Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (16)

16

Натикан на задната седалка между двамата келеши, на Мат му оставаше единствено да наблюдава безпомощно, докато напускаха паркинга на Брадфорд Академи.

„Ако бях сам, щях да пробвам храбреца отдясно, помисли си той, поглеждайки към жилавото азиатче с пистолета“. Инструкторите в Нет Форс бяха обучени в Морската пехота и всички свързани с агенцията — дори и младите Експлорърс — владееха средствата за самоотбрана. Мат се бе справил доста добре с подготвителните си тренировъчни курсове. Ако трябваше да се притеснява само за себе си, може би щеше да успее да измъкне пистолета от ръцете на Енджи.

Но не беше сигурен, че ще успее да го грабне, преди онзи да стреля, а изстрелът щеше да е право в Кейтлин.

Така че Мат си седеше на мястото, опитвайки се да запомни пътя. Когато стигнаха „Рок Крийк булевард“, русото момче пое на север по един изход към магистралата. „Разбира се, помисли си Мат. «Белтуей»^[1]“.

Преди много години градските архитекти бяха свързали окръг Колумбия с магистрали, за да могат колите да избягват натоварения трафик в центъра на града. Това транспортно улеснение доведе до бум в заселването на покрайнините на Мериленд и Вирджиния. Построени бяха множество квартали, алеи и офис комплекси — до осемдесетте години на 20-и век високите бизнес и правителствени постройки, използвани за прототипи, бяха известни под името „Бандитите на Белтуей“.

Но дори и с края на века нещата се променяха. Докато в ситито бяха направени много подобрения, във вътрешните покрайнини — тези, които са между околовръстните шосета — проблемите се разраснаха. По ирония на съдбата точно „проблемите на ситито“ накараха хората да се преместят в покрайнините, за да ги избегнат. Имигранти. Мизерия. Наркотици. Улични банди.

Сититата въпреки своите недостатъци се сдобиха с бизнес райони и данъкоплатци. Крайните квартали си основаха собствена полиция и социалните служби бяха разорени.

Където и да отиваха, Мат беше сигурен, че ще е във вътрешността на „Белтуей“.

Вляха се в трафика по магистралата.

— Страхотна кола! — възхищаваше се момчето отляво на Мат. — Какво ще кажеш, Уили?

— Да, страхотна е — каза русото момче. — На светлинни години от пикапа на баща ми. Жалко, че ще трябва да я зарежем.

— Няма да я задържим? — подскочи изненадан азиатецът Енджи.

Уили извърна глава към Кейтлин.

— Тая мацка е дъщеря на сенатор. Ще се разчуе, че е била отвлечена и по петите ни ще тръгнат ФБР и всички останали. Армията, флотата, пехотата, бреговата охрана и кой знае какво още.

Другото момче простена от разочарование.

— Няма начин, Мустафа. Не искаме да сме близо до колата, когато онези от правителството я намерят. Затова ще я оставим на лесно място, така че някой да си я хареса. Цялата вина ще падне върху него.

Уили излезе от „Белтуей“ и подкара по път, който водеше към жалко изглеждаща алея. Това място вероятно бе построено преди края на века и ако постройките тук някога са виждали слънчева светлина, сигурно трябва да е било много отдавна. Половината от преддверията на магазините бяха пусти, а някои от тях имаха дупки в прозорците. Останалите приличаха на това, на което бащата на Мат викаше „битаци“, пълни с евтини вехтории и парцалки, с големи етикети за намаление по витрините.

Мат забеляза магазин за електронни принадлежности, на чийто вход имаше стара избеляла табела. „Ето го подходящото място, от което да купиш евтина компютърна антика, помисли си той. Въпреки че сигурно щяха да се опитат да ти поискат твърде висока цена“.

Проправиха си път през разрушения бетонен паркинг, докато Уили не ги закара до един очукан седан.

Трудно беше да се предположи какъв е бил първоначалният цвят на колата. Една врата беше синкавосива, а капакът зелен. Останалата част като че ли беше бежова, като се изключат сивкавите места по рамата на шасито.

— Всички да слизат — нареди Уили.

Той скочи от мястото си зад волана и сграбчи Кейтлин за ръката. В другата си държеше сгъваем нож, който показа на Мат, а след това го свали до крака си, така че да не е много очевидно за хората, които минаваха наоколо.

— Тъй че да не опиташ нещо глупаво — каза момчето със своето провинциално мрънкане.

Енджи държеше пистолета отпуснат в ръка, но Мат знаеше, че можеше да го вдигне и да стреля моментално. Удивляваше се, че тези момчета изобщо не се притесняваха да носят оръжията си на показ. Но, от друга страна, те не правеха нищо, с което да привлекат вниманието на някой минувач. Просто се прехвърляха от последен модел кола в стара очукана таратайка.

