Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (8)

Глава 8

В „Таверната на О’Райли“ беше шумно от музика и гласове, когато Касандра влезе в седем часа. Проправи си път до бара измежду хора, които държаха чаши и бутилки, говореха и се смееха, търсейки Шон.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита едно момиче до нея със силен ирландски акцент.

Касандра се обърна да погледне сервитьорката, хубавата блондинка от миналия път. Отново носеше червена шапка на Дядо Коледа, както и червена блузка и дънки, държейки табла. Касандра откри, че се взира в дълбоки сини очи, също като тези на Шон.

— Ти си Анна, сестрата на Шон, нали?

Младата жена се усмихна с лекота.

— Да, аз съм. Как разбра? Акцентът?

— Не. Очите ти. — Касандра отвърна на усмивката й. — Тук съм да го видя. Аз съм Касандра.

— О! — Очите на Анна се ококориха. — Толкова е хубаво най-накрая да се запознаем! — Тя сграбчи ръката на Касандра и открито я зяпна. — Мили боже, толкова си красива, колкото каза той.

Касандра се изчерви, но трябваше да се засмее.

— Ъм. Благодаря ти.

— Луд е по теб. Знаеш го, нали? — Анна бърбореше развълнувано. — След като започнахте да се виждате отново, той е по-щастлив, отколкото съм го виждала някога. Права си да му дадеш още един шанс. Понякога е трън в задника, но си струва. Той е добър човек, наистина.

Касандра усети как ченето й увисва.

Сега беше ред на Анна да се изчерви.

— Казах твърде много. Винаги така правя… — Тя поклати глава и се засмя горчиво. — Не му казвай, че съм казала всичко това, иначе жива ще ме одере.

— И аз се радвам да се запознаем — каза Касандра, разкопчавайки палтото си.

— Той е отзад в офиса, ще отида да ти го доведа — каза Анна и забърза нататък.

Касандра трябваше да се усмихне, докато натъпкваше ръкавиците в джобовете си. Сестрата на Шон беше чудо. Весела и открита, много приличаше на него. Но, уау… Шон беше по-щастлив, отколкото Анна го е виждала някога? Говорил е на сестра си за нея? Хммм. Тя свали палтото си и натика шапката и шала си в ръкава. Тъкмо беше преметнала палтото през ръката си, когато Шон се появи, взимайки го от нея.

— Здравей, любима — той се ухили. Очите му танцуваха, когато я погледна и се наведе да постави лека целувка на устните й. — Ето, дай ми това. Ще го отнеса отзад в офиса на съхранение.

— Добре, благодаря. — Очите й го обходиха. Изглеждаше особено красив в тъмно кобалтова риза и дънки. — Харесва ми ризата ти. Заради мен ли си се издокарал?

— Може и да е така — каза той, ухилвайки се със своята секси, крива усмивка. — Харесва ли ти?

— Да — каза тя. — Какъв е поводът?

— Ами… ще видиш след малко. — Той намигна и се обърна да посочи малка кръгла маса в далечния край на бара, до сцената. — Виждаш ли онази мъничка маса? Резервирана е за нас. Отиди и седни, аз се връщам веднага.

Тя си проправи път до масата, долавяйки части от разговори, докато се движеше между клиентите. Песента по озвучителната система се смени с игривата версия на Джон Маленкамп на „Видях мама да целува Дядо Коледа“^[1], докато се настаняваше. Пръстите на краката й започнаха да потропват в такт с песента, докато чакаше Шон да се върне, което той направи преди кроя на песента.

— Добре, ето ни и нас. — Той остави пълна халба с „Гинес“ пред нея, после зае празния стол със собствената си чаша в ръка. Тя му благодари и отпи, забелязвайки напрегнатия му поглед.

— Красива си — каза той. — Винаги съм обичал, когато носиш червено. Отива ти.

Тя мълчаливо се поздрави, че си спомни как той я харесваше в червено и задето избра тази блузка.

— Благодаря ти.

Внезапно, той стана от стола си, наведе се над нея, сложи топлата си ръка на тила й и я целуна. Устата му покори нейната, дълго и сладко.

— Мммм… — каза той срещу устата й. — Красива жена, която има вкус на „Гинес“. — Той я целуна отново, езикът му проследяваше устните й. — Мисля, че съм умрял и съм отишъл в рая.

