Артуро Перес-Реверте
Хусарят (2)

1. Нощта

Острието на сабята го омагьосваше. Фредерик Глюнц не можеше да откъсне очи от полираната повърхност на стоманата, която сияеше в ръцете му и хвърляше червеникави отблясъци, когато вятърът играеше с пламъчето на светилника. Прокара отново точилото по острието и потръпна, щом се увери, че е безупречно наточено.

— Хубава сабя — каза той замислено и убедено.

Мишел дьо Бурмон се беше изтегнал на походното легло и пушеше глинената лула, наблюдавайки замислено кълбетата дим. Когато чу коментара, се намръщи и засука русите си мустаци в знак на несъгласие.

— Не е оръжие за благородник — отсъди той, без да помръдне.

Фредерик Глюнц се спря за миг и погледна приятеля си.

— Защо да не е?

Дьо Бурмон притвори очи. В гласа му се долови нотка на досада, сякаш отговорът беше очевиден.

— Защото в сабята няма никакъв финес… Тя е тежка и у нея има нещо плебейско.

Фредерик се усмихна добродушно.

— Нима предпочиташ огнестрелните оръжия?

Дьо Бурмон изстена ужасен.

— За бога, разбира се, че не — възкликна той с подходящото благородно възмущение. — Да убиваш от разстояние не е особено достойно, драги мой. Пистолетът е просто израз на упадъка на цивилизацията. Аз лично предпочитам рапирата например; тя е по-гъвкава, по…

— Елегантна?

— Да. Може би това е най-точната дума: елегантна. Докато сабята е по-скоро касапски инструмент — става само да кълцаш.

Дьо Бурмон се съсредоточи отново върху лулата си. Явно считаше въпроса за приключен. Беше говорил с онзи свой изискан акцент, така особен и характерен, който отново бе на мода и на който мнозина от четвърти хусарски полк се мъчеха да подражават. Времената на гилотината бяха отминали и наследниците на старата аристокрация можеха вече да вдигнат високо глава, без да се страхуват, че може да я загубят. Само че трябваше да бъдат достатъчно тактични да не поставят под съмнение заслугите на тези, които си бяха извоювали място в новия социален ред посредством смелостта и меча си или с помощта на приближените на Императора.

Фредерик Глюнц не отговаряше на нито едно от тези две описания. Той беше втори син на заможен търговец от Страсбург. Преди три години бе напуснал родния Елзас, за да се запише във Военното училище, в кавалерията. Бе напуснал училището преди три месеца, едва навършил деветнайсет години, с чин младши лейтенант и с листче за своето назначение в джоба: четвърти хусарски полк, един от най-прочутите сред действащите в Испания тогава. По онова време не беше лесно за един млад и неопитен офицер да постъпи в такъв елитен корпус като леката кавалерия, за която копнееха повечето млади офицери. Въпреки всичко добрите оценки за академично усърдие, няколкото писмени препоръки, а и войната на полуострова, която непрестанно освобождаваше нови места в редиците, направиха чудото възможно.

Фредерик остави точилото и отметна косата от челото си. Тя бе светлокестенява, гъста, макар и недостатъчно дълга, за да може да я връзва в така типичните за хусарите плитки. Другият характерен за тях елемент — мустаците, бяха за Глюнц химера, въпреки че се бръснеше с надеждата русолявият мъх по бузите му да се сгъсти. Всичко това му придаваше юношески вид.

Отново се загледа в сабята, като сключи пръсти около дръжката и се заигра с отраженията, които маслената лампа хвърляше по острието й.

— Хубава сабя — повтори той доволно, но този път Мишел дьо Бурмон не му отговори. Ставаше дума за погрешно наречения „лек кавалерийски модел от XI-та година“, едно доста тежко оръжие, чието острие бе дълго 37 дюйма^[1], както постановяваше уставът: достатъчно късо, за да не се влачи по земята и достатъчно дълго, за да обезглавиш сравнително лесно врага и на кон, и на земята. В интерес на истината тя бе едно от най-разпространените хладни оръжия в леката кавалерия, макар използването на този модел да не бе задължително. Мишел дьо Бурмон например притежаваше още по-тежка сабя от 1786 година, принадлежала на негов роднина, загинал при Йена^[2], с която той си служеше забележително умело. Поне така твърдяха тези, които го бяха виждали преди месеци в тесните улички край Кралския дворец в Мадрид с окървавени до лактите ръце.

Фредерик остави сабята върху коленете си, като продължи да наблюдава с гордост безупречното острие. „Само да кълцаш“ беше казал неговият другар. И това беше самата истина, само дето нейният притежател още не бе имал възможността да прониже някого със сабята си, чиято стоманена повърхност бе непокътната, без нито една драскотина; девствена, ако неговото строго лютеранско възпитание би му позволило въобще да изрече тази дума. Беше девствена, недокосната от кръв, както Фредерик бе недокоснат от жена. Но през онази нощ, когато от зората ги делеше още доста време, а черни облаци бяха скрили звездите на испанското небе, жените бяха нещо твърде отдалечено. В непосредствена близост бяха цветът на кръвта, звънът на стоманата, прашният вятър и галопът през бойното поле. Така поне виждаше битките полковник Льотак — снажен, храбър и безпощаден бретонец, който командваше полка:

— Вижте, хм, господа, тези селяни най-сетне се събират; само една-единствена атака и ще тичат обезумели от страх из цяла, ъъъ, Андалусия…

Фредерик харесваше Льотак. Полковникът имаше сурово лице на войник, с белези от сабя по бузите, калѐн в битките в Италия, при Аустерлиц^[3], Йена, Ейлау^[4], Фридланд^[5]… Беше прекосил Европа от край до край и натрупал доста богат опит, като се има предвид, че бе започнал като обикновен ефрейтор в гарнизона в Брест. Полковникът беше направил изключително впечатление на Фредерик, още когато отиде да му засвидетелства своето уважение, като новопостъпил в полка. Кратката среща се бе състояла в Аранхуес. Младшият лейтенант се бе облякъл с изключително внимание — пременен с елегантна мастиленосиня официална униформа, с яркочервена кожена хусарска наметка, високи ботуши, и със сърце, биещо до полуда, той се яви пред командващия четвърти хусарски полк, за да се постави под негово командване. Льотак го бе посрещнал в кабинета на своята резиденция — луксозно жилище, реквизирано за нуждите на военните, от чиито прозорци се виждаше как река Тахо се вие сред върбите.

