Артуро Перес-Реверте
Хусарят (6)

5. Битката

Ескадронът се събра отново в долината между хълмовете, изпъстрени с маслинови дръвчета, откъдето се виждаше възвишението, на което се намираше щабът на полка. Скупчените облаци бяха надвиснали с цялата си тежест над хоризонта, откъдето продължаваше да се носи тътенът на артилерийски оръдия, а от атакуваното село съвсем ясно се дочуваше оглушителният грохот на пушките.

Конете и хората спокойно се отдадоха на почивка. Фредерик свали шапката си и я закачи на лъка на седлото. Прегледа подковите на Ноаро и отпи няколко глътки от манерката, част от бойното му снаряжение. Чувстваше се спокоен и в отлична форма. Отведе коня си до една голяма и равна скала, седна на нея и протегна крака. Наблизо група хусари обсъждаха в подробности битката. Послуша известно време коментарите им, състоящи се в обичайните догадки относно плановете на Главното командване и тълкуване на благоприятните или неблагоприятните поличби, които по тяхно скромно мнение определяха хода на събитията. Отегчен, той престана да им обръща внимание, изтегна се на скалата и затвори очи.

Измежду спомените за днешния поход, който още не беше приключил, за кратко изплува образът на Клер Цимерман и той положи усилия да го задържи в паметта си. Сякаш от много далече до ушите му отново долетя музика. Виждаше нежното лице на момиче, чиито големи сини очи го гледаха със свенливо възхищение. Големият свещник хвърляше златисти оттенъци на русите букли по слепоочията на девойката. Фредерик се наслаждаваше на бялата и крехка шия, на гладката, почти прозрачна кожа, която се спускаше свежа и неустоимо привлекателна към деколтето на синята рокля и чиято неподправена чистота се нарушаваше само от синята кадифена панделка около врата.

Грациозно разпереното ветрило прикри червенината по бузите на девойката, когато погледите им се срещнаха за първи път; но сините очи устояха на невинния дуел няколко секунди повече от възприетите норми. Това бе достатъчно, за да събуди у младия хусар чувство на извънмерна нежност. Докато водеше някакъв банален разговор с някои от гостите, той се обърна отново, за да я зърне, и щом видя, че и тя го гледа, макар този път бързо да отклони поглед, вече не беше способен да следи нишката на разговора и само кимаше разсеяно, когато някой замлъкваше в очакване на неговото съгласие. Малко след това Фредерик успя да се възползва от голямото огледало, което отразяваше светлините на салона, оркестъра и гостите зад гърба му, за да пооправи скришом мундира си и да се увери, че елегантната червена наметка с позлатените акселбанти беше добре преметната на лявото му рамо и му придаваше представителен и войнствен вид. Именно тогава се срещна с домакинята — госпожа Цимерман, и най-благоприлично я помоли да му окаже честта да го представи на дъщеря си.

Разстоянието до големия прозорец, където стоеше Клер Цимерман в компанията на двете си братовчедки, се стори на младши лейтенанта безкрайно. Тя го видя да се приближава заедно с майка й и мигом извърна поглед към градината, сякаш нещо навън бе привлякло вниманието й. Двама млади приятели на семейството от Страсбург, които ухажваха трите дами, отстъпиха няколко крачки назад намръщени, като скришом оглеждаха пищната униформа на раменете на снажния им съперник, която му даваше съкрушително предимство.

— Клер, Ан, Магда… Имам удоволствието да ви представя младши лейтенант Фредерик Глюнц, син на господин Валтер Глюнц, много добър приятел на господин Цимерман. Фредерик, това са дъщеря ми Клер и племенничките ми Ан и Магда…

Фредерик се поклони почтително, като удари токове един в друг. Едва погледна Ан и Магда, просто от учтивост, при запознаването. Сините очи отново се оглеждаха в неговите и бяха за него толкова сладки, така прекрасни и така близки, че той сякаш потъна в непознат досега унес.

След кратък разтвор, подобаващ на обстоятелствата, госпожа Цимерман трябваше да се върне към задълженията си на домакиня. Двамата цивилни младежи стояха все така встрани, а братовчедките, от които Фредерик помнеше само глупавия смях и пъпчивите лица, буквално го затрупваха с всякакви въпроси за армията, кавалерията, Наполеон и войната. Когато Фредерик сподели, че се подготвя да се присъедини към най-елитните части в Испания, братовчедките запляскаха възторжено с ръце. Но в онзи момент младият хусар беше съсредоточил цялото си внимание, на което бе способен, в натъжената и неспокойна усмивка, която се изписа на устните на Клер Цимерман.

