Кен Гримуд
Игра на живот (2)

2.

До края на вечерта Джеф се разхожда из центъра на Атланта. Очите и ушите му постепенно се нагаждаха към детайлите на оживялото минало — надписите „За бели“ и „За цветнокожи“ по вратите на градските тоалетни, задължителните шапки и ръкавици на жените, рекламата, мярната във витрина на пътническа агенция за редовен курс на „Куин Мери“ до Европа, неизменната цигара, висяща от пръстите на мъжете, с които се разминаваше. Когато накрая огладня, вече минаваше единадесет и той влезе в закусвалнята на „Файв Пойнтс“ за сандвич и бира. Струваше му се, че разпознава безличния бар отпреди двадесет и пет години като място, където са се отбивали с Джуди да хапнат набързо след някое кино, но вече бе толкова объркан и изтощен от неспирния поток нови, но стари гледки и места, че не бе сигурен в нищо. Всяка витрина, всеки минувач му изглеждаха смътно познати, въпреки че, естествено, не бе възможно да си спомня всичко, което виждаше. Сякаш бе изгубил способността да различава неверните, изкривени спомени от тези, които бяха без съмнение истински.

Усети отчаяна нужда да поспи, да се изключи за малко от всичко и може би, противно на всяка надежда, да се събуди отново в света, който бе напуснал. Най-силно желаеше да се скрие в някоя анонимна, безлична хотелска стая, без изглед към променения градски пейзаж, без радио и телевизия да му напомнят какво се бе случило. Само че нямаше достатъчно пари и, разбира се, нямаше кредитни карти. И тъй като все пак не му се щеше да нощува в Пиемонт парк, нямаше друг избор, освен да се върне в „Емъри“, в стаята си. Може би Мартин щеше да е заспал.

Но той не спеше. Напълно буден, съквартирантът му седеше на бюрото и прелистваше брой на „Хай Файделити“. Когато Джеф влезе, Мартин го изгледа хладно и остави списанието.

— Е? Къде, по дяволите, беше?

— Из града. Мотах се по улиците.

— И не ти остана време да се помотаеш край бара на Дули, а? Или например случайно да минеш през кино „Фокс“? Едва не пропуснахме първата част на проклетия филм да те чакаме.

— Съжалявам, аз… не ми се идваше. Не тази вечер.

— Е, поне можеше да оставиш бележка, майка му стара! Даже на Джуди не си се обадил! Направо се побърка от тревога.

— Виж, наистина съм скапан. Не ми се говори.

Мартин се изсмя саркастично.

— По-добре си приготви речта за утре, ако смяташ пак да се видиш с Джуди. Ще бъде страшно бясна, като разбере, че не си мъртъв.

 

 

Джеф сънува, че умира, а като се събуди, се намери пак в същата стая в общежитието на колежа. Нищо не се бе променило. Мартин го нямаше, вероятно бе отишъл на училище. Да, но днес е събота сутрин, спомни си Джеф. Имаха ли часове в събота? Не бе сигурен.

Както и да е — беше сам и реши да се възползва от случая и да се разрови из шкафа и чекмеджетата на бюрото. Спомняше си книгите — „Допълнителна защита“, „Създаването на президента — 1960“, „Пътешествие с Чарли“^[1]. Плочите в новите им, лъскави, ненадраскани обложки извикаха хиляди чувствени образи от дните и нощите, които бе прекарал в слушане на музика — Стан Гетс и Жоао Гилберто, триото Кингстън, Джими Уидърспуун, десетки други — повечето отдавна износени или изгубени.

Включи грамофона „Харман-Кардон“, подарък от родителите му за Коледа, пусна „Дезафинадо“ и продължи да тършува из младежките си притежания — закачалки с провесени дънки „h.i.s.“ с подгънати маншети на крачолите, спортни якета „Ботани 500“, купа от турнира по тенис на училището в Ричмънд, което бе завършил, преди да постъпи в „Емъри“, колекция от очила „Хърикейн“, прилежно увити в парче плат, купени от магазина на Пат О’Брайън в Ню Орлиънс, спретнати купчинки броеве на „Плейбой“ и „Вог“.

Някъде отдолу се показа кутия с писма и снимки. Джеф я измъкна и седна на леглото да я разгледа. Намери свои снимки от детските си години, моментни снимки на момичета, чиито имена отдавна бе забравил, две серии от шаржови фотографии… и малък плик със семейни снимки — майка му, баща му и малката му сестра на пикник, на плажа, около коледната елха.

