Стивън Бакстър
Черна дупка (2)

1.

Любопитството на Рийз към света, в който живееше, стана непоносимо, когато се взриви леярната.

Промяната започна напълно нормално с един удар по стената на кабината му, произведен от юмрука на Шийн — началничката на неговата смяна. Рийз се измъкна замаяно от спалната мрежа и се защура бавно из разхвърляната кабина, като изпълняваше с мъка рутинните процедури по събуждането си.

Водата от ръждивия кран се процеждаше с неудоволствие в микрогравитационните условия. Течността беше кисела и мътна. Рийз се насили да напълни няколко пъти устата си, след което наплиска лицето и косата си. Изтръпна при мисълта през колко ли човешки тела беше минала тази вода от първото си събиране от някой минаващ облак; от последното дърво за снабдяване от Рафт, което беше донесло пресни провизии, бяха минали много смени, а допотопната система за пречистване на Белт вече показваше недостатъците си.

Той навлече един омазнен работнически гащеризон. Това облекло ставаше все по-късо. На възраст петнайсет хиляди смени, Рийз беше тъмен, слаб — вече достатъчно висок, но продължаваше да расте, за съжаление, помисли си мрачно. Тази констатация го накара да се замисли за родителите си с остро чувство на тъга; те щяха да се изразят точно по този начин. Баща му, който не беше надживял кой знае колко майка му, бе починал преди няколкостотин смени. Имаше проблеми с обращението, ала и преумората си беше казала думата. Като се държеше с една ръка за касата на вратата, Рийз огледа малката кабина с метални стени, припомняйки си колко претъпкана изглеждаше тя, докато я споделяше с родителите си.

Прогони всякакви подобни мисли от главата си и се провря през тясната каса на вратата.

Няколко минути остана да премигва, заслепен от променливата звездна светлина… и се поколеба. Из въздуха се носеше някаква слаба миризма. Хранителна, като от пърлено месо. Гореше ли нещо?

Кабината му беше свързана с тази на съседа посредством няколко метра протрито въже и десетки метри ръждиви тръби; той се придърпа на около метър по въжето и остана да виси така, като оглеждаше внимателно света около себе си за източника на неприятната миризма.

Както винаги, въздухът на Мъглявината беше изпъстрен с кървавочервени петна. Една закътана част от мозъка му се опита да прецени червенината — дали не беше по-дълбока от предишната смяна? — докато погледът му обхождаше предметите, разпръснати из Мъглявината под и над него. Облаците приличаха на шепи сивкави парцали, осеяни на километри разстояние из въздуха. Сред и през облаците падаха звезди под формата на бавен и несекващ дъжд, който трополеше по Сърцевината. Светлината от широките по километър и половина сфери хвърляше движещи се сенки върху облаците, разпръснатите дървета, огромните мъгляви петна, които можеха да бъдат китове. Тук-там Рийз виждаше по някой малък проблясък, който обозначаваше края на краткото съществуване на далечна звезда.

Колко ли бяха на брой звездите?

Като дете Рийз се носеше сред кабелите с широко отворени очи и броеше, докъдето можеше да стигне капацитетът на мозъка и търпението му. Сега вече подозираше, че звездите нямат брой, че съществуват повече звезди, отколкото косъма имаше на главата си… мисли в ума си или пък думи на езика си. Той вдигна глава и обходи с поглед едно небе, което беше обсипано със звезди. Чувстваше се така, сякаш висеше сред огромен облак светлина; сферите на звездите чезнеха в далечината, където се превръщаха в светлинни точки, така че самото небе приличаше на проблясваща в червено и жълто завеса.

Миризмата на изгоряло отново му напомни за себе си, процеждайки се през разредения въздух. Рийз уви кабела от кабината около пръстите на краката си и така освободи ръцете си; остави въртенето на Белт да изправи гръбнака му, след което огледа дома си от този нов ъгъл.