— Но Испания е твърде далече — продума тя и още в същия миг Фредерик я обикна за тези нейни думи.

— Страхува ли се от смъртта един офицер от кавалерията? — попита с трескаво любопитство братовчедка й Магда.

— Не — отвърна Фредерик, без да откъсва поглед от Клер. — Но има моменти, споменът за които може да превърне смъртта и невъзможността те да бъдат изживени отново в нещо много мъчително.

И този път ветрилото успя да скрие руменината по бузите, но не и овлажнените от вълнение сини очи.

— Ще ви видим ли отново сред нас, когато се върнете от Испания? — попита Клер, след като си възвърна присъствието на духа.

Братовчедка й Ан приветства възторжено идеята.

— Обещайте ни, че отново ще ни посетите, младши лейтенант Глюнц. Сигурни сме, че ще имате да ни разкажете много интересни неща, нали? Кажете, че обещавате.

Ръцете на Клер — толкова бели и гладки, че се виждаха фините вени — си играеха неспокойно с ветрилото. Фредерик лекичко се наведе.

— Ще ви видя отново — обеща той в спонтанен изблик, — дори и ако трябва да си проправя път със сабята от самите порти на ада.

Двете братовчедки закудкудяка, удивени от пламенната импулсивност на младия хусар. Но когато Фредерик видя, че сините очи отново се насълзиха, разбра, че Клер Цимерман нямаше никакви съмнения относно причината за обещанието му.

 

 

Появата на Мишел дьо Бурмон откъсна Фредерик от спомените. Той отвори очи и отново погледна сивото небе, заслушан в грохота на пушките и рева на оръдието. Това беше Испания, а до завръщането му в Страсбург имаше още много време.

— Спеше ли? — попита Дьо Бурмон, като се настани до него на гладкия камък. Ботушите и панталоните му бяха опръскани с кал.

Фредерик поклати отрицателно глава.

— Опитвах се да си спомня нещо — каза с жест, с който искаше да представи мислите си като незначителни. — Но днес се оказва доста трудно да се съсредоточиш и да мислиш за нещо различно от това, което се случва тук. Образите се появяват и си отиват, почти е невъзможно да ги задържиш. Но това вълнение е логично преди битката.

— Приятни ли бяха спомените? — поинтересува се Дьо Бурмон.

— Много приятни — въздъхна Фредерик.

Дьо Бурмон посочи към хълмовете, откъдето се носеше тътенът на битката.

— По-хубави от това?

Фредерик се засмя.

— Няма нищо по-хубаво от това, Мишел.

— И аз мисля така. И нося добри новини, братко. Ако нещата продължат да се развиват така, много скоро ще влезем в бой.

— Чу ли нещо?

Дьо Бурмон поглади върховете на мустаците си.

— Казват, че осми лек най-сетне е превзел селото, на щик, като били отблъснати три пъти. Сега вече нашите са вътре, а врагът е прогонен, обаче хората от осми полк се затрудняват да удържат фронта. Испанците се съсредоточават от другата страна и освен всичко останало, позицията им е подсилена от няколко артилерийски оръдия. Преди малко Домбровски каза, че е много вероятно скоро да се наложи ние да се намесим, за да отслабим съпротивата им. Очевидно генерал Дарнан иска да разреши колкото се може по-бързо ситуацията на нашия фланг.

— Ние ли ще атакуваме?

— Така изглежда; ние сме най-близо. Именно Домбровски твърдеше, че ескадронът е в удобна за маневри позиция.

Фредерик се повдигна, за да хвърли един поглед на Ноаро, и в този миг отново зърна тъмната засъхнала кръв на десния си ботуш. Чужда кръв. Отвратен, той се опита да я изчегърта с нокти.

— Зловещ, но ценен белег — отбеляза Дьо Бурмон, когато видя жеста на приятеля си. — Ти се справи много добре в схватката. Знаеш ли, когато те видях да пришпорваш коня и да се хвърляш в галон, със сабя в ръка и разярен като бик, си помислих, че е последният път, когато те виждам жив; но се почувствах горд, че съм ти приятел… Как беше? Още не сме имали възможност да поговорим за това.

Фредерик сви рамене.