Тя се разкикоти, но тялото й гореше от думите и докосването му. През последните две седмици, те бяха излизали на срещи. Бяха говорили и се бяха опознали наново, бавно връщайки си доверието. И имаше целувки. Доста. Но физическите им контакти бяха ограничени до целувки на публични места. Ръцете му понякога скитаха, но понеже бяха пред публика, нищо повече от дискретни ласки тук и там не се бе случило. Нямаше съмнение, че той я желае. Можеше да го види в очите му почти всеки път, когато я погледнеше. Можеше да усети едва сдържаната страст в докосването му, в начина, по който я целуваше… понякога простенваше страстно във врата й, докато прекратяваше някоя целувка и това караше костите й да омекват. И никога не я принуждаваше, нито я караше да се чувства притисната по някакъв начин. Но…

Фактът бе, че я беше страх да остане насаме с него. Защото знаеше, че щом останат сами, никой от двамата няма да може да се сдържи. Би било като пожар. Като пламенен секс за сдобряване. Емоционалните последствия от това… тя просто не бе готова.

Или преди не беше. Сега, тази вечер, гледайки сините му очи, блестящи от желание, секси чар и сладко ласкателство, тя знаеше, че няма да успее да издържи още дълго. И не искаше.

На една от срещите им, тя го накара да признае, че беше излизал на много срещи, след като се разделиха.

— Много безсмислени срещи — каза той, отмествайки поглед, докато го казваше. Не се хвалеше, просто изказваше фактите. Но я гледаше право в очите, когато заяви, че въпреки че бе имало много момичета, не бе имал чувства към никоя от тях. — Нито една, Каси. Нито една. — Това признание бе омекотило пробождането на ревността, знаейки, че по един или друг начин е бил с много други жени. Само бог знаеше какво бяха допринесли седем години опит с всички тези жени към вече впечатляващите му умения в леглото.

Тя искаше да разбере. Искаше ръцете му по тялото си, да усети тялото му до своето… искаше да шепне в ухото й както преди, да усеща горещият му дъх върху кожата си. По време на секс, мръсните му приказки я тласваха към невероятни висини на желание, лишавайки я от ум; след секс, сладките му приказки я караха да примре, докато я държеше в обятията си.

Сега, въпреки че я целуваше насред претъпкан градски бар, нуждата я удари като топлинна вълна. Желаеше го. Точно там. Не можеше да го отрича повече и не искаше да го отрича. И ако той я желаеше дори наполовина колкото тя него… тя потрепери при мисълта.

Той се отдръпна и се усмихна нежно.

— Хей. Какво има?

— Ти — призна тя, взирайки се дълбоко в очите му. Върховете на пръстите й проследиха контура на силната му челюст, покрита с меки златисти косъмчета, които го правеха още по-привлекателен. — Ти.

Той се взира в нея няколко секунди, после се пресегна към стола й и го завъртя около масата. Обръщайки я леко на мястото й, краката му се разтвориха широко, за да може да я придърпа по-близо, толкова близо, че тя можеше да усети мускусния му, пикантен аромат. Интимността на позата накара вътрешностите й да потреперят.

— Аз, а? — Ръцете му се отпуснаха на раменете й. — Какво за мен?

Тя се изчерви и очите й трепнаха страни.

— Това е тайна — прошепна престорено срамежливо тя, опитвайки се да го разсее, превръщайки го в игра.

Той се наведе и я целуна, задържайки се върху устните й, отваряйки ги със своите, за да докосне езика й със своя и да я накара да се разтопи.

— Кажи ми — промърмори той срещу устата й.

Тя се ухили и се примъкна по-близо, за да прилепи уста към неговата. Ръцете му се преместиха от лицето й, за да се преплетат в косата й, обхващайки главата й, докато се целуваха. Ръцете й се промъкнаха около врата му и целувката се задълбочи, разпалвайки ги.

— Кажи ми — повтори той с чувствена, крива усмивка.

— Мисля, че знаеш — прошепна тя, играейки си с разрошената му медно кестенява коса.

— О, любима, никога не бих предположил нищо… — Той гризна устните й, нежното подръпване на устните му се усети ниско в корема й. — Кажи ми.

Тя се отдръпна назад, колкото да може да го погледне в очите. Погледите им се сключиха.

— Толкова много те желая, Каси — прошепна той. — Толкова много. Кажи ми, че и ти ме желаеш.

— Желая те. — Устните й се извиха в срамежлива усмивка. — Така че… може би по-късно тази вечер… можем да отидем някъде…?

Дъхът на Шон заседна в гърдите му и кръвта му запрепуска, когато се вгледа в тези топли, тъмно кафяви очи, които обожаваше.

— Да не би да казваш това, което си мисля, че казваш?

Тя кимна.

Сърцето му прескочи един-два удара.

