Артуро Перес-Реверте
Хусарят (4)

3. Утрото

Сивото като пепел небе, покрито с черни облаци, беше надвиснало застрашително над земята, сякаш бе от олово. Над полетата започна да вали ситен дъждец, който сякаш забули всичко наоколо със сив воал.

Ескадронът спря в подножието на хълм, в близост до пустеещо, потънало в развалини имение, между чиито останки растяха храсти и кактуси. Загърнати в своите наметала, мъжете слязоха от конете, за да се разтъпчат и да дадат почивка на животните. Междувременно майор Бере изпрати разузнавач да потърси полковник Льотак, който се намираше наблизо в околността. От своята позиция хусарите успяха да различат тъмните и неподвижни очертания на друг ескадрон от полка, който стоеше неподвижен на един от близките хълмове.

Фредерик видя, че Мишел дьо Бурмон се приближаваше към него. Приятелят му водеше коня си за юздите. Беше сложил зеленото наметало на раменете си, за да не се намокрят нашивките на униформата. Сините му очи сякаш се усмихваха.

— В крайна сметка заваля — каза Фредерик огорчено, сякаш винеше небето, че му е скроило лоша шега.

Дьо Бурмон протегна дланта си напред и я погледна с престорена изненада, след което сви рамене.

— Ха! Че това са две-три капки. Само леко ще понамокри земята под краката на конете — извади кутията за тютюн от джоба си, захапа една от евтините, нискокачествени пури и предложи друга на приятеля си. — Съжалявам, че не мога да ти предложа нещо по-добро, но знаеш, че тютюнът, който сега можеш да намериш в Испания, най-често е зловонен. А войната пречи на вноса от Куба.

— Не съм, така да се каже, истински пушач — отвърна Фредерик. — Знаеш, че не мога да различа смрадливата цигара от най-качествения тютюн, току-що внесен от колониите.

Двамата се наведоха над огнивото, което дьо Бурмон извади от кутията.

— Това невежество заслужава порицание — каза той, издишвайки с наслада първата глътка дим. — Всеки уважаващ себе си хусар трябва да може веднага да различи хубав кон, хубаво вино, хубава цигара и красива жена.

— В този ред?

— В този ред. Тази изтънченост на сетивата различава офицера от леката кавалерия от онези направо жалки пехотинци, които си цапат обувките в калта и се бият с ножове на земята като селяните.

Фредерик погледна изоставеното имение.

— Като стана дума за селяните — заговори той, като посочи с жест сивия пейзаж, — засега не сме видели нито един. Изглежда, всички сме уплашили с нашето присъствие.

— Не се заблуждавай. Сигурно са наоколо и дебнат от засада някой от нас да се отдели от другите, за да го заловят и да го обесят на някое дърво. Или пък са се въоръжили със сърпове и ловни пушки като подкрепление към войската, срещу която скоро ще се изправим. Боже мой, горя от желание да попаднат в обсега на сабята ми! Разказаха ли ти за вчера?

Фредерик не знаеше нищо.

— Не, мисля, че не.

— Аз току-що разбрах и направо ми се повдига. Вчера двама от нашите патрулни се приближили до едно имение да потърси вода. Собствениците им казали, че кладенецът е пресъхнал, но те не повярвали и спуснали кофата. И знаеш ли какво изкарали? Шапка от тези на пехотинците. Един войник се спуснал с въже и открил долу телата на трима от нашите; бедните момчета били заклани, докато спели в имението.

— И какво станало след това? — попита Фредерик, потресен дълбоко в себе си.

— Какво станало ли? Ами представи си как са побеснели тези от патрула… Влезли в къщата и избили всички: собственика, жена му, двамата му вече поотраснали сина и невръстната му дъщеричка. После запалили всичко и се омели.

— Добра работа!

— И аз така мисля. Никаква милост за тези диваци, Фредерик. Трябва да ги избиваме като животни.

Фредерик се съгласи безрезервно. Споменът за изкормения Жунияк, който висеше на дървото, го завладя отново и сърцето му се сви от мъка.

— Въпреки всичко — промълви малко след това — предполагам, че по свой начин те защитават земята си. В крайна сметка ние сме нашественици.

Дьо Бурмон засука гневно мустак в знак на несъгласие.

— Нашественици? А нима тук има въобще нещо, което да си заслужава да защитиш?

— Ние детронирахме кралете им…

— Кралете им? Тези жалки Бурбони, чиито братовчеди във Франция бяха обезглавени на гилотината. Дебел и глупав монарх и лишена от всякакъв морал кралица, която спеше с половината придворни… Тия хора нямаха никакво право да властват. Дните им на престола бяха преброени.

— Мислех, че си привърженик на старата аристокрация, Мишел.

Дьо Бурмон се усмихна презрително.

— Старата аристокрация е едно, а упадъкът е нещо друго, съвсем различно. От Франция духа мощният вятър на прогресивните идеи, който направо помита Европа. Ние ще донесем светлината и новия ред. Стига вече свещеници и монахини, суеверия и инквизиция. Ще изкараме тия диваци от мрака, в който тънат, дори и ако за тази цел се наложи да ги разстреляме всичките.

— Но крал Карлос абдикира в полза на своя син Фернандо — възрази Фредерик, без да е особено уверен в собствените си аргументи, само заради удоволствието да продължи спора с приятеля си. — Испанците казват, че се борят за неговото връщане на трона. Наричат го Обичния или Желания, или нещо такова.

Дьо Бурмон гръмко се разсмя.

— Този ли? Всички, които са го виждали, твърдят, че е страхлив и раболепен и че въобще не се интересува от въстанието, което размахва името му като знаме. Не си ли чел Монѝтор? Живее в разкош от другата страна на Пиренеите и обсипва с поздравления Императора при всяка наша победа в Испания.

— Това е така.

— Разбира се, че е така.

— Казват, че бил жалък подлец.

