Харолд Робинс
Торбарите (69)

4.

— Тъй, значи аз съм виновен, че баща му умира, преди да е завършил училище? — ядосваше се вуйчо му Бърни. — Да се хване на работа и да ходи на вечерно училище, щом толкова му се учи.

Дейвид седна на ръба на стола и погледна майка си. Нищо не каза.

— Аз не моля за милостиня, Бърни — настоя тя. — Дейвид трябва да работи. За това те моля.

Норман се обърна и подозрително изгледа племенника си.

— Може би искаш да го направя заместник-президент на моята компания, а?

Дейвид се изправи ядосан.

— Аз си отивам, мамо — каза той. — Всичко, каквото говорят за него, е вярно.

— Говорят за мен ли? — викна вуйчо му. — Какво говорят за мен?

Дейвид го изгледа.

— Долу в shul ми разказаха за теб. Казаха, че не си дошъл на погребението, защото си се страхувал да не би някой да ти поиска десетина цента.

— Как да дойда от Калифорния за един ден? — ревна Норман. — Да нямам криле?

Той тръгна към вратата.

— Почакай, Дейвид — промълви тихо майка му. Обърна се към брат си. — Когато преди войната се нуждаеше от петстотин долара за работата си, от кого ги получи? — изчака за миг, после сама си отговори. — От твоя беден зет, вехтошаря Чайм. Той ти даде парите, а ти му даде един лист хартия. Листа аз още го пазя, но видяхме ли някога парите?

— Лист хартия ли? — изненада се Бърни. — Какъв лист?

— Пазя го — обясни тя. — В кутията, където го остави Чайм през онази нощ, когато ти даде парите.

— Дай да видя! — Очите на Бърни я проследиха, докато излизаше от стаята. Започна да си припомня. Беше разписка, удостоверяваща, че зет му ще получи пет процента от акциите, след като Бърни закупи „Дайамънд филм къмпани“. Съвсем бе забравил. Но един ловък адвокат би могъл да измъкне с нея куп пари.

Сестра му се върна и му подаде листа. Беше избелял и пожълтял, но датата все още ясно личеше: 7 септември 1912. Отпреди четиринадесет години. Как летеше времето!

Вдигна очи към сестра си.

— Не ми е в стила да наемам роднини — каза той. — Отразява се зле на работата.

— Кой ще знае, че ти е племенник? — настоя Естър. — Освен това, кой ще направи повече за теб от собствената ти плът и кръв?

Той я изгледа продължително, след което се изправи.

— Добре, ще го взема. Против здравия си разум, но може би си права. Кръвта е по-гъста от водата. На Четиридесет и трета улица, край реката, държим един склад. Там ще му дадат работа.

— Благодаря ти, вуйчо Бърни — каза признателно Дейвид.

— И помни, нито дума, че си ми племенник. Думичка да чуя и край с тебе.

— Нищо няма да кажа, вуйчо Бърни.

Норман тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна с листа в ръка. Сгъна го и го мушна в джоба си.

— Това го вземам със себе си — заяви той на сестра си. — Като се върна в кантората, ще наредя да ти изпратят чек за петстотин долара, плюс лихвата за четиринадесетте години. По три на сто.

Върху лицето на сестра му се появи разтревожен израз.

— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш, Бърни? — веднага запита тя. Аз не бързам. Все ще се оправим някак, щом Дейвид почне работа.

— Мога, не мога — ще го направя — великодушно обеща той. — Бърни Норман винаги си урежда сметките.

 

 

Беше мръсна, сива фабрична сграда край реката Хъдсън, останала неизползвана и превърната в складове. Имаше два огромни товарни асансьора отзад и три малки асансьора близо до предния вход, съвсем недостатъчни да поемат тълпите работници, които нахлуваха в осем всяка сутрин и излизаха в шест всяка вечер.