Белт беше окръжност с диаметър около осемстотин метра, една верига от порутени жилища и работни места, свързани едно с друго посредством въжета и тръби. В центъра на Белт се намираше самата мина, изстинало звездно ядро с широчина около стотина метра; преплетени кабели се издигаха от Белт към повърхността на звездното ядро, като стържеха ръждясалия мениск със скорост един метър в секунда.

Тук-там, прикрепени по стените и покривите на Белт, се виждаха масивните, направени от бял метал отвори на реактивните двигатели; през няколко минути над някое от тези гърла се появяваше облаче дим и Белт се придвижваше незабележимо по петите на Рийз, като се отърсваше от ефекта на забавянето поради въздушното триене. Той разгледа нащърбения ръб на най-близкия реактивен двигател; беше прикрепен към покрива на съседа му и личеше, че е бил отрязан и заварен набързо. Както обикновено, вниманието му се отклони в произволно размишление. От какво транспортно или някакво друго средство беше дошъл този реактивен двигател? Кои бяха хората, които го бяха отрязали? И освен това, защо бяха дошли тук…?

Отново се появи миризмата от огън. Той разтърси глава и направи опит да се съсредоточи.

Беше време за новата смяна, разбира се, и около повечето кабини на Белт се забелязваха малки възли от раздвижването, породено от работниците, които се придвижваха мрачно и уморено към спалните си мрежи, а на около четвърт от обиколката на Белт от Рийз, над леярната се носеше димна завеса. Видя как хората многократно се гмуркат в сивкавата мъгла. Когато излизаха, те влачеха след себе си осакатени, почернели форми.

Тела?

Като нададе лек вик, той се изви, сграбчи въжето и спринтира, лазейки над шахтите за разсеяна гравитация, по покривите и стените на кабините към леярната.

При ръба на сферата от пушек Рийз се поколеба. Стомахът му се сгърчи от вонята на изгоряло пърлено месо. От мъглата изскочиха две фигури, които постепенно изкристализираха като герои от някой сън. Носеха неузнаваем окървавен вързоп. Рийз се застопори и посегна надолу, за да им помогне; опита се да не припадне, когато овъглената плът се разпадна в ръцете му.

Обезобразената форма беше увита в покрити с петна одеяла и внимателно извлечена настрани. Единият от двамата спасители се изправи пред Рийз; бели очи блестяха насред покрито със сажди лице. На Рийз му трябваха няколко секунди, за да разпознае Шийн, началничката на неговата смяна. Притеглянето по посока на нейното горещо, почерняло тяло той усети като едва доловимо раздвижване в областта на корема си и се засрами като откри, че дори в момент като този погледът му проследява капчиците пот по покритата й с кървави петна гръд.

— Закъсняваш — каза тя с глас, който от дима беше заприличал на мъжки.

— Съжалявам. Какво се е случило?

— Експлозия. А ти какво мислиш? — Като отстрани кичур опърлена коса от веждата си, тя се извърна и посочи към застиналия димен покров. Сега вече Рийз успя да различи силуета на леярната във вътрешността му; кубичната й форма се бе изкорубила, като че ли беше ударена от гигантска ръка. — Двама загинали засега — съобщи Шийн. — По дяволите. Това е третото срутване за последните сто смени. Ако Горд правеше достатъчно здрави строежи за тази адски тъпа вселена, нямаше да се налага да карам колегите си да се изчегъртват един друг като развалено пърлено месо и то в такива количества. Дяволите да го вземат.

— Аз какво да правя?

Тя се извърна и го изгледа раздразнено; Рийз усети как по страните му се разлива вълна на объркване и страх. Гневът й сякаш малко поутихна.

— Помогни ни да извлечем навън останалите. Придвижвай се близо до мен и всичко ще бъде наред. Опитай се да дишаш през носа, разбра ли?

След което тя се обърна и отново се гмурна в стелещия се пушек. Рийз се поколеба за част от секундата и бързо я последва.

