Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Маккинън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All I Want for Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Дженифър Грейсън

Заглавие: Всичко, което искам за Коледа

Преводач: Zaharka

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9168

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Касандра влезе в апартамента си в късния следобед. Беше празен, както често се случваше; съквартирантката й в общи линии спеше там и толкова. Тя пусна препълнените си торби до малкото бюро, в ъгъла на всекидневната, с доволно сумтене. Учебната й работа бе приключила за този семестър и тя беше въодушевена. Не планираше да се връща в офиса до след новата година. Чакаше я още писане — публикуваш или загиваш, както казваха, — но си отпускаше време до двадесет и седми. Имаше нужда от почивка. Време, за да се наслади пълноценно на празниците и да презареди умствените си батерии.

Последните две седмици бяха преминали като в мъгла. Между финалните изпити и това да види Шон отново, Касандра имаше чувството, че главата й се върти. Цялата активност понякога дори я караше да се чувства дезориентирана и замаяна. Чий бурен живот водеше? Беше безинтересна и скучна с години. Не бе осъзнала точно колко се бе изолирала, докато Шон не се завърна в живота й, цветен и страстен. Беше се почувствала толкова… жива.

Той я омайваше по всеки възможен начин, както беше обещал. А тя му го позволяваше. Извеждаше я из целия град, на обеди, вечери, питиета, дълги разходки. Ходиха на кино, видяха групата на приятеля му да свири в Уебстър Хол[1] и прекараха в Мет[2] цяла неделя. Бавно, внимателно, те отново се опознаваха.

И въпреки че тя все още се бореше със съмненията, трябваше да му го признае: той беше търпелив, упорит и всеотдаен. Оценяваше го. Знаеше, че не приема лековато този втори шанс да бъде в живота й. Ако думите и делата му бяха показатели, желаеше да се задържи. Тя откри, че искаше да му вярва. Откри, че отново хлътва по него и се бореше срещу това с цялата си сила. В крайна сметка, беше му повярвала и преди, а виж къде я бе докарало това.

 

 

Този петък вечерта имаше коледно парти на преподавателите. Щеше да отиде, разбира се, налагаше се да се появи на годишното събиране на факултета по английски. Щеше да е хубаво, приятна вечер в „Клуба на изследователите“ тази година… но устата й се изви, когато си спомни думите на Оливър Потсън от сутринта: „С такова нетърпение очаквам да те видя издокарана за партито.“ Намираше го за мазен и превзет. Понякога начинът, по който я гледаше, или нещата, които казваше, караха кожата й да настръхва.

Може би… може би Шон щеше да отиде с нея на партито? Когато се отпусна на дивана, тя се замисли дали да не го покани.

Сякаш по сигнал, телефонът й извести за съобщение. Беше Шон. „За довечера остава, нали? Ще те чакам тук в бара в 7 часа?“.

Тя се усмихна и моментално написа отговор: „Да. Тъкмо се прибрах. Трябва да си взема душ и да се преоблека. Ще се видим после.“

„Великолепно, написа той. И благодаря за представата за теб под душа… Вече съм възбуден…“.

Тя се засмя на глас и написа: „Толкова си лош.“

„Такъв съм!, написа той. И на теб ти харесва. А аз харесам теб. хх“.

Тя се усмихна отново и се облегна на дивана, въздишайки щастливо. Той я искаше. Харесваше я. Беше го грижа за нея. Дори докато се опознаваха отново, някои неща си оставаха същите. По времето, когато бяха заедно, винаги я бе карал да се чувства специална, обожавана, ценена. И то с лекота. Близостта помежду им понякога бе стряскаща, сякаш не бяха минали седем години и половина, откакто бяха двойка.

Беше почти прекалено лесно.

Това я изнервяше. Не искаше просто да попадне обратно в рутината с него, да поемат от там, от където бяха оставили нещата, сякаш нищо не се е случило. Прекалено много неща се бяха случили. И колкото и да вярваше, че разкаянието му е истинско, не можеше да забрави колко дълбоко я бе наранил, когато бе сложил края. Знаеше, че трябва да остави това в миналото, ако имат някакъв шанс за бъдеща връзка. Но беше трудно. Наистина, наистина трудно. Само споменът за онези ужасни седмици все още успяваше да накара стомахът й да се преобърне и образуваше буца в гърдите й.

Поглеждайки назад седмици след раздялата, тя бе осъзнала, че Шон се беше държал странно след нощта на партито в Колумбийския в началото на май. Тя беше поканена на събитието по ориентиране в Колумбийския заради дипломната програма, която щеше да започне през есента, и, разбира се, бе завела и гаджето си. Беше толкова нервна какво да облече, най-накрая спирайки се на тъмно синя рокля с висока яка и без ръкави. Шон бе изглеждал красив в бяла риза и военноморско син панталон. Дори се беше обръснал и си беше купил хубав чифт обувки, тъй като обичайните му кецове и кубинки нямаше да са подходящи. Мислеше, че изглежда великолепно. Но когато пристигнаха на партито, той беше единственият, който не носеше вратовръзка. Бледите му бузи бяха пламнали от срам, когато й се извини. Тя махна с ръка, преглъщайки собственото си неудобство, за да успокои любимия си.

