Фридрих Незнански
Платинената карта (20)

2.

Преместиха се в ресторант „Узбекистан“, за да празнуват сватбата.

Игор Адамски изтрезня напълно, затова беше мрачен и неразговорлив. Душата на програмиста копнееше да се сдобие с нещо за пиене, но Надя изобщо не се интересуваше от това.

— Ако изпиеш дори една чашчица водка, още утре подавам молба за развод — заяви тя на съпруга си веднага щом потеглиха от обредния дом.

— Обаче все пак разполагам с цялата нощ — опита да се пошегува Игор, но суровият поглед на Надя го стресна. — Добре де — каза той. — Тъй да е. Днес може и да издържа. Но ако чуя подобни думи от тебе и утре — аз ще подам молба за развод, ясно ли ти е?

— Разбира се, миличък — Надя се наведе и нежно целуна съпруга си по бузата. — За мен главното е точно днес да си трезвеничък и добричък, докато имаме гости. А утре… утре ще се заема с превъзпитанието ти.

— Звучи заплашително — отбеляза Игор.

Надя се усмихна лъчезарно.

— Нима! Миличък, уверявам те, че няма да минат и два месеца, и ти ще си спомняш целия си досегашен живот като лош сън. Всичките тези кръчми, водка, неизброимите приятели, жените с леко поведение — само при мисълта за това ще се потърсваш и ще се кръстиш!

— Мечтателка — усмихна се Адамски. — Трябваше да пишеш приказки.

— Няма такава приказка, която една умна жена не би могла да превърне в реалност — парира го Надя. Тя погледна през прозореца и добави: — Наближаваме. Мили мой, вземи се в ръце. Остана още съвсем малко. Ще изтърпиш, нали?

И Игор търпеше. Търпеше, когато приятелите му пиеха за негово здраве, докато той пълнеше чашата си с плодов сок. Търпеше, когато Едик го нарече „трезвен язваджия“, а Вано го похвали, че пази силите си за предстоящата бурна нощ. Изтърпя дори тогава, когато един от гостите предложи да пият за „благотворното влияние, което Надя оказва върху нашия млад гуляйджия“. И във всекидневния живот Игор не можеше да търпи, когато го наричаха „гуляйджия“ — още по-отвратително бе да го чуе на собствената си сватба. Но изтрая и това.

— Виждаш ли, държа се — прошепна той в ухото на Надя. — Но…

— Какво „но“…? — намръщи се Надя.

— Разбираш ли, искам да държа реч в отговор на казаното и да вдигна тост за родителите! А да се пие за родителите ябълков сок — това би било подло и неетично.

Надя се замисли.

— Да, прав си — кимна тя най-сетне. — Така да бъде, разрешавам ти да пийнеш малко шампанско за родителите. Но само ми обещай, че днес повече няма да пиеш водка. Ще ми обещаеш ли?

Игор положи ръка върху гърдите си и тържествено произнесе:

— Кълна се! Нали знаеш, че не умея да лъжа.

Тостът, който произнесе Игор, бе кратък и изящен.

Той обгърна всички с радостен поглед и каза: „Благодаря на всички, които дойдоха да ме изпратят по последния ми път! И благодаря на родителите си, че не са ме удавили още в детството ми! Ура!“

Въпреки известната му мрачност тостът явно удовлетвори гостите. Зазвъняха чашите и Игор с удоволствие изля студеното шипящо шампанско в гърлото си. От очите му избиха сълзи, но той не спря, докато не го изпи докрай.

— Виждаш ли какво става? — ласкаво каза той на Надя. — Само заради тебе го предпочетох пред водката. Оценяваш ли го?

— И още как — кимна Надя. — А сега бъди мило момче. Аз трябва да отида до дамската стая.

— Да си напудриш нослето? — захили се Адамски.

— Нещо такова — кимна Надя.

Веднага щом тя излезе, Игор намигна на Едик и каза:

— Какво се звериш? Давай насам шампанското си!

— Не ти ли се иска водка? — учуди се Едик.

Адамски мрачно се усмихна.

— Ти да не би да не си разбрал? Днес никаква водка повече! Обещах на жена си. Така че стига си плещил, ами наливай.

В момента на връщането на Надя от дамската тоалетна Игор допиваше седмата си чаша. Програмистът бе весел и доволен от себе си, защото бе успял да убие два заека с един изстрел — да удържи на думата, която бе дал на жена си, като между другото успее и да се напорка.