Телата бяха измъкнати и оставени да бъдат отнесени във въздуха на Мъглявината, докато ранените бяха прибрани от семействата им и внимателно набутани в очакващите ги кабини. Огънят в леярната беше потушен и скоро пушекът започна да се разнася. Горд, главният инженер на Белт, пълзеше над развалините. Инженерът беше нисък, рус мъж; той клатеше нещастно глава и накрая започна да прави планове за реконструирането на леярната. Рийз видя как роднините на загиналите и ранените гледат Горд с омраза, докато той се захващаше с работата си. Без съмнение инженерът не можеше да бъде обвинен за поредицата експлозии.

… Но ако не Горд, то кой тогава?

Смяната на Рийз беше отменена. Белт си имаше и втора леярна, която беше отдалечена от развалините на сто и осемдесет градуса и от Рийз се очакваше да отиде там за следващата си работна смяна; но засега беше свободен.

Той бавно се придърпа на път обратно към кабината си, като гледаше очарован следите от кръв, които оставяха ръцете му по въжетата и покривите. Главата му очевидно продължаваше да е пълна с пушек. Рийз спря за няколко минути на входа на кабината си и направи опит да вдиша чист кислород от въздуха; червеникавокафявата придвижваща се звездна светлина обаче изглеждаше плътна почти колкото пушек. Понякога бризовете на Мъглявината изглежда бяха почти невъзможни за дишане.

Ех, ако небето беше синьо, помисли си той с една далечна част от мозъка си. Чудя се как ли изглежда синьото… Дори в детството на родителите му — поне така беше казал баща му — все още имало отсенки на синьо в небето, много далеч, в краищата на Мъглявината, далеч отвъд облаците и звездите. Рийз затвори очи и се опита да си представи един цвят, който никога не беше виждал, с мисълта за нещо студено, за чиста вода.

Така се беше променил светът от времето на баща му… Защо? И дали щеше да се промени отново? Дали щяха да се върнат синьото и другите студени цветове, или пък червеното щеше да се сгъстява, докато заприлича на цвета на съсипаната плът…

Рийз стигна с теглене до кабината си и пусна крана. Свали работната си дреха и започна да трие покритата си с кървави петна кожа, докато почувства болка.

Плътта се отдели от тялото в ръцете му като люспата на изгнил пърлен плод; костта заблестя в бяло…

Той лежеше в мрежата си с широко отворени очи и си припомняше.

В далечината проехтя три пъти звънец, ударен на ръка. Значи все още беше по средата на смяната — трябваше да издържи още една смяна и половина, цели дванайсет часа, преди да има извинение да напусне кабината си.

Ако останеше тук, щеше да полудее.

Рийз се изтърколи от мрежата, навлече си гащеризона и се плъзна навън от кабината. Най-краткият път до бара на началника на снабдяването беше по протежение на Белт покрай порутената леярна; съвсем съзнателно той се обърна и запълзя в обратната посока.

Хората му кимаха през прозорците или от мрежите, изнесени навън, когато минаваше покрай тях, като някои се усмихваха с едва забележима симпатия. В Белт имаше само няколкостотин човека; трагедията вероятно беше засегнала почти всекиго. От няколко кабини се носеха звуци на тихо ридание или викове на болка.

Рийз живееше сам, като се придържаше най-вече към собствената си компания; но познаваше почти всички обитатели на Белт. Сега се влачеше бавно покрай кабини, в които хората, които познаваше малко по-отблизо, вероятно страдаха, а може би и умираха; той обаче продължи напред с усещането, че изолираността му се сгъстява около него като пушек.

Барът на началника на снабдяването беше една от най-големите сгради на Белт с дължина около двайсет метра; беше нашарена с катерещи се по нея въжета, а по-голямата част от едната стена беше покрита със стоки за бара. По време на тази смяна мястото беше претъпкано: вонята на алкохол и тютюн, бученето на гласовете, притеглянето на маса разгорещени тела — всичко това удари Рийз така, сякаш се беше блъснал в стена. Джейм, барманът, въртеше търговията си със замах и дрезгаво се смееше през посивяващата си, сплъстена брада. Рийз се застоя на ръба на кръжащата тълпа, изпълнен с нежелание да се върне в изолираната си кабина; пиенето и смехът обаче сякаш се носеха около него, изключвайки го и той се обърна, за да си върви.