— Не мисля, че се случи нещо, за което трябва да се чувствам особено горд — каза той откровено. — Истината е, че дори не си спомням всичко много добре. Проехтяха изстрели, един от моите хусари се свлече на земята, а аз дори не знаех какво да направя и изведнъж побеснях. Обзе ме омраза, каквато не съм изпитвал никога през живота си. От този момент нататък си спомням само лудия набег, боровите клони, които ме шибаха в лицето, и онзи нещастник, който тичаше като луд и се обръщаше към мен, изпълнен с ужас… Сякаш кървава завеса се беше спуснала в съзнанието ми, но си спомням също, че нанесох силен удар със сабята си, че някой искаше да ме простреля… Имаше и едно обезглавено тяло, което продължи да се движи, докато не се блъсна в дървото.

Дьо Бурмон слушаше внимателно и от време на време поклащаше глава.

— Да, така става обикновено — каза най-накрая. — Една атака изглежда общо взето така, с тази разлика, че гневът и омразата са колективно чувство. Така поне разказват ветераните.

— Скоро и ние ще узнаем това.

— Да, скоро ще узнаем.

Фредерик сложи ръка на дръжката на сабята.

— Знаеш ли, Мишел, разбрах, че във войната всъщност има малко сражения и много, даже прекалено много очакване. Вдигат те по тъмно още, разкарват те насам-натам, разхождат те из бойното поле, без въобще да можеш да разбереш дали твоите печелят, или губят… Съпътстват те кратки схватки, умора и досада. Но никой не може да ти гарантира, че когато всичко приключи, твоят принос към крайния резултат ще е ценен. Има страшно много войници, които вземат участие в дадена битка, без дори да отправят един изстрел или удар със сабята. Това е несправедливо, нали?

— Не мисля, че е несправедливо. Има войници и командващи. Началниците имат свои началници и само те знаят какво правят.

— Мислиш ли, че действително знаят, Мишел? Чували сме за случаи, когато некомпетентен генерал или полковник допуска такива грешки, че обрича на разгром частите под негово командване. И, да си го кажем направо, понякога командването е затривало отлични военни части. Не е ли и това несправедливо?

Дьо Бурмон погледна приятеля си с любопитство.

— Възможно е. Но това е войната.

— Знам вече. Но въпреки всичко тези части се състоят от хора като теб и мен; от човешки същества. Човек, който има властта да разполага с живота на сто, двеста или десет хиляди души, носи огромна отговорност. Аз не бих бил нито толкова спокоен, нито толкова сигурен в себе си, колкото изглеждат Льотак, Дарнан и другите.

— Те знаят какво правят — Дьо Бурмон изглеждаше обезпокоен от посоката, в коя то се развиваше разговорът. — Има много време, докато дойде наш ред да поемаме такива отговорности. Не виждам причина да се тревожим отсега.

— Така е. Просто размишлявах, нищо повече. Забрави за това, което казах.

Дьо Бурмон погледна изпитателно Фредерик.

— Досега тези въпроси не са те тормозили.

— И сега не ме тормозят — побърза да отвърне Фредерик нетърпеливо. — Въпросът е, че когато си мислиш за битката, а никога не си я виждал с очите си, в главата ти се въртят какви ли не фантазии и идеи, които при сблъсъка с реалността се оказват грешни или неточни… Предполагам, че това става и с мен сега. Добре съм, уверявам те. Вълнувам се много — от цялата ситуация сега, от шума на близката битка, от перспективата да вляза в боя рамо до рамо с другарите си, с теб; да вкуся от славата, да се бия за честта на Франция и на полка. За моята собствена чест… Работата е там, че днес, с цялото това препускане насам-натам, причините за което не знаем, а можем само да гадаем, ми стана ясно, че във войната ние сме само пионки без собствена воля, които просто биват използвани според нуждите на момента. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Напълно. Но когато се втурна към горичката в преследване на бунтовниците, решението беше твое, Фредерик.

— Точно така. И тъкмо това ми харесва. В едно сражение, когато то най-сетне настъпи, инициативата винаги принадлежи на самия теб. Това, което ми тежи, е дългото чакане, протяжните приготовления и цялото това промеждутъчно време. Не ми харесват, Мишел.

— На никого не му харесват.

Отвъд хълмовете проехтяха няколко близки оръдейни изстрели, конете наостриха слух и взеха да клатят неспокойно глави. Някои от ветераните се спогледаха и като си придаваха вид на опитни и знаещи, наблюдаваха критично в посоката на близкото сражение. Лейтенантите Филипо и Жерар се приближиха, възседнали конете си, с отпуснати юзди.

