Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Replay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кен Гримуд

Заглавие: Игра на живот

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Атика

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Американска

ISBN: 954-729-003-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5838

История

  1. — Добавяне

19.

Синята сойка, която прелиташе напред-назад и мъкнеше всевъзможни клечки, за да построи гнездото си на бряста в задния двор, бе първото нещо, което Памела видя. Загледана през кухненския прозорец в жизнерадостния танц на птичката, тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, преди да се огледа наоколо или да помръдне.

Правеше кафе и тъкмо бе на път да сложи хартиения филтър в кафеварката. Кухнята бе уютна и приятно позната. Е, по-различна от предния път, но тя добре я помнеше от първия си живот, преди да започне цялата история с преражданията. Миналият риплей не бе прекарала много време тук, защото бе заета в студиото с картините и скулптурите си, така че тогава кухнята носеше повече отпечатъка на домашната им прислужница, отколкото на нея самата. Сегашната кухня определено приличаше на нея или поне на жената, която бе по време на първия си живот.

На масата лежеше разтворен роман от Барбара Картланд, а до него последният брой на списание „Дом и градина“. По хладилника, с помощта на малки магнитчета във формата на кочани царевица и стръкове целина, бяха окачени най-различни изрезки и бележки, напомнящи й какво трябва да свърши. На един от шкафовете бе лепната рисунка на децата, правена от нея, на която липсваха майсторството и усещането за композиция, придобити от Памела в предното съществуване. Над масата се мъдреше голям стенен календар. Беше отворен на март 1984 със задраскани дати почти до края на месеца. Памела бе на тридесет и четири години. Дъщеря й Кимбърли трябваше скоро да е навършила осем, а Кристофър — единадесет.

Тя остави книжния филтър на масата и тръгна да излиза от кухнята, но се спря. Спомни си нещо и по устните й заигра усмивка. Памела се наведе, отвори един от долапите и заровичка измежду кутиите с брашно и ориз… Нямаше грешка. Добре запечатаното пластмасово пликче с марихуана и цигарени книжки си кротуваше там, където го помнеше. Единственият й порок в онези години, единственият начин да избяга за малко от досадната кухненска работа и разправиите с децата.

Памела прибра марихуаната на мястото й и тръгна към хола. Стените му бяха украсени със семейни снимки и с две картини, рисувани от нея още в колежа. Талантът, който лъхаше от тях, така и не бе развит в онзи пръв живот. Защо го бе оставила да загине?

От горния етаж се дочу приглушена музика. Тънкото гласче на Синди Лоупър, подобно на това на мишката от „Том и Джери“, пееше „Момичетата искат да се забавляват“. Кимбърли сигурно си бе дошла от училище. Кристофър пък най-вероятно се бе затворил в стаята си и си играеше с новия компютър „Епъл II“, подарен му за Коледа.

Памела седна на стола в коридора, взе молив и малко тефтерче от масичката на телефона и набра номера на „информация“ в Ню Йорк. Оказа се, че на името на Джефри Уинстън не е откриван телефонен пост както в Манхатън, така и в Куинс. Нямаше и Линда или Л. Уинстън. Е, Памела бе пробвала за всеки случай, тъй като по принцип не виждаше защо Джеф и Линда биха се върнали в Ню Йорк. Тя отново завъртя на „информация“, но този път в Орландо. Дадоха й номера на семейство Уинстън. Памела звънна и там и майката на Джеф вдигна слушалката:

— Добър ден, казвам се Памела Филипс и…

— Олеле, Боже! Джеф ни каза, че сигурно ще се опитате да се свържете с него, но това беше още преди години. Поне преди три години, а може да са и четири. — Гласът на жената стана приглушен, тъй като тя явно извърна глава: — Скъпи, обажда се онова момиче Памела Филипс, за което Джеф беше споменал. Можеш ли да ми донесеш плика, който той остави за нея? — После отново заговори в слушалката: — Памела? Нали не си затворила. Изчакай само за момент, миличка, Джеф остави едно съобщение за теб. Мъжът ми ей сегичка ще го донесе.

— Благодаря ви. Дали можете да ми кажете къде живее Джеф в момента?

