Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (12)

Глава 12

Часове по-късно, доста след десет часа, Касандра се взираше през прозореца на колата в мрака, чувствайки как очите й натежават. Бъдни вечер у леля Енца винаги беше вълшебна. Тази група приятели беше семейство, семейството, което майките им бяха избрали и създали. А сега се разрастваше с новото поколение. Чарли, дъщерята на Бри, толкова много гукаше около новото момиченце на Кара, че разтопи сърцата на всички. Касандра, Елена и Бри бяха помогнали с готвенето, докато всичките им братя и бащи си приказваха и играеха карти. Всички си размениха подаръци. Смяха се и ядоха, и пяха коледни песни, и ядоха още. Беше хубава, запомняща се Бъдни вечер.

Единственото липсващо беше Шон. Той можеше да е там с нея, смеейки се с другите мъже, целувайки я под имела… чудеше се какво ли правеше той тази вечер вместо това.

Седейки до нея на задната седалка на SUV-а на родителите й, Дарън я сръчка с лакът. Вече на двадесет и шест и с цели петнадесет сантиметра по-висок от нея, малкият й брат се бе превърнал от дразнещо хлапе в мил, мълчалив мъж.

— Заспиваш. Ела. — Той й предложи рамото си. — Трябва да е по-удобно от стъклото.

— Мерси. — Касандра се отпусна на рамото му и изпусна мек, отпускащ дъх. Къщата на Енца бе на почти час път от тяхната къща, а баща й не караше с повече от шестдесет километра в час. Снегът падаше така леко, че бе почти невидим, но все пак валеше и пътят се заледяваше, докато по радиото Бинг Кросби припяваше за бяла Коледа…

— Кас. — Гласът на брат й проникна в мислите й и тя се стресна. — Хей. У дома сме.

— Добре… — Тя завъртя глава, разпъвайки мускулите на врата си. — Колко дълго спах?

— Може би четиридесет и пет минути — предположи Дарън.

— Готова съм за в леглото — прозя се Джоан.

— Чакайте. Има някой пред вратата — каза баща й. Той се загледа през предното стъкло, със смръщено лице, докато се опитваше да види в мрака. — Там има някого, на верандата.

— Какво? — каза нервно Джоан, надничайки през заснежения прозорец. — Сигурен ли си?

— Така изглежда — каза Роджър.

Дарън надяна шапката си.

— Ще ида да погледна. Вие стойте тук.

— Да не си полудял? — каза Джоан. — Няма да те пуснем да отидеш там! — Тя погледна към съпруга си. — Трябва ли да повикаме полицията?

— Защо първо да не проверим кой е — каза той. — Може да е някой познат.

Касандра присви очи, опитвайки се да види непознатия на стълбите. Примигващите бели лампички, които баща й бе окачил, разкриваха сенчеста фигура… Не. Няма начин. Дъхът й секна. Можеш ясно да види фигурата: през гърба на непознатия бе преметната китара.

— О, боже мой. Това е Шон.

— Какво? — излая Джоан. — Откъде знаеш?

— Китарата му — каза Касандра, борейки се да надене шапката и ръкавиците си.

— О, мили боже — промърмори Джоан.

— Сигурна ли си, че е той? — попита Роджър.

— Мда.

Преди родителите й да успеят да кажат и дума повече, Касандра излезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Дребни снежинки хапеха лицето й, студеният вятър и приливът на адреналин напълно я разсъниха. Тя запристъпва през снега, нагоре по алеята, до верандата. Разбира се, под навеса, седейки на стол, беше Шон. Той се изправи, когато тя изкачи стълбите, гледайки я със смесица от трепет и надежда.

— Ти си — каза тя, взирайки се в него. Дъхът й излизаше на малки бели облачета.

— Трябваше да те видя — каза тихо той.

— Откога седиш тук навън? — попита тя.

— Може би от час — сви рамене той. — Взех влака от града, а после такси от гарата. Искам да кажа, че имах адреса на родителите ти, но нямах представа как да стигна до тук, така че оставих таксиметровия шофьор да го свърши вместо мен.

— Стоиш тук от час? — възкликна тя. — В снега? Боже мой, Шон, сигурно си премръзнал!

— Добре съм, любима — каза той, но тя видя колко червени са бледите му страни.

— Да бе, точно. Ти… ъх, ела вътре — настоя тя, ровейки за ключовете си в чантата.

— Каси — започна сериозно той.

— Чакай, ще поговорим. Но първо трябва да те стоплим, Боже мой… — Тя откри ключовете си и отвори вратата, дръпвайки го в къщата. После се обърна към колата и махна на семейството си също да дойде.