— Той е жалък подлец. Няма човек с капка достойнство, който да постъпва като него, докато народът му, колкото и диви да са тия селяни, се катери по планините, за да се хвърли в бой… Ха! Да не говорим за него. Бонапарт е сега този, който коронова царете в Европа, а за Испания това е брат му Жозеф. И нашите саби и щикове ще наложат неговата легитимност. Една войска от дезертьори и селяни няма да спре победителите от Йена и Аустерлиц.

Фредерик се намръщи.

— Да, но в Байлен Дюпон е бил принуден да се предаде. Чу снощи Домбровски.

— Не започвай с Байлен — прекъсна го Дьо Бурмон раздразнен. — Онова се дължи на жегата и непознаването на терена. Грешка в изчисленията. Освен това Дюпон не е разполагал с четвърти хусарски полк. По дяволите, приятелю мой, днес си осъмнал в песимистично настроение. Какво ти става?

Фредерик погледна другаря си и искрено му се усмихна.

— Нищо ми няма. Само че тази война е различна, не като тези в учебниците, по които учихме във Военното училище. Спомняш ли си снощния ни разговор? Не е трудно да участваш в истинските мъжки битки, когато се изправяш лице в лице срещу врагове, които разпознаваш като такива.

— Чисти войни — резюмира накратко Дьо Бурмон.

— Именно. Чисти войни, в които свещениците не запретват расото и не мятат пушките на рамо, за да се качат в планината, а старите жени не заливат с врящо олио войниците ни; когато в кладенците има вода, а не телата на убитите ни другари.

— Много искаш, Фредерик.

— Защо?

— Защото във войната има омраза, а омразата движи хората.

— И аз за това говоря. В която и да е достойна война врагът се ненавижда именно заради това, че е враг. Но тук нещата са по-сложни. Мразят ни не толкова за това, че сме нашественици, а заради това, че не сме достатъчно добри християни; духовниците проповядват бунт от амвоните си, а селяните предпочитат да изоставят селата и да изгорят реколтата пред възможността да ни оставят някой къшей хляб да се подкрепим…

Дьо Бурмон се усмихна приятелски.

— Не се обиждай, Фредерик, но понякога говориш толкова наивно, че направо ме обезоръжаваш. Войната е такава и не можем да я променим.

— Може и да съм наивен. Може би вече не толкова, откакто съм в Испания, не знам. Но винаги съм си мислел, че войната е нещо друго… Изненадва ме тази южняшка жестокост, тази праисторическа и старовремска гордост на испанците, която ги кара да ни заплюват в лицата, преди да увиснат на бесилото и да отидат в ада. Спомняш ли си свещеника от Сесина? Как стоеше там — дребен, мръсен в протритото си мазно расо, с въжето на врата… Но не трепереше от страх, а от омраза. Не е достатъчно да убиваме тези хора. Необходимо е да прекършваме и душите им.

От другата страна на хълма се чу приглушен тътен от далечен артилерийски огън. Конете наостриха уши и неспокойно започнаха да пристъпват с предните си крака. Двамата приятели се спогледаха.

— Ето! Вече се започва! — възкликна Дьо Бурмон.

Сърцето на Фредерик подскочи от радост. Грохотът на оръдията му се стори прекрасен, въпреки ситния дъждец и сивия мъглив воал, който покриваше хоризонта. Хвърли пурата на мократа земя, където тя продължи да дими още малко, и сложи ръка на рамото на другаря си.

— Мислех, че този миг никога няма да настъпи.

На лицето на Дьо Бурмон се изписа съучастническо изражение. Очите му блестяха от въодушевление и приличаше на боен петел преди схватка.

— И аз мислех същото — каза той, докато силно стискаше ръката на приятеля си върху рамото му.

Хусарите си говореха на групички, гледаха в посоката, от която идваха оръдейните изстрели, и обменяха най-различни слухове, но лишени от всякаква достоверност. Един висок и кокалест ефрейтор с рижи плитки и мустаци си придаваше вид на запознат с нещата човек и уверяваше останалите, че генерал Дарнан е планирал лъжливо насочване на войските към Лимас, а всъщност е замислил да пресече в две точки пътя към Кордоба. Един от другарите на рижавия хусар не споделяше тактическите му възгледи и основавайки се на анонимни, но напълно достоверни според него източници, той поддържаше тезата, че настъплението към Лимас било началото на смела маневра, целяща да пресече пътя на испанците, които се оттегляха в посока Монтиля. Дискусията, която набираше сила, се превърна в разгорещен спор, когато се намеси трети хусар, според когото, отново със сигурност, въобще нямаше да има настъпление към Лимас, а истинският поход, който нямаше да започне преди свечеряване, щеше да е в посока Хаен.

Офицерът за свръзка, изпратен от Бере, вече се завръщаше и препускаше в галоп в подножието на хълма. На близкия хълм тъмните очертания на другия ескадрон бавно се придвижваха, не след дълго прехвърли върха и изчезна от погледите им.

Тръбачът даде сигнал за възсядане. Двамата приятели свалиха наметалата си и ги завързаха пред лъка на седлата. Дьо Бурмон намигна на Фредерик, повдигна се на стремената и яхна коня. Фредерик се намести на гърба на Ноаро и пристегна лентата на хусарската си шапка под брадичката. Погледна недоволно към небето. Ситният дъжд падаше върху мундира му и мокреше неприятно гърба и раменете му. За щастие времето вече беше омекнало.

Последва нов тръбен сигнал и ескадронът потегли в тръс, заобикаляйки хълма. Изпод копитата на конете хвърчаха парчета мокра земя и падаха по конниците, които яздеха подире им. До известна степен Фредерик предпочиташе това пред праха, който се вдигаше, когато земята бе суха, задушаваше конници и животни и намаляваше видимостта. Хвърли поглед на кобурите от двете страни на лъка на седлото, в които бяха двата му превъзходни пистолета модел от тринайсета година, загърнати в платнени кърпи, напоени с вакса, за да ги предпазват от влагата. Всичко вървеше добре. Чувстваше се превъзбуден от близостта на битката, но същевременно спокоен и с ясен разсъдък. Пригоди тялото си към движението на Ноаро, наслаждавайки се на удоволствието от ездата, с изострени сетива, в очакване на най-малкия знак, предвещаващ битката.

