Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (10)

10

След като се сбогува с капитан Уинтърс, Мат се запъти обратно към своя компютър. Чувстваше се, сякаш земята под краката му току-що се бе сринала.

Мат беше убеден, че е прав, въпреки че капитанът не бе възприел неговото предположение.

В края на краищата той бе проследил Кет Кориган и бе доказал, че тя е замесена. Почти бе убеден, че Джералд Савидж е другият от прокситата, които създават неприятности. А и разполагаше с няколко заподозрени от големия брой деца на дипломати, които живееха в окръг Колумбия.

Защо им трябваше тогава на група тийнейджъри, които могат да имат каквото си поискат, да осъществяват своите удари с евтин пакет програми?

Изобщо не се връзваше.

Затваряйки очи, Мат си припомни странните гледки в пейзажа на виар симулатора на Кет Кориган. Всичко в него издаваше огромната сума пари, изразходвана за направата му. Той не знаеше за бялата стая, в която бяха се отбили с Кейтлин да се срещнат с останалата част от бандата. Но прокситата, които използваха те, за да прикрият самоличностите си, определено бяха скъпи — професионално изработени, скъпоструващи симулации. Прокситата на глуповатите училищни репортери, с които се сдоби Мат, бяха доста семпли и грубовати в сравнение с тези на виртуалните вандали. Но те поне не трябваше да се трансформират в невероятни благородници с мечове.

Нещо никак не се връзваше.

Можеше ли евтината програма да е вид дегизировка? Начин богатите и скучаещи хлапаци да замаскират следите си и никой да не ги заподозре? Изглеждаше, сякаш са били в комбина с капитан Уинтърс. Той търсеше гражданин от американски произход, който използва остаряла компютърна програма.

В такъв случай, който и да снабдяваше виртуалните вандали със софтуер, трябваше да е изключителен гений. Той или тя явно може да сглобява съоръжения от съвсем малки части и да създава програми, които объркват и най-новата технология — като използва средства и оборудване, които повечето хора ще сметнат за архаични.

И все пак още съществуваше проблем с това, че този хипотетичен гений се преструва на беден.

Членовете на бандата бяха в своите скъпоструващи проксита, когато започнаха да нападат виар симулатори. Нямаше начин дегизировката, която използваха при нападението на „Кемдън Ярдс“, да е бързо и евтино направена.

Мат въздъхна. Още една добра теория отиде на боклука.

Дали все пак нямаше основателна причина за използването на оборудване, което всеки друг в страната би сметнал за остаряло? Някои европейци бяха много пестеливи, когато ставаше въпрос за подобни съоръжения. Мат си спомни как в часа си по „Въведение в компютрите“ прочете, че определени операционни системи все още се използваха в европейските държави, години след като в Щатите ги бяха обявили за негодни. Може би Гюнтер Молер се е научил да работи с компютри на подобна система. Или пък Серж Воронов. Мат знаеше, че на Балканите имаше огромно количество остаряла техника. Много от военните компютри са били изоставени от различните мироопазващи сили, служили там през годините.

Но това щеше да означава, че Гюнтер или Серж не разбират нищо от компютри. Възможно ли бе Дейвид Грей да ги е пропуснал в своето търсене на данни?

Имаше само един начин да разбере. Мат седна пред компютъра, изпращайки съобщение на Дейвид:

Неговорещите английски вероятно са двама. Трябва да узная колко разбират от компютри.

Той прикрепи файла, който му бе изпратил Анди, и изчака да види какво щеше да каже Дейвид.

Малко след това сигнал извести за отговора. Съобщението на Дейвид бе кратко:

Приятелчетата от Слободан Народни си падат мъничко параноици по отношение компютърната сигурност. Що се отнася до германците, по-добре не питай как следният файл се е озовал при теб.

Мат премигна от нетърпение, когато започна да преглежда прикрепения файл. Приличаше на нещо като формуляр. Над един от редовете бе изписано името Гюнтер Молер. Имаше и два адреса — единият от които с пощенския код на Югозападен Вашингтон.

След като продължи с преглеждането на файла, установи, че все по-малко от съдържанието му се разбираше. Беше написано на чужд език — вероятно немски — и трябваше да се преведе.