Шон остави малкия си черен сак и калъфа за китарата си до стената. Застанаха във фоайето един срещу друг. Капчици влага от нападалите по рошавата му коса снежинки, наболите тъмноруси косъмчета по ъгловатата му челюст, дългите му мигли. Изглеждаше толкова сладък и толкова красив във вълненото си палто, плетения шал и дебелата плетена шапка, че й се искаше да сграбчи лицето му и да го целуне… но бързо осъзна, че той трепери и се опитва да не му личи.

Приливът на любов заплаши да я удави. Едва успяваше да не се метне отгоре му. Вместо това поклати глава и промълви:

— Ти си откачен! Можеше да замръзнеш навън!

— Не ме е грижа — каза той през леко тракащи зъби и с блестящи очи. — Бих те чакал цяла нощ.

Нервите й бяха като електрически кабели.

— Ще ти донеса малко уиски — каза тя. — И одеяло. Ще те увием в него на дивана, а баща ми ще запали камината. Ще те стоплим, ясно?

Но той сграбчи ръцете й.

— Всичко това звучи фантастично. Но, Каси… — Той я придърпа по-близо, погледна я в очите и каза: — Чуй ме. Не можеш да ме изоставиш. Моля те.

— Шон…

— Обичам те. — Наситено сините му очи бяха напрегнати, когато пронизаха нейните. — Обичам те повече от всичко на света, Касандра Байнс. Чуваш ли ме?

Костите й се разтопиха от искрения тон на гласа му.

— И аз те обичам — прошепна тя.

Дъхът му секна и очите му претърсиха нейните.

— Вече не бях сигурен. Имам предвид… Исусе, не ми отговаряше. Нито една проклета дума.

— Бяха няколко луди дни — каза му тя, увъртайки. — Кара роди. В събота. Бях с нея през повечето време.

— Това е страхотно, радвам се за нея. Но можеше да ми пишеш — каза меко той. — Не го направи, защото не си го искала.

Тя въздъхна.

— Прав си. Аз… ами, имах да обмисля доста неща. — Дари го с нежен поглед и докосна наболата му брадичка. — Но единственото, което знам, което винаги съм знаела, е, че те обичам. Това не се е променяло и никога няма да се промени. Съжалявам, че те нараних на партито и съжалявам, че не отговорих на съобщенията ти.

— Всичко е наред. Сега говорим. — Все още облечените му в ръкавици ръце се вдигнаха, за да обхванат лицето й. — Толкова много те обичам. Бях проклета развалина без теб. — Той наведе глава, за да постави нежна целувка на устните й, сладка и опияняваща. Задържайки се там, той изпиваше устните й, поглъщайки я. — Трябва да поговорим, трябва да оправим нещата…

— Нека първо те стоплим, става ли?

Звуците от стъпки и гласове се зададоха зад тях, когато родителите й и брат й влязоха в къщата.

— Какво си мислеше? — Джоан се скара на Шон, докато влизаше.

— Че трябваше да говоря с дъщеря ви. — Той не можеше да не се ухили, онази крива усмивка, която Касандра обожаваше. — Радвам се да ви видя отново, госпожо Байнс. Изглеждате добре. Честита Коледа.

— Честита Коледа и на теб. Ти си тъпак. — Тя поклати глава насреща му, после каза: — Донесохме купища храна, гладен ли си?

— Не, добре съм, но благодаря, че попитахте. Обаче трябва да призная, че едно питие ще ми дойде добре.

— Ще ти донесем. — Бащата на Касандра прекоси стаята, за да му стисне ръката. — Мина доста време. Весела Коледа, Шон.

— И на вас, сър.

Касандра гледаше, докато Шон разговаряше набързо с родителите и с брат й, докато тя се опитваше да забави препускането на сърцето си. Той беше дошъл заради нея. Беше чакал в проклетия сняг, в мрака и студа, на Бъдни вечер, заради нея. Сърцето й беше готово да изхвръкне от гърдите.

— Защо не ги оставим насаме — предложи Джоан. Дарън взе няколко от торбите с храна, които им бе изпратила Енца, и ги отнесе в кухнята.

— Татко? — попита Касандра. — Може ли първо да запалиш камината?

За няколко минути Роджър накара пламъците да танцуват и пукат в камината, Джоан бе направила кана с чай и бе донесла малко от бисквитките на Бри и Енца, а Дарън сложи чаша уиски във все още студените ръце на Шон.

— Много благодаря на всички ви — каза Шон. Той седеше в единия край на дивана, а Касандра седеше в другия, когато вдигна поглед, за да говори със семейството й. — Благодаря ви за гостоприемството, че не извикахте полиция, когато видяхте някакъв тип да се мотае на верандата ви и че ме оставихте да се стопля вътре.