— Рийз! Чакай…

Беше Шийн. Избутала се бе от центъра на група мъже; един от тях — огромен, застрашителен миньор на име Рох, се провикна с пиянски глас подир нея. Страните на Шийн бяха влажни от жегата в бара и освен това си беше отрязала опърлената коса; инак си беше грейнала и чиста в една нова и едва покриваща плътта й работническа дреха. Когато заговори, гласът й все още звучеше доста дрезгаво от пушека.

— Видях те да влизаш. Вземи. Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш точно от това. — Тя му подаде някакво питие в една покрита с петна сфера.

Почувствал се внезапно неумел, Рийз каза:

— Тъкмо си тръгвах…

— Зная. — Шийн се приближи към него, без да се усмихва и побутна питието към гърдите му. — Вземи го все пак. — Той отново усети притеглянето на тялото й като топлина в стомаха си — защо ли имаше гравитационното й поле толкова различен привкус от този на останалите? — а освен това си даваше сметка, че го разсейват белите й ръце.

— Благодаря. — Рийз взе питието и засмука пластмасовото зърно на сферата; по езика му се разля горещ алкохол. — Може би наистина имах нужда точно от това.

Шийн го изгледа с неприкрито любопитство.

— Странен чешит си, Рийз, нали?

Той отвърна на погледа й, като позволи на своя да се плъзне по гладката кожа около очите й. Беше поразен от това, че тя всъщност не бе много по-възрастна от самия него.

— В какъв смисъл съм странен?

— Пазиш себе си само за себе си.

Рийз сви рамене.

— Слушай, става въпрос за нещо, което трябва да преодолееш — продължи Шийн. — Необходима ти е компания. Както и на всички нас. Особено след смяна като тази.

— Какво искаше да кажеш преди? — попита той внезапно.

— Кога?

— По време на експлозията. Каза, че било много трудно да се построи нещо, което е достатъчно силно за тази вселена.

— Е, и какво?

— Ами… каква друга вселена съществува?

Тя засмука от напитката си, като пренебрегна призоваващите я крясъци от групата зад нея.

— Кой го е грижа?

— Баща ми имаше навик да казва, че мината убивала всички ни. Човешките същества не били създадени да работят там долу и да пълзят в столове на колелца при условия на пет гравитационни единици.

Тя се разсмя.

— Рийз, голям си образ. Но честно да си кажа, хич не съм в настроение за метафизични размишления. Онова, за което съм в настроение, е да приспя мозъка си с този ферментирал сок от имитации на плодове. Така че можеш да се присъединиш към мен и момчетата, ако искаш, или пък можеш да отидеш да въздишаш по звездите. Разбрано? — Шийн се понесе, като се обърна, за да го изгледа въпросително; той поклати глава, усмихвайки се едва-едва, след което тя продължи да се носи обратно към компанията си и изчезна сред едно малко кълбо от ръце и крака.

Рийз допи питието си, проправи си с мъка път до бара, за да върне сферата и си тръгна.

Над Белт се носеше плътен облак, натежал от дъжд и намаляваше видимостта до няколко метра; въздухът, който той носеше със себе си, изглеждаше извънредно кисел и разреден.

Рийз се скиташе сред кабелите, които опасваха света му, а мускулите му работеха неуморно. Направи два пълни кръга покрай колиби и кабини, които му бяха познати още от детството, като увеличаваше скоростта си, когато минаваше край добре познати физиономии. Влажният облак, разреденият въздух и ограничеността на Белт сякаш се събираха някъде във вътрешността на гръдния му кош. Из черепната му кутия се надпреварваха хиляди въпроси. Защо човешките материали и строителни техники бяха толкова неподходящи да устоят на силите в света? Защо човешките тела бяха така крехки пред лицето на тези сили?

Защо трябваше да починат родителите му, преди да са отговорили на въпросите, които го преследваха още от детството му?

