Харолд Робинс
Торбарите (111)

4.

Една вълна се разби в носа на самолета, запращайки солени пръски към прозореца пред мен, тъкмо когато привършвах с изчитането на списъка. На него бяха изредени поне сто команди и имах чувството, че от потеглянето ни са изминали часове. Погледнах си часовника. Едва преди шестнадесет минути бяхме напуснали дока. Загледах се през прозорците. Шестте мощни двигателя работеха плавно, перките проблясваха от слънцето и капките. Усетих потупване по рамото и се обърнах.

Радистът бе застанал зад мен с надуваема спасителна жилетка в едната ръка и сгънат парашут в другата.

— Предпазното облекло, сър.

Погледнах го. Той, както и другите двама вече си ги бяха сложили.

— Оставете ги зад седалката ми.

Хвърлих поглед към Еймос. Той вече бе нахлузил жилетката и затягаше напречния колан на парашута. Излегна се на седалката с недоволно ръмжене. Погледна ме.

— Трябва да ги сложиш.

— Суеверен съм — обясних аз. — Човек не ги ли носи, никога няма нужда от тях.

Той не ми отговори, само сви рамене, а радистът се върна на мястото си и си притегна колана. Огледах кабината.

— Готово ли е?

— Да, сър! — отговориха всички едновременно.

Присегнах напред, щракнах ключа на таблото и светлините се смениха от червени на зелени. Отсега нататък трябваше да се сменят на червени само в случай на неприятност. Насочих самолета към открито море.

— Готово, момчета. Потегляме!

Постепенно затварях дюзата. Огромният самолет се наклони, заби нос към водата, после бавно го издигна, когато шестте перки започнаха да поглъщат въздуха. Понесохме се по повърхността, като скутер по време на летни състезания. Погледнах таблото. Стрелката за скоростта на въздуха стоеше на сто и петдесет. Гласът на Еймос долетя до мен:

— Пресметнатата скорост за издигане на този полет е сто седемдесет и пет.

Кимнах, без да го поглеждам, и продължих да отварям дюзата. Стрелката стигна до сто и шестдесет, после до сто седемдесет и пет. Вълните биеха по дъното на корпуса като чук за набиване на нитове. Докарах стрелката до сто осемдесет и пет, после започнах да отпускам лоста.

За миг не се случи нищо и аз увеличих скоростта на сто и деветдесет. Изведнъж „Сентурион“ потръпна, после се издигна над водата. Освободен от възпиращото търкане, той сякаш скочи във въздуха. Стрелките сочеха двеста и петдесет, а лостовете се движеха плавно в ръцете ми. Погледнах през прозореца. Водата беше на шестдесет метра под нас. Летяхме.

— Мамицата му! — измърмори един от мъжете зад мен. Еймос се изви на седалката си.

— Хайде, момчета — каза той, протягайки ръка. — Плащайте! — Погледна ме и се ухили. — Обзаложиха се с мен на един долар, че никога няма да се вдигнем във въздуха.

Ухилих му се и продължих да изкачвам кораба, докато стигнахме хиляда и осемстотин метра височина. После се насочих на запад, право към залязващото слънце.

 

 

— Върви мазно като детска количка — закиска се доволно Еймос от седалката си.

Погледнах към него иззад радиста, където бях застанал, докато ми обясняваше новия автоматичен сигнален регистратор. Човек трябваше само да изрече съобщението веднъж, след това да включи на автомат и регистраторът щеше да го повтаря, докато имаше захранваща енергия.

Слънцето бе върнало на бялата коса на Еймос пламтящите червени оттенъци от младостта му. Погледнах си часовника. Беше шест и петнадесет и се намирахме на около триста километра навътре над Тихия океан.

— По-добре да обръщаме назад, Еймос — казах аз. — Не ми се иска първия път да се приземяваме по тъмно.

— Терминът във флота, капитане, е „да се приводним“ — ухили ми се радистът.

— Дадено, морски — казах аз. Обърнах се към Еймос. — Приводни го.

— Да, сър.

