Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (18)

XVIII. Татко наш

Госпожа Терасон трябваше да приготви обяда, затова тя положи грижливо Ели върху малкото кресло на Пол. Болният крак сложиха върху една възглавница и го завиха с мокри кърпи, които от време на време отново натопяваха във вода. Ели спокойно се остави да правят каквото трябва. Изтощена от болки тя опря главата си върху облегалото на стола. Всичко което ставаше наоколо й се струваше като сън. Тя гледаше усмихната, как шеташе младата домакиня, как децата усърдно слагаха в ред книгите и играчките си. Въпреки че бяха заети, те постоянно питаха загрижено своята гостенка дали не й е нужно нещо. Тя бе радостна и спокойна. Да не беше една мисъл, която й тежеше на сърцето, тя би била напълно щастлива. Не за татко Карлет мислеше тя и се тревожеше. За него си мислеше с удоволствие и се радваше, че той ще я вземе утре. Но със затаен страх тя мислеше за онова проклето малко момиче на улицата и загрижено се питаше през цялото време, дали я е засегнал камъкът? И дали би била тъй добра към нея госпожа Терасон, ако знаеше за нейната лоша постъпка?

Между това настъпи време за вечеря. Върна се вкъщи и господин Терасон, радостно посрещнат от цялото семейство. С няколко думи младата жена разказа на мъжа си за тяхната малка гостенка, а децата — подробностите. Всички говореха в един глас, пресичаха се и се мъчеха да се надвикат, така че бащата не можа да разбере нито дума. Най-после те го повлякоха в съседната стая.

Той приветливо поздрави малката Ели и всички седнаха да вечерят. Само Ели не трябваше да се мърда от мястото си. Пол и Жорж поставиха пред нея малка масичка, Полин я покри и сложи върху й чиния, донесе нож, вилица и лъжица, чаша и до нея малко шише с вода. А през време на вечерята децата постоянно тичаха напред-назад. Майката гледаше с усмивка как се надпреварват да услужват на Ели. За пръв път през живота им след вечеря се ядеше сладкиш, приготвен от госпожа Терасон в чест на гостенката. Обикновено такъв разкош тя си позволяваше само в неделя.

— Ах, Ели да беше тука всеки ден — каза малкия Пол със светнали от радост очи, когато видя сладкиша.

Децата се разсмяха.

След като се нахраниха всички и прибраха масата, бащата повика децата.

— Бяхте ли днес послушни и прилежни? — попита той сериозно. — Я ми покажете домашните си работи!

Децата се спуснаха да вземат от чекмеджетата тетрадките и книгите си, за да ги покажат на баща си. Той прегледа внимателно всичко: похвали единия, направи забележка на другия, за гдето пише небрежно, накара Полин да каже едно стихотворение, след това пита Жорж за реките и планините в една страна. Ели слушаше с учудване всичко това, но се зачуди още повече, когато той взе да преглежда ръкоделието на малкото момиче.

— Ти си моето мило, прилежно дете — каза той на Полин и нежно помилва тъмната къдрава главица. — Ще станеш добра домакиня, защото плетеш и шиеш добре. Колко се радвам, че като дойде зима ще нося тези чорапи. Те сигурно ще топлят двойно повече, а освен това винаги ще мисля за моята мила малка дъщеря.

Последните думи на господин Терасон дадоха друга насока на Елините мисли. Тя си каза, че сигурно и татко Карлет би се радвал също като бащата на Полин на чифт чорапи, ако са изплетени от прилежните ръце на неговото момиче. Сега съжаляваше, че винаги толкова бързо е захвърляла иглите. Ако госпожа Петерс би дошла при Ели, тя би намерила една добра и внимателна ученичка. Но удобния момент остана неизползван. Ели почна да си мисли колко е голям кракът на татко Карлет, колко дълги трябва да бъдат чорапите, и желанието й за работа отново изчезна.

— Не мога да го направя, много е мъчно за мен — си каза тя ядосано. Тя беше недоволна, че другите деца лесно извършваха същата работа, която тя не успяваше да стори.

— Сега е вече време да спите — прекъсна най-после госпожа Терасон веселото настроение на децата. — Късно е. За Ели приготвих легло оттатък. Кажете сега лека нощ и отивайте да спите!

Децата прегърнаха баща си и отидоха в спалнята. Между това госпожа Терасон съблече Ели. Кракът на детето беше вече по-добре. Тя я отнесе в приготвеното легло и отиде в съседната стая. Вратата беше отворена и Ели чуваше добре как мило говореше майката с децата. Сетне тя млъкна и само тихия шепот на децата достигаше до малкото момиче. Но те не се смееха и не бърбореха както обикновено; винаги веселите гласове на нейните приятели сега звучаха сериозно и тържествено. Ели се заслуша, но само две думи „мили Боже!“ достигнаха до ушите й. Тя се надигна и обгърна с поглед цялата стая.

Четирите деца бяха коленичили сред стаята, зад тях стоеше майка им. Тя помагаше на малките като им напомняше думите на молитвата и притури към детските молби и някои особени. Когато децата свършиха молитвата, тя каза:

— Мили Боже, ние те молим, излекувай всички болни, също и нашата мила Ели — а децата повтаряха след нея. — Ние те молим, мили Боже, излекувай болния крак на Ели.

След това момчетата млъкнаха, а Полин каза сама високо молитвата, която другите тихо повтаряха:

— Отче наш, който си на небето…

Ели я слушаше напрегнато. Думите на Полин й направиха голямо впечатление, макар да не ги беше разбрала напълно. Полин беше завършила молитвата, а Ели все още се напрягаше в очакване да чуе още веднъж чудните слова. Как искаше да знае момичето дали небесния Отец е същият Господ, за когото й беше разказал татко Карлет. Но кого можеше да попита за това?