— Започва да става горещо, приятели мои — извика им весело Филипо, докато галеше гривата на коня си. — Да ме обесят на някое дърво, ако съвсем скоро не препускаме право към испанците! Как са вашите саби?

— Благодаря, добре — отговори Дьо Бурмон. — Мисля, че точните думи са: жадни за кръв.

— Така говорят хусарите — отвърна ласкателно Филипо, като изглеждаше, че предстоящото сражение ни най-малко не беше намалило присъщото му самохвалство. — А твоята сабя, Фредерик? Също ли е жадна за кръв?

— Повече от неговата дори — отвърна младежът с усмивка.

Филипо прихна да се смее весело.

— Правилно ли съм чул? — попита той, като посочи към засъхналата кръв по ботуша на Фредерик. — Тези елзасци са непоправими! Като започнат да режат глави, нямат спирка… Оставете някой испанец и за приятелите си, младежо!

Сред разпръснатите групички на мъжете от ескадрона започна да се прокрадва някакво особено напрежение, сякаш дълбоко в хусарите започваше да се загнездва предчувствието, че скоро ще настъпи великият миг. Разговорите ставаха все по-кратки и все по-редки, постепенно мъжете се умълчаха и всички погледи се съсредоточиха в склона, който се издигаше над долината, нагоре към върха на хълма, за да се спусне отвъд, към невидимото бойно поле.

Един възрастен, самотен хусар наблизо привлече вниманието на Фредерик. Възседнал неподвижния си кон на бели и черни петна, той седеше леко приведен напред, облегнал се с левия си лакът на лъка на седлото, замислен и с поглед, зареян в безкрайността. Не само външният му вид — побеляващите мустаци, плитки и опашка, както и отвесният белег на бузата, успоредно на ремъка, който придържаше шапката — издаваха, че е ветеран. Конските такъми бяха стари, но грижливо поддържани, а овчата кожа на седлото му вече беше протрита. Хусарят беше подпрял брадичка на ръката си и поглаждаше разсеяно с показалец гъстите си мустаци. Другата си ръка беше сложил на приклада на карабината, която се подаваше от калъфа на седлото; а на левия му хълбок, върху чантата и стегнатите унгарски панталони, които покриваха ботушите му чак до глезените, висеше стара, извита кавалерийска сабя от почти изчезналия вече модел от 1786-та.

Козирката на червеното му шако̀ — специалната хусарска кожена шапка бе привилегия само на офицерите — се спускаше над големия орлов нос. Лицето му беше загоряло, с множество бръчки около спокойните му очи. На ушите си имаше златни халкички.

Фредерик се запита за възрастта на ветерана: може би четиридесет и пет — петдесет години. Очевидно беше, че това не е първата му битка. Той излъчваше спокойствие в неподвижната си стоика, в пестеливостта откъм ненужни движения, в отнесеното му уединение на човек, който знае срещу какво ще се изправи. Не изглеждаше като хусар, който тръпне в очакване на нов славен подвиг; по-скоро имаше вид на професионалист, който се съсредоточава, преди да премине тежко изпитание, със спокойствието, което му даваше неговият опит в много подобни преживявания, от които се е измъкнал невредим. Вкусил вече от примирението и фатализма на човек, който познава неизбежното, той просто се надяваше да си свърши работата, за която му плащаха — бързо и по възможно най-чист начин, и да остане на същото това седло и в същото добро здраве и след това.

Фредерик сравни мълчаливата и неподвижна фигура с южняшката разпаленост и самодоволен вид на Филипо, дори и с младежката самоувереност на Мишел дьо Бурмон, която тутакси започна да му се струва неоснователна. И в този миг го осени обезпокоителното прозрение, че сред всички тях само възрастният хусар имаше право.

 

 

Тръбата изсвири сигнал за сбор на офицерите. Фредерик скочи на крака, пооправи мундира си, а Дьо Бурмон се впусна да търси коня си. Филипо и Жерар вече се носеха в тръс към майор Бере и капитан Домбровски, които препускаха като луди надолу по склона, към долината, където чакаше ескадронът.

Фредерик си сложи шапката, стъпи на стремето и се качи на гърба на Ноаро. Без да чакат допълнителни заповеди, сержантите строяваха хусарите, които, възседнали конете си, трескаво заемаха своите места в строя. От оловносивото небе отново заваля лек дъждец.