— Така. Как казахте? Хм, младши лейтенант Глюнц, ъъъ, да, добре, уважаеми, за нас е удоволствие да сте в редиците ни! Свиквайте, знаете вече — тук ще намерите отлични другари и въобще всичко е изключително — каймакът, така да се каже, традиции и такива работи… Мундирът ви е направо изключителен, отличен… от Париж? А, да, разбира се, много добре, млади ми приятелю, заемайте се със задълженията си… Почитайте полка като свое семейство, и аз съм баща и знам… Да, и никакви дуели! Нали знаете, кръвта кипи, необуздани постъпки, на такива неща се гледа лошо и се наказват… Е, ако нямате избор, хм, честта, разбира се, че честта е най-важна между благородни хора, така де, но това трябва да остане между нас, ъъъ, разбирате ме, нали?

Полковник Льотак се славеше като добър ездач и смел войник — основни качества, които се изискваха за всеки хусар. Командваше полка с твърда ръка, като примесваше бащинското си отношение със стегната, макар и понякога гъвкава дисциплина.

Това бе от голямо значение за командването на четири ескадрона от леката кавалерия, които по своята същност и традиция бяха един от най-смелите, непокорни и победоносни Императорски полкове. Агресивният и непреклонен характер на хусарите, който създаваше такива неприятности в мирно време, се оказваше изключително ценен по време на бойните действия. Полковник Льотак командваше онези близо петстотин души с невероятна лекота, която можеше да бъде обяснена само с дългия му опит на бойното поле. Полковникът се стремеше да бъде твърд, справедлив и умерен със своите войници и трябва да му се признае, че като цяло го постигаше. Казваха също така, че бил неумолимо жесток пред врага, но никой не считаше това му качество за недостатък — все пак ставаше въпрос за хусар.

 

 

Острието на сабята вече бе в състояние да изпълнява по безупречен начин своята смъртоносна задача. Фредерик Глюнц за последно отрази пламъка на светилника по цялата й повърхност и внимателно прибра оръжието в медната ножница, като нежно погали гравирания върху нея Императорски инициал N. Мишел дьо Бурмон, който продължаваше мълчаливо да пуши на походното легло, се изненада от жеста и се усмихна. Но в усмивката му нямаше злонамереност. Фредерик вече се бе научил да различава усмивките на своя приятел — от мрачната и често пъти опасна гримаса, която разкриваше част от безупречните му бели зъби и напомняше изражението на вълк, готов да нападне, до приятелската и нелишена от нежност усмивка, който, както и в този момент, той пазеше само за малцината, които истински ценеше. Фредерик Глюнц бе един от тях.

— Утре е големият ден — каза Дьо Бурмон, като си дръпна от лулата. На устните му трептяха последни следи от отиващата си усмивка. — Нали се сещаш — една атака, която да накара тия селяни да тичат из цяла, ъъъ, Андалусия — каза той, имитирайки Льотак умело, но не злонамерено. На свой ред Фредерик се усмихна и кимна утвърдително, като продължаваше да държи сабята в ръце.

— Да — насили се да отговори той с достатъчно безгрижен тон, който да приляга на един хусар в навечерието на битка, в която можеше да изгуби живота си. — Изглежда, че нещата най-сетне стават сериозни.

— Такива поне са слуховете.

— Да се надяваме, че този път са основателни.

Дьо Бурмон седна в леглото си. Русата му коса бе изрядно вчесана на една голяма опашка и две малки плитки, които падаха на слепоочията му и се спускаха до раменете, както повеляваше древната традиция на корпуса. Хусарският мундир — късото и тясно мастиленосиньо сако на четвърти хусарски полк, бе разкопчано и под него се виждаше безупречно бялата му риза; под мастиленосиния прилепнал унгарски панталон за езда блестящите шпори пристягаха грижливо лъснатите черни ботуши. Толкова изряден външен вид будеше възхищение дори и в брезентовата палатка, разположена в прашно плато в околностите на Кордоба.

— Наточи ли я добре? — попита Дьо Бурмон, посочвайки сабята на Фредерик с крайчеца на лулата си.

— Мисля, че да.

Дьо Бурмон се усмихна отново. Димът го караше да притваря проницателните си сини очи. Фредерик се вгледа в лицето на приятеля си, по което пламъкът на светилника хвърляше трепкащи сенки. Дьо Бурмон беше хубав млад мъж, чиито маниери и самочувствие веднага издаваха благородното му потекло. Произхождаше от известен род от Южна Франция. Баща му беше проявил благоразумието много бързо да се превърне в „гражданина Бурмон“, още щом първите санкюлоти започнаха да гледат на него с лоши очи. Благоприятното разпределение на някои земи и имоти, един не по-малко навременен обет за антимонархически убеждения, както и деликатно, но солидно завързани познанства с най-видните палачи на епохата му бяха позволили да избегне умело бурята, която връхлетя Франция; невредим физически и само с отчасти намалено богатство, той стана свидетел на неудържимия възход на „корсиканското парвеню“ — израз, който, разбира се, бе запазен за дискретните вечерни разговори между господин и госпожа Дьо Бурмон.

Мишел дьо Бурмон-син следователно беше това, което преди 1789 и сега, от няколко години насам, можеше да се определи без прекомерен риск за лицето като „младеж от благородно потекло“. Беше започнал военното си обучение от ранна възраст, разполагаше с пари и привнасяше към онова просташко перчене, което се срещаше често в Наполеоновата армия, свой собствен стил. Благодарение на личните му качества, щедростта и изключителното умение да общува с хората това не дразнеше нито равнопоставените му, нито висшестоящите от полка, а дори се считаше за проява на добро възпитание и бе обект на подражание. Беше млад, в Испания бе навършил едва двайсет години, беше симпатичен, представителен и притежаваше неоспорима смелост. Всичко това бе позволило на Мишел дьо Бурмон да си възвърне, без да буди излишно подозрение сред обкръжаващите го така навременно изоставеното от баща му „дьо“ през гибелните дни на революционния смут. От друга страна, повишаването му в чин лейтенант вече бе факт и само след няколко седмици щеше да се числи към офицерите.

