Кен Гримуд
Игра на живот (5)

5.

Това беше краят на залаганията и двамата го знаеха. Славата им с Франк се носеше навсякъде из страната и нито един букмейкър или казино нямаше да приеме приличен залог от тях.

И все пак имаше още на какво да се залага макар и при по-други правила.

 

 

— … там съм настанил счетоводството, а юристите ще бъдат от другата страна на фоайето. Сега слизаме надолу…

На Франк очевидно му бе приятно да развежда Джеф из не напълно оборудваните офиси на петдесетия етаж на небостъргача „Сийграм“. Той лично бе избрал мястото, с одобрението на Джеф, разбира се, и се бе нагърбил с цялата организация, като се започне с учредяването на корпорацията им, наречена „Бъдеще“, и се стигне чак до наемането на секретарки и деловодители.

Франк бе зарязал правото и по мълчаливо споразумение с Джеф щеше да се занимава с ежедневната оперативна работа, докато съдружникът му взема важните решения от рода на: къде да се инвестира и в каква посока да се движи фирмата. Франк вече не подлагаше на съмнение препоръките на Джеф. И все пак след удара със Световните серии отношенията им охладняха. Те рядко излизаха заедно в свободното си време, но Джеф знаеше, че приятелят му пие повече от всякога. Първоначалното любопитство на Франк бе изместено от все по-нарастващия му страх какво точно знае Джеф и как го научава. На този въпрос обаче бе сложена точка.

— … минаваме през приемната. Само да знаеш какво парче ще седи зад това бюро след по-малко от две седмици… И… ето че пристигнахме!

Кабинетът бе обширен и едновременно с това уютен, впечатляващ, но без да създава комплекси. Стол с черна тапицерия очакваше притежателя си зад голямо дъбово бюро с овална форма. Срещу него бяха разположени добре заредено с напитки барче и телевизор, умело прикрит в остъклен шкаф. Двата прозореца, заместващи стените, предлагаха изглед към река Хъдсън и небостъргачите на Манхатън. Имаше и няколко саксии с избуяли цветя, които радваха очите, докато картините на Полък^[1] сякаш служеха за доказателство, че и човекът е в състояние да твори красота. Малко изненадваща, но чудесно вписваща се в обстановката, бе снимката на състезателен кон, окичен с цветя, намерила място на една от стените. Тя изобразяваше Шатогей веднага след победата му в дербито на Кентъки.

— Всичко това е твое, приятелю — усмихна се Франк Джеф се трогна от жеста му.

— Франк, направо е фантастично!

— Разбира се, можем веднага да сменим всичко, което не ти харесва. Дизайнерът знае, че сегашната му работа е само предложение, което ти трябва да одобриш. В крайна сметка това ще е твоето работно място, нали така.

— Всичко си е точно на мястото. Направо съм поразен. И не се опитвай да ме баламосваш, че дизайнерът се е сетил да сложи снимката на Шатогей.

— Не — призна си Франк, — аз го предложих. Помислих си, че ще ти действа стимулиращо.

— Направо ще ме вдъхнови.

— На това разчитам — засмя се Франк. — Божичко, само като се сетя колко бързо стана всичко, колко… Така де, знаеш какво имам предвид.

Поривът на момчешко оживление изчезна също така внезапно, както се бе и появил. Цялата тази история състаряваше Франк — незададените и неразрешими въпроси, изскочилият изневиделица необясним успех… Всичко това му идваше в повече и той не успяваше да го преглътне.

— Та така — заключи Франк и извърна поглед към празната приемна. — Днес имам още една камара задачи. Поръчах няколко нови сметачни машини от „Монро“, които трябваше да пристигнат още преди два дни. Така че, ако искаш да се поогледаш наоколо, да свикнеш с мястото…

— Не се тревожи, Франк, върши си работата. Ще ми бъде приятно да поседя тук и да помисля. И благодаря още веднъж. Направо си страхотен!

Двамата се здрависаха, потупаха се приятелски по раменете и Франк закрачи през пустата приемна и през почти празните още стаи. Джеф се отпусна в прегръдката на тапицирания стол зад масивното бюро.

Всичко бе станало толкова лесно, по-лесно дори отколкото самият той си го бе представял. Надбягванията, мачовете от световните серии, повторени ининг по ининг… И благодарение на солидния капитал, натрупан от тези сигурни залози, пред него се откриваха почти неограничени възможности, които можеше да оползотвори със същата и даже с още по-голяма лекота.

