Харолд Робинс
Торбарите (76)

11.

Когато попривършиха с вечерята, Роза си погледна часовника.

— Ще трябва да ме извините за малко — съобщи тя. — Трябва да прескоча до болницата да видя един пациент.

Дейвид я погледна.

— Ще ви закарам, ако желаете.

— Няма нужда — усмихна се тя. — Аз съм с колата си.

— Нищо — настоя Дейвид учтиво. — Поне ще ви правя компания.

Ървинг се изправи.

— Аз също трябва да вървя — обади се той. — Обърна се към мисис Улф. — Благодаря за прекрасната вечеря. Напомни ми за дома.

Майката на Дейвид се усмихна.

— Бъди добро момче, Ицхак — каза тя, — и можеш пак да идваш.

Роза се усмихна на майката на Дейвид.

— Няма да се бавим много.

— Вървете — подкани мисис Улф. — И не бързайте, деца. Тя погледна сияещо родителите на Роза. — Нали, докторе?

Роза махна с ръка.

— Мога да изчакам в колата — бързо предложи тя.

Дейвид я спря:

— Не, не е нужно. — Обърна се към Ървинг. — Сигурно вчера, когато ми телефонира, съм ти звучал като глупак. Но предимно Дан Пиърс движи отношенията ни с работната ръка.

— Няма нищо, Дейвид — успокои го Ървинг. — Предположих нещо такова.

— Дан ми каза, че сме били пред стачка. Предполагам, че не можем да си го позволим. Тя би ни съсипала.

— Зная — отговори Ървинг. — И се опитвам да помогна. Но съм натясно, ще трябва да стигнем до някакво споразумение.

— В какъв смисъл си натясно? Никой не те кара да обявяваш стачката. Вашите членове тъкмо се оправят след последиците от депресията.

— Тъй е — кимна Ървинг. — Те не настояват за стачка, но комунягите са се раздвижили. И непрекъснато повтарят, че филмовите компании са пипнали цялата печалба за себе си. Намират се хора, които се вслушват. Чуват за високите надници на звездите, на ръководителите и това не им се нрави. Защо да не вземат по нещичко и те? А комунягите наливат масло в огъня.

— Какво ще кажеш за Биоф и Браун?

— Те бяха свини — каза презрително Ървинг. — Едната страна не им стигаше. Опитаха се да лапат от двете. Затова ги изпързаляхме.

— Вие сте ги изпързаляли? — скептично запита Дейвид. — Мислех, че са ги пипнали.

Ървинг го изгледа изпитателно.

— А откъде, според теб, правителството се снабди с документите, за да започне процеса? Да не ги е намерило на улицата?

— Струва ми се, че се опитваш да ни използваш, за да загасиш един пожар, който вашите хора са подпалили — каза Дейвид. — Използвате комунягите за оправдание.

— Отчасти, може би — усмихна се Ървинг. — Но комунистите са доста активни в отделните гилдии. Цялата индустрия току-що сключи нови споразумения със Сдружението на филмовите режисьори и със Сдружението на сценаристите, получават най-голямото увеличение досега. Комунистите си приписват цялата заслуга. Сега се канят да раздвижат и отделните занаяти. А ти знаеш те какви са. Ще сметнат, че щом комунистите са могли да го сторят за сдруженията, ще могат да го сторят и за тях. Наближават и изборите им. Комунистите са предприели голяма акция и ако ние не им излезем с нещо в скоро време, ще се озовем отвън. Стане ли това, ще установите, че с тях човек се разбира много по-трудно отколкото с нас.

Дейвид го изгледа.

— В такъв случай твоето предложение се свежда до въпроса с кого искаме да се споразумяваме — с вас или с комунистите. Какво мислят членовете на организацията ви? Нямат ли нещо да кажат и те?

Гласът на Ървинг бе съвсем делови.

— Болшинството от тях са глупаци — каза презрително той. — Мислят само как да си получават плика със заплатата и кой ще им плати повече. — Извади пакет цигари. — Това, дето го дрънкат комунистите, започва да им се нрави.

Дейвид изчака приятеля си да запали цигарата. Златната запалка проблесна за миг, после изчезна обратно в джоба на Ървинг. Сакото му се разтвори леко и Дейвид съзря черния приклад на револвер, мушнат в раменен кобур.

Златни запалки и револвери. И две хлапета от Ийст Сайд в Ню Йорк, застанали в топлата пролетна нощ под калифорнийските звезди и разговарящи за пари, власт и комунизъм.