След като се отдалечиха от хълма, минаха край една горичка, в която можеха да се различат сините куртки на пехотинците с кръстосани върху тях бели колани с амуниции. Оръдието продължаваше да гърми в далечината, от другата страна на хоризонта. После излязоха в равнина, а от дясно, немного далече от тях, препускаше друг хусарски ескадрон, вероятно същият, който бяха забелязали на съседния хълм, докато почиваха. Фредерик изпита скрито чувство на гордост при внушителния вид на братския ескадрон, който се носеше напред в безупречен строй, като жива бойна машина — изрядна и дисциплинирана, която криеше в ножниците стотина тръпнещи в очакване саби.

Движеха се сред хълмове и дълбоки долове, докато не съзряха в далечината малко селце, от което се издигаха кълба дим. Майор Бере нареди ескадронът да спре, след това двамата с Домбровски разговаряха малко, докато разглеждаха картата. Фредерик ги наблюдаваше разсеяно, заслушан в далечния тътен на оръдията, към който сега се присъедини и пукотът на пушките. Подръпваше лекичко юздите на Ноаро, за да не пасе от рехавата трева, и тогава забеляза, че капитанът го гледа и му прави някакъв знак. Сърцето му заби лудо, той пришпори коня и се приближи до старшите офицери от ескадрона.

Бере, изправен върху стремената, притваряше единственото си око и се взираше към селото със сериозно изражение. През това време капитанът се обърна към Фредерик.

— Глюнц, вземете шестима души и разузнайте положението в тази посока. Разберете кой държи селото.

Фредерик се изпъна на седлото и почувства, че се изчервява. За първи път му възлагаха бойна задача в битка.

— На вашите заповеди — Ноаро поклащаше неспокойно глава, сякаш споделяше възбудата на своя господар.

Домбровски изглеждаше разтревожен.

— Не си усложнявайте живота, Глюнц — посъветва го той, като свъси вежди. — Само хвърлете един поглед и се връщайте веднага. Все още е рано да се втурвате подир славата. Разбирате ли?

— Напълно, капитане.

— От вас не се иска никакъв подвиг, а само да отидете дотам, да видите какво става и да се върнете да ни разкажете. По принцип нашата пехота трябва да е в селото.

— Разбрано, капитане.

— Ами тогава побързайте и внимавайте с бунтовниците.

Младежът погледна командира, но той стоеше с гръб към тях и продължаваше да се взира напрегнато в околността. Фредерик отдаде чест с безупречна военна стойка, обърна се към най-близките до него хусари от отряда му и посочи онези, които му се сториха най-представителни.

— Вие шестимата. Последвайте ме.

Пришпориха конете и препуснаха в галоп. Ситният дъждец продължаваше тихо да се сипе и въпреки че земята вече се беше разкаляла, все още не беше размекната. Фредерик притисна с бедра хълбоците на коня си и наведе глава. Водата капеше от мократа меча кожа на шапката му и се стичаше по лицето и тила му. Докато се отдалечаваше от ескадрона, бе сигурен, че сините очи на Мишел дьо Бурмон го следяха отдалече.

 

 

В сивото утро гъстият пушек, който се издигаше над селото, приличаше на неподвижни димни стълбове, спускащи се от небето до земята. Пръстта беше утъпкана и по нея се забелязваха следи от копита и коловози, издълбани от каруците и колелата на оръдията. Във въздуха се носеше мирис на горящо дърво.

Излязоха на път, който се виеше сред бадемови дръвчета. Селото беше съвсем близо и от другата страна вече се дочуваха кратки залпове, но все още не се виждаха никакви хора. Непознатата пътека, която се откриваше пред Фредерик, събуди у него смътна тревога, усещане за опасност, че всеки момент може да се натъкнат на вражески отряд. Като продължаваше да пришпорва Ноаро, той стисна юздите със зъби, извади единия пистолет от кобура, махна платнената кърпа и го върна на мястото му, така че да е готов за ползване.

Край пътя имаше обърната каруца, до която лежеше мъртвец. Фредерик го погледна за миг, докато минаваха покрай него. Лицето му беше заровено в мократа земя, дрехите му бяха подгизнали, а ръцете му стърчаха разперени като кръст. Единият му крак беше неестествено извит. Бяха му свалили ботушите. Не можа да разпознае униформата, от което заключи, че най-вероятно беше испанец. Малко по-нататък имаше още два трупа до един мъртъв кон. Насочил цялото си внимание към първите близки къщи на селото и силния пукот на пушките, Фредерик първоначално не си даде сметка, че за първи път в живота си виждаше загинали в бой.

Две къщи горяха въпреки дъжда. Докато се срутваха, обгорелите греди хвърляха снопове искри, които политаха във въздуха и се превръщаха в пепел. Фредерик дръпна юздите, за да забави ход и извади сабята си. Зад него шестимата мъже се бяха разгърнали и с пушки в ръка наблюдаваха наоколо със зоркия поглед на ветерани. Главната улица пустееше. По-нататък, отвъд белеещите се сгради, залповете преминаваха в откъслечни изстрели.

— Не излизайте на открито, младши лейтенант — обади се един хусар с дълги черни бакенбарди, който яздеше точно зад Глюнц. — В близост до стените на къщите не сме изложени на прицел.

Фредерик намери съвета за уместен, но не отговори нищо и продължи да язди по средата на улицата. Хусарят остана до него, мърморейки недоволно през зъби. Останалите петима ездачи се движеха по-назад, близо до къщите, с отпуснати юзди и карабини, поставени напряко на седлата.