— Това е, Фредерик! Идва нашият ред!

Дьо Бурмон отново беше до него и успокояваше коня си, който тревожно потропваше с предните си крака, предчувствайки предстоящото сражение. Двамата приятели препуснаха към щандарта на ескадрона, който младши лейтенант Блондоа беше разгърнал при Бере и другите офицери, подпрял долния край на пръта в стремето. Всички бяха там — сериозни, напрегнати и заслушани в заповедите на командира на ескадрона, с шапките си, украсени с меча кожа, сините униформи и многоцветните нагръдници, изпъстрени с позлатени акселбанти… Каймакът на леката кавалерия на Императора, най-добрите от първи ескадрон на четвърти кавалерийски хусарски полк: капитан Домбровски, лейтенантите Монѝ, Филипо и Жерар, младши лейтенантите Лафон, Блондоа, Дьо Бурмон и самият Фредерик… Хората, които съвсем скоро щяха да поведат стотина хусари под тяхно командване към победа или към разгром.

Бере ги погледна с единственото си око. Досега Фредерик не го беше виждал така внушителен, дързък и дори страховит.

— Има три испански батальона пехотинци на малко повече от левга разстояние. Разгърнали са се срещу осми лек полк. Нашата пехота се затруднява да удържа фронта, затова на нас се пада задачата да нападнем вражеските части и да ги обърнем в бягство. Два ескадрона от полка остават в резерв, а на нас с втори ескадрон се пада честта да влезем в битка… Има ли въпроси? Добре, тогава мога само да пожелая успех на всички. Да заемем местата си.

Фредерик се слиса. Това ли беше всичко? Никакви красиви слова, никакви подбрани думи или жестове, за да се вдъхне кураж на мъжете, които щяха да се бият в името на Франция. Не че младежът очакваше някаква патриотична реч, но винаги си беше представял, че преди битка един главнокомандващ трябва да насърчи своите войски с такива красноречиви думи, които да запалят у по-слабите духом свещения огън на дълга към родината. Почувства се разочарован. Бере беше пропуснал възможността да произнесе някоя вълнуваща фраза, която да си заслужава после да бъде вписана в учебниците по история, а наместо това се беше ограничил просто да ги уведоми накъде отиват и защо. Със сигурност полковник Льотак, когото не бяха виждали през целия ден, щеше да подбере подходящите думи, преди да изпрати мъжете под негово командване към място, от което някои нямаше да се завърнат.

Тръбата даде сигнал за строяване по отряди. Бере, хванал с една ръка юздите, отпуснал другата апатично на бедрото си, застана начело на ескадрона, следван отблизо от знаменосеца Блондоа и от главния тръбач. Капитан Домбровски се обърна към останалите и ги погледна със студените си сиви очи.

— Чухте вече, господа.

Нямаше какво повече да каже. Ескадронът беше готов да потегли, строен по отряди: осем редици от по дванайсет души, защитени откъм фланговете от подофицерите, като така се образуваше една колона с фронт, дълъг петнайсет вари и седемдесет широк. Домбровски се отдалечи след майор Бере. Фредерик се обърна към Дьо Бурмон, който му протегна ръка, извърнат леко настрани на коня си. Той се загледа в искрените очи на приятеля си, в окуражителната му усмивка под тънките руси мустаци, подчертани от златистия меден ремък на черната кожена шапка, в русите му плитки, четвъртитата му челюст и в този момент си помисли, че Мишел дьо Бурмон беше прекалено красив, за да загине. Несъмнено, Съдбата щеше да го закриля от враговете и да го опази жив и здрав, щеше да сложи криле на копитата на коня му и щеше отново да го върне към живота след края на битката, която приближаваше.

— Ще победим и ще живеем, братко мой — каза му Дьо Бурмон, сякаш бе прочел мислите му.

След като и приятелят му беше също толкова убеден, нямаше как нещата да се развият по друг начин. Фредерик понечи да каже нещо, но сякаш в гърлото му беше заседнала буца и той не можа да отрони и дума. Бузите му се зачервиха, когато свали ръкавицата си и стисна силно ръката на другаря си.

Тогава екна тръбата и първи ескадрон на четвърти хусарски полк пое по пътя към славата.