Сградата беше поделена от петима наематели. Приземният етаж се държеше от компания за автомобилни части; вторият — от един производител на търговска козметика; третият представляваше пресов цех на някаква дребна компания за грамофонни плочи; четвъртият беше фабриката на „Анри Франс Къмпани“, най-големите производители в света на презервативи и средства против забременяване на народни цени. Петият и шестият етаж принадлежаха на „Норман Пикчърс“.

Дейвид пристигна рано. Излезе от асансьора на шестия етаж и бавно закрачи по широкия коридор между железните и дървени рафтове. В дъното до прозорците се намираха няколко бюра, залепени едно към друго.

— Здравейте — викна Дейвид. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна злокобно из празното помещение. Върху едното от бюрата имаше часовник. Показваше седем и половина.

Вратата на товарния асансьор издрънка при отварянето и един белокос мъж си подаде главата, взирайки се към Дейвид.

— Стори ми се, че чух някой да вика — каза той.

Дейвид пристъпи към него.

— Трябва да се представя на майстора, който да ми даде работа.

— Ах, ти ли си онзи?

Дейвид се смути.

— Какво искате да кажете?

— Новото момче — отвърна операторът на асансьора. — Племенникът на стария Норман.

Дейвид не отговори. Толкова бе изненадан. Операторът се накани да затвори вратата на асансьора.

— Още няма никой. Пристигат чак в осем.

Стоманените врати се затвориха и със скърцане асансьорът се спусна надолу. Дейвид се замисли. Вуйчо му Бърни бе наредил да не споменава нищо. Той го бе послушал. А ето че вече знаеха. Зачуди се дали на вуйчо му е известно, че знаят. Тръгна пак към бюрата.

Изведнъж се спря пред голям афиш. Надписите бяха в яркочервено: Вилма Банки и Род Ла Рок. Снимката изобразяваше мис Банки, излегната на кушетка, с рокля, вдигната доста над коленете. Зад нея стоеше мургавият симпатяга мистър Ла Рок, имитиращ Рудолф Валентино, загледан в нея с тлееща страст.

Дейвид внимателно се вгледа в афиша. Някой от склада бе добавил нещичко. Снежнобял презерватив, прикрепен с габър, се вееше пред копчелъка на мъжа. До него с красиви черни букви бе изписано: „Поздрави от Анри Франс!“

Дейвид се ухили и тръгна по коридора. Вгледа се по-внимателно в нишите. Плакати, табла, афиши бяха струпани тук, всеки илюстрираше отделен филм. Дейвид се огледа. Учудващо колко си приличаха, единственото нещо, което правеше художникът, бе да сменя имената на артистите и заглавието на филма.

Чу пътническият асансьор да спира, после по коридора прокънтяха стъпки. Обърна се и зачака.

Висок, слаб мъж с песъчливо-червена коса и уморен вид изви зад ъгъла покрай опаковъчните маси. Дейвид продължи да чака. Мъжът спря и мълчаливо го загледа.

— Казвам се Дейвид Улф. Трябва да се срещна с майстора, който ще ми нареди какво да работя.

— Аз съм майсторът — обясни мъжът. Обърна се и отиде до едно от бюрата. — Казвам се Уагнър. Джек Уагнър.

Дейвид протегна ръка.

— Драго ми е да се запознаем, мистър Уагнър.

Мъжът погледна протегнатата ръка. Здрависването му бе леко и неуверено.

— Вие сте племенникът на Норман — изрече той някак обвинително.

Изведнъж Дейвид разбра, че мъжът е притеснен, много по-притеснен от самия него. Учуди се защо. Не виждаше смисъла мъжът да е толкова нервен, просто защото е роднина на Бърни Норман. Лично той не възнамеряваше да говори за това, макар че изглежда всички знаеха.

— Предполага се, че никой, освен мен не знае — продължи Уагнър. — Седнете тук. — Той посочи един стол до бюрото, после взе лист и го връчи на Дейвид. — Попълнете личния формуляр. Графата за роднини, работещи в компанията, я оставете празна.