Едно куче с настръхнала от дъжда козина пресече тичешком улицата и се загуби в една от малките пресечки. Облегнат на една стена, със затворени очи и отворена уста лежеше още един труп. Този път беше французин. Белият колан с амуниции, преметнат през гърдите му, беше изцапан с кал, а раницата му бе захвърлена до него с разпиляно по земята съдържание. Това впечатли Фредерик дори повече от застиналото изражение на лицето на нещастния й притежател. Сети се за испанеца на пътя, комуто бяха свалили ботушите и се зачуди кой би могъл да падне толкова ниско, че да плячкосва труповете.

Беше престанало да вали и локвите отразяваха сивото като олово небе. От другата страна на стената, близо до тях, проехтя залп и за свое огромно съжаление Фредерик подскочи на седлото. Хусарят с черните бакенбарди запротестира, отбелязвайки, че нямаше да има никакъв смисъл да ги гръмнат, докато яздят насред улицата.

Този път Фредерик се съгласи. Започваше да осъзнава, че истинската война по нищо не приличаше на красивите героични образи в илюстрациите на книгите или в картините, посветени на военните подвизи. Единственото, което виждаше на фона на влажното и сиво утро, бяха разпокъсани фрагменти в сиви тонове, отделни сцени — жалки, оскъдни и лишени от меките оттенъци и общата красива перспектива, за които до този момент бе считал за присъщи на една битка. Не знаеше дали побеждаваха, или губеха. В интерес на истината дори не знаеше дали се намираше на полесражението, или напротив, това, което се разиграваше там, бяха просто откъслечни схватки, отдалечени от сцената, на която в действителност и без негово участие в момента се решаваше ходът на войната. Тази мисъл го изпълни с вътрешно безпокойство и гняв към съдбата, която вероятно точно в този момент му отнемаше славата, за да я връчи на други, по-недостойни от него люде.

Когато заобиколиха къщата, се натъкнаха на пехотински отряд. Лицата на стрелците бяха покрити със сажди от барута. Те се бяха барикадирали зад един зид и стреляха в посока към близката гора. Зареждаха един след друг бойните патрони, като ги натикваха с шомполите в димящите карабини, прицелваха се и стреляха, след което повтаряха отново същите действия. Бяха двайсетина на брой и имаха уморен вид. Гледаха гората с напрегнато внимание, чужди за всичко, което не се свеждаше до зареждане, прицелване и стрелба. Един от тях седеше на земята, заровил лице в ръцете си, а главата му беше увита в кърпа, напоена с кръв. От време на време виеше глухо от болка, но никой не му обръщаше ни най-малко внимание. Пушката му беше опряна на стената на няколко крачки от него. Понякога наблизо изсвистяваше куршум и се разбиваше с пукот в някоя стена.

Един сержант със сиви мустаци и зачервени очи съзря хусарите и се запъти спокойно към тях, като само свеждаше леко глава, когато някой снаряд раздираше въздуха в опасна близост. Беше нисък, с яки крака, обути в пристегнати бели панталони, опръскани с кал.

Когато забеляза нашивките на младши лейтенант по ръкавите на Фредерик, сержантът вдигна глава, отдаде чест и приветства хусарите.

— Не знаех, че сте тук — каза с видимо задоволство. — Винаги се радваме, когато леката кавалерия е наблизо. Ако желаете, може да слезете от конете, ще сте в по-голяма безопасност. Обстрелват ни от гората.

Фредерик не обърна внимание на забележката. Той прибра сабята и погали гривата на Ноаро, докато наблюдаваше с привидно безразличие сцената на схватката.

— Какво е положението?

Сержантът се почеса зад ухото и погледна пак към гората, после отново извърна очи към младия офицер и придружаващите го. Като че ли го забавляваше обстоятелството, че пищните им униформи бяха почти толкова мокри, колкото и неговата.

— Ние сме от седемдесет и осми линеен — каза той, въпреки че това уточнение беше излишно, при положение че номерът на полка му бе посочен на шапката му. — Дойдохме в селото малко преди разсъмване и ги изтласкахме от позициите им. Една група остана там, отсреща, и в момента се занимаваме с нея.

— Какъв е наличният състав на войската в селото?

— Само една рота — Втора. Разпръснали сме се малко тук, малко там.

— Кой е поел командването?

— Капитан Одюс. За последно го видях край църковната камбанария. Той командва ротата. Другият батальон се намира на половин левга на север, разгърнал се е по продължението на пътя, който води към селището Фуенте Алсина. Това е всичко, което мога да ви кажа. Ако желаете повече подробности, може да се обърнете към капитана.

— Не е необходимо.

От гората отекнаха няколко изстрела, като един от тях профуча ниско по земята в близост до групата. Единият от пехотинците, които се бяха разположили край зида, нададе вик и изпусна пушката. След това отстъпи назад, препъвайки се, като гледаше невярващо кръвта по корема си.

Сержантът отново насочи вниманието си към своите момчета.

— Покрийте се, идиоти такива! — разкрещя им се той побеснял. — Тук сме, за да притиснем тия отсреща, а не да им служим като мишени!… Какво, по дяволите, чака Дюран?

Единият от хусарите се изправи на стремената, насочи карабината и стреля. После започна да си подсвирква под нос, докато зареждаше отново, натиквайки патрона с шомпола. На стотина метра вляво от тях, иззад кактусите, се появи друга редица стрелци и се отправи към гората. Настъпваха бавно, защото спираха, за да стрелят и да презареждат. Сержантът извади сабята си и се втурна към оградата.

— Хайде, давайте! Ето го Дюран! Напред! Да ги хванем!

Войниците, поставили щикове на пушките, се изправиха. Когато сержантът се прехвърли от другата страна на зида, те го последваха с бойни викове. На позицията останаха само раненият с превързаната глава и улученият в корема, който бе коленичил и гледаше с обезумял вид кръвта, която се стичаше по бедрата му, сякаш не вярваше, че тази червена течност бликаше от тялото му.