— Компютър, направи автоматичен превод — нареди Мат. Когато текстът се трансформира в английски, той изсвири тихо с уста. По някакъв начин Дейвид бе успял да проникне в компютърната система на германското посолство и да се снабди с личния файл на Гюнтер Молер!

Файлът не представляваше нищо особено, с изключение на това, че бе в наличност целият, а не само някаква част. В него фигурираха оценките на Гюнтер от детската градина насам. Мат въздъхна, след като видя, че по „Основи на компютрите“ Гюнтер едва е изкарал тройка, а това беше основен курс в програмирането. Той изглеждаше все по-малко вероятният скрит гений, който Мат се опитваше да залови.

„Разбира се, един ловък компютърджия не би имал никакви проблеми с подменянето на записите — каза си Мат. Но защо Гюнтер ще подозира, че някой може да се рови из файла му?“

Той продължи с превода на файла. Удари го на смях при вида на някои остарели немски думи. Имаше една такава — Krankenhaus. Какво, по дяволите, означаваше това?

Той проследи внимателно, когато програмата за автоматичен превод стигна до този пасаж, превеждайки думите на английски. Беше нещо със здравето на Гюнтер. Krankenhaus означаваше „болница“.

Гюнтер бил откаран в спешното отделение, за да го оперират от апандисит.

Мат присви очи, когато видя датата. Гюнтер е бил в операционната по същото време, по което виртуалните вандали създадоха суматоха и паника в „Кемдън Ярдс“.

— Така — помисли си той, — значи Гюнтер не може да е Гения… или един от вандалите.

Мърморейки нещо, седна на стола, който бе свързан с компютъра, затвори очи и остави имплантите да проникнат под кожата му. Малко по-късно вече седеше, кръстосал крака във въздуха, пред мраморната плоча, която беше работното му място. Добре че успя да свърши с училищните задачи.

Предстоеше му доста да си поблъска мозъка, ако искаше смътните идеи в главата му да се превърнат в действащ план.

Мат работи през цялата вечер с кратка почивка, за да се навечеря и да измие чиниите. Стана почти десет часа, преди да реши, че е готов. Стомахът му се сви на топка, докато се носеше из своя виар, поглеждайки към малкия ред с иконки на мраморната плоча. На едната страна се намираха пламтящата червена пешка с прокси програмата на Лийф и светкавицата, чрез която Мат се свързваше с Мрежата. След тях бяха програмите, над които той бе работил. Копие от обицата на Кет Кориган също лежеше на плочата, усукано и потъмняло на местата, където го бе пипал Мат. Имаше и малко бяло ключе, върху чието програмиране Мат се занима доста дълго време, а също така и иконка, която приличаше на бинокъл.

Накрая стоеше мъничка книжка — текстов файл, в който Мат бе събрал всичко, което бе открил или предположил за виртуалните вандали. Освен че го бе запазил в паметта на компютъра, той го бе качил и на дискета. По този начин като че ли предизвиквате съдбата, сякаш никога нямаше да се върне от рискованото си начинание. Но си даваше сметка, че готовият наполовина план е опасен и желаеше да остави копие, ако виртуалните вандали решат да му затворят устата.

Написа едно виртуално съобщение, което щеше да вземе със себе си. Беше мислил върху него цяла нощ.

Кет, няма да те питам откъде си взела вълшебната лепенка, която те видях да използваш. Но не смяташ ли, че, имам право да се видя с приятелите ти отново? В края на краищата направих всичко, за което ме помолихте. Мисля, че трябва да държите на думата си. Към полунощ ще се върна да си поговорим отново. Ако разбера, че не мога да ти имам доверие, недей да очакваш да си трая по въпроса.

Господин Стикс

Той превърна съобщението в малка иконка и я остави при другите. След това, поемайки дълбоко въздух, ги грабна и влезе в Мрежата.

Виртуалните конструкции изглеждаха по-ясни и бляскави отпреди — или по този начин обречените наблюдаваха нещата, на които преди не са обръщали никакво внимание?

Мат прелетя през няколко големи уебсайта, за да предотврати всякакъв опит да го проследят.

„Е, помисли си той, стига толкова“, извади протокола за комуникации на Кейтлин — със собствените му модификации — и го стартира.