Бяха постояли настрани няколко минути, оглеждайки мястото. Държейки ръката му, Касандра бе почувствала как кожата му става студена, което се случваше само когато беше нервен или разстроен.

— Добре ли си? — прошепна му тя.

Той кимна рязко.

— Добре съм.

Тя го загледа, но не го попита нищо повече; една изискана жена в края на четиридесетте се приближи, представяйки се като Карън Уейвър, един от менторите по програмата. Касандра се заговори с нея за програмата, а Шон се измести, за да им даде пространство. Карън представи Касандра на няколко човека в стаята и тя беше увлечена в разговор. По времето, когато се измъкна, за да открие Шон, бяха минали два часа.

А той не се виждаше никъде.

Тя го търси в коридора, в лобито… нищо. На главния вход, докато се чудеше дали не е отишъл в тоалетната, тя го забеляза. Седеше сам на пейка под едно дърво на около двадесет метра, беше обърнат с гръб към нея, докато се взираше в небето. Тя забърза към него.

— Скъпи! — Тя седна до него на пейката. — Толкова съжалявам, аз…

— Не съжалявай. — Гласът му бе равен, лишен от обичайната си весела топлина. — Трябваше да се запознаеш с хората.

— Обаче не осъзнах колко време ме нямаше — каза тя, ръката й жално галеше неговата. — Беше грубо. Толкова много съжалявам.

— Не знам защо съм тук, Каси — промърмори той. — Защо ме доведе?

Тя примигна.

— Защото… защото си ми гадже и те обичам, и исках да споделя това с теб. Да видиш къде ще бъда… — Очите й го обходиха. Челюстта му бе стисната, а позата му бе скована. — Наистина си ми сърдит, нали?

— Не съм ти сърдит. — Той стана на крака и приглади с ръка дългата си коса, която внимателно бе прибрал на опашка заради партито. — Но бих могъл да пийна. Някои от мъжете тук… те са превзети задници. — Най-накрая я погледна в очите, когато подчерта: — Знаеш го, нали?

Изненадана, тя просто се взираше в него.

— Аз… мислех, че са достатъчно мили… случи ли се нещо?

Сянка премина по лицето му и той се извърна настрани.

— Можеш да се върнеш вътре, любима. Аз просто ще изчакам тук отвън. Където ми е мястото.

Стомахът й започна да се бунтува, подсказвайки интуитивно, че нещо съвсем не беше наред. Но тя трябваше да се върне обратно на партито. Не искаше да прави лошо първо впечатление. Тя също се изправи и попита:

— Върни се вътре с мен?

Той изсумтя.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защо не?

— Наистина ли не знаеш? — Той се обърна с лице към нея, заставайки близо, сините му очи пламтяха, докато оглеждаха чертите й. — Стърча като ударен палец, любима. Хвърлят ми погледи. Не съм точно професорски тип, нали знаеш?

Тя примигна отново, поразена от думите му.

— Какво? За какво говориш? Кой ти хвърля погледи? Не ми пука дали си… На мен ми харесва, че не си професорски тип. — Тя се опита да се усмихне, но сърцето й трепна от присвития му поглед. — Ти си Шон Маккинън, най-готиният мъж в Ню Йорк. Убийствен музикант, секси лошо момче и само мой.

Очите му я приковаха за момент. После се извърна, промърморвайки:

— Най-добре да те връщаме вътре. Хайде, Каси. — Той посегна към ръката й и я поведе обратно към партито, без да продума.

Нещо беше различно след това. Не можеше да каже кое точно; беше просто чувство, отвратително интуитивно усещане. Шон все още говореше с нея всеки ден и правеха любов почти всяка нощ… но беше отдръпнат. Задържаше нещо в себе си, а тя почти можеше да го усети как расте като рак. Той стана замислен, мрачен, без видима причина. Но когато го попиташе, той настояваше, че е добре.

Тя се дипломира от Нюйоркския университет две седмици след партито, с почести. След това Шон отиде на вечеря с нея и цялото й семейство, за да отпразнуват. Онази вечер се върнаха в малкото му апартаментче, за да правят любов, което той направи със свиваща сърцето нежност, вероятно по-сладко от всеки предишен път. Почти болезнена сладост, която я омая.

Тогава не го знаеше, но после осъзна, че това е било сбогуването му.

Когато се събуди, тя откри, че бе сама в леглото. Загъна се в кралско синия халат за баня и се отправи към миниатюрната всекидневна. Той седеше на дивана, облечен в бяла тениска и дънки, главата му бе отпусната в ръцете.

— Шон? — Тя се приближи предпазливо към него. — Какво не е наред?

Той вдигна очи към нея с печален, унил поглед.

— Аз, ъм… ние трябва да… — Той се размърда на мястото си, после се изправи пред нея. Поемайки си дълбоко дъх, той каза: — Мисля, че трябва да се разделим. Съжалявам, