Стивън Бакстър
Черна дупка (7)

6.

Ученият Втори ранг стоеше на входа на Моста. Той наблюдаваше как се приближава колегата му от Трети ранг и се опита да прикрие усмивката си. Униформата на младия мъж беше толкова очевидно нова, той се взираше в сребърния корпус на Моста с такова благоговение, а цветът на лицето му беше неоспоримо доказателство за отпразнуването на хилядната му смяна, което вероятно беше привършило няколко часа преди това… Втори ранг се почувства доста стар, като си припомни своята собствена хилядна смяна, своето собствено пристигане на Моста преди повече от три хиляди смени.

Това момче поне изглежда имаше търсачески дух. Прекалено много бяха чираците, с които трябваше да се занимава Втори ранг, които в най-добрия случай бяха мрачни и изпълнени с нежелание, а в най-лошия — открито изразяваха презрение; и съответно процентът на отсъствия и изключване се увеличаваше. Той протегна напред ръка при приближаването на младия мъж.

— Добре дошъл на Моста — каза Учен Втори ранг Рийз.

Момчето — русо, но с прекалено рано появил се кичур бяла коса — се наричаше Нийд. То се усмихна несигурно.

От вътрешната страна на вратата стоеше със сурово лице един тромав служител от охраната. Той фиксира Нийд със заплашителен поглед и момчето се сви от страх. Рийз въздъхна.

— Всичко е наред, момко. Това е само старият Форв. Работата му е да запомни лицето ти, нищо повече.

Едва наскоро, даваше си сметка Рийз, подобни деспотични охранителни мерки се бяха оказали необходими; с продължаващото намаляване на хранителните запаси настроението на Рафт спадаше все повече и жестокостта и честотата на нападенията, организирани от „недоволните“ се увеличаваха. Понякога Рийз се чудеше дали…

Той разклати глава, за да се освободи от подобни мисли; имаше работа за вършене. Бавно поведе отворилото широко очи момче през лъскавите коридори на Моста.

— Засега е достатъчно просто да получиш представа за схемата на това място. Мостът е цилиндър с дължина сто метра. Този коридор минава около средата му. Вътрешната част е разделена на три помещения — обширна средна зала и две по-малки помещения в двата края. Предполагаме, че навремето по-малките помещения са били контролни зали, може би отделения за оборудването; нали разбираш, Мостът вероятно е бил част от първоначалния Кораб…

Бяха стигнали до едно от по-малките помещения; то беше препълнено с книги, купища хартии и устройства с всякакви размери и големини. Наведени в пълна съсредоточеност, двама Учени седяха, потънали в прах. Нийд извърна ясните си кафяви очи към Рийз.

— Сега за какво се използва тази стая?

— Това е библиотеката — отвърна спокойно Рийз. — Мостът е най-сигурното място, с което разполагаме, най-добре защитено от метеорологичните условия, от бедствия и заради това пазим архивите си тук. Толкова, колкото можем: по едно копие от всичко жизненоважно, както и някои от странните продукти на човешкия труд, които са достигнали до нас от миналото…

Те продължиха нататък по коридора, докато стигнаха до ниска стълба, слизаща под нивото на пода. Започнаха да слизат по нея към една врата, направена във вътрешната стена, която водеше до централната зала на Моста. Рийз си помисли дали да не предупреди момчето да внимава къде стъпва, но после реши да не го прави с леко злонамерен хумор дълбоко в себе си.

Нийд слезе три-четири стъпала надолу, след което размаха ръце и се катурна напред по корем. Не падна; вместо това се залюля в шахтата на стълбата, като направи леко салто. Изглеждаше така, сякаш бе паднал в някаква невидима течност.

Рийз се усмихна широко.

Задъхан, Нийд се пресегна към стената. Със залепени за метала длани, той си възвърна равновесието и се покатери обратно на стълбата.

— По Кокалите — изруга, — какво има там долу?

— Не се притеснявай, не е нищо опасно — отвърна Рийз. — И с мен се случи същото първия път. Нийд, ти вече си Учен. Помисли си за това. Какво стана, когато слезе надолу по стъпалата?

Момчето гледаше с празен поглед.

Рийз въздъхна.

— Мина през равнината на палубата на Рафт, нали така? Онова, което произвежда гравитационното притегляне на Рафт, е металът на палубата. Така че тук — в центъра на Рафт и всъщност в неговата равнина — няма притегляне. Разбираш ли? Ти премина в безтегловна зона.