 

 

Лекият дъждец продължаваше да вали и да мокри хусарите и животните, които изкачиха склона на бавен ход. Зад Бере, Домбровски и щандарта яздеше лейтенант Филипо, начело на първа рота. Зад втората редица напредваше Фредерик, като се движеше последен от своя отряд, следван от Дьо Бурмон, който предвождаше своя. Две редици по-назад яздеше лейтенант Монѝ, начело на втора рота, в средата на която бяха Лафон и Жерар. Строят беше изряден, като по правилник, сякаш не се бяха упътили към сражението, ами дефилираха на парад пред очите на самия император.

Стотината конници се нижеха сред хълмовете, отрупани с маслинови дръвчета. Колкото по-близо отекваше ревът на битката, толкова по-редки ставаха разговорите, до момента, в който секнаха напълно. Сега хусарите яздеха умълчани, като се поклащаха върху седлата си, със сериозни изражения на лицата и погледи, вперени в гърбовете на предхождащите ги другари.

На влажната земя започнаха да се образуват малки локви, които отразяваха оловносивото небе. Фредерик беше подпрял двете си ръце на лъка на седлото, а юздите държеше между пръстите си. Разсъдъкът му беше буден и бистър, въпреки че все по-близкият тътен на оръдията и залпът на пушките отекваха в гърдите му и заглушаваха ударите на сърцето му, сякаш битката се водеше вътре в него.

Не можеше да си избие от главата една мисъл, която идваше отново и отново в съзнанието му. По време на разговора, който води с Мишел дьо Бурмон преди малко, го осени една идея, която успя да овладее и да не изрече на глас. Веднъж, когато беше дете, Фредерик взе в ръката си шепа оловни войничета и ги хвърли в камината, като наблюдаваше как огънят ги превърна в локвички разтопен метал. И по време на разговора за отговорността, която поемаха на плещите си главнокомандващите, които, според думите на Фредерик, пращаха хиляди хора на смърт заради проста грешка в изчисленията, заради жаждата за слава, стремежа за доказване или други, по-тъмни мотиви, на него му хрумна най-подходящото сравнение за една битка: двама пълководци, които грабват купища войници от плът и кръв и ги хвърлят в огнището, за да наблюдават как огънят ги унищожава. Тази участ можеше да сполети роти, батальони и цели полкове. Всичко зависеше — и именно то изпълни Фредерик с ужас, щом си даде сметка за него — от прищевките на няколко души, на които кралят или Императорът е дал това право в името на някаква отколешна традиция, която никой не дръзваше да оспори. Фредерик не посмя да сподели това с приятеля си, защото не знаеше какво щеше да си помисли Дьо Бурмон. Беше го погледнал много странно, когато Фредерик изрази съмненията си относно смислеността на военната организация. Дьо Бурмон беше твърд човек, роден войник, смелчага и мъж на честта. И Фредерик си помисли с горчивина, че може би странните усещания, тормозещи го през последните няколко часа, бяха признаци на някакъв спотаен страх, който сега се проявяваше и който беше недостоен за всеки, облякъл хусарската униформа.

Положи неимоверни, почти физически усилия да заличи от ума си тези срамни мисли. Пое дълбоко дъх и се загледа в маслиновите дръвчета от двете страни на пътя, по който се движеше ескадронът. Усещаше с краката си хълбоците на верния Ноаро, погледна крадешком каменните изражения по лицата на мъжете, които яздеха около него, и с цялата си душа пожела да може да има същото спокойствие и присъствие на духа като тях. Помисли си, че в крайна сметка всичко опираше до това да запази странните идеи само за себе си, да вдигне високо глава и да си придаде невъзмутим вид, докато дойде моментът да извади сабята и да препусне към врага. А когато този върховен миг настъпеше, нямаше да има проблеми: Ноаро щеше да го отведе до мястото, където битката за собствения му живот нямаше да остави място за обезпокоителни бълнувания.

Ескадронът стигна до място, от което се виждаше бойното поле. Фредерик вече познаваше тази гледка от случая, времето, когато неговата рота трябваше да ескортира осми лек. В долината се виждаха села, а в далечината се открояваше и селцето с белите къщи, въпреки че сега мъглата от барутния дим беше доста по-гъста. Гората от лявата страна беше наполовина потънала в димните облаци на битката, а залповете на пушките проблясваха като светкавици от всички страни. Земята, димът и небето бяха сиви и обгръщаха околността с една завеса, която размиваше образи и сенки. На този фон войниците изглеждаха като бавно движещи се сини, сиво-кафяви и зелени петна, които се разгръщаха в редици, образуваха карета или се разпръскваха при артилерийския обстрел от едната или другата войска, а снарядите профучаваха над долината и раздираха влажния въздух с глухия си тътен.