За Фредерик Глюнц — младши лейтенант, завладян от всевъзможни мечти за слава, които можеха да се родят в главата на един „здравомислещ“ деветнайсетгодишен младеж, полковник Льотак беше пример за подражание, докато Мишел дьо Бурмон бе това, което би му се искало да бъде — въплъщение на недостижим идеал и в лично, и в обществено отношение. Дори Льотак, който за двайсет години усилени бойни действия се бе превърнал във всичко, което един верен и амбициозен войник можеше да желае, и беше на път да стане имперски генерал, дори той никога нямаше да притежава тази забележителна осанка на човек с благородническо потекло, това характерно излъчване на човек, който по думите на самия полковник „като малък е пишкал на истински персийски килими…“. Дьо Бурмон притежаваше всичко това, без да се самозабравя, но пълното отсъствие на гордост би било необичайно за един офицер от хусарския корпус — най-елитните, представителни и самонадеяни войници от леката кавалерия на Императора. Именно за това младши лейтенант Фредерик Глюнц му се възхищаваше.

Двамата бяха получили назначение в един и същи ескадрони, приятелството между тях се бе зародило, както обикновено се случва на тази възраст — неусетно, възниквайки от първоначалната взаимна симпатия, по-скоро инстинктивна, отколкото опираща се на някакви разумни основания. Без съмнение фактът, че споделяха една палатка във военния лагер, беше допринесъл за укрепването на дружбата им; да посрещаш един месец рамо до рамо с някого несгодите на войнишкия живот сближаваше много, особено ако съществуваше и сходство във вкусовете и споделени младежки мечти. Бяха си доверявали съкровени тайни един на друг, което ги сближи толкова много, че дори започнаха да си говорят на „ти“ — много показателно свидетелство за техните отношения, особено като се има предвид, че сред офицерите на четвърти хусарски полк изключително строго се съблюдаваше формата „вие“ като протоколен стил на общуване.

Едно драматично събитие обаче беляза момента, в който приятелството между Фредерик Глюнц и Мишел дьо Бурмон укрепна истински. Случи се преди няколко седмици, когато полкът бе разквартируван в Кордоба, за да се подготвя за военни действия. Двамата младши лейтенанти не бяха на служба и бяха излезли през нощта да се разходят из улиците на града. Обиколката бе приятна, времето беше хубаво и двамата спираха тук-там да изпият някоя и друга кана испанско вино. Когато минаваха покрай една от къщите, зърнаха за миг през осветения прозорец красива девойка и двамата застинаха в очакване край оградата, за да я видят отново. След като надеждите им се оказаха напразни, разочаровани, те се запътиха към една от кръчмите, където се заеха да заличат спомена за непознатата красавица с андалуско вино. Щом прекрачиха прага, бяха бодро поздравени от половин дузина френски офицери, сред които и двама от четвърти хусарски полк. Младежите приеха на драго сърце поканата да се присъединят към компанията.

Вечерта премина в оживени разговори, придружени от внушителен брой кани и бутилки вино, които намусеният кръчмар не спираше да носи. Неусетно изминаха близо два приятни часа, докато един лейтенант от конните егери^[6] на име Фукен, който седеше облегнат с лакти на покритата с нетна от вино маса, не започна да критикува предаността на наследниците на старата аристокрация към Императора, преданост, която Фукен намираше за доста съмнителна.

— Сигурен съм, че ако монархистите някога съумеят да сформират истинска войска и се изправят срещу нас, не един и двама от нашите ще минат във вражеския лагер. Носят цвета на лилията^[7] в кръвта си.

Обстоятелството, че изказването се роди сред изпаренията алкохол и дима на лулите и цигарите, не оправдаваше неговата дързост. Всички присъстващи, включително и Фредерик, отправиха погледи към Мишел дьо Бурмон, който се почувства длъжен да отвърне на намека. Изкриви устни в характерната си вълча усмивка, но леденият поглед, с който прониза наглеца, ясно показваше, че не намира нищо смешно в думите му.

— Лейтенант Фукен — промълви напълно спокойно сред натегналата от очакване тишина около масата. — Предполагам, че вашето неуместно изказване засяга една определена класа, към която имам честта да принадлежа… Греша ли?

Фукен — черноок, къдрокос лотарингец, който по външност напомняше малко на Мюра^[8] по своята външност, примигна смутено. Съзнаваше своята непредпазливост, но няколко офицери бяха станали свидетели на случката и беше невъзможно да си върне думите назад.

— Който желае, нека се засяга от думите ми — отвърна той и вирна предизвикателно брадичка.

Всички присъстващи се гледаха с ясното съзнание, че знаят какво предстои. Оставаше само да проследят с възможно най-голямо внимание ритуала, който бе неизбежен. Лицата им бяха сериозни и напрегнати в стремежа да не изпуснат нито един детайл от разговора. Всеки от тях запечатваше в паметта си думите и жестовете, които впоследствие, когато всичко щеше да е отминало, щяха да му позволят да разказва случая на другарите си от своята военна част.

Фредерик, който за първи път попадаше в такава ситуация, беше неподготвен и се чувстваше смутен. Макар да нямаше опит в такива героични случки, той долавяше драматизма на събитието, както и неговите последствия. Погледна към своя приятел Дьо Бурмон, който в това време оставяше чашата си на масата с премерено бавно движение. Един капитан, най-възрастният офицер сред присъстващите, промълви не особено убедителното „Господа, нека бъдем разумни“, опитвайки се да успокои духовете, но никой не се вслуша в думите му, нито му обърна някакво внимание. Тогава той сви рамене; това също бе част от ритуала.

Дьо Бурмон извади кърпичка от ръкава на мундира, избърса внимателно устните си и се изправи.

— Свикнал съм да оспорвам неуместните намеци със сабя в ръка — отбеляза той с неизменната си ледена усмивка. — Въпреки че имаме различен чин, надявам се, че за честта на униформата, която и двамата носим, ще удовлетворите желанието ми да обсъдим въпроса.

Фукен продължаваше да седи, вперил настойчиво поглед в своя опонент. След като не получи отговор, Дьо Бурмон се опря спокойно с една ръка на масата.