— Замина за Калифорния и се установи в някакво малко градче. Всъщност живее извън него. Името му е Монтгомъри Крийк и е близо до границата с Орегон.

— Да — каза Памела, — знам къде е.

— И той така разправяше. Знаете ли, че той там няма дори и телефон, за бога. Направо ми прилошава, като си помисля какво ще стане, ако му се случи нещо. Макар че Джеф твърди, че имал подръка радиопредавател за всеки случай. Още не мога да си обясня какво го прихвана изведнъж. Уж възрастен човек, а така да зареже и работа, и жена… Ох, извинявай, миличка. Надявам се, че не съм изтърсила нещо нередно…

— Няма нищо, госпожо Уинстън.

— Та ти казвам, цялата работа ни дойде като гръм от ясно небе. Ако беше ученик, как да е, но той е мъж на години, скоро дори ще стане на четиридесет и… А, благодаря ти, скъпи. Памела, чуваш ли ме? Съпругът ми току-що донесе плика, който Джеф остави за теб. Каза, че когато се обадиш, просто трябва да го отворя и да ти прочета какво пише. Ако искаш, ще изчакам да си вземеш химикал и нещо за писане.

— Вече съм си взела.

— Добре тогава, да видим… Хммм. Човек би си помислил, че след толкова години и такава тайнственост ще има нещо повече от това.

— Какво пише?

— Само едно изречение е. Значи пише така: „Ако си решила да идваш, на всяка цена вземи и децата. Обичам те. Джеф.“ Само това. Записа ли го? Да ти го прочета ли пак?

— Не — отвърна Памела и върху внезапно порозовялото й лице изгря широка усмивка. — Благодаря ви много. Разбрах всичко.

Тя остави слушалката на вилката и погледна към стълбите за втория етаж. Кристофър и Кимбърли вече бяха достатъчно големи. Идеята да напуснат дома определено нямаше да им хареса, но скоро щяха да свикнат както с Монтгомъри Крийк, така и с Джеф.

Освен това, каза си Памела и прехапа устни, децата й нямаше да са далеч от дома толкова дълго. Щяха да са при баща си в Ню Рошел още преди да постъпят в колеж.

Три години и половина. Последният й риплей. Последните месеци и дни от невероятно дългия й живот.

Възнамеряваше да им се наслади до последната секунда.

 

 

Беше един от онези дъждове, които нито спират, нито пък се изливат като порой и най-сетне престават, а просто валят с тиха, затъпяваща настойчивост.

Седяха в къщата от два дни. Навън се стелеше лека мъгла, а вътре въздухът бе влажен и из него се носеше тежката миризма на нещо мокро. Кристофър бе забравил коженото си яке на парапета през нощта и го бе внесъл едва тази сутрин, за да се суши край печката.

— Кимбърли! — извика Памела почти отчаяно. — Ще спреш ли да тракаш по тази чиния!

— Не те чува — обясни Кристофър и се наведе над масата, за да повдигне слушалките от ушите на сестра си. — Мама иска да престанеш — надвика той пискливия звук от песента на Мадона „Като девица“.

— Направо спри касетофона — нареди Памела. — Не е прилично да слушаш музика, докато сме на масата и обядваме.

Момичето направи най-намусената и кисела гримаса, на която бе способно, но все пак свали слушалките и изключи уокмена.

— Искам още една чаша мляко — заяви заядливо Кимбърли.

— Млякото свърши — напомни й Джеф. — Утре сутринта ще сляза в градчето и ще купя. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Дано дотогава да е спряло, за да те заведа да разгледаме водопада.

— Вече съм го виждала този водопад — изскимтя Кимбърли. — Искам да гледам MTV.

Джеф се усмихна разбиращо.

— Виж, тук вече нямаш късмет — каза той. — Но пък можем да настроим приемника и да чуем какво си говорят в Китай или в Африка.

— Не ме е грижа какво си говорят в Китай и Африка! Скучно ми е!

— Тогава можем просто да си поговорим — предложи Памела. — Хората са създадени да общуват помежду си, забравихте ли?

— Да бе, как не — измърмори Кристофър. — За какво ли пък толкова си говорят хората.

— Ами разказват си истории например — обади се Джеф.

— Това е идея — зарадва се Памела. — Искате ли да ви разкажа една приказка.

