Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (2)

II. Разделяне на наследството

Веднъж татко Карлет се връщаше привечер у дома си. След обиколката на града той бе събрал доста пари, за да може да преживее с тях следния ден. Оставаха му и за шише вино. Той влезе в кръчмата.

На една маса близо до стената ядяха и пиеха трима мъже с доста непривлекателна външност. До тях седеше малко момиченце. То изглеждаше много уморено. Почервенелите му очи показваха, че е плакало. То се мъчеше да скръсти върху масата малките си и слаби ръчички, за да сложи върху тях главата си. Налягаше го сън. Задремваше ли обаче, ръчичките се хлъзваха надолу и главата му политаше към някой от мъжете. А той повдигаше малкото момиче и го изправяше върху пейката. Най-после един от мъжете каза:

— Ако искаш да спиш, иди при печката! — и като го настани върху пейката близо до печката, се върна при своите другари.

Зарадвано от топлината, детето протегна към огъня крачката си, обути в гиздави червени пантофки. Беше зима. Неговата блузка от розова коприна и сърмената му рокличка, каквито носят танцьорките на въже, не можеха да го стоплят.

Мъжете, с които беше дошло в кръчмата, носеха също дрехи на циркови ездачи, но върху лекото театрално облекло имаха топли палта.

— Тя наистина вече заспа! — каза единият от тях, като посочи към малкото момиче, което се сви в ъгъла и не се помръдна вече.

— Тогава да си поговорим за нашите работи — отвърна друг.

— Какво ще правим след смъртта на управителката? Представленията дават вече твърде малко приходи. По този начин става немислимо да живеем заедно. Какво ще кажеш, Шпрингер?

— Аз — отговори запитаният, — ще кажа само едно: разделям се с вас. Говорих вече със собственика на големия цирк. Той ме приема. Остава само да уредим нашите работи.

— Какви работи? — прекъсна го Щробел.

— Как какви? Нали има да делим вещите на управителката. Тя умря, и ние сме нейни наследници. Не е ли така?

— Да, така е — отговори Щробел. — Аз ще си взема маймунката, свикнал съм да играя с нея.

— А пък аз си запазвам палатката — извика този, който заговори пръв.

— Бива те, Шарф! Винаги взимаш най-големия дял — извика Шпрингер.

— Пада ми се. Ще откажете ли? На вас оставям маймуната, катерицата и другите животни, а също и костюмите и инструментите.

— Ами Ели?

— Да, наистина! Какво ще правим с детето?

— Тя за нищо не е годна; най-добре да я пратим в сиропиталище — каза Щробел.

— Тя може да събира парите — възрази Шарф. — Тя е толкова мъничка, че трогва сърцата на всички. Освен това, ако я храним по особен начин, не е мъчно да направим от нея джудже, с което ще конкурираме Том, Пус и всички останали.

— Да, но това не е сигурно. Майка й беше достатъчно глупава. Ако беше позволила на момичето да участва в нашата работа, от нея би станало първостепенна артистка. Но сега вече е късно.

— Не е късно. Тя е едва на шест години. Има още време, да опитаме. Аз ще се заема с нейното възпитание.

— Но тогава трябва да ни дадеш обезщетение: щом вземаш палатката, вземи и детето!

— Най-напред трябва да видя за какво е годна, може от нея нищо да не излезе.

— И така да е, все пак още отсега трябва да я включим в сметката.

— Добре, ще видим. Щробел, я дай насам виното, ти го държиш само за себе си! И тъй, какво имаме да делим? Една маймуна, четири дресирани кучета, една катерица, пет музикални инструмента, костюм на маркиз, турски костюм… Чакайте, къде е Ели?

Щробел и Шпрингер се обърнаха смаяни. Детето беше изчезнало.

— Нима е избягала? Как е възможно? Че аз я видях преди минута, когато си пълнех последната чаша.

— Е, сигурно си играе с котката, която ей сега мина през стаята.

— Ели, ела тук! — извика Шпрингер с груб глас, но никой не му отговори.

Напразно претърсваха той и другарите му всички ъгълчета на кръчмата. Напразно разпитваха слугите, хазяина, гостите. Никой не можа да им каже какво е станало с момиченцето. То беше изчезнало.

— О, негодно малко същество — извика Шарф. — Тя само се е преструвала, че спи. Сигурно е подслушвала нашия разговор и е избягала. Трябва да я намерим! Да тръгваме веднага! Да претърсим съседните улици, тя не е успяла още да избяга надалеч.

И тримата мъже тръгнаха в различни посоки.