Фредерик и придружаващите го наблюдаваха известно време щурма на двете синеещи се линии, които тичаха към дърветата, покрити от облак прах. От тях се отделиха три-четири малки сини петънца, които се свлякоха на земята, а другите продължиха да атакуват.

Останаха да наблюдават още известно време, докато двете линии стигнаха до края на гората. Тогава хусарите обърнаха конете и запрепускаха в галоп обратно по пътя, нетърпеливи да се присъединят към своя ескадрон.

 

 

Значи това беше всичко? Кал до колене, кръв, удивление и изненада, изписани на застиналите лица на мъртвите, оплячкосани трупове, дъжд и невидими врагове, чието присъствие се долавяше само от пушека на изстрелите. Безлика и мръсна война. Нямаше и следа от величие у войника с превързана глава, който стенеше, скрил лице в шепите си; нито в другия ранен, който гледаше с недоумение собствените си вътрешности.

Фредерик смени темпото в бърз тръс. Зад него яздеха невъзмутимо другите шестима хусари, без да отбележат и с дума сцената, на която бяха присъствали. Но в съзнанието на младежа се нижеха купища въпроси без отговор; искаше му се да беше сам, за да може да ги изкаже на глас.

Отново минаха край трите трупа на пътя и този път Фредерик вторачи поглед в тях, като омагьосан, докато не останаха зад гърба им. Никога не си беше представял, колко жестоко безжизнен може да бъде един мъртвец. Когато си представяше себе си мъртъв, се виждаше със затворени очи и спокойно изражение на лицето; а може би с една незаличима усмивка в крайчеца на устните си. Някой от другарите му ще скръсти ръцете му на гърдите, приятелите му ще проливат сълзи около него и ще го отнесат на рамене до последната му обител, а слънчеви лъчи ще осветяват лицето му, покрито с достойна маска от прах и кръв, както подобава на храбър и предан воин.

А сега разбираше, че е много вероятно съвсем да не бъде така. Онези тела, които лежаха в калта, му навяваха особено чувство на тъга, навяваха му плашещо усещане за безкрайна самота в сивото утро. И Фредерик усети, че гърдите му се изпълваха с дълбока мъка при мисълта, че може и нему да е отредена такава смърт.

Близостта на ескадрона разсея мрачните му мисли. Връщаше се към сигурността на познатите лица, на многобройната и дисциплинирана войска под командването на опитни и отговорни старши офицери, които си знаеха работата и бяха свикнали да виждат мъртви тела в калта. Беше като завръщане в света на живите и на силните, където усещанията и чувствата бяха споделени и извисени до една сляпа вяра в победата, до една непоклатима сигурност, основана на съзнанието за собствената им мощ.

Докладва на Бере и Домбровски за положението в селото, като ограничи разказа си до войските, които го окупираха, и до схватката в гората. Не каза нищо за труповете по пътя, нито за мъртвия войник на улицата или ранените край оградата. Докато съзерцаваше невъзмутимите каменни лица на висшестоящите, зад които се простираха внушителните редици на ескадрона, изпита чувството, че онези сцени вече се размиваха в съзнанието му като лош сън и постепенно щяха да изчезнат напълно.

Докато заемаше отново мястото си в строя, поздрави Дьо Бурмон, който махна с ръка и му се усмихна приветливо. Хусарят с черните бакенбарди, който го беше придружил при разузнаването, разказваше на другарите си подробности за влизането им в селото.

— Трябваше да видите младши лейтенанта… — разказваше той полугласно, без да съобрази, че споменатият беше наблизо и слушаше. — Яздеше опънат на седлото като струна насред улицата и когато му казах, че може да отнесе някой куршум, едва не ме прати по дяволите. Смел и вироглав елзасец, такъв си е той… Никак не е зле като за новак!

Фредерик се изчерви от гордост, а погледът му блуждаеше по покритите с маслинови и бадемови дръвчета патета. Намръщеното небе леко се проясняваше на хоризонта, сякаш слънцето се бореше да си проправи път през облачната покривка.

Тръбачът засвири и ескадронът се впусна напред в тръс. Селото остана вляво, а те запрепускаха през полетата, които от месеци никой не обработваше. Яздиха близо една левга и не след дълго забелязаха войски. Първо видяха рота пехотинци, които вървяха сред стърнищата на царевична нива, а после и няколко артилерийски оръдия, които тракаха, теглени в галоп напряко през полето. Най-накрая минаха покрай отряд драгуни^[1], които яздеха бавно, с отпуснати юзди, уморени лица и карабини, прибрани в калъфите на седлата. Отвъд близките хълмове проехтяваха далечни залпове, подсилвани от грохота на оръдейни изстрели.

Ескадронът спря да напои конете край една рекичка, чиито брегове бяха кални и обрасли с храсти. Майор Бере се отдалечи и заедно с капитан Домбровски, лейтенант Монѝ, знаменосеца Блондоа и главния тръбач се качиха на един от близките хълмове. Виждаше се и друг ескадрон от полка, който стоеше неподвижно и чиито главнокомандващи се намираха също на хълма, където най-вероятно се беше установил щабът на четвърти хусарски полк. Полковник Льотак трябваше да е там или някъде наблизо, заедно с щаба на генерал Дарнан.

Фредерик слезе от гърба на Ноаро и го остави свободно да натопи муцуна в мътните води на рекичката. Дъждът бе спрял и ветрецът, докато препускаха с конете, беше поизсушил малко униформите на хусарите, които се разтъпкваха и разговаряха за случващото се отвъд хълмовете, където, изглежда, се водеше главната битка. Фредерик извади часовника от джоба си; показваше малко след десет часа сутринта.