— Стига, мамо — запротестира Кристофър. — Да не мислиш, че сме в детската градина.

— Не знам — каза замислено Кимбърли. — Може пък да е интересно. Отдавна не сме слушали приказки.

— А ти защо поне не опиташ? — обърна се към сина си Памела.

Кристофър вдигна рамене, но не отговори.

— Е, добре — започна тя. — Преди хиляди, хиляди години живял един делфин на име Ситаси. Един ден в главата му заговорили странни гласове, които обаче сякаш идвали не от океана, а далеч от небето над него. В онези времена хората и делфините понякога разговаряли, но…

И докато тихият летен дъжд навън продължаваше да се сипе, Памела им разказа сюжета на „Звездно море“. Разказа им за любовта и надеждата, която свързва мислещите същества на земята, морето и звездите… Разказа им за катастрофалната загуба, довела човечеството до първия контакт с океанските бозайници.

В началото децата се въртяха по столовете си, но с напредването на разказа любопитството им растеше. Памела буквално нарисува с думи картината на филма, донесъл й някога световна слава и запознал я с Джеф. Когато приключи, Кимбърли плачеше неудържимо, но в очите й грееха замечтани пламъчета. Кристофър пък се приближи до прозореца и дълго гледа навън, без да промълви и дума.

Точно преди мръкване един самотен слънчев лъч проби облаците и Джеф и Памела излязоха на дървената веранда, за да погледат бавното му изгасване. На децата не им се излизаше. Кимбърли поиска от майка си кутия с акварелни бои и рисуваше звезди и делфини, а Кристофър се зачете в един от романите на Джон Лили.

Слънчевият лъч се разхождаше по подгизналата от дъжда морава и осветяваше милиардите малки капчици, вкопчили се в прясно окосената трева. Те блещукаха като скъпоценни камъни, захвърлени в буен зелен огън. Джеф стоеше тихо зад Памела, обвил талията й с ръце и долепил буза до нейната. Точно преди лъчът да изчезне отново сред облаците, устните му прошепнаха нещо в ухото й. Бе строфа от Блейк: „Във зрънце пясък ако искаш да съзреш света — промълви той — и в цвете диво — рая.“

Памела нежно притисна ръцете му към тялото си и довърши стиха: „Във шепата си затвори ти вечността — каза тя — и в час един — безкрая.“

 

 

Водещият самолет зае мястото си и когато напълно спря, без обаче да гаси двигателите, момчето хукна към него, за да закачи шестдесетметровото найлоново въже, с помощта на което щеше да издигне в небето безмоторния самолет.

— Кристофър, ще провериш ли вместо мен дали работи лостът за управление? — обърна се Джеф към момчето, което седеше на седалката до него.

— Дадено — отвърна синът на Памела със сериозен тон, от който личеше колко се гордее, че участва в приготовленията, а не е някакъв си обикновен пътник.

Той размърда лоста вляво и вдясно и елероните по крилата затрепкаха. После напред-назад и Джеф се извърна, за да види дали хоризонталният стабилизатор реагира правилно. Рулят също бе в изправност и следваше командите, подадени с педалите. Така, всичко изглеждаше в изправност. Джеф се усмихна одобрително към помощника си.

Чесната пред тях потегли бавно напред, за да не опъне въжето прекалено бързо. Рулят й се размърда няколко пъти, с което пилотът питаше Джеф дали е готов за излитане. Той отговори утвърдително също с руля. Чесната увеличи скоростта и повлече безмоторния самолет след себе си. Момчето от поддържащия персонал на летището тичаше наравно с тях, хванало крилото на планера им. Джеф не откъсваше поглед от водещия самолет, като преценяваше ъгъла на крилете му по хоризонталната линия пред себе си. Набраха скорост, момчето, което тичаше с тях, изостана и Джеф леко отпусна лоста. Излетяха.

С крайчеца на окото си забеляза малките пухкави облачета в основата на планината пред тях. Добър знак — атмосферата бе влажна и нестабилна, а облачността — ниска. Сега обаче нямаше време за това. Той напрегнато следеше самолета пред тях и хоризонталната линия, като внимаваше найлоновото въже да е опънато и когато чесната зави плавно, я последва.

