беше толкова горда с новия пост на баща си. Нямаше обаче време за сантименталности, трябваше да действа.

— Тогава им дай нещо друго, което да отпразнуват.

— Какво например?

— Да предположим, че не ставаше дума за нов директор. Би могъл да заемеш някакъв друг пост в училището, да въведеш нещо ново… да организираш нещо… Какво би искал да направиш?

— Виж, Тони, знам, че намеренията ти са добри и съм ти благодарен, но в момента не ми е до преструвки.

— Аз съм директорът, не го ли проумяваш? Мога да правя каквото пожелая, изобщо не става дума за никакви преструвки. Искам да бъдеш на моята страна. Искам да работиш с удоволствие и ентусиазъм, а не да изпадаш в униние като многострадална Геновева. Кажи ми какво би направил, ако ти дадат картбланш?

— Ами, няма да го приемеш, тъй като не е свързано кой знае колко с училището, но мисля, че би трябвало да предлагаме вечерни курсове.

— Какво?

— Знаех си, че няма да приемеш.

— Какви вечерни курсове?

Двамата мъже разговаряха в библиотеката и странно, но класовете им бяха невероятно тихи. Обикновено шумът във всяка класна стая, останала без учител, достигаше впечатляващи нива. Но двете момичета, изхвърлени от мистър О’Брайън, бяха отнесли новината за случилото се. Всички бяха единодушни, че учителят по география е изровил томахавката и е поел по пътя на войната, затова най-добре беше да си кротуват до идването му. Бяха го виждали разгневен и определено не желаеха гневът му да се стовари върху тях.

Деклан, инструктиран да съобщи на съучениците си да извадят Вергилий, говореше съвсем тихо.

— Май играеха на канадска борба — обясни той. — Лицата им бяха силно зачервени и на двамата, а мистър Дън говореше така, сякаш бяха допрели нож в гърба му.

Съучениците му го гледаха смаяни. Деклан не се отличаваше с голямо въображение. Всички безропотно извадиха Вергилий. Не се захванаха да изучават или превеждат стиховете му, не им бяха дадени подобни указания, но без изключение бяха отворили на „Енеида“, четвърта част, и страхливо поглеждаха към вратата, очаквайки мистър Дън да се появи със стичащата се по гърба му кръв.

Съобщението беше обявено същия следобед. И се състоеше от две части.

Първоначална схема за образователни курсове за възрастни, започваща от септември под ръководството на мистър Ейдан Дън. Тъй като сегашният директор, мистър Джон Уолш, беше навършил възраст за пенсиониране, мястото му заемаше мистър Антъни О’Брайън.

 

 

Поздравленията в учителската стая бяха еднакво възторжени и за двамата. Отвориха две бутилки шампанско и пиха за здравето на Ейдан и Тони.

Представете си само, вечерни курсове. Тази тема беше обсъждана неведнъж и преди, но винаги беше отхвърляна. Районът не бил подходящ, конкуренцията на другите центрове — прекалено голяма, отоплението на училището, както и задържането след часовете на този, който да го заключи, и най-вече фактът, че курсовете трябваше да се самоиздържат. Как така се бе случило сега?

— Очевидно Ейдан е успял да ги убеди — обясняваше Тони О’Брайън и с усмивка доливаше шампанско в чашите.

Настана време да се прибират.

— Не знам какво да кажа — обърна се Ейдан към новия директор.

— Двамата се споразумяхме. Ти получи каквото искаше, сега просто трябва да се прибереш вкъщи и да съобщиш новината на съпругата и семейството си. Защото ти точно това искаше. Теб не те привлича перспективата да спориш с другите от сутрин до вечер, а за съжаление точно това означава да бъдеш директор. Просто им обясни за какво става дума.

— Бих искал да те попитам… Защо те вълнува толкова как ще представя случилото се вкъщи?

— Съвсем просто — аз имам нужда от теб, вече ти казах. Но имам нужда от теб като щастлив, успяващ човек. Ако се представиш по стария начин, със самосъжаление и убеденост, че си бил пренебрегнат, тогава отново ще се разколебаеш и ще започнеш да вярваш в химери.

— Звучи разумно.

— А и те ще бъдат доволни за теб, тъй като си получил това, което винаги си искал.