Нийд отвори уста, след което я затвори с объркан вид.

— Ще свикнеш — каза рязко Рийз. — А може би с времето дори ще го разбереш. Ела.

Той поведе момчето през вратата към централната зала и остана доволен, когато усети как Нийд ахва.

Бяха влезли в една просторна зала с ширина около петдесет метра. По-голямата част от пода й беше прозрачна, един-единствен огромен прозорец, който предлагаше невъобразима гледка към дълбините на Мъглявината. Около прозореца бяха прикрепени машини, по-високи от човешки ръст. За нетренираното око на Нийд, помисли си Рийз, машините вероятно изглеждаха като огромни, невъзможни насекоми, снабдени с лупи и антени, взиращи се в някакъв дълбок въздушен басейн. Залата беше изпълнена с чистата миризма на озон и смазочно масло; тихо жужаха серводвигатели.

По време на тази смяна работеха може би около десетина Учени; те се движеха около машините, настройваха ги и усърдно и подробно си записваха нещо. И понеже равнината на Рафт минаваше над пода-прозорец на височината на човешката талия, учените се люлееха във въздуха като лодки в някакво невидимо езеро, а центровете на тежестта им се въртяха над и под линията на равновесието на периоди от две-три секунди. Като погледна на сцената през очите на някой непосветен, Рийз отново трябваше да прикрие усмивката си. Един нисък, закръглен човек даже се беше обърнал с главата надолу съвсем безгрижно, за да са по-близко очите му до някакво сензорно табло. Крачолите му през цялото време слизаха към равнината на равновесието, така че краката му стърчаха голи.

Стояха на едно ниско стъпало; Рийз направи крачка надолу и скоро се носеше из въздуха със стъпала на няколко сантиметра от пода-прозорец. Нийд нервно се поколеба.

— Хайде, много е лесно — насърчи го Рийз. — Просто заплувай във въздуха или пък подскачай нагоре-надолу, докато краката ти стигнат до палубата.

Нийд слезе от последното стъпало и се катурна напред, след което бавно се върна в изправено положение. На Рийз момчето му напомняше за някое дете, което за първи път влиза в плувен басейн. След няколко секунди върху лицето на младия човек се разля широка усмивка; и много скоро той се носеше из залата, а стъпалата му едва докосваха прозореца под него.

Рийз го поведе на обиколка около машините.

Нийд клатеше глава.

— Това е невероятно.

Рийз се усмихна.

— Това оборудване е от най-доброто, съхранено от материалната част на Кораба. Изглежда така, сякаш са го доставили едва предишната смяна… Наричаме тази зала Обсерваторията. Всички сензори с много натоварен режим на работа се намират вътре, а освен това тук е и мястото, където — като член на моя екип от физици, занимаващи се с Мъглявината — ще прекарваш по-голямата част от времето си. — Те спряха до една тръба с дължина около три метра, обилно покрита с лупи. Рийз прокара длан по осеяната сякаш със скъпоценни камъни повърхност на инструмента. — Този сладур ми е любимеца — каза той. — Красив е, нали? Това е телескоп, който работи с всякаква дължина на вълните — включително и зрителните. С него можем да наблюдаваме всичко чак до сърцето на Мъглявината.

Нийд обмисли чутото, след което погледна към тавана.

— Изобщо ли не е необходимо да поглеждаме навън?

Рийз кимна одобрително. Добър въпрос.

— Напротив, необходимо е. Има начини, по които покривът става прозрачен — всъщност можем и да замъглим пода, ако искаме. — Той погледна към голямото колкото юмрук табло на инструмента. — Имаме късмет, в момента не се провеждат никакви наблюдения. Ще те разведа набързо из Мъглявината. Би трябвало вече да знаеш по-голямата част от това, което ще ти кажа, от онова, което си учил, а засега не се тревожи за подробностите… — Рийз бавно натисна поредица от команди на клавиатурата, закрепена под сензора. Усети, че момчето го наблюдава с любопитство. Може би никога не е виждал човек с толкова лоши умения при работа с клавиатура, помисли си Рийз, тук на Рафт, където беше пълно с всевъзможни машини за провизии…

Пробождането на старото негодувание го изненада. Както и да е…

Един диск от тавана избеля до прозрачност и през него се откри къс червено небе. Рийз посочи някаква мониторна плака, прикачена към тънкия стълб в близост до телескопа. Изведнъж плаката се изпълни с тъмнина, прекъсвана на някои места от неясни форми от лупите; лупите бяха във всевъзможни цветове, от червено, през жълто до най-чистото синьо. Нийд ахна отново.

