Артуро Перес-Реверте
Хусарят (8)

7. Славата

Луташе се навътре в гората без посока. От време на време спираше, облягаше се на дънера на някое дърво, целият треперещ и мокър, и слагаше ръце на разбитата си уста, която го караше да стене от болка. Беше спряло да вали, но от клоните продължаваше бавно да се стича вода. Сред шубраците се виждаше, че в далечината тъмнината се разкъсваше от огъня, който проблясваше при изстрелите на продължаващата битка. Пукотът на залповете се дочуваше ясно; шумът от битката беше като далечна буря.

Понякога изстрелите отекваха и в гората, близо до него, и още повече увеличаваха тревогата му. Беше невъзможно да установи къде се намираха френските редици; трябваше да изчака да се съмне, за да се насочи към тях. Целият потрепери. Самата мисъл, че може да попадне в ръцете на испанците, го измъчваше толкова, че дишането му се затрудняваше и учестяваше като на преследвано животно. Трябваше да се измъкне оттам. Трябваше отново да се върне към светлината, към живота.

Спъна се в някакви пречупени клони и падна по очи на земята. Изправи се, нагазил в калта, и прокара пръсти през рошавата си и кална коса назад, докато гледаше треперещ сенките, които го заобикаляха. Имаше чувството, че от всяка една го дебнеше врагът.

Усещаше непрестанен и смразяващ студ. Челюстите му трепереха и увеличаваха болката в разбитите му кървящи венци. Опипа с език зъбите, които му бяха останали: беше загубил всичките си зъби отляво, във възпалената си уста можеше да преброи осем или дори десет кървящи корена. Болката пълзеше и към челюстите, врата и челото му. Цялото му тяло гореше, измъчвано от треска; ако не намереше място, където да се подслони, ужасното възпаление и студът щяха да го погубят.

Сред дърветата успя да различи светлина. Запъти се натам с надеждата да са французи, като горещо се молеше на бога да не се натъкне на испански патрул. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно ставаше сиянието; беше от пожар. Вървеше изключително предпазливо, като внимателно оглеждаше всичко наоколо.

На една поляна гореше къща. Пожарът беше много силен, въпреки че доскоро бе валял дъжд. Покривът на къщата се сриваше сред вихрушка от искри, а пламъците се разпростираха и към мокрите клони на близките дървета, които свистяха и вдигаха пара.

Край поляната имаше група мъже. Можеше да различи шака̀та и пушките, които се очертаваха срещу сиянието на огъня. От мястото, където се намираше, Фредерик не можеше да разбере дали са испанци, или французи, затова продължи да наблюдава, скрит сред храстите, хванал здраво дръжката на сабята. Дочу цвиленето на кон и някакви неясни гласове, но не можеше да различи на какъв език говореха.

Не смееше да се приближи още от страх, че ще вдигне шум в храсталака. Дори и да бяха французи, пак можеха да стрелят срещу него, без да разпознаят униформата му — цялата покрита с кал. Прекара дълго време така, в колебание как да постъпи. Ако бяха испанци и го хванеха, щяха със сигурност да го убият, при това не с желаната при дадените обстоятелства бързина.

Чувстваше се уморен, остарял и изтощен. Чувстваше се като човек, който се бе състарил с петдесет години само за няколко часа. Изминалият ден премина като на сцена пред подпухналите му от умора очи, сякаш ставаше въпрос за неща, които се бяха случили много отдавна, сякаш бе изминал целият му живот. Палатката в лагера, сабята, която отразяваше пламъчето на светилника, Мишел дьо Бурмон, който пушеше лулата си… Мишел. Неговата младост, неговата красота, неговата смелост не му помогнаха. Знамето, потънало сред снопа от вражески копия, жалният агонизиращ стон на тръбата, напразно призоваваща за сбор, конете с празни седла, които се лутаха из калната долина под дъжда. Поне, каза си той, Мишел дьо Бурмон беше загинал на коня си, лице в лице със смъртта, като Монѝ, като Лафон, като останалите. Те не се криеха сега с Фредерик, затънали в калта, изпълнени с ужас, в очакване всеки момент смъртта да изскочи предателски от сенките; долна, низка и недостойна за един хусар смърт. Огорчен, младежът реши, че е стигнал прекалено далеч, за да свърши смазан в калта като куче.

Но внимание: той все пак беше жив. Мисълта му малко по малко започна да се избистря, докато накрая той се усмихна с жестока гримаса. Все още беше жив, пулсът му продължаваше да бие, тялото му гореше, но той усещаше как гори. А другите сега бяха студени и вкочанени, прогизнали трупове, които почиваха в долината… Може би дори вече им бяха свалили ботушите.

Войната. Колко различна беше тя от уроците във военното училище, от учебниците с маневрите, от парадите пред заплененото от блясъка на униформите множество!… Господ, ако въобще имаше господ някъде там над онзи зловещ черен свод, от който се процеждаше влага и смърт, предоставяше на хората някое малко кътче земя, за да могат те свободно и удобно да го превърнат в ад.

Ами славата? Да върви по дяволите славата, да вървят по дяволите всички, да върви по дяволите ескадронът! Да върви по дяволите щандартът, за който загуби живота си Мишел дьо Бурмон, и който в този момент испанските копиеносци сигурно разнасяха като трофей. Не искаше нито проклетата им слава, нито знамената им, нито тяхното „Да живее Императора“. Именно той, Фредерик Глюнц, от Страсбург, беше препускал срещу врага, беше убивал в името на славата и на Франция и сега лежеше в калта, в някаква мрачна и негостоприемна гора, вкочанясал от студ, гладен и жаден, измъчван от треската, сам и изгубен. Не Бонапарт беше там сега, по дяволите, не. Беше той. Беше той.

От температурата му се виеше свят. Ах, Клер Цимерман, с красивата си синя рокля и златните букли, които блестяха на светлината на свещниците. Ако можеше да видиш сега своя смел хусар!… Ах, Валтер Глюнц, уважаван и честен търговец, който гледаше с гордост своя син — офицер. Да можеше да го видиш сега!…

По дяволите! Да вървят по дяволите всички с тяхната романтика и с глупавите им представи за войната. Да вървят по дяволите героите и леката кавалерия на Императора. Нито едно от тези неща нямаше значение сега, в ужасяващата тъма, сред храстите, на фона на сиянието на близкия ножар.

Изведнъж се присви от остра болка в стомаха. Разкопча си панталона и, клекнал, усети как нечистотиите се плъзнаха между ботушите му, отвратен от мисълта, че испанците можеха да го изненадат в това положение. Кал, кръв и лайна. Това беше войната, това беше всичко. Всемогъщи боже! Това бе всичко.

Войниците си тръгнаха. Оставиха осветената от пламъците поляна, без да успее да установи тяхната националност. Остана неподвижен и скрит, докато шумът се отдалечи.

Вече дочуваше само пращенето на пламъците. Беше рисковано да се приближи до огъня, защото щеше да го освети. Но същевременно огънят беше топлина, живот, а той умираше от студ. Стисна здраво сабята в ръка и се приближи бавно, приведен, като се стряскаше всеки път, когато стъпваше по-силно с подгизналите си ботуши или чупеше някой клон.

Поляната беше пуста. Почти пуста. Танцуващата светлина на пламъците осветяваше две тела на земята. Приближи се към тях възможно най-предпазливо; и двата трупа бяха в сините куртки и белите панталони на един френски линеен полк. Бяха вкочанени и студени, със сигурност лежаха там поне от няколко часа. Единият от тях беше проснат по гръб и лицето му бе покрито от многобройни рани от сабя или щик. Другият беше паднал на една страна, убит с един изстрел.

