Фридрих Незнански
Платинената карта (15)

2.

В кабинета на оперативника беше много задимено от цигарите. Димът висеше в средата на стаята като дрипав сив облак и се разстилаше по тавана. Татяна Олеговна слушаше оперативника мълчаливо, стараейки се да не го прекъсва. Под очите имаше тъмни вадички от разтекла се козметика. Очите на Акишина бяха полупритворени, като че ли бе изпаднала в транс.

Обратно, лицето на Денис Грязнов бе нервно и оживено. Той току мръщеше вежди, прехапваше долната си устна и изобщо се държеше така, като че ли нямаше търпение да скочи от мястото си и да се втурне да търси изчезналия бизнесмен.

Докато говореше, оперативникът от време на време хвърляше неприязнени погледи към Грязнов, сякаш искаше да му покаже, че неговото присъствие в кабинета е съвсем излишно.

— Станало е горе-долу така — завърши оперативникът. — Татяна Олеговна, нямате ли някакви подозрения или догадки относно всичко това?

Акишина изхлипа и прокара кърпичка по зачервените си от плач очи.

— Какви догадки бих могла да имам? — изрече тя с треперещ глас. — Само за няколко дена отвлякоха дъщерята и мъжа ми, а вие искате да седя тук и да правя предположения?

— Ако само роните сълзи и се оплаквате от съдбата, едва ли ще успеем някога да намерим близките ви — строго рече оперативникът.

— Андрей, карай по-деликатно — помоли го Денис Грязнов.

— А ти, Грязнов, не си отваряй много устата — мрачно реагира оперативникът. — Имай предвид: ако ни се пречкаш в краката, ще ти забраним достъп до делото. И изобщо ще затворим вашата кантора, мамка й. Само частни детективи ми липсват тук.

Денис се усмихна:

— Е, чак пък да ни затворите — за това няма да ви стигнат силите.

— Какво няма да ни стигне? — присви очи оперативникът.

— Пълномощията — доуточни Денис. — И надали можеш да ми забраниш да се занимавам с това дело. Искаш ли един добър съвет, Андрей?

Оперативникът се ухили и леко склони глава встрани, все едно че казваше: „Целият съм внимание.“

— Та така — продължи Грязнов, — ние при всички случаи ще продължим да се занимаваме с това дело… Ако, разбира се, самият Сергей Михайлович не ни се обади и не отмени поръчката си. И затова, вместо да се караме, предлагам да обединим усилията си.

— Доколкото разбрах, Акишин ти е възложил да намериш дъщеря му, тогава заминавай да я търсиш. А що се отнася до отвличането на самия Акишин…

— Една минута… — прекъсна оперативника Татяна Олеговна, изваждайки от чантичката телефона си. Тя приближи слушалката до ухото си. — Слушам ви… Да… Да… Моля ви, не му причинявайте болка! Ще ви платя каквото поискате!…

Оперативникът Андрей и Денис Грязнов настръхнаха.

— Да, в милицията съм… — продължи разговора Акишина. — Не, не съм се разприказвала… Не… — Внезапно лицето на Татяна Олеговна побеля като хартия. — Колко? — изохка тя. — Вие какво… Откъде мога да намеря такива пари?… Не… Да, ще се опитам… Чакайте! Не затваряйте! Кажете как е дъщеря ми?

Татяна Олеговна бавно отпусна ръката си, трескаво стиснала телефона.

— И какво? — нервно попита оперативникът.

— Нищо не ми казаха — отвърна Акишина. — Нищо за Вера.

— А за съпруга ви? Поискаха ли пари?

— Да — кимна Татяна Олеговна. — Три милиона долара.

Оперативникът подсвирна.

— Яко — каза той. — Вие наистина ли имате толкова пари?

Акишина поклати глава.

— Не. Те казаха, че за Серьожа трябва да плати компанията, в която той работи. „Информинвест“… — Татяна Олеговна изтърва телефона на пода и притисна длани към лицето си. — Господи… — прошепна тя. — Какво да правя сега?

Грязнов вдигна телефона и го остави върху бюрото.

— Татяна Олеговна, опитайте да се успокоите — меко изрече той.

Оперативникът добави, отново вземайки инициативата в ръцете си:

— Да, Татяна Олеговна, трябва да се овладеете. От това как ще се държите зависи благополучието на вашия мъж.

— Те ще го убият… — измърмори Акишина, бършейки очите си с кърпичката.

Оперативникът поклати глава.

— Едва ли. Между другото, бях ви помолил да донесете снимка на мъжа си. Носите ли я?

— Да. Ето. — Татяна Олеговна вдигна от бюрото чантичката си и извади цветна снимка. Сложи я върху плота: — Това е последната му. Мъжът ми е отляво.

Оперативният взе снимката и учудено промърмори:

— Ако не греша, това е американският милиардер Лайъм Плат?

Татяна Олеговна кимна.

— Да. Те имаха общ бизнес.

Денис Грязнов посегна и безцеремонно измъкна от ръцете на оперативника снимката, след което се втренчи в нея.

— Какво си позволяваш! — разбесня се оперативникът. — Я ми я върни!

Без да каже нито дума, Денис върна фотографията. След това погледна ръчния си часовник и каза:

— Извинете ме, Татяна Олеговна, но трябва да тръгвам. Ако искате да се включим и ние в издирването на вашия съпруг, обадете ми се след около час, час и половина.

Вместо отговор Акишина кимна и отново заплака. Денис стана, взе от бюрото подписания пропуск, махна с ръка на оперативника и излезе от кабинета.

В коридора той набра номера на Турецки.

— Здравей, Александър Борисович.

— А, Денис, здрасти! Как я караш?

— По-добре от всички останали.

— А защо гласът ти е такъв пресипнал? Простинал ли си или нещо друго?

— Ами не, просто покрай мен пушиха прекалено много. Току-що излизам от една ведомствена душегубка. Александър Борисович, струва ми се, че трябва да се видим.

— Точно сега имам страхотно много работа…

— Разбирам. Но ми се струва, че имам информация, която би могла да те заинтересува. А съм сигурен, че ти имаш информация, която ще е интересна за мен.

— Олеле! Същински Щирлиц! Заинтригуван съм. Знаеш ли какво… След половин час имам намерение да отскоча до едно кафе, да му хапна нещо. Ако искаш, може да се присъединиш.

— Защо пък в кафе? Да не би вече да не ти готвят вкъщи?

— Дениска, още една такава закачка, и ще те пратя по дяволите — неочаквано сърдито отвърна Турецки.

— Добре де, извини ме. Та къде се каниш да хапнеш?

— В любимото кафе на твоя старец. „Виндава“. Знаеш ли къде е?

— Да.

— Тогава припкай там след четиридесет минути. Край, отбой.

Турецки затвори.