— Исусе… — Той прочисти гърло и се размърда на мястото си. Тя го гледаше, толкова красива, толкова чувствена. Възпираше се с всички сили да не я завлече в офиса отзад, да заключи вратата и да я вземе на дивата още в тази минута. Застави се да се отдръпне, да измъкне ръце от косата й и да хване нейните. — Ако ще те отведа в леглото и направя тази огромна крачка, трябва да поговорим за някои неща, любима. Прекалено важно е.

Лицето й помръкна, позата й се скова и той преглътна една ругатня.

— Не, не го прави. — Той стисна ръцете й. — Не се затваряй. И аз не искам да го правим. Не искам да зачекваме болезнените неща отново… но се налага. Ако ще продължаваме напред заедно, ще трябва да приключим с миналото веднъж и завинаги. Не мислиш ли?

Тя кимна, взирайки се в него, а той видя нещо да преминава през очите й. Тя обмисляше казаното от него. Той познаваше този поглед, разбираше, че премисля нещата, така че изчака. Галейки пръстите й, без да отмества поглед, той чака.

— Може ли първо да си довърша питието? — попита накрая тя. — Имам чувството, че ще имам нужда.

— Да, аз също. — Той се пресегна за чашата си и я чукна в нейната. — Sláinte.^[2] — Отпиха заедно. Песента се смени с „Прекрасна Коледа“ на Пол Маккартни^[3], докато звуците от бара около тях — бъбренето на клиентите, чукането на чаши — изглежда избледняха, докато тя попиваше начина, по който той я гледаше.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза тя.

— Разбира се.

— Ти дали, ъм… — На бузите й изби цвят. Главата й се наведе малко и тъмната й коса падна върху лицето. Прекалено скромна усмивка проблесна, докато отмяташе лъскавите кичури, после проследи ръба на чашата си с върховете на пръстите си. — Имаш ли планове този петък вечерта?

Той не можа да спре усмивката си.

— Ами, обикновено работя в петък вечер, но мога да пропусна. Едно от предимствата да си съсобственик на мястото. Защо?

— Трябва да отида на коледно парти — каза тя. — Бих искала да дойдеш с мен. Ако искаш.

Топлина се вля в него, карайки сърцето му да олекне.

— Ще се радвам да те придружа.

Тя се усмихна.

— Супер. Добре тогава. Започва в седем. Обаче е малко официално. Ще трябва да се изтупаш. Имаш ли костюм?

— Разбира се, че имам костюм — подигра й се той с фалшиво възмущение, но трябваше да се зачуди дали е сериозна. — Всъщност имам три, да знаеш. За какъв ме взимаш?

— Е, преди нямаше дори един — каза тя, вдигайки чаша. — Само проверявам.

Той я наблюдава как отпива от чашата си и каза:

— Справедливо. Да, имам костюм, професор Байнс. — Шон повтори движението й и отпи голяма глътка от своя „Гинес“. — Значи, лъскаво парти, а? Къде отиваме?

— Това е коледното парти на факултета по английски — обясни тя. — Партито на моя офис. Преподаватели и служители в Нюйоркския университет, такива работи. Съжалявам. Звучи смотано. Такова ще е. Но е единственото парти, което се очертава, така че, нали разбираш…

Нещо в гърдите му изстина, натежа. Надяваше се да не си е проличало външно.

— А. Ами… сигурна ли си, че ме искаш там?

Веждите й се смръщиха.

— Предполагам, че не го представих много добре, нали?

— Не! Имам предвид, да! Не че ти не го представи добре. Искам да отида с теб — каза той. — Просто съм… изненадан. — Той сви рамене, неспособен да се изкаже. — Благодаря.

Тя се приведе и постави лека, сладка целувка на устните му.

— Благодаря ти, че се съгласи.

— Ще си прекараме добре. — Той се ухили и я целуна, после каза: — Ще свиря след няколко минути. Затова избрах тази маса отпред, за да можеш да седиш наблизо, докато аз съм там горе. Така добре ли е за теб?

— Ще свириш и пееш? — Очите й светнаха и той долови пламъка на вълнението. — Боже, обичах да те гледам. Сега съм развълнувана.

— Добре! Защото след това… — Той хвана лицето й с две ръце и я целуна дълбоко. — Ще те заведа у дома с мен. И ще правя любов с теб цяла нощ.

Той чу как рязко си пое въздух, усети как потръпна под ръцете му и се усмихна. Сърцето му спря, после се забърза. Той се наведе и открадна още няколко дълбоки целувки.