Бяха им взели оръжията, амунициите и раниците. Една от тях беше захвърлена наблизо, до купчина димящи главни, отворена и с разсипано по земята съдържание, всичко изпочупено и мръсно: две ризи, обувки с протрити подметки, глинена лула, счупена на три части… Фредерик нетърпеливо потърси нещо за ядене. На дъното на раницата намери само парче сланина и веднага го захапа; но почувства непоносима болка в кървящите си венци. Прехвърли сланината в устата си на дясната страна, но резултатът беше същият. Не можеше да дъвче. Изведнъж усети, че му призлява, падна на колене и започна да повръща. Остана така известно време, опрял глава на ръцете си, докато съумее да се успокои. След това си изплакна устата с водата от една локва, напразно опитвайки се да облекчи болката; изправи се и се приближи към огъня, като се подпря на една от тухлените стени на срутената колиба. Топлината се разля по цялото му тяло и усещането бе толкова приятно, че от очите му потекоха сълзи. Остана така известно време. От дрехите му се вдигаше пара, но усети, че започваха да изсъхват.

Поемаше голям риск да седи така на поляната, осветен от пожара. Всеки, който минаваше наблизо, можеше да го види. Отново се сети за мургавите и жестоки лица на селяните, на бунтовниците, на войниците… Нима въобще имаше разлика между жителите на тази проклета Испания? С усилие на волята се отдели от пламъците и тръгна, подпирайки се на оградата. И последните капки разум, които му бяха останали, му говореха, че да остане там беше самоубийство, но тялото му не искаше да се подчини. Отново се спря, погледна нерешително към пламъците и после се взря в тъмнината на гората наоколо.

Беше много уморен. Перспективата да потъне отново в мрака, сред усойните шубраци го разколеба. Загледа се в собствената си сянка, която пламъците удължаваха и караха да играе. Беше изгубен, обречен да умре. В близост до огъня поне нямаше да се спомине от студ. Върна се назад под дъжда от пепел и жар и намери едно закътано местенце до зида от камък и тухла, на около пет-шест вари от огнището. Сгуши се, стиснал сабята между краката си, опря глава на земята и заспа.

Присъни му се, че язди през опустошени полета, на фона на далечни пожари сред ескадрон от скелети, облечени в хусарски униформи, които обръщаха към него голите си черепи, останали без плът, и го гледаха безмълвно. Домбровски, Филипо, Дьо Бурмон… Всички бяха там.

 

 

Събуди го утринният студ. Пожарът беше изгаснал и имаше само главни, които пушеха сред пепелта. Небето се развиделяваше от изток и сред клоните на дърветата блещукаха звезди. Не беше валяло. Гората продължаваше да е все така забулена в сенки, но сега вече можеха да се различават очертанията на дърветата.

Грохотът на битката беше утихнал; навсякъде цареше тишина, която всяваше страх. Фредерик се поизправи, като разтриваше тялото си, измъчван от болки. Лявата страна на лицето му беше много подута и го болеше непоносимо, включително и ухото, с което не можеше да долови никакъв звук, само някакво бръмчене отвътре, което сякаш извираше от дълбините на мозъка му. Лявото му око също беше притворено от отока и почти не виждаше нищо с него.

Опита да се ориентира. Слънцето изгряваше от изток. Искаше да си припомни приблизителното местоположение на бойното поле, от което гората се падаше на запад, близо до селото, което осми лек беше щурмувало предишния ден. Като полагаше усилия да се съсредоточи, изчисли, че към момента, в който се изгуби, френските редици се намираха на югоизток. Възможно беше положението да се е променило през нощта, но нямаше начин да го разбере.

Запита се кой ли е победил.