Разположението на местата бе същото. Мат беше отзад, свит между Енджи и Мустафа, седнал върху ръцете си. Уили седна на шофьорското място, а ножът му изчезна, така както се и бе появил — изневиделица.

Кейтлин зае мястото до шофьора, точно пред пистолета на Енджи.

Мат изведнъж си спомни, че хората наричаха това място „седалката на смъртта“. Той се опита да си избие тази мисъл от главата.

Уили запали двигателя и бракмата се заклати напред в облак от синкав дим.

— Внимавай с пистолета! — нареди той на Енджи. — Не искам излишни дупки в предната седалка. Като свършим, тая кола ще бъде моя.

Мат се изви да види мръсния облак около спортната кола на Кет. Изглеждаше, все едно пеперуда бе попаднала в мравуняк.

— Оставих ключовете на предната седалка — каза Уили. — Всеки момент някой ще я свие.

Те се насочиха обратно към „Белтуей“ и наново започнаха да си търсят място на пътя — вероятно за да се отърват от някого, който може да е преследвал колата на Кейтлин.

Движението им обратно на часовниковата стрелка ги отведе през река Потомак над северозападната част на окръг Колумбия, на половината път през целия град, след което поеха по доста по-широкото корито на реката в южната част, преминавайки по моста Удроу Уилсън.

Излязоха от „Белтуей“ на първата пресечка след моста, навлизайки в югозападния район на Вашингтон. Той продължаваше да е западнал квартал. Уили отби на една безименна бензиностанция и подкара право към сервиза на монтьорите. Някакъв човек бършеше с парцал един микробус. Като видя новодошлите, просто се отдалечи.

— Сменяме си местата още един път — каза Уили. — Този път ще седнеш отзад при приятеля си — обърна се той към Кейтлин, после допълни: — И при моите приятели.

Задната част на минибуса беше малко по-просторна. Мат и Кейтлин стояха един до друг. Енджи и Мустафа ги пазеха. Азиатчето ги държеше на прицел с пистолета на Уили.

Най-голямата тревога на Мат бе, че не виждаше къде отиват. Стъклата на минибуса бяха напълно затъмнени. Те пътуваха в тъмна кутия, отправяйки се кой знае накъде. Съдейки по скоростта, с която се движеха, Мат предположи, че отново са на булеварда. Но после преминаха няколко пресечки и спряха. Уили отвори задната врата. Мат забеляза, че пак държеше ножа в ръката си.

— Стигнахме. Вие двамата, размърдайте се малко.

Уили издърпа Кейтлин навън, държейки я за китката. След нея беше ред на Мат. Той се опита да запомни мястото, но всичко, което зърна, беше ред червени тухли, преди Уили да го удари не особено нежно в главата с дръжката на ножа си.

— Не си дошъл тук да си играеш на турист. Просто си гледай в краката. Да вървим.

Изтикаха ги до една белязана дървена врата, която се отвори точно когато я достигнаха. Вътре беше групата по посрещането — още едно трио от здрави улични хлапета, всяко от които носеше бойна пушка.

Мат спря на входа, а носът му се раздразни при миризмите на пот, бира, мухъл и изгнило дърво. Мустафа обаче го бутна навътре.

— Всичко мина гладко — каза Уили. — Взехме я без никакъв проблем, а този тук беше с нея. — Той кимна към Мат. — Добре че Роб ни показа снимките на всички нещастници.

Той прибра ножа си, но продължи да държи Кейтлин за ръката.

— Ела насам — каза Уили. — Има някои хора, които искат да се срещнат с теб.

Отведе ги в нещо, което преди 120 години вероятно е било удобна стая за живеене. А сега беше просто развалина. Парцали от тапети висяха по стените. Два изпочупени стола бяха избутани до стената, за да се разчисти място в средата на стаята, където върху две маси имаше разни карти, вестници и колекция от стари компютри.

Две фигури стояха в импровизирания команден център — Мат моментално разпозна компютърната настройка. След това осъзна, че един от членовете на бандата му изглеждаше познат.

Роб Фалк беше малко по-висок, отколкото го помнеше. Беше заякнал, гръдният му кош се бе разширил, а под гангстерската тениска без ръкави се виждаха яки мускули.

— Малко се различавам от недодялания нещастник, който помните от Брадфорд, а? — Фалк подигравателно се усмихна на Мат и Кейтлин. — Ето какво става, когато те натикат в лошата половина на „Белтуей“. Дори и малко време тук може да се окаже фатално. Тогава срещнах Джеймс…

— Без фамилията — промърмори едрото черно момче, стоящо до Роб.

Той приличаше на борец по кеч. Обиколката на бицепсите му беше колкото бедрената обиколка на Мат. Главата му беше обръсната, а очите му бяха неумолими, блещукащи и черни.