Започнахме плавен наклонен завой и аз отново се наведох над рамото на радиста. Ненадейно самолетът залитна и аз едва не паднах отгоре му. Хванах се за рамото му, когато десният инженер извика:

— Номер пет пак закъса.

Метнах се на седалката си и погледнах през прозореца. Двигателят хвърляше масло като гейзер.

— Изключи го! — креснах аз, докато се притягах към седалката.

Жилите по врата на Еймос се изпънаха като стомана, докато се опитваше да стабилизира внезапно развилнелия се самолет. Грабнах лоста пред себе си и двамата го закротихме. Той бавно отстъпи пред усилията ни.

— Номер пет изключен, сър — обади се инженерът.

Погледнах нататък. Перката се превърташе бавно от напора на вятъра, но маслото бе спряло да изтича от двигателя.

Погледнах Еймос. Лицето му беше побеляло и пот бликаше от него, но все пак се насили да ми се усмихне.

— Ще се приберем спокойно с пет двигателя.

— Да. — Можехме да се приберем и с три двигателя според изчисленията. Но не ми се искаше да стигаме дотам. Погледнах таблото. Бе светнала червената лампичка за двигател номер пет. Докато гледах, започна да примигва червената лампичка на номер четири.

— Какво, по дяволите, става?

Двигателят закашля и почна да прекъсва, преди да сваря да погледна към него.

— Проверете номер четири! — изревах аз. Обърнах се пак към таблото. Светеше червената лампа за горивото.

— Тръбата за подаване на гориво на номер четири е запушена!

— Продухайте я с вакуума!

— Да, сър! — Чух щракването на вакуумната помпа. Друга червена светлина блесна пред мен. — Вакуумната помпа в неизправност, сър.

— Изключете номер четири! — заповядах аз. Нямаше смисъл да оставяме линията отворена с надеждата, че сама ще се прочисти. Запушените линии лесно причиняваха избухване на пожари. Все още разполагахме с четири двигателя.

— Номер четири изключена, сър.

Въздъхнах облекчено, след като изминаха десет минути и не се появи нова нередност.

— Изглежда, че ще се оправим — отбелязах аз.

Трябваше да си държа проклетата уста затворена. Едва довърших казаното и двигател номер едно започна да се дави и кашля, а командното табло пред мен засвятка като коледна елха. Задави се и двигател номер шест.

— Главната помпа за горивото изключи!

Хвърлих поглед на алтиметъра. Намирахме се на хиляда и петстотин метра и продължавахме да губим височина.

— Бий тревога по радиото и се приготви за напускане на кораба — извиках аз. Чух гласа на радиста:

— Мейдей! Мейдей! Тук експерименталният на „Корд Еъркрафт“. Падаме над Тихия. Местоположение около триста километра право на запад от Сан Диего. Повтарям! Около триста километра западно от Сан Диего! Мейдей! Мейдей!

Чух прещракване и съобщението започна да се преповтаря. Усетих нечия ръка на рамото си. После бързо се обърнах. Беше радистът. Изненадах се, после си припомних, че сега магнетофонът препредаваше зова за помощ.

— Ако желаете, ще останем и ние, сър — каза напрегнато той.

— Това не е в името на Бога и родината, морски! Тук работата е за пари. Скачайте!

Погледнах Еймос, който си беше на седалката.

— Ти също, Еймос!

Не ми отговори. Само си свали спасителния колан и стана. Чух да се отваря вратата на кабината зад мен, когато се измъкнаха през пътническото отделение към аварийния изход.

Алтиметърът показваше хиляда и сто и аз изключих двигатели едно и шест. Може би щях да успея да я спусна във водата, ако останалите два двигателя притеглеха горивото, отклонено от другите. Бяхме на хиляда метра, когато червената лампичка за аварийния люк светна при отварянето му. Хвърлих бърз поглед назад през прозорчето. Отвориха се три парашута един след друг, в бърза последователност. Погледнах таблото. Осемстотин и петдесет.

Чух шум зад себе си и извих глава. Беше Еймос, който пак седна на мястото си.