Проблясъци на рационалност просветваха в тинята на изтощената му мисъл. Родителите му не разбираха положението си по-добре, отколкото той своето; не бе имало нищо друго, освен легенди, които те му разказваха преди горчивата си смърт. Детски приказки за някакъв Кораб, Екипаж, за нещо, наречено Болдеров пръстен… Родителите му обаче бяха живели с примирение. Те, както и останалите обитатели на Белт — дори и най-блестящите като Шийн — сякаш напълно приемаха участта си. Изглежда единствено Рийз беше преследван от въпроси и съмнения, които не бяха получили отговор.

Защо не можеше и той да бъде като всички останали? Защо не можеше просто да приеме и да бъде приет?

Остави се да се носи, за да си отпочине, защото го бяха заболели ръцете. По лицето му се сипеше мъгла от облака. В цялата му вселена съществуваше едно-единствено същество, на което можеше да говори за всичко това — което реагираше по най-смислен начин на въпросите му.

И това беше един багер.

Усетил внезапен импулс, Рийз се огледа наоколо. Вероятно се намираше на стотина метра от най-близката елеваторна станция за мината; ръцете и краката му го понесоха натам с подновена енергия.

Облачната мъгла се завихри след Рийз при влизането му в станцията. Мястото беше абсолютно празно, както и бе очаквал. Цялата смяна до сутринта щеше да бъде пропусната; едва след два-три часа работниците от следващата смяна щяха да започнат да пристигат със сълзящи очи.

Станцията не представляваше почти нищо повече от още една кубическа желязна барака, закрепена в рамките на Белт. По-голямата част от нея беше заета от масивен цилиндър, около който беше навит новичък кабел. Цилиндърът беше рамкиран с повдигащи механизми, направени от някакъв метал, който оставаше недосегаем за ръждата, а на кабела беше окачено тежко кресло, снабдено с големи, плътни колела. Горната част на креслото завършваше с опори за главата и врата, а самото кресло беше покрито с дебела тапицерия. Към подпората в единия край на цилиндъра беше прикрепено контролното табло; таблото беше квадрат с дължината на човешка ръка и съдържаше оцветени бутони и циферблати с големината на юмрук. Рийз набързо набра една прилична поредица от команди на таблото и повдигащият цилиндър започна да вибрира.

Рийз се намести в креслото, като внимателно опъна дрехите под задника и бедрата си. На повърхността на звездата някоя гънка по плата можеше да реже като нож. Върху контролното табло светна червена лампичка, хвърляйки мрачни сенки и основата на кабината се плъзна настрани с леко стържене. Древната машина работеше на фона на хорово стържене и скърцане; цилиндърът се завъртя и кабелът започна да се развива.

С подскок Рийз се спусна през пода на станцията и потъна в гъстия облак. Креслото беше придърпвано по водещия кабел; водачът напредваше през мъглата — Рийз знаеше това, — за да измине четиристотин метра към повърхността на звездата. Познатото усещане от промяната в гравитацията се появи в стомаха му като допир от нежни ръце. Белт се въртеше с малко по-голяма от орбиталната си скорост — за да може веригата от кабини да остане опъната, а няколко метра под Белт центростремителната сила започна да чезне, така че Рийз се понесе бързо през истинска безтегловност. След това влезе в гравитационната яма на звездното ядро и теглото му бързо се възвърна, натоварвайки гърдите и стомаха му като желязо.

Въпреки неприятното усещане от спускането, той изпита чувство на облекчение. Чудеше се какво ли щяха да си помислят колегите му, ако можеха да го видят сега. По своя воля да слезе в мината по време на свободна смяна… и то за какво? За да си говори с някакъв багер!

Пред очите му заплува овалното лице на Шийн — интелигентно, скептично и прагматично.

Усети как страните му пламнаха от червенина и изведнъж се зарадва, че спускането му беше скрито в мъглата.

Излезе от мъглата и пред погледа му се показа звездното ядро. То представляваше шуплесто, петдесет метра широко кълбо от желязо, видимо надраскано от ръцете и машините на хората. Водещият кабел — както и разклоненията му, разпръснати равномерно около Белт — скърцаха по протежение на железния екватор със скорост един метър в секунда.