Вече бе започнал да изучава цените на фондовата борса, да систематизира знанията си за бъдещето и през тази призма да преценява сегашното състояние на пазара. Не можеше да си спомни с точност всеки възход и спад на икономиката през всичките тези години, но със сигурност разполагаше с достатъчно информация, позволяваща му да не взема под внимание незначителните сътресения.

Някои инвестиции бяха очевидни: „Ай Би Ем“, „Ксерокс“, „Полароид“. Други изискваха по-внимателна преценка на започналите или предстоящи промени в обществото и компаниите, които щяха да се възползват от тях. Джеф знаеше, че годините до края на десетилетието щяха да преминат под знака на възхода, което означаваше огромни тълпи от пътуващи американци — по работа или на почивка. С други думи, корпорация „Бъдеще“ щеше да инвестира солидно в акции на хотели и авиокомпании. По същите причини „Боинг“ бе отлична инвестиция, макар че широко прокламираният проект за строителство на свръхзвукови самолети скоро щеше да бъде прекратен. И все пак „Боинг“ 727 и 747 щяха да са най-продаваните самолети през следващите двадесет и пет години. На други въздухоплавателни компании също предстояха успехи и провали. Джеф бе сигурен, че едно внимателно проучване ще освежи паметта му за имената на фирмите, сдобили се с най-примамливите договори за програмата „Аполо“, и особено за онази, домогнала се до правото да строи флотилията от космически совалки.

Той се загледа надолу към реката, чиито води вряха от кораби. Както бе забелязал още първия ден, имаше доста време до японското автонашествие, а от друга страна, любовният роман на американците с големите коли бе преминал горещата си точка. Така че нямаше да е зле да вложи милион, милион и нещо в „Крайслер“, „Дженерал Мотърс“ и „Форд“. „Ар Си Ей“ също не звучеше зле като потенциална краткосрочна инвестиция, тъй като бъдещето принадлежеше на цветната телевизия, а от друга страна, щеше да изтече още много вода преди „Сони“ да нанесе опустошителния си удар на пазара.

Джеф затвори очи, замаян от необятните възможности. Някогашният хроничен ежемесечен недостиг на пари, неудовлетворението да работи за жълти стотинки, като в замяна поема големи отговорности, принадлежаха не само на миналото, но и на едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи. И в крайна сметка на кого му пукаше какво всъщност става. Той отново бе млад, здрав, а скоро щеше да е и несравнимо по-богат отсега. Не изпитваше никакво желание да променя статуквото или дори да го поставя под съмнение. Още по-малко му се искаше да се връща към онази друга, изживяна или може би само измислена реалност. Сега можеше да има всичко, за което някога бе мечтал, заедно с времето и силите да му се наслади докрай.

 

 

— „… дали кандидатът на републиканците е Голдуотър или Рокфелер. Скандалът «Бейкър» надали ще окаже някакво сериозно влияние на президентската заявка за втори мандат, въпреки че е възможно по високите етажи на Белия дом да се зароди брожение против Джонсън^[2], ако разследването вземе неприятен обрат. В момента за администрацията на Кенеди е по-важно…“

— Защо не гледаме нещо друго? — изпъшка Шарла. — Въобще не мога да разбера какво толкова намираш в тази политика. До следващите избори има още цяла година.

Джеф й подари утешителна полуусмивка, но не си даде труд да отговори.

— „… да се приемат законите за намаляване на данъците и за гражданските права. Ако не бъдат одобрени преди двадесети декември, когато Конгресът излиза във ваканция, двата закона ще срещнат още по-ожесточена съпротива през пролетта в сената. Така Кенеди ще бъде принуден да започне кампанията си в условията на ожесточени законодателни битки вместо озарен от желания ореол на двоен победител.“

Шарла се изправи от дивана, на който допреди миг се бе сгушила, и безшумно се насочи към стълбите за втория етаж на къщата на Източна седемдесет и трета улица.

— Ще те чакам в леглото — осведоми го през рамо тя. Прозрачната й нощница с цвят на праскова не прикриваше нищо. — Искам да кажа, ако все още се интересуваш от това.