Лейтенант Филипо и Дьо Бурмон се приближаваха, като разговаряха оживено. Изчакаха да се напоят конете и се присъединиха към Фредерик. Филипо имаше цигански черти, черни плитки и мустаци, и мургава, почти маслинена кожа. Беше среден на ръст, малко по-нисък от Фредерик и доста повече от Дьо Бурмон, и имаше навика да ругае на италиански — език, който владееше до съвършенство, тъй като беше роден отвъд Алпите. Беше наперен, изключително суетен в облеклото си и, казваха, много смел. Беше се сражавал в битките при Ейлау и в парк „Монтелеон“^[2] в Мадрид, и беше участвал пет пъти в дуел, винаги със сабя, като беше убил двама от съперниците си. Жените, причина за славата му на дуелист, бяха неговата слабост и, както мнозина твърдяха, щяха да станат причина за гибелта му. Често заемаше пари от кого ли не и ги връщаше, като си навличаше нови дългове.

Филипо стисна тържествено ръката на Фредерик.

— Моите поздравления, Глюнц. Казаха ми, че вашата първа мисия се е оказала успешна.

Дьо Бурмон се усмихваше, доволен, че хвалят приятеля му. Фредерик сви рамене; в полка не беше прието човек да придава важност, на каквито и да е лични подвизи, така че да отдава такова значение на един разузнавателен оглед беше направо немислимо.

— По-скоро бих казал, че се оказа скучна — отвърна той с подобаваща скромност. — Нашите бяха изтласкали испанците от селото, така че нямаше кой знае каква новина.

Филипо се облегна с две ръце на сабята. Харесваше му да си придава вид на ветеран.

— Е, сега ще имате възможност да изпитате по-силни усещания — добави той със загадъчния вид на човек, който не казва всичко, което знае. — От достоверен източник знам, че съвсем скоро ще влезем в битка на предна линия.

Двамата младши лейтенанти погледнаха Филипо, видимо заинтригувани. Той си придаде важност, доволен от впечатлението, което бяха предизвикали думите му.

— Така е, скъпи мои приятели — добави той. — Както каза Домбровски в един от редките си моменти на разговорливост, Дарнан продължава опитите си да пресече пътя на испанците към планината. Проблемът е в колоната на Фере.

— Какво става с Фере? — попита Дьо Бурмон. — Доколкото знам, трябваше да подсили нашия фланг.

Филипо отвърна с презрителен жест, сякаш поставяше под съмнение военните качества на полковник Фере.

— Именно в това се състои въпросът — обясни той. — Фере, който вече трябваше да е тук, още го няма. При това положение може да прибегнат до нас по-рано от предвиденото, за да дезорганизират вражеските отбранителни линии отвъд тези хълмове.

— Домбровски ли каза това? — попита Фредерик, въодушевен от тайните, които им доверяваше Филипо. Вече се виждаше как препуска към врага.

— Не, това, последното, е мое предположение. Но ми се струва, че е пределно ясно. Ние сме единствените подвижни сили в този сектор и освен това единственият полк, който още не е влязъл в боя. Останалите вече водят военни действия, освен осми полк от леката пехота, който е в резерв.

— На идване видяхме драгуни — вметна Дьо Бурмон.

— Да, знам. Казаха ми, че ги използват на малки групи за разузнавателни мисии по продължение на цялата линия. А нашите четири ескадрона са тук.

Фредерик не споделяше увереността на Филипо.

— Аз виждам само онези — и той посочи неподвижните конници, които се виждаха в близост до ескадрона. — Тях и нас. И тъй като едно плюс едно прави две, излиза, че половин полк ни се губи.

Филипо се намръщи.

— Отегчавате ме с вашите германски сметки, Глюнц — каза Филипо раздразнено. — Вие сте млад и още нямате опит. Доверете се на това, което ви казва един ветеран.

— Звучи разумно — отбеляза Дьо Бурмон и Фредерик бързо се съгласи.

— Бих искал да знам на чия страна е предимството — поинтересува се той, като посочи към бойното поле.

— А, това няма как да го знаем засега — отвърна Филипо. — Но изглежда, че нашият фланг изпитва трудности да се държи. Поискаха още артилерия, а и осми полк трябва всеки момент да излезе на линия. Скоро и ние ще трябва да ударим едно рамо.

— Няма да ми е неприятно — отбеляза Дьо Бурмон.

Филипо потупа дръжката на сабята си със самодоволен вид.

— На мен също. Когато се прехвърлим от другата страна на тези хълмове, испанците ще се втурнат да бягат през глава.

Фредерик развърза наметалото, навито на седлото, и го постла на земята под едно маслиново дръвче. Свали шапката си, откачи манерката и се излегна, като загриза някакъв сухар, който извади от дисагите с провизии. Другите го последваха.

— Някой има ли коняк? — попита Филипо. — Не бих отказал и глътка ракия.

Дьо Бурмон мълчаливо му подаде бутилката. Хусарите имаха достатъчно време да се запасят, преди да напуснат лагера, но без съмнение лейтенантът вече беше изчерпал своите резерви. Филипо отпи и въздъхна с облекчение.

— Ах, скъпи мои приятели… Това може и мъртвец да вдигне на крака.

— Не и тези, които видях аз — измърмори Фредерик, сам изненадан от собственото си черно чувство за хумор. Другите го погледнаха учудено.

— В селото? — попита Дьо Бурмон.

Фредерик направи уклончив жест.

— Да, трима-четирима. Повечето испанци. Бяха им свалили ботушите.

— Е, щом са били испанци, няма нищо лошо — каза Филипо. — Освен това, за какво са му ботуши на един мъртвец?

— Не му трябват за нищо — отвърна Дьо Бурмон скръбно.

— Ами да, за нищо. Някой жив ще има по-голяма нужда от тях.

— Никога не бих ограбил мъртвец — промълви Фредерик със смръщено чело.

Филипо повдигна едната си вежда.

— Защо? На мъртвите им е все едно.

— Не е достойно.