Достигнаха височина хиляда метра над ниските планински склонове. Джеф натисна копчето за освобождаване и изчака за момент да види как найлоновото въже се откача и изчезва, преди да завие нагоре и надясно, а чесната да се спусне надолу. Скоро шумът от мотора й вече не се чуваше и тя сигурно наближаваше малката писта, откъдето бяха излетели. Тишината ги обгърна и те се понесоха в гладък безмоторен полет.

— Господи, Джеф, това е страхотно!

Кристофър се бе обърнал към него от предната седалка и го гледаше с разширени от възхищение очи. С останалото ускорение Джеф накара самолета им да опише широк лупинг, като се опитваше да набере колкото се може повече височина. Приказният бял конус на връх Шаста се появи вляво от тях, а после точно пред носа им. Приличаше на гигантски, окъпан от слънцето фар, който сякаш ги подканваше да литнат още по-високо.

Джеф погледна на югозапад, където градчето, кръстено на върха, се бе сгушило сред море от борове. Забеляза и приближаващия ги друг едномоторен самолет „Чесна“, който също влачеше на буксир един планер. Джеф направи нов плавен завой. Скоростта им започваше да пада до нормалната за безмоторните самолети — четиридесет-четиридесет и пет мили в час. Чакаше другия планер да се присъедини към тях.

Когато се приближиха на около километър от тях, вторият безмоторен самолет също се отвърза от влачещата го чесна и зави нагоре точно както бе направил Джеф. Кристофър залепи лице на плексигласа, прехласнат от безметежния полет, и проследи траекторията на другия безмоторен самолет, докато той се изравни с тях.

Памела се усмихна и вдигна палец от задната седалка на планера, а Кимбърли, настанена на първата, възторжено размаха ръце за поздрав към Джеф и брат си.

Джеф леко натисна левия рулеви педал и с помощта на лоста за управление наклони крилете вляво, което промени курса им и насочи самолета към огромната симетрична снага на планината. Памела повтори маневрата му, като внимаваше да се държи зад тях и леко вдясно.

Обсипаните със сняг върхове на боровете сякаш се протягаха да ги достигнат и колкото повече се снижаваха над склоновете, толкова по-заострени им се струваха те. Самотен елен случайно вдигна глава нагоре и стреснато потръпна; после замръзна на мястото си, вперил очи в огромните безмълвни птици, виещи се над дърветата. По-нататък Кристофър възбудено посочи голяма черна мечка, която спокойно крачеше несмутена от странните метални същества, политнали ниско над планината й.

Попаднаха на леко течение над един от хребетите откъм по-непристъпната част на планината. Известно време самолетите им обикаляха напред-назад над скалите, които им се струваха така близо, че само да протегнат ръка и ще напълнят шепи с девствения пухкав сняг по тях. Тогава Джеф зърна едва забележимата пара от източната част на планината, която скоро щеше да се превърне в облак. Той се отдели от Памела и се спусна към мястото на изпаренията.

Когато го достигна, краят на дясното му крило леко се повдигна и Джеф побърза да насочи самолета в тази посока. Постепенно планерът се заиздига по плавна спираловидна линия. Качваха се все по-нагоре и по-нагоре.

Джеф разбра, че Памела е забелязала откритието му. Тя направи остър завой, излезе от лекото течение над скалата и се насочи към бурния поток от топъл въздух. Самолетът й под тях се смаляваше от секунда на секунда, а Джеф и Кристофър продължаваха да покоряват висините, сграбчени от горещото течение.

Памела обикаляше под тях в търсене на потока. Най-сетне самолетът й попадна в една от вълните и разстоянието между двата планера започна да намалява… Постепенно те се изравниха и крило до крило закръжиха в кристалночистата синева над неостаряващия и загадъчен връх Шаста.

 

 

Кимбърли бе престанала да плаче и сега береше есенни цветя от моравата пред къщата, за да ги вземе със себе си на изток. Кристофър се държеше мъжки. В крайна сметка бе на цели петнадесет години и отдавна се стараеше да подражава на Джеф, като приема спокойно неизбежното и не сдържа радостта си — макар и напоследък да нямаше какво толкова да се сдържа.

— Планинарските ми ботуши не се събират в куфара, мамо.