Край разнебитената ограда на едно имение няколко ранени французи лежаха разпръснати по земята, като че излагаха трескаво на показ всевъзможните начини, по които оловото и стоманата можеха да разкъсат, пречупят и обезобразят човешкото тяло. Някои от тях лежаха неподвижно на една страна или по гръб, а раните им бяха превързани набързо и неумело. Под брезентовия навес, образуван от опрените на две коли дъски, двама хирурзи шиеха, превързваха и ампутираха без почивка. Откъм групата ранени се носеха глухи стонове, колективен, изпълнен с болка вопъл, чиято монотонност от време на време се нарушаваше от нечий вик. Когато минаваше покрай тях, Фредерик забеляза един млад войник, без пушка и без шапка, който се движеше покрай оградата безцелно и гръмко се смееше под безразличните погледи на останалите. Нямаше някаква видима рана, но зад маската от барутни сажди на лицето му очите му проблясваха като два въглена. Погледът на един луд.

Майор Бере нареди да преминат в тръс, за да отдалечи по-скоро ескадрона от потресаващата гледка. Земята беше цялата разорана от колите и колелата на лафетите на оръдията, утъпкана от безбройните копита на животните. По пътя си срещнаха едно отделение пехотинци от линеен полк в отстъпление, с бели нагръдници и окаляни гамаши. Те изглеждаха видимо уморени, бяха преметнали на гръб мускетите си, а лицата им бяха покрити със сажди. Очевидно бе, че се бяха сражавали и че нещата въобще не вървяха добре. Накрая на редицата вървяха двама войници, които придържаха друг и му помагаха да ходи. Той куцаше, измъчван от болката, а лявото му бедро беше превързано със собствената му риза. Малко по-нататък ескадронът мина покрай дузина ранени, които се придвижваха сами към военнополевата болница, която хусарите току-що бяха подминали. Някои използваха мускетите си като патерици, а последните трима от редицата вървяха, подпирайки се с ръце на човека пред тях и препъвайки се в камъните на пътя; превръзките на очите им бяха целите напоени с кръв.

— На тези им стига толкова — продума един от хусарите. — Те са добри момчета и се оттеглят, за да оставят малко олово и за нас.

Никой не отвърна на шегата.

 

 

Война.

От най-високите клони на едно дърво висяха двама испанци. В далечината горяха имения, а земята беше осеяна с трупове на коне и хора, облечени в зелени, сини и сиво-кафяви униформи. Дулото на едно преобърнато оръдие беше потънало в калта, отверстието му беше запушено, несъмнено от врага. Преди да го изоставят, се бяха постарали да го направят непригодно за използване. От едната страна на пътя лежеше по гръб френски войник, с широко отворени очи, мокра коса и разперени ръце. На един камък беше седнал ранен войник, с наметало на раменете и празен поглед. Той клатеше отрицателно глава към другаря си, който стоеше прав до него и, изглежда, се опитваше да го убеди да продължи да върви към болницата. Един кон, останал без ездач, кротко пасеше тревичка наоколо, а когато някой от войниците се приближеше, опитвайки се да го хване за юздите, той вдигаше глава и се отдалечаваше раздразнен, сякаш искаше да го оставят на мира.

Фредерик никога не беше виждал света в толкова черни краски, както по време на този поход, под захлупеното небе, от което продължаваше да вали ситен дъжд, в долината, където ревът на оръдието беше прокудил птиците и оставаха само хората, които се избиваха един другиго с извънмерна жестокост. За един миг се опита да си представи, че всичко би изглеждало различно, ако наместо сивия свод, дъжда и калта, която се размекваше под краката на Ноаро, земята беше суха, небето — синьо, а слънцето грееше. Но тази идея бързо изчезна от главата му; дори и най-слънчевият и светъл пролетен ден не можеше да смекчи ужасяващите гледки, които бележеха пътя на Фредерик към славата.

Теренът стана по-равен, дърветата оредяха и ескадронът премина в тръс. Майор Бере яздеше невъзмутимо до знамето, обграден от двете си страни от Домбровски и главния тръбач. Известно време следваха пътя, по който беше преминал и Фредерик при ескорта на осми лек полк към селото. Младият хусар успя да зърне боровата горичка, където беше убил бунтовника. Преди да стигнат до нея, завиха надясно и вниманието на Фредерик беше привлечено от голямата синя маса, каквато представляваше втори ескадрон, докато се приближаваха към тях, за да се включат в атаката. Вече имаше войници от всички страни, организирани в стегнати колони, а грохотът на пушките отекваше навсякъде. Въпреки това врагът все още не се виждаше.