— „… Въпреки несекващите критики за трагедията в Залива на свинете^[3], въпреки наболелите проблеми с помиряването на противоположности като АФТ — КИО^[4] и представителите на стоманодобивната индустрия, за болшинството от хората изграденият имидж и човекът си остават неделимо цяло. Загорялото младежко лице, прекрасната съпруга, очарователните деца, трагедиите и триумфите, които е преживяло семейството му, непринудеността и чувството за хумор, всичко…“

Джеф превъртя лентата на прототипа на видеокасетофона „Сони“, струвал му единадесет хиляди долара. Машината бе изпреварила времето си с цяло десетилетие и точно тази нейна разновидност нямаше да оцелее. Черно-белите кадри с образа на Кенеди отново оживяха на екрана — толкова познати и все пак навяващи тъга: Кенеди, широко усмихнат в пословичния си люлеещ се стол, обвил с ръце Джон-Джон и Каролайн на пистата на летището, лудуващ с братята си на плажа на Хианиспорт. Джеф толкова пъти бе гледал тези късчета от живота на Кенеди; и в продължение на четвърт век след тях на екрана се появяваше откритата лимузина в Далас, вцепеняващият ужас, кръвта, изпръскала дрехите на Джаки и розите в ръцете й. Сега такива кадри липсваха. Тази вечер в информационната емисия преди два часа не показаха как Линдън Джонсън поема властта, нито пък как траурната процесия преминава през Вашингтон или как се пали Вечният огън на гробището. Тази вечер човекът, когото обсъждаха в новините, бе все още жив, енергичен и пълен с планове както за собственото си бъдеще, така и за това на нацията.

— „… непринудеността и чувството за хумор, всичко това придава допълнителна тежест на идеите за Нова граница, за ново начало… или както се изразяват някои «за второ пришествие на един съвременен Камелот»^[5]. Именно с този изключително положителен и печеливш имидж, а не с някакви солидни и уникални постижения ще трябва да борави наскоро назначеният предизборен екип на Кенеди за новата кампания. Сьоренсен, О’Донъл, Селинджър, О’Брайън и Боби Кенеди са добре запознати със силните и слаби страни на техния кандидат, както и с могъществото на бързо изфабрикуваните митове. Няма съмнение, че те знаят върху какво точно да заострят вниманието си през предстоящата кампания.“

Бюлетинът продължи с репортаж от визитата на Шарл дьо Гол при шаха на Иран, пресъздаваш цялата помпозност на обстановката, така че Джеф изключи видеото. „Кенеди — жив“, помисли си той, както го бе правил неведнъж през последните седмици. Кенеди — повел нацията към Бог знае какво несекващо благоденствие, расово разбирателство, навременно изтегляне от Виетнам?

Джон Ф. Кенеди — жив. Но само още три седмици.

Освен ако, освен ако… какво? Макар банална и очевидна, фантазията бе неустоима. Но това не беше телевизионна драма или научнофантастичен сюжет; Джеф беше тук, в този все още цял-целеничък свят на 1963, в очакване трагедията на столетието да се разиграе пред прекалено знаещите му очи. Беше ли възможно да се намери някакъв начин да я предотврати и имаше ли право да го стори? Той вече бе поставил начало на значителни промени в стопанската история дори и със самото учредяване на корпорация „Бъдеще“, а единството на време и пространство не показваше никакви признаци на непоносимост към делата му.

Без съмнение имаше какво да се направи за предотвратяване на непосредственото убийство. Джеф, разбира се, изключи от вариантите онези, в които самият той се появява на шестия етаж на Тексаската библиотека на двадесет и втори ноември и собственоръчно възпира убиеца да стреля. Но можеше например да позвъни във ФБР или да напише писмо на тайните служби. Мислеше си обаче, че никой няма да вземе предупрежденията му насериозно, а дори и някой да го направи, сигурно щяха да го арестуват по подозрение в съучастие.

Джеф си наля питие от мокрия бар, разположен до вратата за градината, и се замисли над проблема. Всеки, с когото би пожелал да сподели страховете си, щеше да го обяви за луд; до момента, в който президентският кортеж премине през площада „Дилей“ и трагично напусне зоната на убийството. Тогава вече щеше да е късно за каквото и да е, освен да се плати кошмарната цена.

В такъв случай как трябваше да постъпи, да седи спокойно и да гледа убийството? Да остави жестоката история отново да се повтори от страх да не излезе глупак?

Джеф завъртя глава и огледа подредената с вкус къща. Тя многократно надхвърляше всичко, за което той или Линда някога бяха мечтали. И го бе постигнал за някакви си шест месеца, без дори да се напряга кой знае колко. Оттук нататък можеше да прекара оставащите му години в трупане на богатство и приятни преживявания благодарение на знанията си. Но нима тези постижения нямаше да заседнат като кост в гърлото му заради пропуснатата възможност да предотврати злото, за което също знаеше?