Но минути по-късно, докато се подготвяше за изпълнението си, премествайки стола и микрофона, който беше насочен към акустичната му китара, умът му започна да се пренавива. Академично парти. „Прекрасно“, помисли си мрачно той. „Просто дяволски прекрасно.“ Точно това го беше накарало да вземе решение миналия път. Тя не си ли спомняше? Нямаше ли представа?

* * *

Касандра го бе помолила да я придружи на партито за ориентиране. Беше горд да влезе с нея; тя бе най-красивото момиче в стаята. Но той не носеше вратовръзка и бързо осъзнаха, че не бе облечен подходящо. Коремът му се сви от нещастие. Не искаше да я злепоставя по какъвто и да било начин, това бе твърде важно. Първите впечатления бяха важни. Но тя бе отхвърлила с лека ръка опасенията му, сякаш не й пукаше. Тя имаше очи само за него. Начинът, по който го гледаше понякога, го караше да се чувства непобедим, като бог.

Но не и в тази стая, пълна със скучни преподаватели. Каси бе твърде погълната от разговора си с останалите, за да забележи погледите, които му хвърляха някои от превзетите, благопристойни мъже. Някога в Ирландия, когато бе дете, средният от осем братя и сестри, семейството му не беше заможно. Родителите му едва свързваха двата края, но имаше обич и гордост. Семейство Маккинън игнорираха снобите, които гледаха от високо износените им дрехи. Единственото място, където Шон бе принуден да се чувства недостоен, бе в училище. Мразеше училището. Никога не можеше да се концентрира и не се справяше добре. Понякога буквите със същия успех можеха да са и йероглифи. Раздразнен, той се бунтуваше, както всички деца. И биваше мъмрен от учителите, а после и от баща си, когато се прибереше у дома. Когато стана на десет, вече мразеше училището и всичко свързано с него. Караше го да се чувства глупав.

Единствените часове, в които се справяше прилично, бяха по математика, рисуване и музика. Музиката запази здравия му разум. Когато беше на дванадесет, по-големият му брат се отказа от китарата и я даде на Шон, на майтап. Но Шон се научи да свири, воден от чистото удоволствие да го прави. Учителката по музика в училище каза, че пее като ангел. Това бе единственият предмет, който можеше да понася; едва изтика гимназията. Един учител, този по математика, най-накрая му помогна да осъзнае на петнадесет години, че не само има дислексия, но и синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Това обясняваше много, но вече беше късно. Вредата бе нанесена. Оценките на Шон бяха колебливи, а раздразнението му бе безгранично. След като се дипломира на косъм, той не можеше да се махне от там достатъчно бързо.

И ето го сега, на някакво превзето парти за умници, от които бе част и приятелката му. Гордееше се с нея, възхищаваше се на академичните й успехи, наистина. Обичаше това, че тя бе брилянтна. И знаеше, че и тя го мисли за умен, въпреки че резултатите от тестовете не го показаха. Но интелектът му беше далеч от това ниво. Тя пасваше. А той — никак. Сега, на това парти, заобиколен от учители, малкото момченце, което се дразнеше, беше несигурно и мразеше училището, се размърда дълбоко в него.

Взе си още една чаша шампанско и се отдръпна настрани, оставяйки неговата Каси да блесне. Боже, беше красива. Беше толкова трудно да стои отстрани и да я гледа. Откри стол и седна до стената.

Но един мъж, с тъмен костюм и папийонка, се приближи до него. Той бе един от хората, с които Каси разговаряше на няколко метра от него. Малката група се бе разположила така, че тя бе обърната с гръб към Шон, така че не видя случващото се.

— Кой си ти? — попита той, гледайки го отвисоко с открито снизходителна усмивка.

Шон настръхна от тона му, но запази спокойствие, посочвайки Касандра.

— С приятелката ми съм. Тя започва програмата през есента. Касандра Байнс.

— О. — Мъжът й хвърли кратък поглед. — Да, тя е чудесна. Умно момиче. Много умно. — Той се обърна отново към Шон, огледа го отново и промърмори: — Интересна двойка.

Шон примигна, после бавно се изправи на крака.

— Моля?

— Двамата изглеждате… неподходящи — каза мъжът.

Вътрешностите на Шон започнаха да се усукват.

— Така казваш ти. — Той погледна помпозния задник, чудейки се каква е целта му.

Мъжът не мигна и срещна открито погледа на Шон.

— Колко дълго мислиш, че ще остане с някой като теб?

Изпуфтяване, наподобяващо невярващ смях, излезе от устата на Шон.

— Не знаеш нищо за нас.