— Джеймс е главатар на „Базърдс“, една от многото… ъ-ъ-ъ, доброволни организации на разположение на младите хора в покрайнините. — Устните на Роб се извиха. — Да, знам, че новите технологии в комбинация с обновяването на града трябваше да сложи края на уличните банди. Обаче не стана така. Когато хората, преместени от старите си квартали, дойдоха в покрайнините, завариха нещата в самото им начало. Всякакви имигранти — легални и нелегални. Салвадорци, мексиканци, кубинци, нигерийци, йорданци, пакистанци, бегълци от Балканите. Плюс хора, идващи в големия град. Запознали сте с Уили, нали? Родителите му са израснали в едно миньорско градче в Апалачите — докато запасите от въглища не се изчерпали. Много народ идва в тази страна, в този град, търсейки по-добър живот. — Той се засмя. — Звуча досущ като някой проклет политик, нали? — Но в гласа му нямаше и следа от смях. — Вместо това те са окупирали „Белтуей“. Никой от тези приятели не е намерил мястото си в новия свят… но са намерили своето място сред „Базърдс“ — чудесна улична банда с четвъртвековни традиции.

— А „Базърдс“ откриха теб — допълни Мат.

Роб го удостои със същия поглед, който отправяше д-р Феърли при правилен отговор.

— Много добре.

Той кимна към едрото момче до себе си.

— Джеймс видя, че разбирам от новите технологии и мога да се оправям с тях. В началото ни беше доста трудно, като събирахме малко по малко необходимия ни хардуер. Най-накрая започнахме да обираме два от тъй наречените магазини за снабдяване!

— Взехме и два холопроекционни апарата на далавера — каза Уили.

— Пълен боклук естествено, особено ако ги сравняваме със системите, с които оперирате вие — продължи Роб. — Но се справям. Създадох няколко доста добри програми, нали? — Усмивката му беше като на хищник. — Достатъчно добри, за да вкарам в капана Кейтлин Кориган и чуждестранните й приятелчета.

— Не знам как ти се забърка във всичко това, Хънтър — продължи той. — От това, което помня, ти винаги изглеждаше уравновесен, спокоен и нормален, изобщо скучен. Но пък — Роб погледна към Кейтлин — явно не си нито първият, нито последният, запленен от красавица.

— Защо ни доведохте тук? — искаше да разбере Кейтлин.

— Изглеждаш готова да се разплачеш — каза Роб, — а ние не желаем да хленчиш за неща, които сме преживяли заедно.

— Затова ли убихте Джери?

Мат погледна Кейтлин с крайчеца на окото си. Бяха заложници, не биваше да дразнят Роб и неговото приятелче Джеймс.

— Той просто пое в грешна посока — рече уверено главатарят на бандата. — Издънката, която направи с ирландеца, можеше да привлече вниманието на тези, които не трябва.

— Мислех, че ще си по-разстроена от опита ни да убием твоя нов приятел — каза Роб, кимайки към Мат.

— Много умело се измъкна оттам, Хънтър. Разбира се, аз работя с трета ръка купчина… — Той спря за момент. — Ако имах на разположение първокласен компютър, още щяха да събират с лъжици мозъка ти от стола в 6-а виар лаборатория!

Мат вдигна рамене.

— Ами, предполагам, че всички сме изпитали някакво разочарование. Честно казано, мисля, че ти малко се поувлече. Не мога да знам какво точно правеше. А и по начина, по който се държаха те, смятам, че Кейтлин и останалите също нямаха представа.

— Може би не — каза Роб. — Но може да подскажат на някои други, ако им дадат пълен списък на системите, които са посетили. — Той въздъхна. — Наистина смятах, че ще си траят и ще мируват, докато не се подготвим напълно. Знаеш колко държат тези хора на репутацията си. Но после се намеси и ти, и започна да мътиш водата. Савидж действа на своя глава, а другите станаха… не можеше да се разчита на тях. Трябваше да променим разписанието си и да затворим някои усти.

— Разписанието ви ли? — Мат се опита да види картата, разстлана върху масата. Гледаше я обърната наопаки, но успя да види участък, заграден от две реки. По някакъв начин мястото му изглеждаше познато, но не можеше да определи къде се намира. — Ще ме прощаваш, но още си нямам хабер за какво говориш — каза Мат. — Каква услуга са ти вършели виртуалните вандали, освен да причиняват само главоболия?

Роб Фалк отново се засмя с хищническата си усмивка.

— Ако са причинили главоболие на теб, значи са си свършили работата перфектно. Кет и нейните не толкова дипломатични приятелчета трябваше да създадат достатъчно бъркотия, за да задържат вниманието на властите върху себе си.

Той спря и удари тежко с юмрук по картата.

— Докато през цялото време те всъщност ни проправяха път, за да се вмъкнем в „Градините на Керълсбърг“.