Трябваше по някакъв начин да стори нещо.

 

Джеф кацна в Далас на петнадесети и влезе в първата телефонна кабина, изпречила се на пътя му. Отгърна телефонния указател на буквата „О“ и пръстът му зашари по страницата. Ето го — име като всички останали, макар че за него буквите сякаш пламтяха върху хартията.

Осуалд, Лий Х. . . . . . 1026 С. Бекли . . . . . . 555–4821

Джеф си преписа адреса и нае невзрачен син плимут от „Авис“. Момичето, което го обслужи, му обясни как да стигне до квартала, който го интересуваше.

Премина покрай белосаната къща в Оук Клиф точно шест пъти. Представяше си как се приближава до вратата, натиска звънеца и заговаря младата рускиня Марина, която щеше да му отвори. И какво точно възнамеряваше да й каже? „Съпругът ви ще убие президента. Трябва да го спрете“? Ами ако самият убиец се приближеше до вратата? Тогава какво?

Джеф отново премина покрай обикновената на пръв поглед къщичка, замислен за обитателя й, за човека, който се таеше вътре и кроеше как да разруши хармонията в света.

В крайна сметка напусна квартала, без да спира никъде. От „Кей Март“^[6] във Форт Уърт купи евтина преносима пишеща машина, наръч листи и чифт ръкавици. Когато се прибра в стаята си в „Холидей Ин“, разположен до източната магистрала до летището, надяна ръкавиците, взе един лист и започна да съчинява писмо, от което направо му се догади.

До Президента Джон Ф. Кенеди Белия дом

Пенсилвания авеню 1600 Вашингтон, окръг Колумбия

 

Кенеди,

Ти си този, който предизвика враждата с председателя Фидел Кастро и свободния кубински народ. Ти си потисник и враг на всички свободни хора в Латинска Америка и целия свят.

Ако дойдеш в Далас, ще те убия. Ще прострелям главата ти с карабината си и с кръвта ти ще напиша СПРАВЕДЛИВОСТ за борците за свобода в Западното полукълбо.

Това не са голи заплахи. Аз съм добре въоръжен и съм готов да дам живота си, ако обстоятелствата го наложат.

Ще те убия.

VENCEREMOS!!!

Лий Харви Осуалд

Джеф прибави и адреса на Осуалд, качи се на колата и пусна писмото в пощенска кутия на две пресечки от малката къщичка, която по нищо не се отличаваше от околните. Час по-късно и шестдесет километра южно от Далас ръцете му се потяха в ръкавиците. Усети как кожата стяга дланите му, докато изхвърляше пишещата машина в някакво голямо езеро, залутано сред пустошта. Почувства се по-добре, когато най-сетне свали проклетите ръкавици и ги изхвърли през прозореца на колата близо до един забравен и от бога град с абсурдното име Гън Барел^[7]. Усети ръцете си по-свободни и по-чисти.

Джеф прекара следващите четири дни в стаята си в „Холидей Ин“, като разговаряше единствено с камериерките и показваше нос навън само за да си купи местните вестници. На деветнадесети ноември, вторник, „Далас Хералд“ публикува на пета страница материала, който очакваше: Лий Харви Осуалд бе арестуван от тайните служби за заплахи, отправени към президента. Щяха да го задържат без право на пускане под гаранция до приключване на еднодневното посещение на Кенеди в Тексас, насрочено за края на седмицата.

В обратния самолет за Ню Йорк още същата нощ Джеф се напи порядъчно, но алкохолът нямаше принос за триумфалното чувство, изпълнило гърдите му. В главата му една през друга се рояха екзалтирани мисли и се надпреварваха да изплуват картини на един свят, в който войната във Виетнам е заменена с преговори, в който гладните са нахранени, в който расовата дискриминация е премахната без кръвопролития… свят, в който Джон Кенеди и обнадеждаващият дух на хуманизма не умират, а разцъфва и се размножава по целия свят.

Докато самолетът му кацаше, светлините на Манхатън се сториха на Джеф като лумнали огньове, предвестници на прекрасно бъдеще, току-що създадено от него.

 

 

В петък следобед, в един и десет, секретарката влезе в кабинета му, без да чука, и остана до вратата с мокро от сълзи лице, неспособна да пророни и дума. Джеф разбра, без да пита. Почувства се като ударен изневиделица с нещо тежко в корема.