— Наясно съм — продължи той със същия тон, — че правилата при този вид въпроси не допускат двама офицери с различен чин да се изправят по лични причини един срещу друг с оръжие в ръка… Но тъй като моето повишение в звание лейтенант е вече одобрено и ще получа нотификацията до няколко седмици, считам, че формалностите ще се уредят по този начин. Бихме могли да изчакаме новият ми чин да стане действителен, но обстоятелствата са такива, лейтенант Фукен, че след няколко дни нашите полкове започват бойни действия. Би ми било крайно неприятно, ако някой ви убие преди мен.

Последните думи на Дьо Бурмон бяха казани изключително на място, което събуди възхищението на всички присъстващи; тези думи не можеха да бъдат подминати и не оставяха друг избор на Фукен като офицер и като човек на честта, освен да се бие.

Фукен се изправи.

— Когато пожелаете — отговори твърдо той.

— Още сега, ако обичате.

Фредерик издиша целия въздух, който сдържаше в дробовете си, и се изправи заедно с другите, зашеметен. Дьо Бурмон се бе обърнал към него и го гледаше с непривична за отношенията им сериозност.

— Младши лейтенант Глюнц… Ще бъдете ли така любезен да станете един от моите секунданти?

Фредерик смотолеви набързо някакъв утвърдителен отговор, усещайки, че се изчервява. За втори секундант Дьо Бурмон избра друг хусар, лейтенант от втори ескадрон. От своя страна Фукен посочи по-възрастния капитан и един лейтенант от своя полк. Четиримата, или по-точно казано, тримата, съпроводени от онемелия Фредерик, се отдалечиха за малко да обсъдят формата и мястото на дуела, а през това време двамата противници, заобиколени от своите приятели и другари, мълчаливо избягваха погледите си, докато не настъпи моментът да кръстосат оръжия.

Решиха дуелът да е със сабя, а капитанът, който покровителстваше Фукен, тържествено предложи да посочи подходящо място, далеч от хорските погледи, където спорът можеше да се разреши с необходимата дискретност. Ставаше въпрос за градината на една изоставена къща в покрайнините на града. Като взеха две маслени лампи от кръчмата, всички се запътиха натам, с цялата тържественост, която обстоятелствата изискваха.

Нощта беше все така топла, а небето бе обсипано със звезди, които блещукаха около извитата като кама луна. След като пристигнаха в градината, подготовката приключи бързо. Двамата съперници останаха по риза, пристъпиха в осветения от фенерите кръг и броени мигове по-късно вече разменяха удари със сабите.

Фукен беше смел. Хвърляше се рисковано напред, опитвайки се да порази своя противник в главата или в ръцете. Дьо Бурмон се бранеше спокойно, изучавайки съперника си и демонстрирайки, че е имал удоволствието да бъде обучаван от майстор на фехтовката. Ризите и на двамата вече бяха плувнали в пот, когато при една атака Фукен бе ранен. Той отстъпи няколко крачки назад, като ругаеше и мърмореше неясно, докато гледаше тънката струя кръв, която се стичаше по лявата му ръка. Дьо Бурмон спря и отпусна сабята си.

— Вие сте ранен — каза той любезно, без следа от задоволство в гласа. — Добре ли сте?

Фукен беше заслепен от гняв.

— Чувствам се превъзходно! Продължаваме!

Дьо Бурмон отдаде чест леко с глава, парира на педя от себе си ожесточения удар, отправен му от противника, и нанесе в отговор един след друг три светкавични удара със сабята. Последният от тях улучи Фукен в левия хълбок, без да пронизва ребрата му, но му отвори нова рана. Фукен пребледня, пусна сабята си и се втренчи в Дьо Бурмон със замъглени очи.

— Мисля, че е достатъчно — каза Дьо Бурмон, прехвърляйки сабята в лявата си ръка. — Аз лично се чувствам удовлетворен.

Фукен продължаваше да го гледа, като стискаше зъби, притискаше раната с ръка и полагаше видими усилия да се задържи на крака.

— Справедливо е — отвърна той унило.

Дьо Бурмон пъхна сабята в ножницата и поздрави с изтънчена любезност.

— За мен беше чест да се бия с вас, лейтенант Фукен. Разбира се, аз съм на ваше разположение, в случай че, след като се възстановите, желаете да продължим спора си.

Раненият поклати отрицателно глава.

— Няма да е необходимо — отвърна той вежливо. — Беше честен двубой.

Всички присъстващи се съгласиха и така въпросът беше приключен.

Лейтенантът от конните егери се възстанови от раните си след десетина дни. Общи познати разказваха, че при всяко споменаване на дуела Фукен непоколебимо уверявал колко е горд, че е кръстосал сабя с човек, който във всеки един момент се държи като истински офицер и благородник.

Инцидентът бързо се превърна в любима тема на всички офицерски събирания в гарнизона в Кордоба и естествено обогати легендите, които се разказваха в двата замесени полка. От своя страна полковник Льотак, като командващ четвърти хусарски полк, привика Дьо Бурмон и след като го смъмри остро и яростно, го изпрати в домашен арест за двайсет дни. По-късно, когато обсъждаше случая със своя адютант комендант Юло, Льотак благоволи да изрази и личното си мнение за инцидента.

— Дявол да го вземе, Юло, бих се радвал, ъъъ, да видя физиономията на тоя надут дявол, дъртия Дюпюи, знаеш го, полковника на конните егери, като види как са надупчили едно от неговите палета. Две рани, много добър удар казват, отличен! И важното е, така мисля, че полкът трябва да се уважава, така де, ъъъ, хусарят си с хусар, да му се не види, въпреки че имат един чин разлика, то всичко е неправилно, де, не е позволено, ама, нали знаеш, честта и такива работи… И тоя младеж Дьо Бурмон, от добро семейство, виж какъв дуелист се извъди, а иначе въздържан и въобще всичко, ъъъ, посрещна цялата ми тирада, без да му мигне окото… Класа, класа има това момче и такива ми ти работи. Аз му слагам двайсет дни домашен, а младежът — невъзмутим и сигурно се е смеел отвътре хитрецът… И последният артелчик знае, че влизаме в бой до седмица, ама той умее да пази приличие, така де, запазва присъствие на духа, ъъъ. За всичко това нито дума, Юло, казвам ви го поверително.

Редно е да добавим, че комендант Юло съумя да сподели конфиденциалната информация на полковника с правдива достоверност относно формата и съдържанието й с всеки, който попадна на пътя му.

