Фридрих Незнански
Платинената карта (47)

3.

Мистър Бигъл въобще не се учуди, когато видя парите.

— Ето, виждаш ли — удовлетворено каза той. — Винаги съм знаел, че си долен крадец.

— Но вие сам ме накарахте да го направя — мрачно отвърна Джон.

— Това е лъжа — каза мистър Бигъл и се намръщи. — Аз само ти наредих да ми върнеш парите, които открадна от мен.

— Нали знаете, че при мен не е имало ваши пари. Вие взехте всичките ми спестявания.

По устните на мистър Бигъл пробяга тънка, хлъзгава и отровна като змия усмивчица.

— Ще трябва да се съгласиш, малкият, че това са твои проблеми — каза той. — Ти сам създаде такава ситуация и няма защо да обвиняваш някой друг.

Джон разбра, че е безполезно да разговаря с Бигъл. Беше все едно да блъскаш с глава бетонна стена. Ще си разбиеш главата до кръв, а на стената й е все едно.

— Донесох ви парите — каза Джон. — А сега довиждане.

Той се обърна и тръгна към вратата. Бигъл не го спря.

Вечерта мистър Бигъл се обади на Джон.

— Искаш ли да изкараш малко пари? — простичко попита той.

— Смятате да ми предложите работа?

— Да.

— Това пък защо?

— Аз сгреших спрямо тебе, Джони. Ти не си пълно говно, в тебе все още е останало нещо човешко. Не мога да допусна окончателно да се сгромолясаш в пропастта.

— Затова ли толкова усърдно ме подтиквате към нея?

Бигъл се разсмя.

— Я стига, Джони. Да изкарваш пари с мозъка си — това е далеч по-добре, отколкото да млатиш чекии пред монитора.

Джон разбра, че Бигъл има предвид „Анархията“, заради която се случи цялата тази неразбория.

— Ти си талантливо момче, Джон — продължи мистър Бигъл. — Учудвам се как досега не съм те забелязвал. Смятах те за обикновена посредственост.

— Това да не е признание, че сте сбъркали, като ме изгонихте? — попита Джон и така силно стисна в юмрук ръката си, че ставите му побеляха.

— Интересен въпрос, Джони… Ако това ще те утеши — да, признавам. Сега доволен ли си?

— Не съвсем — каза Джон. — Искате отново да ме назначите ли?

— Не, малкият — весело отвърна Бигъл. — За теб имам една по-интересна работица! На твоята възраст е вече време да се занимаваш с истински неща. И да печелиш истински пари, а не жалките грошове, които изкарваше при мене във фирмата.

Оттогава за Джон започна нов живот. Мистър Бигъл даваше на Джон задачи, а той ги изпълняваше прилежно и в срок. Мистър Бигъл също плащаше прилежно, но в сравнение с онова, което получаваше самият той, парите, заплащани на Джони, бяха жалки трохи от господарската маса. Съзнанието за това беше нещо непоносимо, но Джон, стиснал зъби, продължаваше неблагодарната си работа.

Не след дълго той напусна мистър Бигъл. Защо да дели парите си с кретен, който всъщност не е повече от нула без единици отпред? Не, по-добре щеше да е, ако прибира „честно припечелените пари“ в собствения си джоб. Бигъл се опита да заплаши Джон, но той вече имаше някакви пари и известни връзки, затова нае три яки момчета и още същия ден мистър Бигъл бе откаран в болница с тежка черепно-мозъчна травма.

А Джон започна да действа самостоятелно.

Първата си грандиозна афера Джон организира през 1990 година. Чрез подставени лица той вложи в няколко английски банки ценни книжа на една известна американска фирма. Книжата бяха изкусно подправени и докато успеят да го разобличат, Джон отхапа солиден къс. За кратко време Джон се превърна в осигурен човек, а не след дълго и в богаташ. Разбира се, това не можеше да не огорчи Скотланд Ярд. През 1992 година го обвиниха в мошеничество и го осъдиха на две години лишаване от свобода.

Бащата на Джон не се появи в съда. В интервю пред телевизията той заяви, че се отказва от такъв син — крадец и убиец. Джон не се впечатли особено, през последните няколко години той практически беше забравил за баща си, а ако си спомняше, то бе с отвращение и ярост.

Джон не изпитваше особени неудобства в затвора. Беше свикнал с аскетичния живот. При това само след няколко седмици в килията го назначиха като служител в затворническата библиотека и го допуснаха до компютъра.

Колкото и дълго да се точеха тези две години, в края на краищата свършиха. Излизайки на свобода, Джон продължи своята дейност в сферата на „пласиране на чуждестранни инвестиции на родна територия“. Този път обаче действаше по-хитро и гъвкаво. Джон разработи компютърна програма, с помощта на която от банкови сметки можеха да бъдат отмъквани големи суми. После реши да се заеме с подправянето на голяма серия електронни карти на една известна френска телефонна компания.

Ирония на съдбата бе, че тази телефонна компания сама поръча на Джон подготовката на картите. Потърсиха го, защото бе смятан за един от най-добрите специалисти по съвременни технологии. Поръчката бе изпълнена за рекордно къс срок. Електронните карти за плащане на телефонни разговори съответстваха на световните стандарти и притежаваха надеждна система на защита. Обаче парите от тях невинаги стигаха до сметките на телефонната компания. Част от сумите изчезваше безследно.

В крайна сметка сумата на липсите достигна петна десет милиона долара. Този път правоохранителните органи във Франция се захванаха сериозно с компютърните фокуси на мистър Джон Уотсън. Осъдиха го на пет години лишаване от свобода. Обаче Джон, след като обжалва, излезе на свобода под солидна парична гаранция.

Скоро след това „подсъдимият Уотсън“ изчезна безследно. Вместо него на бял свят се появи свободният човек Дейвид Флин. А Уотсън бе обявен за международно издирване.

След като пристигна в Москва, Флин беше много предпазлив. Квартирата, в която той се срещаше с Вера, не бе единствена. Дейвид нае още няколко жилища, като оставаше във всяко не повече от седмица.

Докато ухажваше Вера, Флин продължи своята „експроприация на експроприаторите“. И докато английското и френското правосъдие го търсеше в Латинска Америка, той продължаваше от самото сърце на Русия да премята както англичани, така и французи.

Никой, абсолютно никое земно същество не се досещаше, че освен да прелъстява Вера Акишина, той имаше в Москва и друга, по-малко благородна, но не по-малко съществена цел.