Франк също се появи и тихо осведоми младата жена, че днешният работен ден е приключил; тя, както и всички останали служители, можеше да си върви. После издърпа Джеф иззад бюрото му и двамата излязоха от сградата. Хората се щураха по Парк авеню като замаяни. Някои плачеха съвсем откровено, други се трупаха около радиоапаратите. Повечето обаче просто разсеяно слагаха крак пред крак и с вторачен в неизвестна посока поглед се придвижваха с бавна стъпка, напълно нетипична за нюйоркчани. Сякаш земетресение бе разлюляло бетонния свят на Манхатън и никой не бе сигурен в тротоара под краката си. Никой не знаеше дали улицата отново няма да се разтанцува, или дори да зейне и да погълне света. Бъдещето бе пристигнало само за няколко шокиращи секунди.

Франк и Джеф намериха свободна маса в едно притихнало кафене встрани от Медисън авеню. По телевизията показваха как президентският самолет напуска Далас с трупа на президента на борда. В съзнанието на Джеф изникна снимката, изобразяваща полагащия президентска клетва Линдън Джонсън и втрещената Джаки Кенеди редом с него. Опръсканата с кръв рокля, розите в скута.

— И какво ще стане сега? — попита Франк.

Джеф се откъсна от мракобесните си мисли.

— Какво искаш да кажеш?

— Накъде ще поеме светът? Какво ще правим всички ние отсега нататък?

Джеф повдигна рамене.

— Предполагам, че отговорът на въпросите ти в голяма степен зависи от Джонсън. И по-точно какъв президент ще излезе от него. Ти как мислиш?

Франк поклати глава.

— Ти въобще не предполагаш, Джеф. Никога не съм те виждал да предполагаш каквото и да е. Ти просто знаеш какво ще стане.

Джеф се огледа наоколо за келнер. Всички обаче бяха вперили очи в телевизионния екран, на който младият Дан Радър^[8] обобщаваше събитията от следобеда вече за двадесети път.

— Не разбирам за какво говориш.

— Аз също. Или поне не напълно. Но има нещо… необичайно в теб. Нещо странно. Нещо, което не ми харесва.

Джеф видя, че ръцете на съдружника му треперят. Сигурно ужасно му се пиеше.

— Франк, преживяхме ужасен ден и всички сме шокирани, малко или много.

— Не и ти. Във всеки случай не колкото мен или всички останали. Никой от офиса не ти каза какво се е случило. И все едно нямаше нужда да го правят; изглеждаше като че ли си знаел какво ни чака.

— Не ставай глупак.

На екрана се появи широкоплещест представител на полицията, който обясняваше на журналистите за повсеместното издирване, предприето из цял Тексас, за залавяне на убиеца.

— Какво си търсил в Далас миналата седмица?

Джеф предпазливо огледа съдружника си.

— А ти какво, да не би да си проверявал в авиокомпанията къде съм ходил?

— Да, проверих, и какво прави там?

— Проучвах сделки за компанията. Пазарът продължава да се разраства независимо от това, което стана днес.

— Може пък тенденцията да се промени.

— Не ми се вярва.

— Не ти се вярва, а? И защо така?

— Просто имам такова чувство.

— Бая парички натрупа с тези твои „чувства“.

— Можем да постигнем още много.

Франк въздъхна и прокара ръка през преждевременно отънялата си коса.

— Не. Без мен. Стига ми толкова. Махам се.

— Божичко, та ние едва сега започваме!

— Дори и за миг не се съмнявам, че ти ще направиш чудеса, Джеф. Що се отнася до мен, нещата започнаха да стават прекалено странни за вкуса ми. Просто не ми е приятно да продължаваме да работим заедно.

— Исусе Христе, нали не си си помислил, че имам нещо общо с…

Франк вдигна ръка и го прекъсна.

— Такова нещо не съм казвал. И не искам да знам нищо по въпроса. Просто искам… да изляза от играта. Можеш да задържиш дела ми в дружеството като оперативен капитал и да ми се издължиш от печалбата през следващите няколко години или колкото там ти трябват. Ако искаш съвет, повери работата ми на Джим Спенсър. Той е свестен човек и знае какво върти. Освен това ще изпълнява инструкциите ти до последната запетайка.

— По дяволите, Франк, и двамата сме в кюпа. Тръгнахме заедно още от дербито, даже от „Емъри“…

— Така е и не отричам, че направихме чудеса, но за мен е време да осребря чиповете си, приятелю. Стигат ми толкова игрички.

— И какво ще правиш сега?

— Предполагам, ще завърша право, ще инвестирам малко, по традиционния начин, освен това имам достатъчно пари да ме изкарат до края на живота ми.