— Е, какво? — недоволно попита Надя. — Пиян ли си вече?

В отговор Игор изблещи очи.

— Кой да е пиян? Аз? Как ли не! Дори не съм пипвал водка.

— Затова пък си напипал други напитки. Добре, ще си поговорим вкъщи. А засега си трай.

Едик, също достатъчно нетрезвен, стана от стола, хвана една вилица и почука с нея върху чашата си.

— Секунда внимание! — гръмко настоя той.

Публиката леко притихна. Едик се поизпъчи и заговори с тържествен глас:

— Господа! Другари! Приятели! Днес ние с вас присъстваме на раждането на едно ново семейство. Това е тържествен факт не само за младоженците, но и за всички нас. Ще попитате — защо? И аз ще ви отговоря. Защото новото семейство, господа, това е клетка от нашето общество! А колкото повече клетки има една мрежа, толкова повече риба може да хване в нея!

Публиката весело запротестира.

— По-тихо! — викна Едик. — Още не съм свършил. — Той погледна Игор и Надя и се усмихна. — Приятели, гледам тази двойка и си мисля: защо на този непрокопсаник му се падна такова щастие? Къде, в кои скрижали е написано, че момичета като Надя трябва да принадлежат на такива недодялани дървеняци като Адамски? С какво съм по-лош аз, а? Надя! Кажи ми честно — защо именно Игор? Защо не бях аз? Защо не Вано в края на краищата?

— Защото не можеш с козята си муцуна да подсмърчаш покрай жена ми! — рязко и грубо отвърна Адамски. Той гледаше Едик с блестящи от гняв очи и изразът му не предвещаваше нищо добро. — Какво? — попита Адамски. — Харесва ли ти жена ми? Може би ще се опиташ да ми я отмъкнеш?

— Господи — тихо простена Надя, — започна се.

— Може и да опитам! — весело отвърна Едик, опитвайки се със закачливо беззлобен тон да обърне всичко на шега. — Кажи, Надюш, няма ли да се ожениш за мене? Разбира се, аз не съм такъв авторитетен началник като Игор, но притежавам голям потенциал!

— Голям потенциал, казваш? — Адамски заплашително се надигна от стола. — Сега ще ти подрежа потенциала!

— Той има нож! — извика някой.

Адамски свирепо се усмихна и вдигна дясната си ръка, в която стискаше приборен нож.

Чу се женски писък. Няколко от мъжете наскачаха от местата си и се втурнаха към Игор, но закъсняха. Също като японски нинджа Адамски с ловък скок се метна върху масата, изрита блюдото със салатата Оливие и без да позволи на противника да се опомни, се нахвърли към него с насочен нож.

Когато три минути по-късно охраната просна Адамски, обстановката в ресторанта бе нажежена до крайност. Две големи маси бяха преобърнати, един от гостите лежеше на пода със сътресение на мозъка (Адамски го бе фраснал по главата с бутилка шампанско), а бедният Едик, облегнал се на стената и хванал с ръка порязаното си ухо, крещеше отчаяно, че няма да остави това така, и настояваше да повикат милиция.

Не след дълго пристигна и тя.

Адамски кротко похъркваше в „маймунарника“, гостите (тези, които бяха останали) чакаха на улицата, а Надя водеше преговори с дежурния милиционер.

— Другарю капитан — жалостиво подпитваше тя дежурния, — кога ще го пуснат?

— Всичко зависи от това, което е извършил — отвърна милиционерът. След това огледа Надя (тя все още беше с бялата си рокля) и попита:

— А той какъв ви е?

— Съпруг — рече Надя.

Милиционерът се ухили.

— Поздравявам ви. Яко момче. Потърпевшите са написали няколко оплаквания срещу вашия съпруг. Хулигански действия, потрошени мебели. Осакатени граждани. Утре сутринта, след като се наспи, ще го пратим в следствения арест.

— Господи! Така си и знаех. Какво да правя сега?

— Чакайте — отговори милиционерът.

— Колко? — попита Надя.

Милиционерът се замисли, пресмятайки, и отвърна:

— Няколко години.

— Много смешно — навъси се Надя. — Това ли е всичко, което можете да ми предложите?

— Нямам друго — кимна капитанът. — Макар че… ако искате да измъкнете мъжа си, намерете му добър адвокат.