Що се отнася до наложения на младши лейтенант Дьо Бурмон домашен арест от двайсет дни, той бе чувствително намален по служебни причини. Санкцията, която Льотак му наложи, влезе в сила в понеделник, а в четвъртък сутрин четвърти хусарски полк напускаше Кордоба.

Оттогава бяха изминали две седмици и сега други по-важни въпроси вълнуваха полка. Фредерик Глюнц остави сабята настрана и погледна приятеля си. От известно време един въпрос владееше съзнанието му.

— Мишел… Какво е усещането?

— Моля?

Фредерик се усмихна смутено, сякаш се извиняваше, че е задал толкова личен въпрос.

— Бих искал да знам какво изпитваш, когато улучиш някого, някой враг имам предвид, когато насочваш оръжието, когато пронизваш със сабята.

По устните на Мишел дьо Бурмон се изписа отново познатата вълча усмивка.

— Нищо не изпитваш — отговори той напълно естествено. — Сякаш светът около теб престава да съществува… А умът и сърцето ти започват да работят на бързи обороти в устрема да нанесеш удара на точното място… Твоят собствен инстинкт насочва ударите.

— Ами противникът?

Дьо Бурмон пренебрежително сви рамене.

— Противникът е просто друга сабя във въздуха, която трескаво търси да те улучи и която трябва да избегнеш, като бъдеш по-ловък, по-бърз и по-точен.

— Ти си бил в Мадрид по време на сраженията през май^[9]…

— Да. Само че тогава нямаше противник — в гласа на Дьо Бурмон се долавяше презрение. — Онова беше една безлична орда, която вразумявахме със сабите, а после главатарите биваха разстрелвани с мускети.

— Но също така се дуелира с Фукен.

Дьо Бурмон направи уклончив жест.

— Дуелът си е дуел — заключи той, сякаш току-що бе установил нещо очевидно, което не можеше да се обясни по друг начин. — Дуелът си е спор между благородници, който се решава според правилата и по честен и достоен начин и за двете страни.

— Но онази нощ в Кордоба…

— Онази нощ в Кордоба лейтенант Фукен не беше враг.

Фредерик се засмя невярващ.

— Така ли? А какво беше тогава? Разменихте дузина добри удари със сабите, а накрая той си отнесе и доста хубави драскотини.

— Нормално. Нали и затова се изправихме един срещу друг онази вечер, драги — за да се дуелираме.

— И Фукен не беше враг?

Дьо Бурмон поклати отрицателно глава, като си дръпна няколко пъти от лулата.

— Не — каза той след известно време. — Той беше противник, врагът е друго нещо.

— Например?

— Например испанецът. Това е врагът.

Фредерик поклати учудено глава.

— Любопитно ми е, Мишел, ти каза испанецът… Това включва целия народ или греша?

Лицето на Мишел дьо Бурмон беше помръкнало и той помълча известно време.

— Попита ме за събитията в Мадрид през май — каза той глухо най-накрая. — Имаше нещо зловещо в онази фанатична сган, чиито крясъци огласяха улиците, нещо, което всяваше страх, уверявам те. Трябва да си го видял с очите си, за да разбереш за какво ти говоря… Спомняш ли си Жунияк, който висеше изкормен от едно дърво? Не са ли ти разказвали за заразените кладенци, за нашите другари, убити докато спят, за засадите на безмилостните бунтовнически отряди?… Чуй добре какво ще ти кажа: тук дори кучетата, птиците, слънцето, камъните са наши врагове.

Фредерик се загледа в пламъка на светилника, опитвайки се да си представи врага в лицата на онези мургави и мръсни хора, които мълчаливо ги гледаха, докато минаваха покрай белосаните им къщи, които отразяваха жарките лъчи на андалуското слънце. Повечето от тях бяха жени, възрастни хора и деца.

Всички мъже, годни да се бият, се бяха оттеглили в планината сред безкрайните маслинови дръвчета, които пълзяха по хълмистите склонове. Берѐ — командирът на ескадрона, беше изрекъл за тях следното пред трупа на Жунияк:

— Те са зверове. И ще ги ловим безмилостно като зверове, като хищници, които дебнат от засада. Ще обесим по един испанец на всяко дърво в тази проклета земя. Кълна се.

Фредерик все още не се беше сблъсквал с испанските бунтовнически войски, нито дори с онези въоръжени отряди, които наричаха „партизани“. Но скоро щеше да му се удаде удобен случай. По това време военни части от въстаналата войска и селски отряди се съсредоточаваха, за да се изправят срещу осемте хиляди френски войници, които под командването на генерал Дарнан имаха за задача да изчистят района от вражески елементи и да осигурят по този начин връзката между Хаен и Кордоба.

Не беше войната, която младши лейтенант Фредерик Глюнц си беше представял, но при всички случаи беше война. Може би нейното проявление беше прекалено безнравствено, но нямаше избор. Образите на обесените от патрулите на предните отряди бунтовници — неми свидетели, слепи и неподвижни, с изплезени езици и облещени очи, с голи мургави тела, покрити от гъсти рояци мухи — бяха станали честа гледка по пътя на войските на Императора. Бяха убили най-добрия кон на самия полковник Льотак на влизане в едно малко селце, наречено Сесина; само един изстрел от мускет и прекрасната кобила беше повалена на земята и впоследствие трябваше да бъде оставена на произвола на съдбата. Тъй като нападателят не беше открит, Льотак, побеснял от случилото се — „Това е недопустимо, господа, отлична кобила, нали така? Направо отвратителна проява на страхливост, ъъъ, такива работи“ прибягна до необходимите репресии в отговор:

— Знаете вече, искам някой от тия нещастници, дето все не са видели и все не знаят нищо, да увисне на бесилката, ей така, за назидание, най-добре свещеникът, те са чумата, разнасят вредни учения, господа, и така повече няма да проповядва бунт от амвона…

Доведоха свещеника. Беше на средна възраст, прехвърлил петдесетте, нисък и набит, оплешивяващ и небръснат, а расото му бе прекалено късо и цялото в лекета, които незнайно защо протестантът Фредерик реши, че са от виното за причастие. Нямаше нито разпит, нито думичка дори — заповедта на Льотак автоматично се превръщаше в присъда. Прекараха конопено въже през железните прътове на балкона на кметството. Свещеникът ги гледаше, дребен, блед и унил, застанал между двама хусари, като едва стигаше до раменете им, със стиснати устни, потно чело и трескави очи, приковани в бесилката, която му готвеха. Селото изглеждаше пусто; по улиците нямаше жива душа, но притворените кепенци на прозорците издаваха мълчаливото присъствие на покрусеното местно население.