— Не го прави, Франк. Пропускаш най-голямата възможност в живота си.

— Дори и за миг не се съмнявам, че е така. Някой ден може и да съжалявам, но точно сега нямам друг избор. Правя го за успокоение на съвестта си. — Франк се изправи и протегна ръка. — Желая ти късмет и благодаря за всичко. Не беше никак зле.

Докато се ръкуваха, Джеф се чудеше какво е могъл да направи, за да предотврати такъв край. Може би нищо. Може би просто така беше писано.

— В понеделник ще поговоря със Спенсър — обеща Франк. — Ако, разбира се, в света все още царува мир и държавата ни не се е разпаднала.

Джеф го изгледа продължително със сериозни очи.

— Всичко ще си е на мястото.

— Добре е човек да знае такива неща. Всичко хубаво, приятелю.

Когато Франк си тръгна, Джеф се премести на бара и най-после успя да се добере до чаша с алкохол. Когато пиеше третото, Си Би Ес излъчи бюлетина си: „… арестува заподозрян във връзка с убийството на президента Кенеди. Повтарям, полицията в Далас арестува заподозрян във връзка с убийството на президента Кенеди. Според първоначалните сведения човекът е определен като скитник, който в миналото е споделял леви политически пристрастия. Името му е Нелсън Бенет. Полицията твърди, че телефонният номер, записан върху парче хартия, намерена в джоба на Бенет, принадлежи на съветското посолство в Мексико Сити. Още подробности във връзка с ареста и личността на заподозрения очаквайте веднага щом…“

Градината в къщата в източната част на града навяваше мрачни мисли в ноемврийския хлад. Тя бе замислена да се използва през лятото в един свят, от който лятото бе прогонено. Остъклената масичка и извитите хромирани тръби на столовете правеха навъсения ден още по-тягостен. Джеф загърна по-плътно пешовете на дебелото си вълнено палто и за стотен път през последните два дни си зададе въпроса какво точно се бе случило в онзи непредотвратим ден в Далас. Кой, по дяволите, бе Нелсън Бенет? Резервен наемен убиец, появил се на сцената след арестуването на Осуалд? Или просто чиста случайност, обикновен ненормалник, изтикан на преден план от сили, много по-могъщи от която и да е човешка конспирация, с единствената цел да не се наруши ходът на историята?

Нямаше начин да получи отговор на въпроса си. И така имаше толкова много необясними неща в този повторен негов живот, защо точно това да е по-лесно разгадаемо от останалите? И все пак нещо вътре го човъркаше, без да му дава мира. Беше се опитал да използва знанията си, за да премоделира битието в положителна насока, да направи далеч по-велики неща от спечелването на няколко милиона, а успя да предизвика единствено леко вълнение в реката на историята. Промени името на един убиец — нищо повече.

Джеф се зачуди какво може да означава това за неговото собствено бъдеще. Всичките му надежди да изгради наново живота си с помощта на онова, което знае… нима бяха обречени да останат единствено повърхностни промени, количествени, но не и качествени? Нима опитите му да бъде истински щастлив щяха да бъдат безцеремонно смазани, също както и намесата му в убийството на Кенеди? Отговорите и на тези въпроси оставаха вън от възможностите му. Само преди шест седмици се чувстваше като божествен повелител на човешкото знание с безгранични възможности за действие. А сега способностите му отново бяха подложени на съмнение. Усети, че го обзема вцепеняващо чувство на безпомощност, по-страшно от всичко изпитвано от онзи ужасен ден насам, когато като ученик край мостчето…

— Джеф! О, Господи, ела веднага! Убиха Бенет, показаха го по телевизията, видях го със собствените си очи!

Той кимна бавно и последва Шарла в къщата. Кадрите с убийството се въртяха отново и отново на екрана, както си и знаеше, че ще бъде. Ето го Джек Руби с гангстерската си шапка, материализирал се сякаш от нищото в коридора на далаския окръжен затвор. Ето го и пистолета и умиращия Нелсън Бенет и изкривеното му в агония брадато лице, слели се в изопачено подобие на отлично запечатаната за поколенията смърт на Лий Харви Осуалд.

Джеф знаеше, че президентът Джонсън скоро ще разпореди пълно разследване на събитията от този кървав уикенд. Щеше да бъде създадена специална комисия, оглавена от председателя на Върховния съд Ърл Уорън в грижливо търсене на отговори. Без никакъв успех. Животът щеше да продължи.