— Това е коледният дух — пошегува се Дарън. — Е, аз отивам в леглото. Знам, че е рано, но съм изцеден. — Той целуна майка си по бузата, после стрелна Шон с поглед и попита: — Ще се видим сутринта, предполагам?

— Ще отида да ти приготвя стаята за гости — каза Джоан.

— Мамо… — каза Касандра с тих, но твърд глас. — Не е нужно. Той ще остане при мен, в моята стая.

Моментна изненада премина по лицето на Джоан. Очите на Шон се разшириха и блеснаха. Но веждите на Роджър се смръщиха силно, карайки Дарън да изсумти и да се изсмее.

Касандра завъртя очи.

— Почти на тридесет съм — каза тя. — Спрете се, става ли?

Джоан сви рамене.

— Добре. — Тя подръпна ръкава на съпруга си. — Да вървим.

Но щом Шон и Касандра най-сетне останаха сами в дневната, настана неловко мълчание. Тя наблюдаваше как очите му обхождат стаята, спирайки се на високата елха, която стоеше гордо в ъгъла.

— Това е красиво дърво — каза Шон. — Майка ти ли е направила всичко това?

Касандра кимна.

— Тя украсява вътре в къщата, а татко украсява отвън.

— Е, и двамата са свършили прекрасна работа. Цялото място е като от коледна картичка. — Той отново се огледа из стаята и каза: — Добре си спомням тази къща.

— Би трябвало. Идваше на вечеря тук с мен поне веднъж месечно.

— И как ходехме на плажа през лятото всеки втори уикенд. Имахме добри моменти там.

Тя кимна.

— Така е. — Очите й отново го обходиха. Непокорна коса, великолепно лице, секси тяло във вълнен пуловер с цвят на слонова кост и тъмни дънки. Искаше да пропълзи в скута му. Заляха я спомени за това как го беше правила преди. — Имахме доста добри моменти заедно.

— И искам да имаме още — каза той с разпален шепот. — Обичам те, Каси. През последните няколко дни умирах, мислейки, че съм те изгубил отново.

— Съжалявам за това. — Тя се загледа надолу към ръцете си. — Просто не бях готова да говорим. Сега съм. Съжалявам за последните няколко дни, Шон.

— Виждам, че си, така че всичко е наред… — Той се взря в нея. — Но какво ще стане сега?

— Ами… като за начало… ако ще сме заедно — каза тихо тя, — не може да криеш разни неща от мен. Спри да се държиш като мъченик и спри да ме предпазваш. Ако ще съм с теб, трябва да знам, че не криеш нищо от мен, дори и не толкова хубавите неща.

— Кълна се, повече няма да го правя. Освен това вече знаеш всичко. — Очите му се стоплиха. — И въпреки това ме обичаш.

— Разбира се — каза тя. — Не искам някой перфектен. Не очаквам да бъдеш перфектен. Обичам те заради теб самия.

— Сега го разбирам. — Той направи гримаса и се загледа надолу към чашата си. Бронзовата течност проблесна, когато я завъртя в ръце. — Трябваше почти да те загубя отново, за да го осъзная… Съжалявам, че те отблъснах. Няма да се случи повече.

— Добре. Надявам се. Вярвам ти.

Очите му задържаха нейните.

— Така ли е, Каси? Вярваш ли ми? Наистина?

— Вече да. — Тя посегна към ръката му. — Защото си добър мъж. Взехме си поука от миналото, мисля. Можем да направим всичко заедно. Много мислих през последните няколко дни. Не бях справедлива с теб. Но трябва да разбереш какъв риск бе да започна да се виждам отново с теб. Защо откачих толкова бързо онази вечер, когато нещата започнаха да се объркват. Бях изплашена. Беше напълно прав, когато каза, че бягам изплашена. — Тъмните й очи го приковаха. — Но вече не съм. Ти ми доказа, че отново мога да ти се доверя. Вярвам, че наистина съжаляваш за миналото. Сега знам, че тогава ме обичаше, въпреки че прецака всичко. И че връзката помежду ни беше истинска.

— Разбира се, че беше истинска — избъбри той. — Не можеш да имитираш подобни чувства. — Той посочи помежду им с ръка.

— Съгласна съм. — Пръстите й продължиха нежното си проучване, проследявайки челюстта му, устните му и той остана неподвижен. — Открихме се отново. Така че… — Тя си пое дълбоко дъх и гласът й пресекна, ставайки тих и сериозен. — Аз съм тук. Аз съм вътре. Обичаме се. Искаме да бъдем заедно. Искам да продължа с теб, не да остана в миналото. — Ръката й се вдигна, за да докосне бузата му. — Така че го правя. Приключвам с миналото. Защото сега продължаваме напред и вярвам, че няма да направиш нещо подобно отново. Имам ти доверие, Шон. На нас. — Ръката й застина и гласът й стана по-плътен, когато разкри: — Поемам риска. Избирам го. Избирам нас.