Напразно тя чакаше молитвата да се повтори. Децата скочиха в своите креватчета, а майката пристъпваше към всяко легло, казваше по няколко нежни думи и целуваше всяко дете. Ели гледаше мълчаливо и дълбока тъга изпълни сърцето на бедното сираче. Тя си мислеше, че и нейната майка когато я слагаше да спи я целуваше по челото. Но сега тя нямаше майка, родителите й не бяха вече между живите, а тази добра госпожа, която така се грижеше за нея, все пак не я обичаше тъй както своите деца.

— Аз си нямам никого, никой в целия свят, който тъй да ме обича. Без майка никой не може да бъде щастлив — и тя заплака.

Тъй самотно и тъй изоставено се почувства нещастното сираче, че съвсем бе забравило грижите и обичта на татко Карлет. Безутешно тя зарови лицето си във възглавницата.

Госпожа Терасон излезе от спалнята и пристъпи към леглото на Ели. За свое учудване тя видя, че детето не спи. Тя се наведе към него и попита дали крачето не я боли. Ели отговори с толкова слаб и тъжен глас, че младата жена я погледна учудена. Тя оправи възглавницата на малкото креватче, както беше правила това на своите деца. Ели следеше напрегнато всичките й движения и си мислеше:

— Ах, тя няма да ме целуне, тя не е моята майка.

Дали беше прочела госпожа Терасон мислите на детето по неговото тъжно лице? Тя каза приветливо:

— Лека нощ, Ели! — и се накани да напусне стаята.

На вратата тя хвърли още един поглед върху детето… и се върна. Доближи се до креватчето, наведе се над момичето и нежно го притисна до гърдите си.

— Благодаря ви, мила госпожо Терасон — каза със светнали от радост очи момичето и прегърна с двете си ръце шията на младата жена.

Сега госпожа Терасон разбра всичко. Тя си помисли какъв печален щеше да бъде живота на нейните мили деца, ако Господ би прибрал при себе си родителите им. Дълбоко състрадание към малкото нещастно сираче изпълни нейната душа. Тя седна при креватчето, взе детето на ръце и му прошепна тихо мили сърдечни думи. Тъгата изчезна от детското личице. Очите му светнаха от щастие, то се притисна към младата жена и мълчаливо отначало, най-после попита полугласно:

— Мила госпожо Терасон, какво означава: „Отче наш, който си на небето?“.

Госпожа Терасон повтори на детето божията молитва и я обясни с прости, разбрани думи. Тя беше свикнала да обяснява на децата светото учение, затова Ели лесно схвана нейните думи. Страхът й изчезна и тя се реши дори да зададе още някои въпроси.

— Кога ще дойде царството Божие на земята, при което всички хора ще бъдат щастливи? — попита Ели. — Ще дойде ли скоро?

— Не зная това, мое мило дете, но всеки човек може да го има винаги в сърцето си. Така, ако едно малко момиче прави на другите добро колкото може, когато то винаги е послушно и прилежно, тогава царството Божие е дошло за него. Разбираш ли ме?

— Да, разбирам — каза Ели малко смутена, защото чувстваше, че царството Божие не е настъпило още в малкото й сърце.

Госпожа Терасон обясняваше по-нататък. Когато обаче тя стигна до думите „И прости нашите грехове“ — Ели изведнъж силно заплака, скри лицето си в ръце и се притисна към възглавницата.

Учудена, младата жена отново взе детето на ръце. Тя го успокояваше и питаше нежно какво му е. Засрамена, Ели най-после разказа колко лошо е постъпила тази сутрин и какво е направила на своята съученичка. Госпожа Терасон разпитваше по-нататък и момичето й разказа за първия и единствен ден, който прекара в училище. Този разказ отново развълнува детето и добрата жена трудно можа да го успокои. След това тя продължи да му обяснява молитвата:

— „И не води нас към изкушение“ — Виждаш ли мое мило дете, такова изкушение беше за тебе желанието да хвърлиш камъка. Ако ти бе се помолила на Бога, той би потиснал у тебе това лошо желание.

— Той сам би ли слязъл от небето да ми попречи да хвърля камъка?

— Господ няма нужда да слиза от небето. Но ако ти би мислила за него винаги, като вярващо и добро момиче, никога не би направила такава лоша постъпка. Но нали, мое дете, повече няма да правиш това? А сега трябва да спиш, защото си много уморена. Утре кракът ти съвсем ще оздравее. Когато дойде твоя татко, пак ще тичаш весело да го посрещнеш. Лека нощ, мое мило момиче…

След няколко минути Ели спокойна и доволна заспа, а госпожа Терасон взе кошницата с работата си и отиде в другата стая при мъжа си. Тя седна тихо до масата и почна да поправя някои дрехи на децата, като се ослушваше какво става в спалнята, гдето спяха децата. Докато мъжът й усърдно пишеше, мислите на добрата жена бяха заети със съдбата на малкото сираче.

— Тя трябва да учи, мислеше си тя, и да учи нещо полезно, за да бъде осигурена в бъдеще. Тя трябва да се научи да печели честно прехраната си. Но в това училище не бива пак да я пращат. Защо да не идва у нас всеки ден? Това би подтикнало Полин към двойно по-голямо усърдие, ако би станала учителка на Ели. Момчетата биха се научили при такова общуване да бъдат по-кротки и по-услужливи. Колко внимателно и любезно се грижеха днес за Ели. Не съм ги чула нито веднъж да се карат помежду си. Трябва да поговоря с мъжа си за това.