Запъти се към изгряващия ден. Щеше да върви до края на гората, като наблюдава зорко околностите, и оттам щеше да се опита да се приближи до хълмовете, на които се бяха разположили френските редици предния следобед. Не се чувстваше уверен в собствените си сили: измъчваха го постоянни остри болки в стомаха, устата и главата му горяха. Вървеше напред, като се препъваше в храстите и клоните, и от време на време се виждаше принуден да спре и да седне в калта. Вървя така около час. Малко по малко сивкавата утринна светлина започна да разбулва сенките и му позволи ясно да вижда наоколо. Вече можеше да види гърдите, ръцете и краката си, покрити със засъхнала кал и листа; мундирът му беше разкъсан и половината копчета бяха изпопадали. Дланите му бяха грапави и загрубели, с черна мръсотия под изпочупените нокти. Изведнъж видя сабята в ръката си и с изненада установи, че не беше неговата. Замисли се и си спомни за испанеца, който се опитваше да я изкара от ножницата, докато се бореха в краката на коня му. Прихна да се смее като умопобъркан; беше забравил, че бе обезглавил копиеносеца със собствената му сабя. Ловецът бе заловен от ловеца, когото искаше да улови. Абсурдна игра на думи. Ирониите на войната.

Озова се на една малка полянка, на която се издигаше огромен дъб. Щеше да продължи нататък, без да се спира, но в това време видя мъртъв кон, чието седло беше облицовано с овча кожа, нещо характерно за хусарите. Приближи се, изпълнен с любопитство; може би неговият конник беше някъде тук, жив или мъртъв. В храстите се натъкна на труп и се приближи с биещо до полуда сърце. Не беше французин. Имаше вид на селянин, носеше кожени гамаши и сива куртка. Лежеше по корем, а близо до сгърчените му ръце се търкаляше и ловната му пушка. Хвана главата за косата и погледна лицето му. Имаше много широки и гъсти бакенбарди, брада на три или четири дни, а цветът на лицето му беше мъртвешки жълтеникав. Напълно обяснимо, като се има предвид, че калта под тялото му беше напоена с кръв от раната в средата на гърдите му. Несъмнено беше селянин или бунтовник. Все още не беше толкова вкочанен, от което заключи, че беше убит скоро.

— В интерес на истината не е особено красив — каза на френски някакъв глас зад гърба му.

Фредерик се стресна, пусна главата и се обърна, вдигнал инстинктивно сабята. На около пет вари разстояние, на ствола на дъба, се беше облегнал един хусар. Беше приседнал по риза, а с мундира си беше завил краката и корема си. Изглеждаше на около четиридесет години, имаше гъсти мустаци, а плитките се спускаха по раменете му от двете страни. Очите му бяха пепелявосиви, а кожата му прекалено бледа. Шако̀то му лежеше от едната му страна, а голата сабя — от другата. Беше насочил пистолета в ръцете си към него.

Стъписан от изненадата, Фредерик се приведе и коленичи пред непознатия.

— Четвърти хусарски… — прошепна едва доловимо. — Първи ескадрон.

Неочакваната поява накара непознатия да избухне в смях, но изведнъж лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Притвори за миг клепачите си, отново отвори очи, изплю се настрани и се усмихна, докато сваляше пистолета.

— Това е невероятно! Четвърти хусарски, първи ескадрон… И аз съм от първи ескадрон, драги… Аз бях от първи ескадрон, да. Не е ли невероятно? Боже Господи! Невероятно е, наистина… Никога не бих могъл да те позная в тая кална униформа. Познавам ли те? Не, мисля си, че и собствената ти майка не би могла да те познае с тая размазана и подута като мех физиономия. Как те докараха така?… Хайде де, кажи ми най-сетне кой си, по дяволите, вместо да седиш и да ме зяпаш така.

Фредерик забоде сабята в земята, до левия си крак.

— Глюнц, младши лейтенант Глюнц, първа рота.

Хусарят го погледна учуден.

— Глюнц? Младият Глюнц? — той поклати глава, сякаш му беше трудно да повярва, че говореха за един и същи човек. — Кълна се в бога, че никога не бих могъл да ви позная… Как се докарахте в тоя вид?

— Един копиеносец ме преследваше, загубихме конете си, после се бихме на земята.

— Разбирам… Той ви подреди лицето така, нали? Жалко. Спомням си, че бяхте хубав младеж… Добре, младши лейтенант, простете, че не се изправям да ви отдам чест, но не съм добре със здравето. Казвам се Жордан… Арман Жордан. Служа от двайсет и две години във втора рота.