— Нека да разгледаме сега няколко факта — започна Рийз. — Знаеш, че живеем в една мъглявина, която представлява елипсовиден облак от газ, чиято напречна дължина е около осем хиляди километра. Всяка частица от Мъглявината обикаля по някаква орбита около Сърцевината. Рафт прави същото, разположен в рамките на Мъглявината като муха на някоя въртяща се чиния; правим пълен кръг около Сърцевината на всеки дванайсет смени. Мината на Белт е по-навътре и заради това са й необходими само девет смени да направи пълно завъртане. Когато пилотите пътуват между мината и Рафт, техните дървета всъщност сменят орбитите! За щастие относителната разлика между орбиталните скорости е толкова малка насам, че скоростта, която дърветата постигат, е достатъчна, за да могат те лесно да преминат от една орбита в друга. Разбира се, пилотите трябва внимателно да планират курса си, за да са сигурни, че мината на Белт няма да е от другата страна на Сърцевината, когато влязат в необходимата орбита… Сега гледаме през покрива на Обсерваторията навън към Мъглявината. Обикновено атмосферата закрива от нас тази гледка, но телескопът може да проникне сред разпръснатите в атмосферата обекти и да ни разкрие онова, което бихме виждали, ако въздухът беше напълно пречистен.

Нийд се вгледа в картината по-отблизо.

— Какви са тези петънца? Звезди ли са?

Рийз поклати глава.

— Това са други мъглявини: някои са по-големи от нашата, други — по-малки, някои по-млади — сините, — а други — по-стари. Доколкото можем да видим с този телескоп — който има обхват от стотици милиони километри — пространството е изпъстрено с много такива. Добре, сега, нека се придвижим по-навътре. — С едно-единствено натискане на клавиатурата картината се промени, за да се разкрие пред очите им едно небе в синьо и пурпур; по него потрепваха звезди, бели като диаманти.

— Ама че е красиво — въздъхна Нийд. — Но едва ли е в нашата Мъглявина…

— Напротив, тук е. — И Рийз се усмихна тъжно. — В момента гледаш най-горния слой, където се разделят най-леките газове — водород и хелий. Това е мястото, където се оформят звездите. Турбулентността създава буци с повишена гъстота; избухвайки, тези буци раждат нови звезди. — Звездите, кълба от разтапящ огън, образуваха гъсти дъгови вълни в разредената атмосфера при започването на дългото им, бавно падане в Мъглявината. Рийз продължи: — Звездите блестят в течение на около хиляда смени, преди да изгорят и да паднат под формата на изстинали топки от метал в Сърцевината… Така става с по-голямата част от тях; едно-две ядра в крайна сметка започват да обикалят в постоянна орбита около Сърцевината. Ето как са се появили звездните мини.

Нийд се намръщи.

— А ако траекторията на някоя падаща звезда се пресече с орбитата на Рафт…

— Тогава загазваме и трябва да използваме дърветата, за да променяме орбитата на Рафт. За щастие, звездата и Рафт се приближават един към друг достатъчно бавно, за да можем да проследим звездата, докато пътува към нас…

— Щом се формират нови звезди, тогава защо хората казват, че Мъглявината загива?

— Защото са много по-малко отпреди. Когато се е оформила Мъглявината, тя се е състояла почти изцяло от водород. Звездите са превърнали голяма част от водорода в хелий, въглерод и други тежки елементи. Така са се появили сложните съединения, които поддържат живота тук. Или, ако трябва да бъдем съвсем точни, те означават живот за нас. Но иначе това е една бавна, задушаваща смърт за Мъглявината. От нейна гледна точка кислородът, въглеродът и останалите са само отпадъчни вещества. Понеже са по-тежки от водорода, те бавно и постепенно се наслагват около Сърцевината; остатъчният водород става все по-малко и по-малко, докато — както е днес — бъде сведен до една тънка корица около Мъглявината.

Нийд се вторачи в немногото млади звезди.

— И какво ще стане накрая?