Инстинктивно пребърка джобовете си за дребни, откри монетния автомат на етажа и поиска от информацията в Орландо отдавна забравения си стар домашен номер.

— Ало? — обади се майка му с онзи разсеян тон, който с годините бе ставал все по-разсеян.

— Майко? — опита Джеф.

— Джеф! — Гласът й за момент заглъхна, когато се обърна да съобщи новината: — Скъпи, вдигни в кухнята, Джеф се обажда! — После, отново ясно: — Каква е тая работа? Защо ме наричаш „майко“? Смяташ, че си вече прекалено голям да ми викаш „мамо“, така ли?

Не беше се обръщал така към майка си от двайсетгодишната си възраст.

— Как… как я карате? — попита той.

— Знаеш, че като те няма, не е същото, но си намираме занимания. Миналата седмица ходихме за риба в Тайтъсвил. Баща ти хвана едно помпано — петнадесет кила! Много ми се ще да можех да изпратя малко — най-крехкото месо, което си опитвал. Е, прибрахме доста във фризера, но няма да е същото, като не е прясно.

Думите й извикаха вълна от разпокъсани спомени — летни недели с лодката на чичо му в Атлантическия океан, играта на слънчеви лъчи по излъсканата палуба, тъмна черта от буреносни облаци на хоризонта… порутените селца Тайтъсвил и Коко Бийч отпреди нашествието на НАСА… големия бял фризер в гаража им вкъщи, пълен с пържоли и риба, а над него — лавиците с кутии, натъпкани със старите му комикси и романи на Хайнлайн^[2].

— Джеф? Чуваш ли ме?

— О, да, извинявай… мамо. Просто забравих за какво звъннах.

— Е, миличък, знаеш, че не ти трябва специална причина, за да…

Чу се кратко прищракване и гласът на баща му:

— Я, говорим за вълка… Ей сега си приказвахме за тебе, нали, скъпа?

— Точно така — потвърди майка му. — Точно преди пет минути казвах колко отдавна не си се обаждал.

Джеф нямаше представа какво може да означава „отдавна“ — седмица или месец, — но не искаше да пита.

— Здрасти, татко — каза бързо. — Чувам, че си хванал попмпано като за световно.

— Ей, жалко, че те нямаше. — Баща му се засмя доволно. — На Бъд цял ден нищо не му клъвна, а пък Джанет само дето изгоря. Още се бели — мяза на препечена скарида.

Джеф смътно си спомни въпросната двойка — бяха приятели на семейството, но не можа да си представи лицата им. Порази го колко жизнени и енергични звучаха родителите му. Баща му го бе повалила емфизема през 1982 и оттогава рядко напускаше къщата. Джеф трябваше да се напрегне, за да си го представи там, сред океана, как се бори с огромна морска риба, с неизменната цигара, прогизнала от водата, в ъгълчето на устните. Всъщност мина му през ум и мисълта го вцепени, че родителите му бяха точно на неговата възраст — или по-скоро на възрастта, на която бе вчера по същото време.

— О — обади се майка му, — оня ден срещнах Барбара. Каза, че много й харесва в „Ролинс“ и поръча да ти предам, че проблемът на Капи е решен.

Джеф си спомни Барбара — беше излизал с нея в гимназията, но името Капи не му говореше нищо.

— Благодаря. Като я видиш пак, кажи й, че много се радвам.

— Ти още ли излизаш с малката Джуди? — попита майка му. — Такава сладка снимка си изпратил, нямам търпение да се запознаем. Как е тя?

— Добре е — отвърна Джеф уклончиво, започвайки да съжалява, че им се обади.

— Шевролетът държи ли се? — намеси се баща му. — Още ли гълта бензин като преди?

Боже, не се бе сещал за тази кола от години!

— Колата е наред, татко. — Това бе чисто предположение. Нямаше никаква представа къде може да е паркирана. Опушеният стар звяр му бе подарък за абитуриентския бал от родителите му и той я бе карал, докато тя най-накрая му умря в ръцете в последната година на колежа.

— Как върви ученето? Какво стана с курсовата работа, оная по… Нали се сещаш, дето миналата седмица се оплакваше, че ти създавала проблеми. По какво беше?

— Миналата седмица? А, да… по история. Предадох я, но още не си знам оценката.

— Не, не, не беше история. Май каза английска литература, как беше?

Внезапно в слушалката се разнесе детско гласче, което бърбореше развълнувано. Сестра му — два пъти разведена жена, чиято собствена дъщеря тъкмо постъпваше в гимназията. Звукът на деветгодишния й глас го разтърси. Сякаш чуваше самото въплъщение на изгубената невинност, сякаш времето болезнено се обръщаше срещу себе си.