На излизане Ейдан поспря за момент, поопипа лющещата се боя и огледа ръждясалите ключалки. Тони имаше право, нямаше да знае откъде да започне осъществяването на подобен проект. После погледна към пристройката, където бяха решили да организират вечерните курсове. Тя имаше отделен вход, нямаше нужда да се прекосява цялата сграда, разполагаше с тоалетни и две големи класни стаи. Беше идеална за целта.

Несъмнено Тони беше странна птица. Ейдан го покани на гости, за да се запознае със семейството му, но той предложи да го отложат за по-късно, може би направо за септември и началото на новата учебна година.

— Кой знае какво ще се случи до септември?

Това бяха неговите думи. И кой знае защо прозвучаха някак си странно. Важното обаче беше, че споразумението между двамата вероятно беше най-доброто за тяхното училище.

 

 

Тони О’Брайън пое дълбоко от цигарата си. Отсега нататък щеше да пуши само в своя кабинет. Наблюдаваше как Ейдан Дън държи входната врата. Той беше добър учител и добър човек. Заслужаваше жертвата за вечерните курсове. Макар че му предстоеше ужасно много работа заради тях — един Бог знае колко битки с комитета и съвета, заради лъжливите обещания, че ще се самоиздържат, след като всички знаеха колко минимален е шансът.

Въздъхна дълбоко. Надяваше се, че Ейдан ще е убедителен пред семейството си. В противен случай собственото му бъдеще с Граня Дън, първото момиче, накарало го да се замисли за по-сериозно обвързване, не обещаваше нищо добро.

 

 

— Имам добри новини — обяви на вечеря Ейдан.

Каза им за вечерните курсове, за работната схема, за пристройката, за средствата, предоставени на негово разположение, за възможността да организира курсове по италиански език и култура.

Ентусиазмът му беше заразителен. Засипваха го с въпроси. Щеше ли да има възможност да поставя картини и афиши? Какви специалисти ще кани за лекциите? Щеше ли да става дума и за италианската кухня? А за италианските опери?

— Тези курсове няма ли да ти дойдат нанагорно заедно с директорството? — учуди се Нел.

— О, не, ще се заема с тях, вместо да ставам директор — обясни пламенно той, като се взираше в лицата им.

Алтернативата им се стори напълно разумна. И странно, точно такава започваше да му изглежда и на него самия. Може би побърканият Тони О’Брайън все пак беше по-интелигентен, отколкото смятаха в началото. Разговаряха като семейство. Колко курсисти щяха да им бъдат нужни? На какво ще наблегнат — на разговорния италиански, подходящ за екскурзиите? Или върху нещо по-амбициозно? Слушаха го с интерес, докато обясняваше.

По-късно, много по-късно, както му се стори, Бриджид попита:

— Кой ще стане директор, след като няма да си ти?

— О, един колега на име Тони О’Брайън, учител по география. Той ще се справи с управлението на „Маунтинвю“.

— Знаех си, че няма да е жена — изсумтя Нел.

— Мисля, че сред кандидатите имаше и две жени, но в случая дадоха поста на подходящия човек — отвърна Ейдан.

Напълни отново чашите им от бутилката вино, която беше купил специално за отпразнуването на добрата новина. Скоро щеше да се премести в своята стая, тази вечер трябваше да взема мерките за полиците. Един от учителите в „Маунтинвю“ се занимаваше с дърводелство в свободното си време и му беше обещал да направи етажерките и поставките за италианските сувенири.

Никой не забеляза, когато Граня се изправи безмълвно и излезе от стаята.

 

 

Седеше в дневната и я очакваше. Тя трябваше да дойде, ако не за друго, поне за да му съобщи колко го мрази. На вратата се позвъни.

— Купих кафемашина — обяви Тони. — И чудесно мляно колумбийско кафе, смес. Добре ли е?

Граня влезе в стаята. Млада, но не и самоуверена, вече не.

— Голямо копеле си, ужасно лъжливо копеле.

— Не, не съм. Аз съм почтен човек. Трябва да ми повярваш.