Когато пристегнаха примката около врата му, малко преди двамата снажни хусари да дръпнат другия край на въжето, свещеникът процеди през зъби „дяволски изчадия“ достатъчно силно, че да бъде чут, въпреки че едва бе помръднал устни. След това плю срещу Льотак, който вече беше възседнал друг кон, и се остави да бъде обесен без повече коментари. Когато последните войници напускаха селото — Фредерик командваше тогава отряда от тила — няколко възрастни жени, облечени в черно, пресякоха бавно площада и коленичиха за молитва в краката на свещеника.

Четири дни по-късно на един завой на пътя един от патрулите намери трупа на куриер. Беше младши лейтенант от хусарите от втори ескадрон, високо и меланхолично момче, което Фредерик познаваше от съвместното им пътуване от Бургос до Аранхуес, където двамата се присъединиха към полка. Жунияк, така се казваше нещастникът, висеше гол, вързан за краката за едно дърво, а главата му беше на две педи от земята. Бяха разпрали корема му и червата му бяха провиснали ужасяващо. Най-близкото село се казваше Посокабрера и беше изоставено; обитателите му бяха взели със себе си и последното зрънце жито. Льотак заповяда селото да се изравни със земята, след което четвърти хусарски полк продължи пътя си.

Такава бе войната в Испания и Фредерик много бързо си научи урока: „Никога не яздете сами, не се отдалечавайте от другарите си, не навлизайте, без да вземете предпазни мерки, в непознати терени или гъсти гори, не приемайте от местните храна или вода, която те не са опитали преди това, не се колебайте да колите безмилостно тези нещастни кучи синове…“ Въпреки това всички, включително и Фредерик, бяха уверени, че това положение нямаше да продължи дълго. Множеството жестоки показни наказания скоро щяха да върнат нещата към нормалния им ход. Просто трябваше да продължат да бесят и разстрелват тази фанатична и необразована сган, за да се приключи веднъж завинаги умиротворяването на Испания и да се продължи към нови, по-величествени начинания. Говореше се, че Англия готви важен десант на Полуострова, а това вече беше равностоен враг, с когото да премерят сили — брилянтни кавалерийски атаки, мобилизация на големи бойни единици, битки срещу бележити имена, които щяха да останат в учебниците по история и които щяха да открият пред Фредерик Глюнц пътя към честта и славата. Тези битки щяха да са съвсем различни от това бойно поле, където едва се съзираше лицето на врага. При всички положения, ако очакванията се оправдаеха, още утрешната битка предвещаваше да бъде велика. Двете дивизии под командването на генерал Дарнан имаха срещу себе си войска, организирана според правилата, чиито главни сили бяха съставени от редовни военни части. Само след няколко часа младши лейтенант Глюнц от Страсбург щеше да получи своето бойно кръщение.

Дьо Бурмон внимателно чистеше лулата си, като мръщеше чело, съсредоточен в задачата. В далечината на север отекна глухият тътен на гръмотевица и проехтя в палатката.

— Надявам се утре да не вали — каза Фредерик обезпокоен. За кавалерията дъждът означаваше кал и следователно трудно маневриране на ескадроните. За миг представата за затъналите в калта коне го изпълни със страх.

Приятелят му поклати глава отрицателно.

— Не вярвам. Казаха ми, че по това време на годината в Испания почти не вали. С малко късмет нищо няма да попречи на твоята кавалерийска атака — отново го дари със своята искрена приятелска усмивка. — Искам да кажа на нашата кавалерийска атака, разбира се. И на двама ни.

Фредерик мислено благодари за това „двама ни“. Имаше нещо красиво в тази приятелска сцена в брезентовата палатка, под светлината на маслената лампа, в навечерието на битката. За бога, войната можеше да има и хубаво лице.

— Сигурно ще се смееш — промълви Фредерик Глюнц тихичко, с ясното съзнание, че моментът беше подходящ за споделяне на тайни, — но винаги съм си представял първата си битка под сияещото слънце, униформите и голите оръжия, които блестят под палещите лъчи, и облака прах, който се вдига от устремното препускане…

— „Върховният момент, в който нямаш друг приятел, освен коня, сабята и Бог — в този ред“ — изрецитира Дьо Бурмон, притворил очи, мъчейки се да си припомни точните думи.

— Кой е написал това?

— Не знам. Искам да кажа, не си спомням. Прочетох го много отдавна в библиотеката на баща ми.

— Затова ли стана хусар?

Дьо Бурмон се замисли за момент.

— Възможно е — каза най-накрая. — Истината е, че винаги съм искал да знам дали факторите са подредени правилно в тази последователност. В Мадрид реших, че най-добрият ми приятел е сабята.

— Може утре да промениш мнението си и да заложиш на коня си, Ростан. Или на бог.

— Възможно е. Но се опасявам, че ако трябва да избирал между двете, бих предпочел да не ми измени конят. А ти?

Фредерик изглеждаше разколебан.

— Истината е, че все още не знам. Сабята — той я посочи в металната й ножница, облечена с черна кожа — не може да ти измени, ако ръката, която я владее, е добре обучена. Конят ми Ноаро е отлично животно, мога да го направлявам почти толкова добре с натиска на коленете си, колкото и с юздите. А Господ… Е, въпреки че съм роден в годината, когато падна Бастилията, в семейството си получих религиозно възпитание. Впоследствие животът в армията създава напълно различна среда, но въпреки всичко е трудно да загърбиш вижданията, с които са те откърмили като дете. При всички положения в една битка Господ трябва да е доста зает, за да се грижи точно за мен. И испанците, които се сражават срещу нас, вярват в своя суров католически бог, и то доста по-фанатично от един хусар на Императора като мен. Те не спират да се кълнат, че той е на тяхна страна, а не с нас, защото сме били въплъщение на всички адски злини. Сигурно са принесли в жертва на Христос бедничкия Жунияк, като са го изкормили и завързали за краката да виси от онова маслиново дърво, както в езическите жертвоприношения…

— В крайна сметка?

— В крайна сметка залагам на сабята и коня си.