Зачуди се какво ли ще измъкне Ървинг от цялата работа, но беше достатъчно разумен да не пита. Имаше неща, които не бяха негова работа.

— Какво искаш да направя? — запита той.

Ървинг запрати цигарата в канавката.

— Комунистите искат увеличение от двайсет и пет процента на час и тридесет и пет часова работна седмица. Ние сме склонни да дадем по пет цента на час сега, други пет — догодина, и работна седмица от трийсет и седем часа и половина. — Погледна Дейвид в очите. — Дан Пиърс казва, че не е упълномощен да взима такива решения. Твърди, че не можел да се свърже с Корд. Чаках го три месеца. Не мога да чакам повече. Ако не предприемете нещо, стачката ще избухне. И вие ще загубите, и ние ще загубим. Само че вие ще загубите повече. Цялата ви компания ще рухне. На нас ни остават редица други места за действие. Единствените, които истински ще намажат, са комунистите.

Дейвид се поколеба. И той като Дан нямаше правото да сключва такова споразумение. Но нямаше и време да чака Джонас. Независимо дали това щеше да се понрави на Джонас, или не, щеше да се наложи да го подкрепи.

— Дадено — въздъхна той.

Белите зъби на Ървинг блеснаха в усмивка. Тупна леко Дейвид по рамото.

— Умно момче — похвали го той. — Знаех си, че ще бъдеш разумен. Комитетът за преговорите има среща утре сутринта с Пиърс. Ще им кажем да разгласят споразумението.

Той се обърна към Роза:

— Съжалявам, че се натрапих на вечерята, докторке. Но ми беше драго да ви видя отново.

— Няма нищо, мистър Шварц.

Те се загледаха след Ървинг, който отиде до бордюра и влезе в колата си, луксозен Кадилак. Запали двигателя и ги погледна.

— Хей, вие двамата. Знаете ли какво?

— Какво? — попита Дейвид.

Ървинг се ухили.

— Както би казала майка ти, двамата сте чудесна двойка.

Гледаха го, докато зави зад ъгъла, после Дейвид премести очи върху Роза. Стори му се, че лицето й е малко поруменяло. Улови я под ръка.

— Колата ми е отсреща.

Тя мълча почти през цялото време до болницата.

— Нещо тревожи ли ви, докторке? — запита той.

— Сега пък и вие — възропта тя. — Всички ми казват „докторке“. Повече ми харесваше, когато ме наричахте Роза.

Той се усмихна.

— Какво сте се умислили, Роза?

Тя се загледа в арматурното табло пред себе си.

— Дойдохме чак тук, в Америка, за да се отървем от тях.

— От тях? — учуди се Дейвид.

— Също като в Германия — каза лаконично тя. — Нацистите. Гангстерите. Фактически те са еднакви. И едните, и другите говорят едно и също: „Дръжте се за нас, иначе ще дойдат комунистите. С нас се кара по-леко, с нас може да се споразумеете“. — Тя го погледна. — Но какво ще кажете, когато установите, че са ви измъкнали всичко? Със същия номер си взеха Германия. За да я спасели от комунистите.

— Намеквате, че моят приятел Ървинг Шварц е нацист?

Тя го изгледа продължително.

— Не, вашият приятел не е нацист — отвърна убедено тя. — Но действията му са мотивирани от същата алчност за власт. Вашият приятел е много опасен човек. Носи револвер, забелязахте ли?

— Видях — кимна Дейвид.

— Чудя се какво ли щеше да направи, ако му бяхте отказали — промълви тихо тя.

— Нищо. Топлийката не би ми сторил зло.

Сивите й очи отново го стрелнаха.

— Не, поне не с револвера — каза бързо тя. — Срещу вас той има други оръжия. Икономически оръжия, които могат да ви доведат до банкрут. Но човек не носи оръжие, ако не възнамерява да го използва рано или късно.

Дейвид спря колата пред входа на болницата.

— Какво според вас трябваше да направя? Да не се споразумея с Ървинг и да разруша целия резултат от дългогодишния си труд? Да разоря всеки дребен вложител, доверил парите си на нашата компания? Да изхвърля нашите работници на улицата да си търсят работа? Това ли трябваше да направя? Аз ли съм виновен, че работниците не са имали достатъчно здрав разум да си изберат подходящи представители, за да имат един почтен профсъюз? — Без да съзнава, той гневно бе повишил тон.