Рийз сви рамене.

— Ами, ние имаме наблюдения над други мъглявини. Последните звезди ще загинат и изчезнат. Лишени от енергия, родените във въздуха на Мъглявината същества — китовете, небесните вълци, дърветата, както и по-малките същества, с които те се хранят — ще престанат да съществуват.

— Има ли наистина такива неща като китове? Мислех, че са само приказки…

Рийз сви рамене.

— Тук никога не сме ги виждали, но разполагаме с множество доказателства от хора, които са пътували и са стигали до дълбините на Мъглявината.

— Искаш да кажеш до мината на Белт?

Рийз потисна смеха си.

— Напротив, много отвъд нея. Мъглявината е нещо огромно, момко; в нея има място за безброй мистерии. Може би има дори изгубени човешки колонии; може би Кокалите съществуват наистина и всички онези легенди са истина… за по-низшия от човеците вид на китовете-певци, изгубени в небето.

Момчето потрепери.

— Разбира се — унесе се в размисли Рийз, — има много загадки за местното население на Мъглявината. Например, как е възможно то изобщо да съществува? Архивите ни показват, че в родната ни вселена са били необходими хиляди милиарди смени, за да се зароди животът. Мъглявината въобще не е толкова стара — и ще бъде много по-млада, дори когато загине. Та, как тогава се е зародил животът тук?

— Беше започнал да ми казваш какво ще стане, след като звездите угаснат…

— Да. Потънала в мрак, атмосферата безусловно ще загуби голяма част от топлината си и — понеже ще бъде много по-малко способна да се противопостави на гравитацията на Сърцевината — ще се срине. Най-накрая Мъглявината ще бъде сведена до един слой с плътност от няколко сантиметра около Сърцевината, който бавно ще се прибира навътре…

С пребледняло лице, младият мъж бавно кимна.

— Добре — каза бързо Рийз. — Нека сега погледнем навътре — покрай нивото на Рафт, което е на хиляда и петстотин километра от края на Мъглявината — и после направо в центъра.

Сега мониторът се изпълни с познатото червеникавокафяво небе. Нарядко из въздуха бяха разпръснати звезди. Рийз натисна един бутон…

… и звездите с взрив изчезнаха от картината. Фокусът се гмурна в Мъглявината и на наблюдаващия му се струваше, че те падат.

Най-накрая звездният облак започна да се разрежда и в центъра му се появи едно по-тъмно петно.

— Това, което виждаш в момента, е слой от детрит, който обикаля в много близка орбита около Сърцевината — спокойно заобяснява Рийз. — Центърът на Мъглявината представлява една черна дупка. Ако в момента не ти е съвсем ясно какво означава всичко това, не се притеснявай… Черната дупка е широка около една стотна от сантиметъра; големият обект, който наричаме Сърцевината, е плътна материална маса, която обгражда дупката. Не можем да проникнем визуално през този облак от отломъци, за да видим самата Сърцевина, но мислим, че е елипсоид с около седемдесет километра напречен диаметър. И някъде във вътрешността на Сърцевината е разположена самата черна дупка със сфера от наноси около нея, зона, която вероятно е широка около тридесет метра и в която материята се разбива и изчезва, преди да бъде завлечена в дупката… На повърхността на Сърцевината гравитацията на дупката е не повече от няколкостотин гравитационни единици. При външния край на Мъглявината — където се намираме ние — тя е не повече от процент от една такава единица; но макар че е толкова слаба тук, гравитацията на дупката е това, което държи Мъглявината в компактно състояние. И ако можехме да пътуваме вътре в самата Сърцевина, щяхме да видим, че гравитацията се увеличава до хиляди, милиони гравитационни единици. Холербах има няколко хипотези за това, което става в близост до и във вътрешността на Сърцевината, една област, която той нарича „гравитационна химия“.

Нийд се намръщи.

— Нищо не разбирам.

— Сигурен съм, че е така. — Рийз се разсмя. — Но въпреки това ще ти разкажа, за да знаеш какво да питаш… Та значи, в ежедневната бъркотия ние — дори и ние, Учените — сме склонни да забравяме основния, изненадващ факт на този космос — че гравитационната константа е милиарди пъти по-голяма от тази във вселената, от която произлиза човекът. О, ние виждаме макроскопичните ефекти — например, че човешкото тяло разполага със значително гравитационно поле, — но какво можем да кажем за малките, неуловимите, микроскопичните ефекти?