Пътят към резиденцията на Кейтлин му беше станал почти познат. Ето къде би желал да свършват правителствените виртуални владения…

Мат стигна до задънена улица. Това беше една от промените, които направи в програмата на Кейтлин. Достатъчно гаден беше номерът й да го изхвърли от своя виар. Кейтлин го бе направила изведнъж, вероятно изплашена от въпросите му. Мат не смяташе, че тя може да проникне в правителствените системи и да направи още по-големи поразии, но в края на краищата имаше приятел, който беше компютърен гений. Затова тези предпазни мерки нямаше да са му излишни.

Като се порови из иконките, Мат избра малкия бинокъл. Оттук нататък той щеше да разузнава всичко, което се изправеше на пътя му. Тази програма сканираше конструкциите отпред, опитвайки се да открие нещо, което прилича на кодиране на маскировката.

Мат се усмихна. До тук нищо.

Той продължи бавно напред по пътя, който му бе показала Кейтлин, като все още проверяваше за виртуални стражи или компютризирани пазачи. Най-сетне стигна края на териториите, които заобикаляха бляскащото копие на „Маунт Върнън“.

Всичко беше спокойно.

Мат се спусна към стената, в която се намираше тайния вход за виар симулатора на Кейтлин. Но вместо отново да се блъсне в нея, той спря рязко. След което, държейки в дясната си ръка обицата на Кет и своето съобщение, започна бавно да я пъха в стената.

Промените, които бе направил в протокола за комуникации, изглежда, даваха резултат. Вместо да изхвърли програмата, виртуалната стена като че ли й отваряше път. Но тези промени не бяха изпипани както трябва. Мат почувства, че пъха ръката си в нещо от сорта на глина или влажен пясък. Но все пак успя да я промуши и да остави съобщението си във виара на Кейтлин.

Първоначално бе планирал да се върне у дома и да си почине през двата часа, докато трябваше да чака. Но промени решението си, като си науми да остане и да хвърля по едно око на „Маунт Върнън“. Та нали приятелите на Кейтлин можеха да се съберат, за да му бият дузпата. Ако държи виртуалната резиденция под око, щеше да осуети намеренията им.

Мина доста време, но около къщата на семейство Кориган не се случи нищо.

Най-накрая се чу едва доловим сигнал. Но това бе препрограмираното от Мат предупреждение, че е настъпила полунощ.

Тъкмо щеше да тръгва, когато от стената се подаде някаква фигура — Мат съзря ядосаната Кет Кориган. Ръцете й бяха в джобовете на развлечените дънки, които бе облякла, а ясните й сини очи проблясваха със свиреп пламък.

— Заплашваш ме! — обвини го тя. — За кого се мис…

Мат я прекъсна.

— А какво смяташ, че правеше твоят приятел, каубоят, с пистолета? Или жабата с меча? Ами огромният ти блещукащ приятел с големите ръце, а? Няма да я бъде тая, Кейтлин. Вие ме помолихте за нещо и аз го свърших. Не си мислете, че ще ми биете дузпата ей така.

Заплашителният вид на Кет се изпари. Сега пред него стоеше едно изплашено момиче.

— Ще идем да се срещнем с другите — промълви тя. — Но не ги заплашвай и тях! Те са наполовина бесни. Една дума и ще направят някоя голяма глупост.

— Защо са бесни само наполовина? — попита настоятелно Мат.

Но Кейтлин просто го изгледа с големите си, изпълнени със страх очи.

Той вдигна рамене.

— Добре, никакви въпроси — поне докато съм изцяло вътре.

Кейтлин извади черния череп, който щеше да ги отведе при останалите виртуални вандали. Мат я хвана за ръката, надявайки се, че угасналата иконка не символизира неща, които тепърва щяха да се случат.

Те се понесоха с бясна скорост из Мрежата. Мат не беше съвсем сигурен, но си помисли, че сега използват маршрут, различен от онзи, по който минаха предния път.

Посоката обаче изглеждаше същата — малката бяла стаичка, където останалите трима членове на бандата стояха и ги чакаха.

Този път поне не си бяха извадили оръжията.