Спускането му забави ход; Рийз си представи повдигащия механизъм четиристотин метра над главата му, напънал се да го държи така, че да уравновеси мощното притегляне на звездата. Сега теглото се възвръщаше много по-бързо и достигна до способния да изтърбуши гръдния му кош връх от пет гравитационни единици. Колелата на креслото започнаха да се въртят с бръмчене; след това внимателно докоснаха движещата се желязна повърхност. Получи се удар, който го остави без въздух. Кабелът рязко се освободи, заплющя в обратна посока и изчезна в мъглата. Креслото бавно се търколи и накрая спря, след като беше отнесло Рийз на няколко метра от релсата на кабела.

Няколко секунди Рийз остана неподвижен в тишината на безлюдната звезда, за да може дишането му да се приспособи. Вратът, гърбът и краката му се чувстваха удобно в дебелата тапицерия, без по тях да се забелязват парчета срязана от натиска на въздуха плът или дреха. Той внимателно вдигна лявата си ръка; усещането беше като че ли около нея бяха увити железни ленти, но Рийз успя да достигне малкото контролно устройство, инсталирано в страничната облегалка на креслото.

Извъртя глава на няколко градуса наляво и надясно. Креслото му стоеше самотно в центъра на железен пейзаж. Плътна ръжда покриваше повърхността, надраскана от долини с дълбочина по няколко сантиметра и надупчена от малки кратери. Хоризонтът беше на не повече от дванайсетина метра; струваше му се, че седи на върха на някой купол. Погледнат през слоя от облаци около звездата, Белт представляваше верига от кутийки, която се движеше из небето, а кабелите му завъртаха кабините и работилниците с по един пълен оборот на всеки пет минути.

Рийз често беше прехвърлял в ума си последователността от събития, която беше довела до съществуването на тази гледка. Звездата вероятно беше стигнала до края на активния си живот много векове преди това, оставяйки след себе си едно бавно въртящо се ядро, нажежено до бяло. В това нагорещено море са се образували острови от втвърдено желязо, които са се сблъсквали и постепенно са се слели. Най-накрая около желязото трябва да се е втвърдила кожица, която е ставала все по-плътна и изстинала. В този процес са били уловени мехурчета въздух, които са нашарили сферата с каверни и тунели — и по този начин са я направили достъпна за човешките същества. Най-накрая преситеният с кислород въздух на Мъглявината е повлиял на блестящото желязо, като го е покрил с патина от кафяв оксид.

Ядрото на звездата вероятно вече беше изстинало чак до центъра си, но Рийз обичаше да си представя, че усеща едва доловимо топлинно излъчване от повърхността, последния призрак на звезден огън…

Тишината беше прорязана от някакво виене, далеч над него. Нещо проблясващо се стрелна надолу през въздуха и се удари в ръждата на метър от креслото на Рийз, като причини лек трус. Образува се малък кратер с диаметър около сантиметър; струйка дим се мъчеше да се издигне, въпреки притеглянето на звездата.

Сега през въздуха започнаха да съскат нови и нови малки снаряди; звездата зазвънтя от ударите.

Дъжд. Преобразуван от падането си през гравитационна яма от пет гравитационни единици в градушка от димящи куршуми.

Рийз изруга и посегна към контролното табло. Креслото се търколи напред, а всяка издатина и долчинка наоколо го оставяха без въздух. Той все още беше на няколко метра от най-близкия вход на миньорската фабрика. Как можа да бъде толкова небрежен и да се приземи на повърхността — сам, — когато съществуваше опасност от дъжд? Пороят ставаше все по-плътен и биеше по повърхността навсякъде около него. Той се сви, прикован за креслото си, в очакване дъждът да застигне главата и откритите му ръце.

Отворът на миньорската фабрика беше един дълъг правоъгълник, изрязан в ръждата. Креслото му се търкаляше убийствено бавно надолу по лекия наклон към вътрешността на звездата. Най-сетне покривът на фабриката се хлъзна над главата му; отделен на безопасно разстояние, дъждът пълзеше по ръждата.