Очите му се разшириха, после се разтопиха, докато се притискаше към дланта й.

— Аз също вярвам в нас. — Наведе се да целуне устните й, докосването бе леко като перце. — Да поемеш риска… звучи като нещо коледно.

— Нали? — тя се усмихна.

Шон погали косата на Каси, лицето й, неспособен да повярва на вълните от емоции, които минаваха през него.

— Обичам те. Толкова много.

— Тогава ме целуни — усмихна се сладко тя.

Той я придърпа в обятията си, но после, по-скоро, отколкото му се искаше, той се отдръпна.

— Изчакай тук за секунда, става ли? — Прочиствайки гърлото си, той се изправи и излезе от стаята, връщайки се с китарата и сака си. — Имам няколко неща за теб, любима. Не мислиш, че съм минал целия този път на Бъдни вечер, без да ти донеса един-два подаръка, нали?

Той седна отново на мястото си на края на дивана, после извади акустичната си китара от черния й калъф и я сложи в скута си.

— Ами… — Той дръпна няколко струни, настройвайки я набързо. — Доообре. Така. Това е първото. — Той й се усмихна, когато започна да свири нежно.

Касандра моментално разпозна песента; дъхът заседна в дробовете й и гърлото й се затвори. Шон започна да пее, бавна, сладка версия на „Всичко, което искам за Коледа“^[1]. Това винаги бе била любимата й коледна песен. Дори му я бе пяла на първата им Коледа заедно, облечена в червена нощничка, която беше купила специално заради него. Когато песента бе свършила, той я беше съблякъл и бяха правили любов за пръв път.

През следващите години, винаги се сещаше за него, когато чуеше песента, и това караше сърцето й да се свива. Но тази вечер текстът звучеше по-уместен от всякога. Гладкият му тенор галеше нотите, мелодичното му свирене бе перфектно… очите й се напълниха със сълзи, докато той й правеше серенада с тази най-специална песен. Пеенето му бе коледен подарък, най-прочувственият, който можеше да й даде.

— Сбъдни желанието ми — пееше той, гледайки право в очите й. — Всичко, което искам за Коледа… си ти.

Сълзи се стичаха по лицето й, сълзи на радост и любов и на облекчението от това най-сетне да познае съдбата и прошката. Беше им писано. Бяха сродни души. Тя бе поела риск, а вселената й бе отвърнала с ехтящо потвърждение.

Когато песента свърши, тя взе китарата от ръцете му и внимателно я остави на пода до него.

— Това беше невероятно — прошепна тя, избърсвайки бузите си. — Толкова ти благодаря за това.

— Радвам се, че ти хареса. — Той целуна нежно устните й. — И е вярно. Всичко, което искам за Коледа, си ти, Каси, любима.

— Аз също.

— Тук съм. Все още съм малко замръзнал, но съм тук.

Тя хлъцна и се разсмя.

— Ела тогава и ми позволи да те стопля. — Тя обкрачи скута му, краката й се плъзнаха около ханша му и ръцете й обгърнаха раменете му, когато му се усмихна. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, после по гърба й, когато пръстите му се преплетоха в косата й и се целунаха.

— Честита Коледа, любима — прошепна той срещу устните й.

— Мммм. Весела Коледа. — Но после той се отдръпна. Касандра се опъна на дивана, докато го гледаше как рови в сака си. — Какво е толкова важно? — подразни го тя. — Какво е по-важно от това да ме любиш до безпаметност, ирландецо?

— Това. — Той прочисти гърло и прокара ръце през косата си, преди отново да се обърне към нея. Вече на пода, на колене, той се премести до нея… и наблюдава как очите й се разширяват, когато й показа малката, черна кутийка.

— О, Шон — прошепна тя. Нови сълзи изпълниха очите й, когато се взря в него.

— Обичам те толкова много, че мисля, че вселената е наредила нещата така, че да те върне при мен. На време за Коледа. Така, че да мога да повторя нещата, които ти казах в коледната нощ преди осем години… — Взе свободната й ръка със своята и повтори някои от думите, които ме промълвил в онази паметна нощ. — Обичам те, Касандра Лин Байнс. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб и гордо да стоя редом с теб. Искам да направя света ти наполовина толкова светъл, колкото ти правиш моя. Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Направи ми тази чест и се омъжи за мен.

— Да — прошепна разпалено тя, тъмните й очи блестяха. — Да, Шон, ще се омъжа за теб. Обичам те толкова много.

Усмихвайки се, той плъзна годежния пръстен на пръста й и прошепна:

— Le chéile go deo, Каси. Заедно завинаги.