— Да, сър.

Уагнър стана от бюрото и отиде нанякъде. Дейвид се залови с попълването. Зад него вратите на пътническия асансьор се отвориха и затвориха. Покрай него минаха неколцина мъже. Изгледаха го крадешком, докато отиваха към опаковъчните маси, и се заловиха за работа. Дейвид се съсредоточи във формуляра.

В осем часа прозвуча някакъв звънец и в сградата закипя труд. Работният ден беше започнал.

Когато Уагнър се върна, Дейвид му подаде формуляра. Уагнър го погледна небрежно.

— Добре — каза той и като го пусна на бюрото, отново отиде нанякъде. Дейвид го гледаше, докато разговаряше с мъжа на първата опаковъчна маса. Те си извърнаха гърбовете и Дейвид беше сигурен, че говорят за него. Започна да се изнервя и си запали цигара. Уагнър погледна към него и разтревоженият израз на лицето му се задълбочи.

— Не бива да пушите тук — подвикна той на Дейвид. — Не можете ли да четете?

— О, съжалявам — отвърна Дейвид и се огледа за пепелник. Такъв нямаше. Изведнъж усети, че работата е спряла и всички го наблюдават. По челото му избиха нервни капки пот.

— Можете да пушите в тоалетната — подвикна му Уагнър, посочвайки дъното на склада. Дейвид закрачи по коридора, докато се намери в мъжкото отделение. Изведнъж почувства нуждата да се облекчи и пристъпи към един писоар. Вратата зад него се отвори и той усети някой зад себе си.

— Опичай си акъла — каза новодошлият.

Дейвид го зяпна. Мъжът му се ухили, разкривайки уста, пълна със златни зъби.

— Ти си момчето на Чайм Улф — заговори той на идиш. Дейвид кимна.

— Аз съм Шерифа. Иусак Марголис. От Обществото съм, като баща ти.

Нищо чудно, че всички бяха научили тъй бързо.

— Тук ли работите? — попита любопитно Дейвид.

— Разбира се. Мислиш, че съм дошъл чак тук от града да се изпикая ли? — снижи гласа си до поверителен шепот. — Мисля, че е много разумно от страна на вуйчо ти да те постави тук.

— Разумно?

Шерифът кимна с плешивата си глава.

— Разумно — повтори той със същия драматичен шепот. — Сега имат от какво да се боят. Всичко, което трябва да правиш, е да им гледаш билетите.

— Билетите ли? — озадачи се Дейвид.

— Да, опаковъчните билети. На ден опаковам три пъти повече, отколкото те за цяла седмица. Аз нямам от какво да се боя. Но мързеливците, нека те да му мислят.

За пръв път тази сутрин Дейвид започна да разбира. Хората се бояха от него, бояха се за работата си.

— Но те няма защо да се боят — избухна той. — Аз няма да им отнема работата.

— Няма ли? — запита Марголис озадачено.

— Не. Аз съм тук, защото самият се нуждая от работа.

Израз на разочарование се изписа по лицето на Шерифа. Изведнъж очите му заблестяха хитро.

— Умно — каза той. — Умно момче. Разбира си, че няма да вземеш на никого работата. Ще им го кажа.

Тръгна да излиза. На вратата се спря и погледна Дейвид.

— Напомняш ми на вуйчо си — каза той. — Старият дявол никога не казва на лявата си ръка какво прави дясната.

Вратата се затвори след него и Дейвид пусна цигарата в писоара. Беше по средата на коридора, когато срещна Уагнър.

— Знаеш ли как да се оправиш с вилкоповдигач?

— Като тези, които използват при повдигането на бали?

— Именно — кимна майсторът.

— Разбира се — отговори Дейвид.

Тревожният израз за миг изчезна от лицето на Уагнър.

— Добре — каза той. — Долу на платформата има пратка от петстотин хиляди листовки. Качи ги горе.