Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (32)

XXXII. Всичко е добре, когато завършва добре

Колко неща имаха да си кажат Ели и татко Карлет! Младото момиче охотно разказваше как се бе изплашила, когато видяла, че го няма, колко се радвала, когато Жан й казал, че е добре, колко й беше мъчно да не го вижда толкова време и с какво нетърпение го очакваше! Старецът усмихнат й обещава да не прави никога повече така. Но нямаше време за повече приказки. Татко Карлет я накара да се приготви по-скоро, да облече най-хубавата си рокля за вечерята у лекаря. За пръв път в живота му се случваше да бъде поканен на вечеря.

Най-после дойде време да тръгват, и Жан почука леко на вратата на стареца.

— Ей сега ще дойдем, синко — каза татко Карлет и погледна Ели, която силно се изчерви.

След това тя грижливо заведе стареца към стълбите и му помогна при слизането, докато той не можеше да се нарадва, че отново я вижда. Ели постоянно забравяше, че той може да върви сам, и няколко дена го водеше грижливо както преди.

Вечерята мина много весело. Някои смятаха, че лекарят е горд човек, други казваха, че е груб и обича да се кара. Мразеха го, защото беше честен и не можеше да бъде любезен с хората, които презираше. Днес обаче той беше добър и любезен домакин. Той обсипваше гостите си с любезности и скоро те тъй се сприятелиха с него, като че ли бяха познати отдавна.

След вечерята извади едно шише хубаво вино, напълни чашите и каза:

— Да живее татко Карлет! Дано неговите очи да му служат още дълги години!

— За ваше здраве, мили докторе — отговори татко Карлет, вдигайки чашата. — Аз съм беден човек и не мога да ви благодаря както трябва, но докато съм жив ще ви бъда благодарен за всичко, което направихте за мене.

— Оставете, приятелю, да не говорим за това. За какво съм лекар тогава? Нали трябва да лекувам болните? Сега, обаче, трябва да кажа още няколко думи на госпожица Ели. Вие обещахте да изпълните всичките ми молби. Татко Карлет сега вижда добре и не изисква толкова грижи. Струва ми се мила госпожице, че сега нямате никакво основание да отказвате на младия ни приятел Жан.

— Аз не отказвам — отвърна Ели зачервена и протегна ръката си на младия човек. — Знам, че той ще бъде син на моя баща.

— А аз ще имам една мила дъщеря, нали, мое дете? — каза нежно госпожа Лебо. — Сега ние ще живеем щастливи всички заедно.

— А кога ще стане сватбата? — попита лекарят. — Нали ще получа покана?

— О, разбира се! — отговори Жан. — Ще наредим сватбена закуска в моята работилница. Така майсторът най-достойно посреща своята домакиня. Готов съм всякога, когато поиска годеницата ми, утре дори.

— Утре? Не, това е невъзможно — каза Ели засмяно. — Нали трябва да си приготвя роклята от муселин и шлейф… такива каквито приличат за жена на дърводелец.

— Да, наистина, до утре има много малко време. Но ако моята майка помогне, все пак за няколко дни ще се свърши всичко необходимо. Другото вече съм уредил отдавна, още когато узнах, че татко Карлет е добре.

Ели нямаше сега какво да възрази, и те решиха, че сватбата ще стане идущата седмица. Чашите весело зазвънтяха. Пиха за здравето на годениците, приказвайки весело, и още дълго време се забавляваха.

На другия ден татко Карлет не можа да стои вкъщи. Не го свърташе на едно място. Той се радваше, че е пак свободен и независим и както някога тръгна из улиците на Нант със своите мелнични и флейта.

Най-напред той се упъти към госпожа Терасон. Тя изслуша с голямо съчувствие разказа на своя стар приятел за всичките щастливи събития в неговия живот през последните седмици.

Госпожа Терасон поостаря през последните години, но в сърцето си бе запазила приятелството към татко Карлет. Тя с радост чу за Елиното щастие. Тя живееше със своето семейство все в същата къща в Града на розите, макар през тези години да бяха станали заможни. Трите й момчета станаха стройни юноши и работеха, а Полин домакинстваше изкусно и усърдно.

— Но скоро ще трябва да се разделя от нея — каза усмихната госпожа Терасон, — тя също иска да си нареди собствена къща както вашето момиче.

Татко Карлет се сбогува с госпожа Терасон и тръгна към пазаря. Там той не намери както по-рано своята стара приятелка госпожа Робер. Всекидневното ходене в града беше тежко за старата селянка, затова тя пращаше някоя своя племенница на пазаря. Старецът скоро я намери. Той й предаде писмо за госпожа Робер от Ели и сърдечни поздрави от всички. Момичето, което бе учило в училището на село и се гордееше с това, че знае да чете и да пише, обеща, че ще прочете писмото на леля си, без да прескача нито дума.

Осем дни бяха се изминали от деня, когато всички прекараха при доктора. Денят на сватбата беше настъпил и обкръжена от верни, искрени приятели, младата девойка пристъпи към олтара. Госпожа Терасон настоя сама да облече годеницата и да й сложи воала и венеца. С щастлива усмивка тя каза на Ели:

— Скоро ще направя същото и за моето момиче.

Госпожа Робер беше, разбира се, също там. Тя донесе за сватбената закуска един грамаден петел, а за сватбата пристигна с такъв голям запас от разни неща, като че ли искаше да осигури с тях младата двойка завинаги. Тя седеше весело на масата, близо до татко Карлет и старите приятели се надпреварваха да си припомнят всички случки от детинството на Ели.

— Мили татко — каза трогнато младата жена, — когато си помисля за това колко много си направил за мене, чувствам, че никога не ще мога достатъчно да ти се отблагодаря. Не би било много, ако бих се отказала за тебе от всяко друго щастие.

— За щастие, от това няма нужда — отговори добрият старец. — Но ми се струва, че аз трябва повече да съм ти благодарен отколкото ти на мене. Какъв безсмислен мързеливец бях по-рано! Живеех, прекарвах дните си без полза за себе си и за другите. И какво би станало от мене, ако бях остарял без да си ти до мен? В някой кът върху куп сено щях да умра, без да има някой да ме обича и да плаче след мене. Не, мое мило дете, ти не си ми длъжна, защото всичко, каквото съм направил за тебе, ти ми го върна, и аз получих чрез тебе толкова много, колкото не получава никой баща чрез любовта на своето дете.