— Как стигнахте дотук?

Хусарят се усмихна на въпроса, сякаш беше безсмислен.

— Както и вие, предполагам. Препускайки като луд, преследван по петите от трима-четирима от облечените в зелено конници, които ме гъделичкаха по задника с копията си… Когато навлязох в гората, успях да им се изплъзна. Цяла нощ се лутах насам-натам, на гърба на горкичкия Фалу, прекрасното животно до вас, което умря, улучено с ловна пушка. Тоя кучи син, когото разглеждахте преди малко, го уби.

Фредерик се обърна и погледна трупа на испанеца.

— Прилича на бунтовник… Вие ли го простреляхте?

— Разбира се, че да. Стана преди около час; с Фалу се опитвахме да се върнем при френските редици, ако все още съществуват, когато тоя тип изскочи от храстите и започна да стреля направо срещу нас. Бедничкият ми кон отнесе най-лошото… — той погледна печално към мъртвото животно. — Беше добър и верен приятел.

— Какво стана с ескадрона?

Хусарят сви рамене.

— Знам толкова, колкото и вие. Възможно е и към този момент въобще да не съществува. Тези копиеносци ни изиграха добре, като ни оставиха да минем, а после ни нападнаха във фланга. Аз бях с четирима другари: Жан-Пол, Дидие, още един, когото не познавах, и нисичкия рус сержант, Шабан… Заловиха ги един по един зад гърба ми. Не им дадоха никакъв шанс. С изтощението от трите атаки и преследването с конете това си беше все едно да заловиш елен, завързан за дърво.

Фредерик вдигна глава и погледна към небето. Измежду върховете на дърветата се процеждаше синьото небе.

— Питам се кой ли е спечелил битката — промълви той, замислен.

— Кой знае! — отвърна хусарят. — Във всеки случай не и ние с вас, младши лейтенант.

— Ранен ли сте?

Събеседникът му изгледа Фредерик мълчаливо, после в крайчеца на устата му заигра саркастична усмивка.

— Ранен не е точната дума — каза той с изражението на човек, който предвкусва някаква шега, разбираема само за него. — Виждате ли пушката на този нещастник? — попита, като посочи оръжието с пистолета си. — Виждате ли сгъваемия щик, дълъг две педи, точно до дулото?… Е, точно преди да го пратя в ада, тоя кучи син успя да ме прободе в червата.

Докато говореше, хусарят дръпна мундира от корема си и Фредерик възкликна ужасен. Щикът беше пронизал десния му крак малко над коляното, разкъсвайки цялото му бедро по дължина и част от корема му. В ужасяващата рана се виждаха големи съсиреци кръв, кости, разкъсана тъкан и част от червата. С пояса си и каишите от чантата за документи хусарят беше пристегнал бедрото си в безуспешен опит да задържи затворена дълбоката прободна рана.

— Както виждате, младши лейтенант — продума, като отново се загърна с мундира, — с мен вече е свършено. За щастие не ме боли много; не чувствам цялата част от тялото си от кръста надолу… Любопитното е, че щикът явно не е засегнал важен кръвоносен съд, защото иначе вече щях да съм мъртъв от загубата на кръв.

Фредерик беше ужасен от равнодушието в гласа на ветерана.

— Не можете да останете така — смотолеви той, без всъщност да знае какво точно можеше да се направи за ранения. — Трябва да ви заведа някъде, да потърсим помощ. Това… Това е отвратително.

Хусарят отново сви рамене. Изглежда, нищо не го интересуваше вече.

— Нищо не може да се направи. Поне ми е удобно така, подпрян на дървото.

— Може би ще могат да ви спасят…

— Не говорете глупости, младши лейтенант. След час в цялата тая мръсотия раната със сигурност се е възпалила. За двайсет и две години съм видял достатъчно такива случаи, за да се самозалъгвам и да си правя илюзии… Старият Арман разбира добре, когато му се паднат лоши карти.

— Ако не ви окажат помощ, със сигурност ще умрете.