Разговорът започваше да става мъчителен, някак тягостно накъсан. Джеф набързо го приключи, като обеща да се обади пак следващата седмица. Челото му се обливаше в студена пот, гърлото му бе пресъхнало. Слезе във фоайето, взе си кола от автомата и я изгълта на три дълги глътки. В стаята с телевизора някой гледаше „Кралят на небето“.

Джеф бръкна в джоба си и намери връзка с ключове. Единият бе за вратата на общежитието, беше го използвал предната вечер, за да влезе; имаше още три, които не разпозна, а останалите два бяха със сигурност от стартер и багажник на автомобил на „Дженерал Моторс“.

Излезе навън, премигвайки срещу яркото слънце на Джорджия. Наоколо цареше съботно настроение, онова отчетливо мързеливо спокойствие, което си спомняше добре. В помещенията на студентската организация сега сигурно групички пленници на задълженията си чистеха и окачаха украси от папиемаше за съботния тур купони; момичетата в „Харис Хол“ и новото, все още безименно женско общежитие вероятно се излягаха из фоайетата по бермуди и сандали в очакване на кавалерите си, които трябваше да дойдат да ги вземат за някоя разходка с кола до Соуп Крийк или Стоун Маунтин. Някъде отляво долитаха напевните команди от учението в Центъра за запасни офицери на Военновъздушните сили, провеждано без следа от ирония или протести. Никой не играеше на фризби по моравите, във въздуха не се носеше мирис на марихуана. Студентите изобщо не си даваха сметка за промените, които очакваха света.

Джеф огледа паркинга пред „Лонгстрийт Хол“, търсейки синьо-белия шевролет, модел ’58. Не се виждаше. После тръгна по „Пиърс Драйв“, направи широк кръг по „Аркрайт“ покрай „Добс Хол“ и нагоре до следващата редица общежития, но колата я нямаше и там.

На път към „Клифтън Роуд“ отново чу лаещите команди и отговорите на ротата от военния център. От звука нещо прищрака в главата му и той зави наляво по малкото мостче срещу пощата, после се повлече покрай клуба на студентите-медици „Фи Кси“. Тук свършваше територията на колежа и само една пресечка по-горе Джеф откри колата. Нали беше първокурсник — значи нямаше да получи разрешение за паркиране до следващия семестър; първата година паркираше извън комплекса. Но така или иначе на предното стъкло се мъдреше талон за глоба — трябвало е да премести колата сутринта, както гласеше надписът на близката табела.

Седна зад кормилото; физическото усещане и мирисът на колата извикаха шеметна смесица от спомени. Бе прекарал стотици, може би хиляди часове на тази окъсана седалка — на автокино или авторесторант с Джуди, на пътешествия с Мартин и други приятели или пък сам — до Чикаго, Флорида, а веднъж — чак до Мексико Сити. В тази кола бе преживял превръщането си от юноша в зрял мъж повече, отколкото в която и да било стая от общежитието или апартамент в града. В нея бе правил любов, беше се напивал, с нея бе отишъл на ненавременното погребение на любимия си вуйчо, бе използвал нейния своенравен, но мощен мотор да изрази гняв, ликуване, потиснатост, скука, угризения. Така и не й даде име, тогава идеята му се стори детинска, но сега си даваше сметка колко много означава за него тази машина и до каква степен собствената му личност бе впримчена в капризния характер на стария шевролет.

Джеф пъхна ключа в стартера и опита да запали. Моторът изкашля веднъж, после оживя с гръмотевичен грохот. Той зави, излезе надясно по „Клифтън Роуд“ покрай недостроения Център по заразни болести. Той си съществуваше и през осемдесетте, но преименуван на Център за контрол на заразните заболявания — световноизвестен с изследванията си върху такива ужасяващи бичове на бъдещето като СПИН и Легионерската болест.

Бъдещето — ужасяващи епидемии, революция в сексуалното поведение — осъществена и отречена, — триумфи и трагедии в космическото пространство, улици, пълни с пънкари с празни погледи в кожени якета и вериги и с щръкнали розови коси, смъртоносни лъчения покрай мръсната, задушаваща се Земя… Боже, помисли си Джеф и потръпна, от тази гледна точка неговият свят звучеше по-ужасно и от най-кошмарната научна фантастика. В много отношения реалността, с която бе свикнал, се доближаваше по-скоро до филми като „Острието на бръснача“, отколкото до слънчевата наивност на 1963 година.