— Това са думи на хусар! На Льотак би му харесало да ги чуе.

Дьо Бурмон свали ботушите и мундира си и отново се излегна на походното легло. Скръсти ръце зад тила си, затвори очи и си затананика някаква италианска песничка. Фредерик извади от джоба на жилетката си сребърния часовник със своите гравирани инициали, подарък от баща му в деня, когато напусна Страсбург, за да постъпи във Военното училище. Беше единайсет и половина вечерта. Изправи се лениво, потривайки хълбоците си, и постави сабята на колана с амунициите, който висеше на основната подпора на палатката, при кобурите, пригодени за седло, с двата пистолета, които сам беше заредил преди около два часа.

— Ще подишам малко чист въздух — обърна се той към Дьо Бурмон.

— Трябва да се опиташ да поспиш — отвърна Дьо Бурмон на приятеля си, без да отваря очи. — Утре ни очаква вълнуващ ден. Няма да има време за почивка.

— Само ще видя как е Ноаро. Веднага се връщам.

Наметна мундира на раменете си, повдигна брезента на палатката и излезе навън, вдишвайки свежия нощен полъх. Жарта на близкия огън оцветяваше в червено лицата на насядалите около него половин дузина войници. Фредерик им хвърли бърз поглед, след което се отправи към конюшните на лагера, откъдето от време на време се дочуваше неспокойното цвилене на някое от животните.

Оден — сержантът, който се грижеше за конете на ескадрона, играеше карти с други подофицери под един брезентов навес. Върху масата имаше мазна колода карти, бутилки вино и няколко чаши. Оден и другите се изправиха на крака веднага, щом познаха Фредерик.

— На вашите заповеди, младши лейтенант — каза Оден. Мустакатото му, покрито с белези от шарка лице, беше зачервено от виното. — Нищо ново в конюшните.

Сержантът беше ветеран, обичаше да си пийва, вечно мърмореше и беше в лошо настроение, но познаваше така добре конете, сякаш сам ги беше раждал. Носеше златна халкичка на лявото ухо и боядисваше двете плитки на косата си, за да прикрие белите коси. Униформата му, както на повечето хусари, беше извезана и накичена с акселбанти. Стилът на кавалеристите по отношение на облеклото не беше особено изчистен.

— Ще видя коня си — каза Фредерик.

— Както желаете — отговори сержантът, като спазваше изключителна дисциплина и благоприличие пред момчето, което беше на възрастта на малкия му син. — Искате ли да ви придружа?

— Не е необходимо. Предполагам, че Ноаро е на същото място, на което го оставих днес следобед.

— Да, младши лейтенант. В ограденото място за офицерските коне, до каменния зид.

Фредерик се отдалечи в тъмнината на пътеката, а Оден се върна към картите, след като го изгледа с неприкрито недоверие. Не обичаше някой друг да си пъха носа при конете; по принцип, когато не бяха оседлани, те бяха негова отговорност. Той се грижеше тези благородни животни, неизменна част от военните действия, да са винаги чисти и нахранени и нищо да не им липсва. Преди години Оден си разчисти сметките не само словесно с един сержант от кирасирите^[10], който си позволи да се изкаже пренебрежително за чистотата на едно от поверените на неговите грижи животни. Кирасирът се пренесе в по-добър живот, пронизан със сабя в челото, а никой от присъстващите вече не се осмели да каже каквото и да било за някой от конете под надзора на сержант Оден.

Ноаро беше великолепен шестгодишен жребец, черен, с подстригана грива и опашка. Не беше високо животно, но имаше силни крайници и мощна гръд. Фредерик се беше сдобил с него в Париж, като се раздели с цялото си и без това скромно състояние; но един хусарски офицер имаше нужда от хубав кон, още повече, защото животът му можеше да зависи от това.

Ноаро беше до каменния зид, който разделяше две маслинови горички, с муцуна в торбата с фураж. Когато усети присъствието на своя господар, изцвили тихичко. На светлината от далечните огньове Фредерик се полюбува на великолепната осанка на животното, прокара ръка по гладкия му гръб и после бръкна в торбата с фураж, за да го погали по муцуната.

Далеч на хоризонта проблесна светкавица, мигове по-късно проехтя и приглушеният от разстоянието гръмотевичен тътен. Конете изцвилиха неспокойно, а Фредерик вдигна поглед към небето и потръпна при вида на черните като мастило облаци. Покрай оградата мина разузнавателен патрул. Мъжете яздеха снишени към конете като мълчаливи сенки, преминаващи в нощта. Фредерик погледна отново небето, замисли се за дъжда и за лейтенант Жунияк, увиснал с глава надолу от маслиненото дръвче, и за първи път в живота си усети в устата си вкуса на страха.

Погали гривата на Ноаро и притисна главата на благородното животно до своята.

— Грижи се за мен утре, стари приятелю.

Мишел дьо Бурмон беше още буден и повдигна глава, когато Фредерик влезе.

— Всичко наред ли е?

— Да. Хвърлих един поглед на конете; Оден ги поддържа в изрядно състояние.

— Този сержант си знае работата. — Дьо Бурмон също беше посетил конюшните два часа преди Фредерик. — Сега ще спиш ли или предпочиташ един коняк?

— Мислех, че ти искаше да поспиш малко.

— Искам, да, и ще го направя. Но ми се пие коняк.

Фредерик отвори сандъка на своя приятел, извади манерка, покрита с щампована кожа, и наля от коняка в две метални чаши.

— Остана ли нещо? — попита Дьо Бурмон, като погледна чашата си.

— Още две глътки.

— Тогава ще го запазим за утре. Не се знае дали Франшо̀ ще успее да вземе припасите, преди да потеглим.

Чукнаха се с металните чаши и после отпиха — Фредерик бавно, а Дьо Бурмон изпи чашата си на един дъх, по хусарски.

— Мисля, че ще вали — каза Фредерик в следващия момент. В гласа му не се долавяше и нотка на безпокойство, сякаш просто споделяше на глас мисълта си. Въпреки това се разкая за думите си още преди да ги е изрекъл.

Но Дьо Бурмон не се впечатли.