След като остана неподвижен няколко минути, за да даде възможност на туптящото си сърце да се успокои, Рийз продължи да се придвижва надолу по слабия, криволичещ наклон; светлината на Мъглявината се отдалечи, за да бъде заменена от белите проблясъци на редица равномерно подредени лампи. Рийз се беше вторачил в тях, докато минаваше отдолу. Никой не знаеше на какъв принцип работеха глобусчетата с големина на юмрук. Очевидно лампите бяха блещукали тук, без да ги поддържа който и да било, векове наред — поне повечето от тях; тук-там редицата беше прекъсната от тъмнината на някоя отказала да работи лампа. Рийз минаваше през тъмните места потръпвайки; както винаги умът му се втурна напред през годините към едно бъдеще, когато на миньорите щеше да им се наложи да работят без присъствието на древните лампи.

След като измина петдесет метра от галерията — една трета от пътя по обиколката на звездата — светлината на Мъглявината и шумът от дъжда изчезнаха напълно. Рийз стигна до обширно, цилиндрично помещение, чийто покрив се намираше на около десет метра под повърхността на звездата. На светлината от лампите проблясваха стени от неръждаем метал. Това беше входът към същинската част на мината; стените на помещението бяха пробити от отворите на пет кръгли галерии, които водеха към сърцето на звездата. Къртиците — копаещите машини — режеха и пречистваха метала в галериите, като го връщаха на повърхността под формата на буци руда, които можеха да се обработват.

Истинската функция на хората тук долу беше да подпомагат ограничените възможности на машините за копаене при вземането на решение — да нагаждат нормите им може би или пък да насочват дълбаенето на нови галерии около развалените колички. Малцина бяха хората, способни на нещо повече… макар че някои миньори, като Рох например, бяха пълни с пиянски истории за геройските си подвизи при тези екстремни гравитационни условия.

От едната галерия долиташе тътнещ, стържещ звук, Рийз обърна креслото. След няколко минути в светлината на залата навлезе тъпа муцуна и с болезнено бавни движения една от машините, които миньорите наричаха Къртици, си проправи път през края на тунела.

Къртицата представляваше цилиндър от матов метал с дължина от около пет метра. Движеше се с помощта на шест широки гуми. Муцуната на Къртицата беше покрита с режещи приспособления и щипки, подобни на ръце, които разработваха желязото на звездата. Към задната част на машината беше прикрепен широк кош, който съдържаше няколко буци прясно отрязано желязо.

Рийз каза рязко:

— Състояние!

Къртицата се придвижи още малко напред и спря. Отговори по начина, по който отговаряше винаги:

— Пълно сензорно блокиране.

Гласът й беше писклив и плосък и излизаше някъде от вътрешността на одрасканото й тяло.

Рийз често си мислеше, че ако знаеше какво се крие зад този кратък доклад, щеше да разбере много повече от онова, което го озадачаваше в света.

Къртицата протегна една ръка от муцуната си. Посегна назад към коша в задната си част, започна да вдига буци руда с големината на човешка глава и се зае да ги трупа на купчина върху пода на залата. Рийз погледа работата й известно време. Около приспособленията на муцуната й имаше груби следи от заваряване, а също така и около осите на колелата и край местата, където бяха закрепени кошовете; освен това по обвивката на Къртицата се забелязваха дълги и тънки белези, които ясно показваха на кои места са били отрязани разни приспособления преди много дълго време. Рийз присви очи, за да вижда само широките цилиндрични контури на Къртицата. Какво ли е било закрепено на мястото на онези белези по корпуса й? С внезапно прозрение той си представи реактивните двигатели, които поддържаха Белт в орбитата му, съединени с Къртицата. Във въображението му отделните съставни части се движеха безразборно, събираха се и се отделяха в различна степен на неправдоподобност. Дали бе възможно реактивните двигатели някога да са били част от Къртицата? Дали навремето тя не е била някакъв летателен апарат, пригоден за работа тук долу?