Каубоят от анимационното филмче килна назад широката си шапка.

— Някой, който го раздава смело като теб, сигурно си е подсигурил гърба — каза той зловещо.

— Точно така — отвърна Мат. — Не бих желал да те видя srdit.

— Изплю камъчето значи — каза каубоят. — Ще взема да кипна много лесно.

Мат си позволи лека усмивка. Ученето му се бе отплатило. Srdit беше дума, която много балкански народи използваха за „ядосан“. Моменталната реакция на каубоя показа, че той говори един от тези езици.

Джералд Савидж размаха големия си блещукащ юмрук пред лицето на Мат.

— Кажи ми една причина, поради която да не те размажа като мравка?

— Ами какво ще кажеш за достойнство? — попита Мат. — Вие, които се забърквате в такива каши, винаги говорите така, сякаш сте по-добри с нещо от другите заради това, че имате достойнство. Което означава, че трябва да си плащате дълговете — и да изпълнявате обещанията си.

— Не съм давал никакви обещания… — започна голямата жаба.

— Ама твоят приятел тук даде — каза Мат. — „Ако искаш да станеш един от нас, трябва да покажеш какво можеш“ — горе-долу това каза. Е, и аз ви показах какво мога — вмъкнах Кики във виар симулатора на Шон Макардъл — място, където дори и вие с всичките ви мангизи и връзки не успяхте да влезете. И какво получавам за благодарност? Затръшват вратата под носа ми. — Той се обърна към навъсения каубой. — Не е много pravedno, нали, Текс?

Каубоят от анимационното филмче закима, съгласявайки се, че наистина не е честно, след което спря.

— Мисля, че не comprende. Какви ги говориш, амиго.

Мат реши да прекрати тази бъркотия.

— Не се преструвай, Серж. Издаде се, когато те заговорих на сръбски преди малко. Мисля, че твоята програма „Идиъм Савен“ не превежда автоматично всички езици.

Той се обърна към другите двама, навлекли проксита.

— Сега е ред на жабата фехтовач. Признавам, че трябва да притежаваш чувство за хумор, за да се маскираш по този начин, Люсиен. — Мат отиде още по-далече. — Но предпочиташ да ти викат Люк, нали?

Гръдният му кош се стегна, когато се изправи срещу блещукащото, кристално прокси.

— Ами ти, с британския си акцент и шумно изразяваната ненавист към ирландците. Кой друг може да бъдеш, освен Джери Дивака?

Стаята се изпълни с тишина, ако се изключи звукът от рязкото поемане на въздух.

Мат никога не бе виждал очите на Кет Кориган — толкова големи, сини — или толкова изплашени.

Той продължи нататък, преди да се усетят.

— Попитахте ме с какво съм си осигурил гърба. Мисля, че току-що ви демонстрирах. Когато влязох вътре, не бях сигурен, че съм разкрил всички ви. Но ми се струва, че успях да забия пирон — във всяка глава.

Мат вдигна ръката си, когато Джералд Савидж се наклони напред.

— Все още не съм казал на никого. Но в Мрежата съм пуснал файлове, които могат да се отворят, ако да кажем, ми се случи нещо.

Гигантската кристална фигура насочи гнева си към Кейтлин.

— Как успя да го изтръгне от теб? — попита той, като гласът му скърцаше дразнещо. — Как?

— Тя няма нищо общо с това! — извика Мат. — Разобличих всички ви, като претърсих данните. Лесно е, като знаеш какво търсиш. — Той отпусна рамене. — Какво още трябва да направя, за да ви докажа, че заслужавам мястото си сред вас?

Люсиен Валери се превърна от жабата в благородника с меч.

— И защо трябва да ти вярваме? — попита той, извивайки устната си.

— Заради доброто на всички ви — отговори мигновено Мат. — Защото сега трябва да ми се доверите.

Той погледна към четиримата разкрити търсачи на силни усещания.

— Дадох ви всичко, което пожелахте, бих казал, даже малко повече. Вие си мислите, че сте нещо специално — а всъщност не сте. — Мат пое въздух дълбоко, като продължаваше да притиска натясно бандата. — Може да бъдете разкрити — така че защо не приемете фактите и не ме направите пълноправен член на групата?