В родната вселена на човека — продължи Рийз, — гравитацията била единствената значима сила на междузвездната скала. Но в рамките на малки обхвати — по скалата на един индивидуален атом — гравитацията била толкова слаба, че спокойно можела да бъде пренебрегвана. Дори електромагнитната сила доминирала над нея. И поради тази причина нашите тела са тромави електромагнитни клетки; а електрически сили на привличане между молекулите ръководят химията, която поддържа нашето съществуване. Но тук — той потри носа си замислено, — тук нещата не стоят точно така. Тук, при определени обстоятелства, гравитацията може да бъде толкова значима на атомно ниво, колкото и другите сили — дори да ги доминира. Холербах говори за нов вид „атоми“. Неговите фундаментални частици ще са масивни — може би ще представляват миниатюрни черни дупки — и атомите ще бъдат свързвани от гравитацията в съвършено нови, сложни структури. Тогава ще бъде възможна една нова химия — гравитационната химия; нов поглед към природата, за който дори самият Холербах едва ли може да започне да размишлява.

Нийд се намръщи.

— Но защо не сме наблюдавали подобна „гравитационна химия“?

Рийз кимна одобрително.

— Добър въпрос. Холербах е направил изчисления, че трябва да са налице необходимите условия: подходяща температура и налягане, мощни гравитационни градиенти…

— В Сърцевината — успя да вмъкне Нийд. — Разбирам. Значи може би…

Усетиха лек трус.

Мостът се отмести едва забележимо, сякаш през тялото му минаваше някаква вълна. Образът на монитора се разпадна.

Рийз се обърна. До ноздрите му достигна остра миризма на изгоряло, на дим. Учените се суетяха объркани, но инструментите изглеждаха непокътнати. Някъде някой изпищя.

Страх сбърчи челото на Нийд.

— Това нещо нормално ли е?

— Май дойде от библиотеката — измърмори Рийз. — Не, никак не е нормално. — Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои и когато заговори отново, гласът му беше стабилен. — Всичко е наред, Нийд. Искам от теб да се измъкнеш оттук колкото може по-бързо. Чакай докато… — Гласът му заглъхна.

Нийд го погледна с полуразбиращ поглед.

— Докато какво?

— Докато изпратя да те повикат. А сега се размърдай.

Момчето тръгна към изхода, като почти плуваше и проправяше пътя си сред тълпата от Учени.

Като се опита да не обръща внимание на разрастващата се паника около себе си, Рийз набързо даде няколко команди по клавиатурата на телескопа, за да докара инструмента до режим на почивка. За момент дори се възхити на непоклатимото си самообладание. Но накрая си даде сметка за една много жестока истина. Хората можеха да бъдат заменени. Телескопът — не.

Когато свърши работата си с клавиатурата и се обърна назад, видя, че Обсерваторията е опустяла. По недосегаемия под бяха разхвърляни листове хартия и малки инструменти, а някои от тях се носеха в слоя на равновесието. Но миризмата на изгоряло продължаваше да витае из въздуха.

С някакво чувство за лекота Рийз прекоси залата и се покачи навън в коридора. Въздухът беше наситен с дим, който пареше на очите, а когато се приближи до библиотеката, мислите му се разбъркаха от образи, свързани с избухналата леярна и атентата в театъра на светлината, така, сякаш мозъкът му беше телескоп, който се фокусира върху погребаните дълбини на миналото.

Влизането в библиотеката приличаше на покатерване в древна, загнила уста. Книгите и документите се бяха превърнали в почернели листа, залепени по стените; поразената хартия беше подгизнала от опитите на учените да спасят съкровището си. В стаята имаше трима мъже, които още бяха там и удряха по топящите се страници с навлажнени одеяла. При влизането на Рийз единият от тях се обърна. Рийз се развълнува дълбоко, когато видя, че това е Грийе, по чиито почернели страни течаха сълзи.

Рийз внимателно прокара ръка по кориците на пострадалите книги. Колко много само беше загубено по време на тази смяна! Каква мъдрост, която можеше да спаси всички от задушливото загиване на Мъглявината!

Нещо пропука под краката му. По пода бяха разпилени парчета счупено стъкло, в които Рийз разпозна отрязаното, покрито с петна от изгоряло, гърло на бутилка от виноподобие. За момент той се зачуди на това, че едно толкова просто изобретение като бутилка, пълна с горивна течност, може да направи такива големи поражения.