— Не мисля, че ще ти трябват в Ню Рошел, миличък — отвърна Памела.

— Сигурно си права. Освен ако татко не ни заведе на поход в Бъркшир, както обеща. Тогава ще свършат работа.

— Искаш ли да ти ги изпратя?

— Ами… По-скоро не. Няма смисъл. Нали и без това ще се върнем тук още преди Коледа. Тогава пък ще трябва да ги връщам обратно.

Памела кимна и извърна глава, за да не забележи Кристофър сълзите в очите й.

— Аз пък си мисля, че няма да са ти излишни на изток — намеси се Джеф. — Ще ти ги изпратим… а за тук ще купим нов чифт, става ли? Впрочем можем да направим така с всичките ти неща.

— Хей, това ще е супер! — възкликна радостно Кристофър.

— И аз така мисля — каза Джеф.

— Ами да, при положение че ще прекарвам половината от годината с татко, а другата тук с мама и теб… Сигурен ли си, че можем да направим така? А ти какво ще кажеш, мамо?

— Идеята ми се струва добра — насили се да се усмихне Памела. — Защо не идеш и не направиш списък с всичко, което искаш да ти изпратим?

— Отивам — отвърна Кристофър и се запъти към пристройката, специално издигната от Джеф за него и сестра му. След миг обаче се спря и се обърна: — Може ли да кажа и на Кимбърли? Сигурен съм, че и тя иска да вземе доста неща с нея.

— Разбира се — увери го Памела, — само не се бавете много. Трябва да тръгнем за Рединг най-много след час, иначе ще изпуснете самолета.

— Ще бързаме, мамо — отвърна Кристофър и изтича навън, за да открие сестра си.

Памела се извърна към Джеф и позволи на сдържаните дотогава сълзи да потекат по бузите й.

— Не искам да си тръгват. Има още цял месец, докато… докато…

Той я прегърна и приглади косите й.

— Вече говорихме за това — каза нежно Джеф. — За тях ще е най-добре да имат няколко седмици, за да свикнат отново с баща си, да завържат нови приятелства… Това може да им помогне да преживеят шока по-леко.

— Джеф — изхълца Памела, — страх ме е! Не искам да умирам! Не и завинаги

Той я притисна още по-силно и леко залюля тялото й. Усети, че й неговите сълзи потичат.

— Мисли си за това, което преживяхме. Мисли си за постигнатото от нас и се опитай да бъдеш благодарна за дадените ни възможности.

— Но можехме да направим толкова повече неща. Можехме…

— Шшшт — прошепна Джеф. — Направихме каквото бе по силите ни. Направихме много повече, отколкото някой от нас си е представял, че ще успее да постигне някога.

Памела се отдръпна и се вторачи в очите му, сякаш ги виждаше за пръв или за последен път.

— Знам — въздъхна тя, — само дето… толкова свикнах с безкрайните възможности, с времето… Никога не се тревожехме особено от грешките си, защото знаехме, че отново ще се върнем по същия път и ще ги поправим. Но не го сторихме, нали? Само променяхме нещата, без да ги подобряваме.

 

 

Един глас бръмчеше безспир в подсъзнанието на Джеф. Нямаше значение чий е или какво казва.

Памела бе мъртва и осъдена никога повече да не се появи на тази земя. Мисълта му подейства като сол в жива рана и го изпълни с непоносима мъка, каквато не бе изпитвал от смъртта на дъщеря си Гретхен. Джеф стисна юмруци и наведе глава под тежестта на неизбежното, на непоносимото… а гласът продължаваше монотонния си брътвеж:

— … да видите дали Чарли може да измъкне нещо от кмета Кош за посещението на Рейгън в Битбърг. Това събитие е с всички шансове да се превърне във водеща новина. Американската лига[1] ще го захапе, а и в Конгреса се чуват недоволни гласове. Това… Джеф? Добре ли си?

— Да — вдигна глава той. — Нищо ми няма. Давай нататък.