— С или без помощ аз си отивам. Не съм в настроение да се местя насам-натам и да си настъпвам червата. Предпочитам да остана тук на спокойствие, на сянка. Вие се погрижете за себе си.

Двамата мълчаха дълго време. Фредерик седеше на земята с ръце на коленете; хусарят беше затворил очи, подпрял глава на дървото, безразличен към присъствието на младежа. Накрая Фредерик се изправи, дръпна забодената в земята сабя и се приближи към ранения.

— Мога ли да направя нещо за вас, преди да си отида?

Хусарят отвори бавно очи и погледна Фредерик, като че ли беше изненадан, че все още е там.

— Може би да — каза той бавно, като посочи към пистолета, който все още държеше в ръцете си. — Изпразних го срещу тоя тип и ми се ще да имам някой и друг куршум, в случай че някой се приближи… Бихте ли го заредили? На седлото ми има всичко необходимо.

Фредерик сграбчи пистолета за дългото дуло и се запъти към мъртвия кон. Намери малка торба за барут, както и торбичка с патрони. Зареди оръжието, натъпквайки с шомпола, така че да е готово да стреля. Занесе го на ранения, заедно с останалия барут и муниции.

Хусарят погледна преценяващо оръжието, претегли го в ръката си и го насочи.

— Желаете ли още нещо? — попита Фредерик.

Хусарят го погледна. В очите му проблясваха подигравателни искри.

— Има едно селце в Беарн, където живее една добра жена, чийто съпруг сега е войник в Испания — заговори той тихичко, а на Фредерик му се стори, че долови лека нотка на нежност в гласа му, която бързо изчезна. — При други обстоятелства, младши лейтенант, вероятно бих ви назовал това селце, ако случайно минете някога оттам… Но сега ми е все едно. Освен това, ако трябва да съм честен, и вие сте пътник като мен. Силно се съмнявам, че ще се върнете във Франция или където и да е другаде.

Фредерик го погледна, неприятно изненадан.

— Какво казахте?

Хусарят затвори очи и отново облегна глава на дънера.

— Махайте се оттук — нареди му със замаян глас. — Оставете ме на мира.

Фредерик се отдалечи, объркан, със сабя в ръка. Мина покрай труповете на коня и на бунтовника и отново се обърна назад, слисан. Хусарят продължаваше да седи неподвижен, със затворени очи и пистолет в ръка, напълно безразличен към случващото се в гората, към войната и към живота.

Повървя малко през храсталаците и се спря, за да си поеме дъх. Тогава чу изстрела. Изпусна сабята, зарови лице в дланите си и заплака.

 

 

След известно време продължи да се движи. Вече не знаеше нито къде е изток, нито къде е запад. Гората беше като лабиринт, в който беше невъзможно да се ориентираш, беше като капан, в който се носеше миризмата на разложена плът, влага и смърт. Кошмарът нямаше край, вкочаненото му тяло едва пристъпваше, а болката в главата го влудяваше. Погледна празните си ръце, видя, че беше забравил сабята и тръгна назад, за да я търси; но само след няколко крачки се спря. По дяволите сабята, по дяволите всичко. Тръгна без определена посока, блуждаеше безпътен, спъваше се и се блъскаше в дърветата. Погледът му се замъгляваше, главата му се въртеше, сякаш беше във водовъртеж. От треската започна да бълнува на глас. Разговаряше с другарите си, с Мишел дьо Бурмон, с баща си, с Клер… Вече беше разбрал, беше успял да разбере. Както Павел по пътя към Дамаск, беше паднал от коня… Тази мисъл предизвика у него неистов смях, който огласи призрачно гората. Бог. Родина. Чест… Слава. Франция. Хусари. Битка… Думите излизаха една след друга от устата му, повтаряше ги, като сменяше тона на гласа си. Побъркваше се, можеше да се закълне в живота си, че полудява. Побъркваха го всички там, около него, които му нашепваха разни глупости за дълга, за славата… Умиращият хусар беше единственият, който разбираше истината и именно затова се застреля. Този хитрец, това старо куче избра най-краткия път. Разбира се, че да. Останалите нямаха никаква представа за нещата. Романтика и глупавата Клер, нещастният Мишел… Лайна, кал и кръв, това беше. Самота, студ и страх, толкова ужасен страх, че помрачаваше разсъдъка и пораждаше желание да крещи от мъка, от скръб.