Включи радиото — разнесе се пращящият монозвук от предаване на къси вълни, ултракъсите въобще липсваха на скалата. „И нашият ден ще дойде“ — припяваха „Руби и Романтиците“. Джеф се разсмя с глас.

На „Брайърклиф Роуд“ зави наляво и подкара безцелно из сенчестия, спокоен квартал западно от колежа. След известно време излезе на Мортланд авеню и продължи напред покрай парка „Инман“, покрай федералния затвор, където бе лежал Ал Капоне. После табелите с имената на улиците изчезнаха и той вече се движеше по магистралата „Мейкън“ в Южна посока.

Радиото му правеше компания с безкрайната си върволица от предбийтълсови хитове. Джеф припяваше, опитвайки се да си внуши, че слуша радиостанция за стари парчета. Повтаряше си, че само да завърти копчето, и ще се разнесе гласът на Спрингстийн или Принс или пък ще попадне на джазстанция, по която звучи последният компактдиск на Пат Метени. В крайна сметка сигналът заглъхна съвсем, а с него и фантазиите. Навсякъде по скалата намираше все същата допотопна музика. Дори станциите за кънтри явно не бяха чували за Уили Нелсън или Уейлън — пускаха само Ърнест Тъбс и Ханк Уилямс, никой от по-късните бунтари.

След отбивката за Макдъно край пътя стоеше масичка с наредени праскови и дини. Спомни си как веднъж, при едно от пътешествията си до Флорида, двамата с Мартин бяха спрели точно до такава масичка не толкова заради прасковите, колкото заради дългокракото момиче, обуто в бели шорти, което продаваше. Пазеше я голяма немска овчарка. След няколко безсмислени остроумия между градски момчета и селско момиче купиха от нея цяла кошница праскови. Дори не им се ядеше и само след тридесет мили им стана лошо от силния аромат на плодовете; започнаха да се упражняват в стрелба по пътните табели, като подскачаха глупашки при всяко точно попадение.

Това беше… кое лято — на 64 или 65? След година-две. Значи днес той и Мартин още не бяха предприели това пътуване, не бяха купували праскови от момичето, не бяха изпоцапали и окривили половината забранителни знаци оттук до Валдоста. И какво означаваше това сега? Ако след две години Джеф все още се намираше в това необяснимо как възстановено минало, щеше ли в същия юнски ден да предприеме същото пътуване, да се смее на същите шеги с Мартин, да хвърля същите зрели праскови по същите пътни табели? Ами ако не го направи? Ако реши да си остане в Атланта или просто подмине дългокракото момиче… тогава какво ще се случи със спомена му за цялата случка? Откъде бе дошъл и къде щеше да отиде?

От една страна, изглеждаше, че преживява живота си отново, сякаш го превърта на видеолента; и все пак явно не бе ограничен от това, което бе станало преди, или поне не напълно. Дотук му бе ясно, че се е върнал в определена точка от миналото и че всички предхождащи я обстоятелства са си същите — приет е в „Емъри“, живее с Мартин в една стая, посещава същите курсове както преди четвърт век — но все пак през това денонощие, откакто се бе събудил отново тук, вече бе започнал малко по малко да се отдалечава от пътеките, по които бе минал навремето.

Снощната среща с Джуди — ето най-голямата и най-очевидна промяна, въпреки че това надали щеше да повлияе съществено на нещата в дългосрочен план. И бездруго бяха скъсали след шест-седем месеца, спомни си той, около идната Коледа. Беше го зарязала заради „по-възрастен мъж“, сети се Джеф с усмивка. Студент от най-горния курс, който след това замина да учи медицина в Тюлейн. Тогава се бе почувствал наранен и потиснат за няколко седмици, но после почна да излиза с цял отряд момичета — първо кльощавата брюнетка Маргарет, после едно друго тъмнокосо момиче, името й започваше с Д или В, после блондинката, която можеше да върже на възел опашката на череша с езика си. С Линда, жената, за която щеше да се ожени, се срещна чак след колежа, когато вече работеше в радиостанцията в Уест Палм Бийч. Тя учеше в университета „Атлантик“, във Флорида. Запознаха се на плажа в Бока Рейтън…

Боже, къде ли бе Линда сега? Сигурно още учеше в гимназията — тя бе с две години по-малка от него — и живееше с родителите си. Изпита внезапен порив да й се обади или може би да продължи да кара до Бока Рейтън, да я види, да поговори с нея… Не, нищо нямаше да излезе. Щеше да е прекалено странно. Отиваше твърде далече, можеше да се получи ужасен парадокс.