Двата ескадрона се събраха зад един хълм, без да смесват редиците си. Вторият остана на около седемдесет вари разстояние и Фредерик се възхити на стегнатите му редици и безупречния строй, който спазваха, преди да се разгърнат за битката. Конете неспокойно вдигаха предните си крака и поклащаха глави, хапеха мундщуци и ровеха земята с копита. Бяха обучени за онзи момент и инстинктът им говореше, че върховният миг наближаваше.

Бере, Домбровски и двама командващи от другия ескадрон се качиха на хълма, за да огледат добре района на атаката. Всички други останаха на местата си, поддържайки изрядния строй и сетивата си будни, в очакване на сигнала за щурм. Фредерик махна кърпите, които покриваха пистолетите, и се наведе към Ноаро, за да провери подпръга и стремената. Погледна към Дьо Бурмон, но той наблюдаваше Бере и останалите.

— Няма ли да тръгнем най-сетне! — процеди през зъби един хусар, който беше близо до Фредерик, и той за малко да изрази на глас своето съгласие. Трябваше да потеглят вече и да приключат с това размотаване и протакане. Опънатите му нерви сякаш бяха вързани на възел, а в стомаха си усещаше неприятни спазми. Трябваше да нападнат изневиделица, да се изправят най-сетне срещу тази неизвестност и да срещнат лице в лице това, което ги очакваше отвъд хълма, каквото и да беше то. Какво, по дяволите, чакаше Бере? Ако продължаваха да седят там, враговете несъмнено щяха да ги открият, да се нахвърлят върху тях и после да избягат; или щяха най-малкото да укрепят отбраната си. Какво чакаха?

Кръвта нахлу в слепоочията му и започна да пулсира силно, а сърцето му сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите му; Фредерик дори беше сигурен, че хусарите около него можеха да чуят ударите му. Тихият дъждец продължаваше да вали и да мокри раменете и бедрата му, струйки юда се стичаха по носа и тила му. За бога! За бога! Те се мокреха там, неподвижни като статуи на конете, докато тоя глупак Бере губеше време в разузнаване. Нима не беше ясно? Те бяха от едната страна на хълма, а врагът — от другата. Всичко беше много простичко и нямаше нужда човек да си блъска кой знае колко главата. Беше достатъчно да даде заповед за атака, за да прехвърлят хълма, да се спуснат в галоп по склона и да връхлетят като дяволи върху оная сган от селяни и дезертьори. Нямаше ли кой да обясни това на командира?

Образът на Клер Цимерман отново изникна пред очите му за миг, но той бързо го пропъди, раздразнен. По дяволите. Да вървят по дяволите госпожица Цимерман, и Страсбург, и всички. Да върви по дяволите Мишел дьо Бурмон, който се беше изтъпанил като някакъв сеирджия и гледаше глупаво към върха, докато се мокреше до кости, вместо да се разкрещи и да попита защо, по дяволите, не препускаха вече. Да върви по дяволите и тоя самохвалко Филипо, който се беше опулил с полуотворена уста. Всички ли се бяха превърнали в страхливци? От другата страна имаше три вражески батальона пехотинци, а от тази — два хусарски ескадрона. Двеста души конници срещу хиляда и петстотин пехотинци. И какво от това? Нямаше да нападнат и трите батальона наведнъж: първо единия, после другите… Освен това имаше и два ескадрона в резерв. И осми лек полк беше някъде там, от другата страна, където ехтяха залповете, и чакаше да дойде кавалерията и да му помогне… Поради каква проклета причина не се хвърляха най-сетне в атака?

Когато видя Бере и Домбровски да се обръщат към тях, Блондоа да развява знамето, а главният тръбач да поднася тръбата към устните си, и щом чу медният боен призив да се изтръгва от метала, сърцето на Фредерик сякаш спря да бие за момент, а после запрепуска бясно. Неговото „Да живее Императора“ се сля с това на останалите двеста възпламенени гърла и двата ескадрона заизкачваха хълма. Извади сабята от ножницата и я стисна здраво, вдигна високо глава и пришпори Ноаро към онова място, на което нямаше други приятели, освен господ, сабята и коня.