Разбра, че не може да бъде полезен по никакъв начин тук. Докосна леко рамото на Грийе; след това се обърна и напусна Моста.

На вратата нямаше и следа от охраната. Навън картината беше доста хаотична. Пред очите на Рийз се разкри нещо като вихрушка от бягащи хора и пламъци на хоризонта; Рафт представляваше панорама от юмруци и гневни гласове. Обилната звездна светлина, падаща отгоре, заглаждаше сцената, като я правеше безцветна и насечена.

Значи се беше случило. И последната му надежда, че този инцидент може да бъде обяснен с още някое нападение на лабораториите, се изпари. Крехката мрежа от доверие и съгласие, които бяха крепили Рафт единен, в крайна сметка се бе разпаднала…

На няколкостотин метра от себе си успя да различи група млади хора, които бяха заобиколили някакъв набит мъж; на Рийз му се стори, че в него разпознава капитан Мит. Едрият мъж се строполи под силна градушка от удари. Рийз видя, че в началото той се опита да защити главата си, а също и чатала си; но по лицето и дрехите му почти веднага потече кръв и много скоро юмруците и ритниците се стоварваха върху безформена, несъпротивляваща се маса плът.

Рийз извърна глава.

На преден план една малка група от Учени седеше безмълвна на палубата и се взираше в далечината. Бяха се разположили около вързоп, който приличаше на овъглена редица книги — може би нещо, което беше оцеляло от пожара?

Но сред изпепелените остатъци се белееше някаква кост.

Рийз усети как гърлото му се свива; той пое дълбоко въздух и се опита да се позове на целия си житейски опит. Сега не беше моментът да се поддава на паниката.

Разпозна Холербах. Старият Главен Учен седеше малко встрани от останалите и се взираше в потрошените останки от очилата си. Той вдигна поглед при приближаването на Рийз — около очите му имаше почти комична маска от сажди.

— А? О, ти ли си, момче? Е, страшно хубаво нещо, нали?

— Какво става, Холербах?

Холербах повъртя очилата из ръцете си.

— Погледни ги. Бяха на повече от половин милион смени, абсолютно незаменими. Разбира се, не вършеха никаква работа — той вдигна разсеян поглед. — Не е ли напълно ясно какво става? — попита остро старият Учен с нещо като подобие на предишната си енергичност. — Революция. Ограниченията, гладът, лишенията — сега се нахвърлят върху всичко, което могат да докопат. А ние сме част от него. Цялата история е така дяволски тъпа…

Неочаквано в Рийз се надигна яростна вълна.

— Аз ще ти кажа какво е тъпо. Вие, хора, държите останалата част от Рафт — а също и моите хора на Белт — в невежество и глад. Ето това е тъпо…

Потънали в езерца от бръчки, очите на Холербах го погледнаха изморено.

— Е, може и да си прав, момко; но сега аз не мога да направя нищо по въпроса, а и никога не съм можел. Моята работа беше да държа Рафт непокътнат. А кой ще прави това за в бъдеще, а?

— Минен плъх.

Гласът зад него беше задъхан, почти пресипнал от въодушевление. Рийз се извърна. Лицето на Гоувър беше почервеняло, а очите му святкаха живо. Беше разкъсал нашивките от раменете си и ръцете му бяха покрити с кръв до лактите. Зад него се приближиха още десетина млади мъже; докато оглеждаха домовете на офицерите, лицата им се бяха удължили от глад.

Рийз усети как ръцете му се свиват в юмруци и нарочно ги отпусна. Като се опитваше да поддържа гласа си равен, той каза:

— Трябваше да накарам да те приберат, когато все още имах възможност. Какво искаш, Гоувър?

— Имаш последен шанс, плъх такъв — меко заговори Гоувър. — Ела сега с нас или ще понесеш всичко, което сме приготвили за тези порочни стари мошеници. Последна възможност.

Втренчените погледи на Гоувър и Холербах представляваха почти осезаеми напрежения: задушливата миризма на дим, врявата, окървавеният труп на палубата — всичко това сякаш се сля в съзнанието му и той се почувства така, сякаш носеше на гърба си цялата тежест на Рафт и неговите обитатели.

Гоувър чакаше.