Дали пък бе прекалено? Трябваше ли наистина да се тревожи за парадоксите? Онази стара идея как можеш да убиеш собствения си дядо? А може би въобще не биваше да го е грижа за подобни неща. Не беше някакъв беглец, който се разхожда из времето и го е страх да не налети на самия себе си в по-млада възраст; той всъщност беше тази по-млада версия на себе си, част от тъканта на този свят. Само съзнанието му идеше от бъдещето и бъдещето съществуваше само в съзнанието му.

Наложи му се да спре до пътя и да поседи малко, хванал глава в ръцете си, за да осмисли всички изводи от тази мисъл. Вече му бе минавала през ум възможността това минало съществуване да е халюцинация. Ами ако беше обратното? Ако цялата сложна система на развитие на следващите две и половина десетилетия — от падането на Сайгон през „ню уейва“ до персоналните компютри — се окажеше фикция, неизвестно как появила се за една нощ в главата му, тук, в истинския свят на 1963, който никога не е напускал? В тази възможност имаше също толкова, ако не и повече смисъл, отколкото във всяко друго обяснение, включващо пътуване във времето или пространствен катаклизъм.

Джеф запали мотора и отново излезе на платното с две ленти на щатска магистрала 23. Локъст Гроув, Дженкинсбърг, Джаксън… Порутените, сънливи градчета от затънтените, гористи райони на Джорджия пробягваха край него като сцени от филм от епохата на депресията. Може би тъкмо това го подтикна да тръгне така безцелно, помисли той — безвремието на селските райони извън Атланта, пълната липса на знаци, указващи в коя година или десетилетие може да се намира. Разнебитени плевни надписани „Исус Спасител“ с големи букви, килнатите на една страна, отдавна отживели римувани реклами на крем за бръснене „Бърма Шейв“, стар негър, който кара муле… дори Атланта от 1963 година изглеждаше футуристична в сравнение с това.

При Попс Фери, северно от Мейкън, Джеф спря при малка семейна бензиностанция с магазинче. Нямаше колонки за самообслужване, нито безоловен бензин. Всъщност бензинът бе два вида — „Гълф премиъм“ по тридесет и три цента галона и обикновен по двадесет и седем. Поръча на хлапето, което се мотаеше отвън, да налее от специалния, да провери маслото и ако е ниско, да долее.

Купи си две кутии „Слим Джимс“ и кутия бира „Пабст“. Секунда-две стърга с нокти капака, докато не осъзна, че няма отварачка.

— Май си доста жаден, синко — изсмя се старицата зад щанда. — Как само се опита да я отвориш с голи ръце.

Джеф се усмихна тъпо. Жената посочи отварачката, която висеше на едно телче до касата, и той проби две V-образни дупки на капака. Момчето от бензиностанцията подвикна през парцаливия параван против мухи: „Ще ви трябва някъде към три четвърти литър масло, гус’ине!“

— Хубаво, сложи колкото трябва. Провери също и ремъка на динамото, ако обичаш.

Джеф отпи дълга глътка от бирата, взе си списание от щанда. Имаше голяма статия за новата попарт щуротия — серия от фотоувеличени карикатури от Лихтенщайн, големите, разплути винилови хамбургери на Олденбърг. Странно, би казал, че тези неща бяха по-късно, към шейсет и пета или и шеста. Беше ли открил несъответствие? Дали този свят вече бе започнал лекичко да се променя спрямо онзи, който познаваше отпреди?

Трябваше да поговори с някого. Мартин само щеше да му се изсмее, а родителите му щяха да се разтревожат. А може би точно това трябваше да направи — да отиде на психиатър. Един лекар поне би го изслушал и би запазил разговора поверителен; само че подобна среща би съдържала неизказано предположение за психичен проблем, желание да се „излекува“ от нещо.

Не, определено нямаше с кого да поговори, поне не открито. Но не можеше вечно да отбягва всички от страх, че ще се издаде; вероятно това щеше да изглежда доста по-странно от някой случайно изпуснат анахронизъм. А и започваше да се чувства самотен, по дяволите. Въпреки че не можеше да признае истината, или поне това, което знаеше от истината, изпитваше силна нужда от човешка компания след всичко, което преживя.

— Бихте ли ми развалили за телефон? — попита продавачката, подавайки банкнота от пет долара.

— Долар върши ли ти работа?

— Искам да се обадя в Атланта.

Тя кимна и измъкна няколко монети от чекмеджето.

— Долар ще ти е достатъчен.