— И защо? През цялото време си се присмивал — на баща ми, на идеята за кафемашината. Е, смей си се, колкото искаш. Дойдох да ти кажа, че си най-низшето същество на Земята и се надявам, че си и най-лошото, което ще срещна някога. Надявам се да живея дълго и да срещна стотици хора и това да е най-лошото, което ми се е случило — да повярвам на човек, който не дава и пет пари за чувствата на другите. Ако има Господ, тогава моля те, моля те, Боже, нека това да е най-низкото, с което се сблъсквам.

Той дори не посмя да протегне ръка към нея.

— До тази сутрин нямах представа, че си дъщеря на Ейдан Дън, нито пък знаех, че се е надявал да стане директор — започна той.

— Можеше да ми кажеш, можеше да ми кажеш — извика Граня.

Внезапно Тони се почувства безкрайно уморен.

— Не, не можех да ти кажа — заговори тихо той. — Не можех да ти кажа: „Баща ти не е разбрал правилно, всъщност поста ще получа аз“. Ако става дума за някаква лоялност, дългът ми беше да се погрижа, за да не изпадне в ролята на глупак, да не бъде жестоко разочарован и да получи това, което му се полага по право — нова позиция, власт и авторитет.

— О, разбирам — промълви иронично тя. — Даде му вечерните курсове, леко потупване по главата.

Гласът му прозвуча студено.

— Ако не виждаш случилото се такова, каквото е всъщност, като пробив, като предизвикателство и евентуално ново начало, което ще промени живота на хората и най-вече на баща ти, тогава съжалявам. Съжалявам и съм изненадан. Мислех, че ще проявиш по-голямо разбиране.

— Аз не съм ти ученичка, мистър О’Брайън. Поклащането на главата ти изобщо не ме заблуждава. Ти направи на глупаци и баща ми, и мен.

— И как ви направих?

— Той не знае, че си спал с дъщеря му, ти си разбрал случайно за надеждите му и си побързал да му дадеш тази работа. Ето как.

— А ти сподели ли с него всички тези неща, за да му помогнеш да се почувства по-добре?

— Знаеш, че не съм. Но преспиването с дъщеря му не е важно. Ако някога е имало само една такава нощ, това е нашият случай.

— Надявам се да промениш намеренията си, Граня. Много, много те харесвам. Не мога без теб.

— Да, бе.

— Не, не „да, бе“. И колкото и странно да ти се струва, към теб не ме привлече нито възрастта, нито видът ти. Имал съм много привлекателни приятелки и съм сигурен, че ако поискам, ще намеря и други. Но ти си различна. Ако си тръгнеш, ще изгубя нещо изключително важно. Ако искаш вярвай, ако искаш — не вярвай, но аз точно това чувствам.

Тя не отговори. Двамата се гледаха с недоверие.

— Баща ти ме покани, за да се запозная със семейството му, но аз му предложих да изчакаме до септември. Казах, че до септември има време и един Господ знае какво може да се случи дотогава. — Тя сви рамене. — Всъщност, не мислех за себе си, а за теб. Тогава или все още ще бъдеш изпълнена с гняв и упреци срещу мен, или ще си позволим да се обичаме истински и напълно, със съзнанието, че случилото се днес е някакво невероятно и неблагоприятно стечение на обстоятелствата. — Граня не отговаряше. — Значи — септември, така ли?

— Да.

И се обърна да си върви.

— Оставям на теб да ми се обадиш, Граня. Аз ще те чакам, за мен ще бъде щастие да те видя отново. Не е задължително да сме любовници, ако не искаш. Ако връзката ни беше наистина само за една нощ, щях да се радвам, че си тръгваш. Ако не чувствах това, което чувствам, може би щях да реша, че цялата тази ситуация е прекалено объркана и сложна и най-добре е всичко да приключи дотук. Но аз ще те чакам с надеждата, че ще се върнеш.

Изражението й беше все така сурово и разстроено.

— Разбира се, първо ще ти звънна по телефона, за да се уверя, че нямаш компания — отвърна язвително тя.

— Няма да имам компания.

Граня вдигна ръка.

— Не смятам, че ще се върна.

— Нека се договорим и да не казваме „никога“.

Усмивката му беше добродушна. Остана на вратата, а тя се отдалечи по улицата, пъхнала ръце в джобовете на сакото си. Изглеждаше самотна и изгубена. Искаше му се да изтича след нея, да я вземе в обятията си и да я върне, но беше прекалено рано.