— Знаеш ли какво? — продума той с жизнерадостен тон. — Допреди малко и аз мислех за това и трябва да призная, че дори се обезпокоих — знаеш — кал и така нататък. Но всъщност дъждът си има и своята положителна страна: оръдейните снаряди се забиват по-лесно в земята и това значително намалява отскока на шрапнела. Освен това, дори и маневрите на нашата кавалерия да са затруднени, тях ще ги сполети същата участ… При всички случаи, за да приключим с въпроса, ще ти кажа, че по това време на годината и да падне дъжд, ще са две-три капки.

Фредерик пресуши до дъно чашата си. Не обичаше коняк, но всеки истински хусар пиеше и ругаеше. За него пиенето беше по-лесната част.

— Дъждът сам по себе си не ме притеснява — обясни той откровено. — Все едно е дали ще умреш в калта или на суха земя, но усещането, което всеки може да изпита при срещата си със смъртта, е нещо много лично и съкровено, запазено само за него и за никого другиго. Разбира се, освен ако това лично изживяване не намери външен израз, което вече започва да граничи със страха…

— Тази дума, уважаеми — каза Дьо Бурмон, имитирайки навъсената физиономия на полковник Льотак, когато мъмреше някого, — никога не я произнася, знаеш, един, ъъъ, хусар.

— Точно така. Така че това го оставяме настрана. Един хусар не изпитва страх, а дори и да не е така, това е негов личен проблем — уточни Фредерик, следвайки нишката на своите мисли. — Но какво да кажем за другия страх, за същинския страх, че съдбата няма да ти отреди достатъчно слава, достатъчно почести в битката?

— Ааа! — възкликна Дьо Бурмон и вдигна ръце с отворени нагоре длани. — Това е страх, който истински уважавам!

— Ами ето за това става въпрос — заключи Фредерик пламенно. — Признавам, без да се срамувам, страха си, че дъждът или някакво друго проклето обстоятелство могат да отложат битката и да ми попречат да взема участие в нея. Вярвам… Вярвам, че един мъж като теб или като мен може да намери смисъла на съществуването си единствено когато препуска с коня, с пистолет в едната ръка и сабя в другата, извисявайки своя боен вик в името на Императора. Също така, и вероятно тук трябва да се засрамя малко — добави, като заговори по-тихо, — се страхувам… Добре, де, това не е точната дума. Притеснявам се, че съм стигнал чак дотук, а мога да умра безславно, убит от селската пасмина на някой самотен път, като горкия Жунияк, вместо да загина, препускайки зад орловия щандарт на полка, под открито небе и заобиколен от другарите, покосен от нечия сабя или прострелян в гърдите, гордо изправен, с шпорите на място, с оръжие в ръка и уста, пълна с кръв, както умират мъжете.

Дьо Бурмон поклати бавно глава, а сините му очи бяха вглъбени в спомена за Жунияк. Беше пребледнял.

— Да — призна с дрезгав глас, сякаш говореше на себе си. — И аз се страхувам от това.

Двамата помълчаха известно време, погълнати от собствените си мисли. Най-накрая Дьо Бурмон свъси вежди и грабна бутилката коняк.

— По дяволите! — възкликна превъзбудено. — Да изпием и последните две глътки, които остават, приятелю, а утре или Господ, или Интендантството ще се погрижат да ни снабдят. Наздраве!

Металните чаши отново иззвъняха, но мислите на Фредерик го бяха отнесли надалеч, в родния му град, до смъртното ложе, на което преди шест години бе видял дядо си. Макар и още дете, Фредерик бе успял ясно да долови и най-малките подробности от драмата: мрачната къща със спуснати кепенци, жените, които плачеха в салона, зачервените очи на баща си, облечен в тъмен сюртук и с мрачен израз на червендалестото му лице на честен и заможен търговец. Старият Глюнц лежеше в своята спалня, облегнат на възглавниците, а костеливите му и изнемощели ръце бяха отпуснати върху завивките. Болестта го беше стопила и лицето му приличаше по-скоро на някаква жълтеникава маска с изпъкнали кости, от която се подаваше орловият нос, който изглеждаше необикновено дълъг и тънък.

„Не иска да живее повече. Не иска…“ Тези думи, произнесени шепнешком от майка му, бяха впечатлили младия Фредерик. Старият Глюнц, търговец от Страсбург, се беше оттеглил от търговията преди близо десет години, отстъпвайки място на сина си. Някакво заболяване на ставите го беше повалило и отслабваше силите му, приковавайки го към леглото без надежда за изцеление и без утехата на бързата и безболезнена смърт. Краят наистина приближаваше, но прекалено бавно. Един ден старецът се умори да чака и от този момент отказа да се храни, затвори се в себе си, без да продума повече, без да се движи, готов да посрещне колкото се може по-бързо така желаната смърт. В последните дни от своя живот в онази забулена в сенки стая старият Глюнц остана непоклатим, безмълвен и безразличен към желанията и страданията на своите деца, внуци и роднини. Неговият жизнен път — всичко, което можеше да очаква от света — вече беше към края си. И младият Фредерик предусети със своята детска интуиция, че дядо му не се бореше за живота, защото вече не очакваше нищо от него; изправяше се пред смъртта със спокойствието и примирението на човек, прекрачил вече прага, зад който остават жизнеността и жаждата за живот. И докато наблюдаваше не без страхопочитание от вратата на спалнята неподвижната фигура на дядо си, Фредерик Глюнц се запита тогава дали тя не въплъщаваше принципа на най-висшата мъдрост.

Не го притесняваше поведението му в битката, която предстоеше идния ден, мислеше той за пореден път. Беше подготвен за всичко, включително и ако валкириите от скандинавските легенди, които толкова обичаше да чете като малък, го удостояха с целувка по челото, предназначена само за смелите мъже, обречени да умрат. Когато се върнеше в Страсбург, баща му — Валтер Глюнц, щеше да има напълно основателни причини да се гордее с него.

Дьо Бурмон отново се беше излегнал на леглото и вече спеше дълбоко. Фредерик събу ботушите си и последва примера му, без да гаси светилника. Дълго време не можа да заспи, а после сънят му беше неспокоен и изпълнен със странни видения. Присъниха му се мрачни и прежълтели лица, препускащи лудо коне и проблясващи под лъчите на слънцето саби. Със свито от страх сърце той потърси своята валкирия сред кръвта и прахта и почувства безкрайно облекчение, когато не я откри. Буди се няколко пъти с пресъхнала уста и парещо чело, заслушан в собственото си пъшкане.