— Не е достойно? — Филипо се изсмя рязко. — Това е войната, уважаеми. Естествено, тези неща не се учат във Военното училище. Но малко по малко ще започнете да разбирате, уверявам ви… Представете си, Глюнц, че вървите през бойното поле след дълъг и уморителен поход, без да вкусите и хапка храна, и намирате загинал войник с препълнена раница. Вашите скрупули ще ви попречат ли да си спретнете едно угощение?

— Бих предпочел да умра от глад — каза Фредерик напълно убедено.

Филипо поклати неодобрително глава.

— Виждам, че не сте гладували много досега, приятелю мой… А вие, Бурмон, щяхте ли да се откажете от провизиите, ако бяхте на мястото на нашия млад приятел Глюнц?

Дьо Бурмон засука замислено мустака си.

— Мисля, че бих постъпил като него — отвърна той най-накрая. — Не ми харесва плячкосването на трупове.

Филипо обезкуражено изцъка с език.

— Вас двамата направо не ви виждам. Това им е лошото на невинните души; мислят си, че животът прилича на розова приказка. Ама ще се промените. Нищо чудно вече да сте започнали да се променяте. Вие казахте „плячкосване на труповете“. Хе! Че това нищо не е. Не сте ли чували за онези отвратителни групички грабители, които придружават войските по време на бойни действия и през нощта след някоя битка се промъкват като сенки измежду мъртви и ранени, за да им изкопчат всички ценности. Тези грозни лешояди довършват агонизиращите, за да ги ограбят, режат пръсти, за да вземат пръстените, трошат челюсти, за да се докопат до златните зъби… В сравнение с това, което прави тази измет, да вземеш коричка хляб или чифт ботуши е невинна игра… Твърдо съм убеден, че това може да възкреси и мъртвец — тържествено заяви Филипо и върна бутилката на Дьо Бурмон, като едва чуто се оригна. — Истината е, че имах нужда от една глътка, да му се не види. Понамокрихме се тая сутрин, а? Като не знаехме накъде, по дяволите, яздим и дали сме близо до битката, или не, късно си сложихме наметалата. Само старият Бере и онзи надут Домбровски знаеха, ама и дума не казаха. Скоро две трети от ескадрона ще киха. Добре, че поне сега не вали.

Един разузнавач се приближаваше в тръс. Без съмнение се беше запътил към хълма, на който се качиха Бере и другите. Разузнавачите бяха връзката на кавалерията; прекосяваха цялото бойно поле от край до край и носеха съобщения между отделните части. Филипо привлече вниманието му, докато минаваше покрай тях.

— Нещо ново, войнико?

Хусарят, младеж с руси плитки и опашка, спря за миг.

— Преди малко четвърти ескадрон връхлетя на един бунтовнически отряд, на около половин левга оттук — каза той с нотка на задоволство в гласа; все пак принадлежеше към него. — Все още са там и колят наред. Доста добра работа.

— Без милост — промълви Дьо Бурмон с цинична усмивка, докато гледаше как разузнавачът се отдалечава.

Филипо изглеждаше доволен.

— Наистина без милост. Това му е предимството да се биеш с бунтовници, няма нужда да се занимаваме с пленници. Някой и друг удар със сабя и храс-прас, въпросът е решен.

Дьо Бурмон и Фредерик се съгласиха. Филипо се смееше.

— Любопитно е — започна той наперено, — но този тип неравностойна война, с бунтовнически отряди, които се оттеглят в планината, е много характерен за южните народи.

— Наистина ли? — Дьо Бурмон се наведе заинтересовано към старшия лейтенант.

— Очевидно е, приятели мои! — Филипо използваше и най-малката възможност да изтъкне италианската си кръв. — За бунтовничеството се иска въображение, инициативност… Включително и непокорност до известна степен. Представяте ли си един англичанин да бъде бунтовник? Или един поляк като капитан Домбровски?… Изключено! За това е нужна гореща кръв, господа. Гореща.

— Като вашата, драги — отбеляза Дьо Бурмон, в тона му се криеше подигравателна нотка.

— Като моята, именно. В крайна сметка мисля, че дори ми допадат тези проклети селяни с разнокалибрените пушки. Когато обезглавявам някого от тях, имам чувството, че убивам собствения си баща. Тоя добър човек си беше южняк до мозъка на костите.

— Но вие като че ли убивате повече французи, отколкото испанци, Филипо. С вашите прословути дуели…

— Убивам всеки, който ми застане на пътя — отвърна леко засегнат французинът с италиански произход.

Фредерик потупа Ноаро приятелски и конят изцвили признателно. Сивите облаци се отразяваха във водите на рекичката, но тук-там започнаха да се открояват небесносини ивици. Слънчев лъч осветяваше върховете на близките хълмове. Младежът си помисли, че въпреки войната, или може би благодарение на нея, пейзажът сега му се струваше прекрасен.

Погледна коня на Дьо Бурмон, който пиеше вода до неговия, нагазил дълбоко в потока. Животното беше с превъзходна осанка, на черни и бели петна, с дълга грива и подстригана опашка, а петната по задните му крака въобще не загрозяваха вида му. Покритото с леопардова кожа седло беше особено красиво; беше унгарско, както всъщност цялата екипировка на хусарите: седло, ботуши, униформи… Дори и самата дума хусар произхождаше от тази страна. Веднъж някой бе разказал на Фредерик, че произлизаше от думите husz, което означаваше сто и ar, рента. В далечни времена всеки земевладелец в Унгария е бил длъжен да осигурява на своя феодален господар един напълно въоръжен мъж и по един кон на всеки сто жители от своето владение. Такъв бил произходът на онази легендарна лека кавалерия, чиито стил и традиции се възприели от войските на почти всички европейски страни.

Напълно безцеремонно Филипо попита за цигари под предлог, че неговата табакера се намира в дисагите му, които били на коня, а той самият — насред реката. Дьо Бурмон разкопча няколко копчета от мундира си и извади три пури. Запушиха мълчаливо, като се взираха в облаците и светлите ивици, които минаваха над главите им.