Намираше се в заседателната зала на WFIY в Ню Йорк — радиостанция, специализирала се в новини и политика, където Джеф работеше като директор на новините, когато умря за пръв път. Седеше в края на голяма овална маса между редакторите на сутрешния и обедния блок. Останалите столове бяха заети от репортери. Макар и да не бе виждал хората в тази зала от десетилетия, Джеф веднага позна лицата им и разбра къде се намира. Всяка делнична утрин, години наред, бе присъствал на тези събирания за разпределение на ежедневните задачи и за планиране структурата на новинарските емисии през предстоящия ден. Джийн Колинс, дежурният обеден редактор, го разглеждаше загрижено.

— Сигурен ли си, че си добре? Можем спокойно да съкратим процедурата, и без това почти привършихме.

— Не се тревожи, Джийн, ще се оправя.

— Ами… добре. С две думи, това е всичко, що се отнася до Ню Йорк и местните новини. Сега на национално ниво. Знаете, че тази сутрин излита совалката…

— Коя? — изхриптя Джеф.

— Моля? — изгледа го учудено Джийн.

— Коя совалка?

— „Дискавъри“. Онази със сенатора на борда, коя друга?[2] Слава богу поне за това.

Джеф въобще не бе сигурен, че веднага след окончателната смърт на Памела ще успее отново да се справи с паниката и напрегнатата атмосфера в радиото след трагедията с „Чалънджър“. Впрочем можеше и сам да се досети, ако бе помислил малко. Рейгън щеше да посети Битбърг през април 1985. Значи имаше още девет-десет месеца до избухването на совалката.

Всичките му колеги го гледаха стреснато и вероятно се чудеха защо изглежда така объркан и безпомощен. Да вървят по дяволите. Да мислят каквото си искат.

— Нека тогава да приключваме, Джийн.

Редакторът кимна и започна да събира разпръснатите по масата листи.

— Единствената друга заслужаваща внимание тема от днес е делото за изнасилване в Илинойс. Дотсън влиза в затвора, докато адвокатите му се подготвят да обжалват. Това е. Някакви въпроси?

— Заседанието на градската комисия по образованието, изглежда, ще е продължително — обади се един от репортерите — и се съмнявам, че ще успея в два да присъствам на награждаването на проявилите се през миналата година пожарникари. Какво да направя, да зарежа заседанието по-рано или ще изпратите друг да отрази наградите?

— Джеф? — обърна се към него Колинс.

— Не знам. Ти реши.

Джийн отново се намръщи и отвори уста да каже нещо, но не успя. Той се обърна към репортерите, които бяха започнали да шушукат помежду си.

— Бил, ще останеш на заседанието на комисията, докато свърши, а ти, Чарли, тръгвай за церемонията на пожарникарите веднага щом приключиш с кмета. Предай репортажа си за Кош и Битбърг в един и можеш да се върнеш в радиото чак след края на награждаването. А, Джим, щях да забравя, четвърта радиокола е в сервиза. Днес ще бъдеш със седмицата.

Събранието приключи без обичайните шеги и разговори на висок глас. Репортерите и приключилият с дежурството сутрешен редактор се изнизаха от залата, като скришом хвърляха погледи към Джеф. Джийн Колинс остана последен, засуетен над разпръснатите по масата листи.

— Искаш ли да си поговорим? — обърна се той към Джеф, когато останаха насаме.

Той поклати глава.

— Няма за какво да си говорим. Казах ти, че ще ми мине.

— Виж какво, ако пак имаш проблеми с Линда… Искам да кажа, че ще те разбера. Знаеш какво преживяхме двамата с Карол само преди няколко години, нали? Тогава ми помогна страшно много и Бог ми е свидетел, че ти се наложи да послушаш цивренето ми. Така че въобще не се притеснявай. Винаги съм готов да седна и да си поговорим.

— Благодаря ти, Джийн. Наистина оценявам загрижеността ти, но това е нещо, с което трябва да се справя сам, повярвай ми.

Колинс повдигна рамене и се изправи.

— Твоя работа — каза той. — Но ако все пак някога ти се прииска да се разтовариш от проблемите си, не се притеснявай да прехвърлиш някой друг насам. Длъжник съм ти.

Джеф кимна в знак на признателност и Колинс излезе от залата за съвещания. Отново бе сам със себе си.

Бележки

[1] Организация на американските военни ветерани, създадена през 1919 г.. — Б.пр.

[2] Датата е 12.IV.1985, а името на сенатора — Джейк Гарн. — Б.пр.