Не беше изключено обаче други приспособления да са били прикрепени към тези белези — приспособления, които отдавна са излезли от употреба и такива, които той въобще не беше в състояние и да си представи — може би „сензорите“, за които говореше Къртицата.

Рийз усети прилив на необяснима благодарност към Къртиците. В цялата заобикаляща го, срутваща се вселена, тези толкова непознати същества представляваха единственият елемент на нещо странно, нещо от друг свят; те бяха единственото, върху което трябваше да се труди въображението му. Първият път, когато бе започнал да размишлява върху това, че някъде и някога нещата могат да са различни от това, което са тук и сега, беше преди около стотина смени, когато една Къртица ненадейно го запита дали не му се струва, че въздухът на Мъглявината става все по-труден за дишане.

— Къртицо — каза той.

От носа на, Къртицата се протегна снабдена със стави метална ръка; върху Рийз се фиксира някаква камера.

— Небето днес изглеждаше малко по-червено.

Пренасянето на буците руда не намали ход, но малкият обектив оставаше неподвижен. Някъде по муцуната на машината започна да премигва червена лампичка.

— Моля въведете спектрометрични данни.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Рийз. — А дори и да разбирах, не разполагам със „спектрометър“.

— Моля определете количеството на въведените данни.

— Пак нищо не разбирам — търпеливо обясни Рийз.

През следващите няколко секунди машината го изучаваше внимателно.

— Колко е червено небето?

Рийз отвори уста, но се поколеба, защото не му идваха думи.

— Не знам. Червено. По-тъмно. Е, не чак толкова тъмно, колкото кръв.

Обективът просветна в ален отблясък.

— Моля градуирайте.

Рийз се опита мислено да се взре в небето.

— Не, не толкова светло.

Проблясъкът премина към по-тъмни цветове от спектъра, през пурпурно до кално кърваво.

— Върни се малко назад — каза Рийз. — … Ето го. Мисля, че е такова.

Обективът угасна. Лампичката на муцуната, която продължаваше да свети в аленочервено, спря да премигва и засвети ярко и постоянно. Рийз си спомни за предупредителната светлина на повдигащото устройство и усети как плътта му се сплесква под одеялото на тежестта си.

— Къртицо, какво означава тази светлинна?

— Предупреждение — отвърна машината с кънтящия си глас. — Влошаването на околната среда е заплаха за живота. Препоръчва се достъп до помощна екипировка.

Рийз разбра „заплаха“, но какво ли означаваше всичко останало? Каква помощна екипировка?

— По дяволите, Къртицо, какво трябва да направим?

Къртицата обаче не даде никакъв отговор; тя спокойно продължи да разтоварва коша си.

Рийз я гледаше, а мислите се надпреварваха в главата му. Събитията през последните няколко смени изплуваха на повърхността на мозъка му като парченца от мозайка.

Тази вселена беше много трудно поносима за човешките същества. Експлозията беше доказала това. А сега, ако въобще разбираше нещо от онова, което казваше Къртицата, изглеждаше, че червенината на небето е поличба за обречеността на всички тях, сякаш самата Мъглявина беше някаква огромна и непонятна предупредителна лампа.

Чувството за ограниченост се върна с тежест, която беше по-унищожителна от притеглянето на звездното ядро. Рийз никога нямаше да успее да накара когото и да било да разбере грижите му. Той беше просто едно глупаво дете, а опасенията му се базираха на намеци и фрагменти, до един разбрани само отчасти.

Дали щеше да си е още дете, когато дойдеше краят?

През въображението му прелетяха сцени от апокалипсис; представи си как звездите се замъгляват, облаците се сгъстяват, а самият въздух става все по-киселинен и не може да свърши никаква работа на белите му дробове…

Трябваше да се връща на повърхността, към Белт и по-нататък; трябваше да проучи нещата по-задълбочено. А в цялата му вселена имаше само едно-единствено място, на което можеше да отиде.

Рафт. Трябваше някак да се добере до Рафт.

С ново чувство на целеустременост, смътно, но изгарящо го, Рийз обърна креслото към рампата за излизане.