Изведнъж тя се наведе напред и постави ръка на неговата, която лежеше върху кормилото. Беше топла и стегната ръка.

— Не, разбира се, че не сте виновен — каза бързо тя. — Постъпихте тъй, както смятахте, че е редно.

Портиерът се спусна по дългото стълбище и отвори вратата на колата.

— Добър вечер, доктор Щрасмер.

— Добър вечер, Портър — отвърна тя. Излезе и погледна Дейвид. — Искате ли да влезете и да видите къде работя?

— Не искам да ви преча. Нямам нищо против да ви почакам тук.

Тя се усмихна и внезапно му стисна ръката.

— Елате, моля — настоя тя. — Ще ми достави удоволствие. Най-малкото ще зная, че не ми се сърдите затова че, как се казва, съм си пъхала носа във вашите работи.

Той се засмя. Продължавайки да го държи за ръката, тя го поведе по стълбището към болницата.

 

 

Той остана на прага и я наблюдаваше как опитно свали превръзката от детското лице. Тя мълчаливо протегна ръка и сестрата й подаде тампон от някаква бутилка.

— Сега може малко да те заболи, Мери — обясняваше тя, — но ти не бива да мърдаш или да говориш, нали?

Момиченцето кимна.

— Добре тогава — каза Роза. — Сега ще бъдем мирни, много мирни — гласът й премина в шепот, мек и успокояващ, докато ръката й бързо мина по ръба на устната с тампона. Дейвид видя как очите на детето изведнъж се изпълниха със сълзи. За миг помисли, че детето ще отмести глава, но то остана неподвижно.

— Чудесно — похвали го Роза, докато сестрата поемаше тампона от ръката й. — Ти си едно храбро момиче. — Сестрата умело постави превръзката обратно върху устата. — Утре сутринта ще свалим превръзката и ще можеш да се прибереш у дома.

Момиченцето присегна към бележника и молива на масичката до леглото. Написа нещо набързо и го подаде на Роза. Тя погледна листа и се усмихна.

— Утре сутринта, след като свалим превръзката.

Дейвид видя ненадейната усмивка, грейнала в очите на детето. Когато тръгнаха по коридора, Роза се обърна към него:

— Сега можем да се върнем у майка ви.

— Беше много симпатично дете — каза той на влизане в асансьора.

— Да.

— Какво му е?

— Заешка устна — каза тя, като го погледна. — Дефект по рождение. — Нотка на тиха гордост се прокрадна в гласа й. — Сега ще бъде като всички други. Никой няма да се пули в нея или да й се смее, когато говори.

Вратата се затвори и те влязоха в асансьора. Дейвид натисна бутона и вратата се затвори. Зърна бележката, която момичето бе надраскало, в ръката й. Взе я. С детски почерк бе написано: „Кога ще мога да говоря?“.

Погледна Роза.

— Сигурно това ви кара да се чувствате добре?

Тя кимна.

— Пластичната хирургия не е само оправяне на носове или премахването на двойните брадички на филмовите звезди. Същественото е, че помага на хората да заживеят нормален живот. Като Мери горе. Нямате представа колко може да повлияе един подобен недъг върху живота на едно дете.

Усети как го обзема някакъв нов респект към нея, докато пресичаха фоайето към входната врата. Портиерът почтително докосна козирката с ръка.

— Ще ви докарам колата, сър.

Докато изтича по стълбището и прекоси паркинга, огромна лимузина спря пред тях. Дейвид хвърли небрежен поглед, след което се обърна към Роза. Измъкна пакет цигари от джоба.

— Искате ли цигара, Роза?

Чу вратата на лимузината зад него да се отваря, докато Роза си вземаше цигара. И той сложи една в устата си и й поднесе огънче.

— Искал си да ме видиш, Дейвид?

Дейвид се обърна толкова стъписан, че едва не изпусна запалката. Видя неясните очертания на една бяла риза, след което на отворената врата на лимузината се показаха главата и раменете. Беше Джонас Корд. Дейвид вторачи мълчаливо поглед в него. После неволно погледна към Роза. Очите й имаха странен израз. Помисли, че може би се е уплашила и ръката му присегна към нея.

Зад него проехтя тихото кискане на Джонас.

— Всичко е наред, Дейвид — каза той. — Можеш да вземеш Роза със себе си.