И той крещя. Въпреки болката в подутата си и гнояща уста, той крещя, докато вече не можеше сам да се чуе. Крещя на небето, крещя на дърветата. Крещя на целия свят, хули бога и дявола. Притисна се до дънера на едно дърво и прихна да се смее, докато плачеше. Мундирът му, покрит със засъхнала кал, беше твърд като броня. Свали го от себе си и го захвърли в храстите. Много хубава дреха и изящно извезана, разбира се, че да. Сега щеше да се разлага в хумуса на тая прогнила гора, при Ноаро, при хусаря, който се самоуби, при всички глупаци, хора и животни, които се оставиха да попаднат в тази мъртвешка хватка. А може би скоро и при самия Фредерик.

Полудяваше. Полудяваше. Полудяваше, проклятие. Къде беше Бере? Къде беше Домбровски? Къде беше полковник Льотак, една атака, ъъъ, господа, която да накара тия нещастници да тичат из цяла Андалусия… Да вървят всичките в ада, да вървят по дяволите. Беше попаднал в капана като пълен глупак. Всички те, нещастни глупци, бяха попаднали в капана. Цялата вселена беше попаднала в капана, за бога, никой ли не си даваше сметка? Да оставят и него на мира! Искаше само да се махне оттам! Да се смилят над него и да го оставят на мира… Полудяваше, а бе едва на деветнайсет години!

Раненият хусар имаше право. Едва сега разбираше, че старите войници винаги имаха право. Затова и си мълчаха. Те знаеха и точно тяхното познание, мъдростта им ги правеше мълчаливи. Те знаеха, по дяволите. Но не казваха и дума никому, хитрите лисици. Всеки да си носи сам кръста, всеки да се учи сам. В тях нямаше и капка смелост, имаше безразличие. Бяха прекрачили прага, бяха отвъд доброто и злото, както дядото на Фредерик, старият Глюнц, който се остави смъртта да го вземе, уморил се вече да я чака. Нямаше какво повече да се направи, пътят беше толкова ясен, че чак плашеше. Чест. Слава. Родина. Любов… Имаше един момент, до който рано или късно всички стигаха, от който нямаше връщане назад и в който всичко излизаше на повърхността, добиваше ясни очертания и точни размери. Тя беше там, стоеше на средата на пътя с коса, смъртоносна като цял ескадрон копиеносци. Нямаше нищо друго, нямаше спасение. Беше немислимо да тичаш, беше немислимо и да спреш. Оставаше само спокойно да се изправиш срещу нея и да приключиш веднъж завинаги.

Всичко изведнъж изглеждаше толкова простичко, толкова елементарно и лесно. Фредерик се спря и дори възкликна, изненадан, че не е успял да го разбере по-рано. Стигна, олюлявайки се, до края на гората и се спря, все още смаян от собственото си прозрение, немощен и трескав, обезобразен, целият в кал, с рошава коса и очи, горящи като въглени. Взря се в синьото небе, в полята, изпъстрени с пепелявосиви маслинови дръвчета, в птиците, които летяха над полето на отминалото сражение, и прихна гръмко да се смее на всичко, което го заобикаляше.

Седна върху един пън и взе да рови разсеяно земята между калните си ботуши с изсъхнало клонче. И когато видя от края на гората да се задава група селяни, въоръжени със сърпове, тояги и ножове, той се изправи бавно, с вдигната глава, взря се в мрачните им лица и зачака, неподвижен и спокоен. Мислеше си за дядо Глюнц, за ранения хусар до големия дъб. И единственото, което чувстваше, беше умора и безразличие.