— Питам се — продума Филипо не след дълго, — след колко ли време ще се върнем в Кордоба.

Фредерик го погледна учудено.

— Харесва ли ви Кордоба? На мен градът ми се струва много мръсен и горещ.

— Жените са красиви — отговори Филипо със замечтан поглед. — Познавам едно прелестно създание с гарвановочерна коса и такава талия, която би завъртяла главата дори на онзи студен като лед Домбровски — явно бе, че полският капитан не се радваше на симпатиите на французина с италиански произход. — Казва се Лола и има такива очи, че е в състояние направо да повали възнак Льотак от, ъъъ, коня.

— Лола идва от Долорес, нали? — попита Дьо Бурмон. — Мисля, че е умалително, галено име.

Филипо въздъхна тежко.

— Долорес… Лола… Какво значение има? На нея всяко име би й отивало!

— Харесва ми — Фредерик повтори няколко пъти името на глас. — Лола. Звучи добре, нали? Някак си простичко, първично, несъмнено много испанско. Красива ли е?

Филипо тихичко изпъшка.

— Вече ви казах. Изключително красива! Но това, което още не знаете, е, че тя беше, косвено, разбира се, виновницата за…

— Вашия последен дуел — прекъсна го Дьо Бурмон.

— А, знаете историята?

— Целият полк знае историята — отбеляза Дьо Бурмон с досада. — Разказвали сте ни я сто пъти, драги.

— И какво от това? — тросна се сърдито на свой ред Филипо. — И сто пъти да я разкажа, историята си е същата, а Лола си е Лола.

— Кой знае с кого ли е сега — подметна Дьо Бурмон, като тайничко намигна на Фредерик.

Филипо отново постави ръка на сабята и взе да потупва дръжката й.

— Със сигурност знам с кого не е — с онзи глупак от единайсети линеен полк, дето една вечер го сварих да се навърта около къщата й… Казах му да ме придружи да решим въпроса на някое затънтено местенце, а той ми отговори, че във френската армия било забранено да се бием. Представяте ли си, да го каже на мен, на старши лейтенант Филипо! Тогава го проследих до мястото, където бяха разквартирувани, и направих такъв скандал на вратата, че другарите му го изкараха почти насила, за да не опетни честта на полка.

— Добър удар сте му нанесли — напомни му Дьо Бурмон.

— Всъщност няколко. Строполи се като чувал с картофи и го отнесоха ни жив, ни умрял.

— Чух, че ударът бил само един. И че човекът си тръгнал сам.

— Не сте чули добре.

— Щом казвате…

Помълчаха известно време, заслушани в грохота на битката, която се разиграваше от другата страна на хълмовете. На пехотинците сигурно не им е никак лесно сега, мислеше си Фредерик, заслушан в гърмежите.

— Веднъж убих жена — промълви неочаквано Дьо Бурмон, сякаш изневиделица му бе хрумнало да се изповяда на глас. Другарите му го погледнаха втрещени.

— Ти? — попита Фредерик невярващ. — Сигурно се шегуваш, Мишел!

Дьо Бурмон отрече с глава.

— Говоря сериозно — каза той, като притвори очи, сякаш му струваше усилие да си припомни. — Беше в Мадрид, на втори май, в една от уличките между Пуерто дел Сол и Кралския дворец. Филипо сигурно си спомня онзи ден, защото той също беше там…

— Как да не си спомням! — потвърди самият той. — Тогава сто пъти бях на косъм от смъртта.

— Жителите на Мадрид бяха въстанали — продължи Дьо Бурмон — и нападаха войските ни с всичко, което имаха подръка: пистолети, пушки, и тия, дългите испански ножове… Целият град бе потънал в ужасен хаос. Обстрелваха ни от всички прозорци, замеряха ни с керемиди, саксии и дори покъщнина. Аз бях на път и имах поръчение да отнеса едно съобщение на херцог Дьо Берг^[3], когато ме свариха размириците. Някакви момчета започнаха да ме замерят с камъни и едва не ме повалиха от коня. Лесно се справих с тях и препуснах към Пласа Майор, за да мина по обиколен път, но там, без да знам как, се озовах обграден от истинска сган. Бяха около двадесетина мъже и жени. Някакви идиоти явно току-що бяха убили човек, когото носеха на ръце, докато кръвта му течеше по улицата. Когато ме видяха, се втурнаха към мен като животни, размахвайки тояги и ножове. Най-ужасни бяха жените, крещяха като харпии и се вкопчваха в юздите и краката ми, опитвайки се да ме съборят от коня…

Фредерик беше целият слух. Дьо Бурмон говореше бавно, почти монотонно, като спираше от време на време, сякаш се мъчеше да подреди спомените си.

— Извадих сабята — продължи той — и в този момент ме намушкаха в бедрото. Конят се уплаши, изправи се на задни крака и едва не ме хвърли по гръб, което несъмнено означаваше да се простя с живота си. Трябва да призная, че се уплаших. Едно е да се изправиш срещу врага, а съвсем друго — срещу обезумялата и крещяща тълпа… Стана така, че пришпорих коня, за да си проправя път, и започвах да размахвам сабята наляво и надясно. В този момент една жена, чието лице едва зърнах, но си спомням черната й забрадка и виковете й, се вкопчи в юздата на коня ми, сякаш беше въпрос на живот и смърт да ми попречи да избягам. Аз бях зашеметен от ударите и от болката от раната в крака ми и започвах да губя самообладание. Конят ми потегли, изтръгвайки ме от хората, но жената продължаваше да се държи и да не ме пуска… Тогава я пронизах със сабята в шията и тя падна в краката на животното. Кръвта бликаше от носа и устата й.

Фредерик и Филипо бяха погълнати от разказа и очакваха с нетърпение неговия край. Но за Дьо Бурмон историята беше приключила. Той замлъкна и се вторачи в облаците с димяща между пръстите му цигара.

— Може би също се е казвала Лола — добави след малко.

И се засмя горчиво.