— Заповядах ти да скачаш! — изревах аз.

Той улови лоста.

— Младоците се спасиха. Сметнах, че ако сме двамата, може би ще успеем да кацнем във водата.

— Ами ако не успеем? — ревнах гневно аз.

— Няма да загубим кой знае колко. Не ни остава много време, както е при тях. Освен това, бебчето струва цял куп пари!

— Какво от това? — викнах аз. — Да не са твои пари?

Странно неодобрителен израз се появи на лицето му.

— Парите не са най-важното в този самолет. Дадох много от себе си за него!

Намирахме се на триста метра, когато номер три се задави. Натиснахме лоста, за да компенсираме дърпането надясно. На шестдесет метра двигател три спря.

— Изгаси двигателите! — изрева Еймос. — Ще се блъснем!

Прещракнах точно, когато дясното крило се гмурна във водата. Отхвърча като кибритена клечка и самолетът се заби във водата като чук. Усетих как седалищният колан се впива във вътрешностите ми и едва не изпищях от натиска, после изведнъж болката изчезна. Очите ми се избистриха и аз се огледах. Поклащахме се нестабилно върху водата, с едно крило, насочено към небето. Водата вече се процепваше в кабината под краката ни.

— Да се измъкнем от този ад! — викна Еймос и тръгна към вратата на кабината, зад нас. Завъртя бравата и натисна. После се хвърли срещу нея. Вратата не помръдваше. — Заяла е! — викна той, обръщайки се към мен.

Вперих очи в него, после скочих към аварийния люк за пилотите над главите ни. Дръпнах скобата с една ръка и натиснах капака с другата. Нищо. Погледнах нагоре и видях защо. Рамката се беше нагънала и го бе блокирала. Само динамит би могъл да го отвори сега.

Еймос не чака да му кажа какво да прави. Грабна гаечен ключ от комплекта инструменти и заудря прозореца, докато в отвора се оформи една назъбена рамка. Остави ключа да падне, вдигна спасителната жилетка и ми я подаде. Намъкнах се бързо в нея, проверявайки дали автоматичната клапа е нагласена така, че да се отвори в момента, когато докосна водата.

— Готово — каза той. — Измъквай се!

Ухилих се насреща му.

— Според морската традиция, Еймос, капитанът последен напуска кораба. След тебе, Алфонс.

— Ти луд ли си? — викна ми той. — Не мога да се провра оттук, дори ако ме срежат на две.

— Не си чак толкова голям — настоях аз. — Ще опитаме.

Изведнъж той се усмихна. Трябваше да се досетя, че Еймос е намислил нещо и да не му се доверявам, щом се усмихваше така. Тази странна вълча усмивка се появяваше на лицето му винаги, когато се канеше да направи някой номер.

— Дадено. Ти си капитанът.

— Така вече може — казах аз, присегнах се и подложих ръце да направя стъпало, в което да сложи крак, за да стигне до отвора. — Знаех си, че все някой ден ще разбереш кой е шефът.

Никога не разбра. А аз дори не видях с какво ме цапардоса. Отплувах в страната на сънищата. Бях замаян, но не съвсем. Знаех какво става, но не можех да предприема нищо. Ръцете, краката, главата, дори тялото ми принадлежаха на някой друг.

Усетих как Еймос ме избута през отвора, после изпитах някакво парещо усещане, като че ли котка дереше лицето ми. Но минах някак през тесния отвор и се понесох надолу. Падах около хиляда километра и хиляда часа и продължавах да търся кордата за парашута си, когато се строполих като торба върху крилото.

Изправих се на крака и направих опит да се покатеря обратно към отвора.

— Излизай оттам, долен, мръсен, кучи сине! — закрещях аз. После заплаках. — Измъквай се и ела да те убия!

После самолетът се обърна и някакъв отчупен отломък, долетял от крилото, ме повали настрана, като ме запрати направо във водата. Дочух мекото съскане на сгъстения въздух, когато спасителната жилетка започна да се обвива около мене. Отпуснах глава на големите меки възглавници и заспах.