— Виждал съм го и преди — изсумтя мъжът. — Ти си нейното лошо момче, разбира се. Добрите момичета обичат да си играят, докато са в училище. Но дори и да останете заедно, колко напред в програмата си мислиш, че ще стигне тя с някой като теб наоколо? — Веждите му се повдигнаха арогантно. — Това е много конкурентна среда. Не мисля, че го осъзнаваш. Тя няма да може да се изкачи по стълбичката със злепоставяща мъртва тежест, която да я дърпа назад. Има нужда от партньор, който да й бъде активно допълнение.

— Прекаляваш — просъска Шон. Кръвта му препускаше във вените.

Мъжът отпи от чашата си с шампанско и сви рамене.

— Не си си на мястото тук, това е всичко. Просто наблюдение. Не съм възнамерявал да те обидя.

Отне цялото самообладание на Шон, за да не запрати този глупак срещу стената и да го удари. Пое си дълбоко дъх. Думите на непознат не биха го засегнали толкова дълбоко, ако Шон не предполагаше, че… може да са верни. Гадното копеле може и да беше право. Шон си го беше мислил, но никой досега не го беше казвал на глас, още повече пък така директно. Очите му се присвиха срещу мъжа, когато процеди:

— Кога за последно ти е излязъл късметът, приятел? Обзалагам се, че е минало време. А мисълта, че такова красиво и умно момиче може да е с „някой като мен“, сигурно ти пари на задника, а?

Мъжът се подсмихна с презрителен звук.

— Ако сексуалната сила е единственото, с което я държиш, ще те зареже до Деня на благодарността. Късмет.

— Това момиче, за което говориш с такова неуважение — предупреди Шон с ниско ръмжене, — е момичето, което обичам. Така че за нейно добро, няма да те смачкам от бой още тук и сега. Но внимавай как говориш за нея, чу ли ме?

Мъжът се приведе и промърмори:

— Не говоря за нея с неуважение, приятелю. Говоря за теб. И мисля, че е интересно, че отвръщаш на мнението ми с предложение за насилие. Боже би ще искаш да обмислиш това, че насилието и сексът са единствените ти заложби.

Ръцете на Шон се свиха в юмруци.

— Махни ми се от очите, нещастнико. И стой далеч от приятелката ми или ще съжаляваш, че дори си погледнал към нея.

Мъжът вдигна чаша във фалшив поздрав и си тръгна.

Но Шон остана там разтреперан. Толкова ядосан, че едва можеше да диша. Трябваше да остане спокоен, заради Каси. Никога не би я изложил… но, проклятие. Трябваше му въздух. Бързо напусна сградата, втурвайки се през вратата. Дори когато седна на близката пейка, ръцете му все още трепереха и ударите на сърцето му отекваха в ушите. Ами ако онзи мъж беше прав? Ами ако насилието и сексът бяха единствените му заложби? Ами ако това, че свързваха Каси с него навредеше на кариерата й един ден? Или още по-зле, ако се умореше от него, сметне го за недостоен и го напусне? Не би могъл да го понесе, това щеше да го убие.

Трябваше да помисли за много неща…

* * *

— Шон? Хей. Земята до Маккинън.

Беше се изгубил в нещастната си разходка по алеята на спомените; вдигна поглед, за да види Джими да стои пред него.

— Ще свириш или какво? — каза Джими. — Стоиш така от известно време…

— Млъквай, свиря. — Шон прокара ръка през косата си и стрелна поглед към Каси. Тя седеше на масата им, говореше със сестра му и се усмихваше. Той се зае да подготви оборудването. Музиката винаги успокояваше звяра вътре в него.

Звяр. Беше звяр, скъсването с нея дошло сякаш от никъде, наранявайки я, за да се увери, че нещата ще си останат така. Беше отблъснал Каси след онова пагубно парти. Въпреки че правеше каквото трябва, за нейно добро… а може би и в името на собствената си гордост. Беше убедил сам себе си, дори и когато тя го умоляваше да не слага край. Той все още не знаеше дали това бе най-тъпото, унищожително нещо, което бе правил някога, или най-доброто.

Беше се наранил сам, но бе наранил нея милион пъти повече. Предполагаше, че най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да приеме молбата в имейла й и повече да не й говори; да я остави да се оправи, да я остави да продължи напред. Това бе последният им контакт, преди тя да влезе в бара му преди две седмици.

Сега, да я открие отново бе истинско чудо, шанс да започнат отново и този път да постъпи честно с нея, а тя бавно го бе допуснала до себе си. Така че, ако бе склонна да го заведе в академичния си свят, ако искаше да я придружи на това университетско парти? Той щеше да преглътне колебанието си и да го направи със стил, мамка му.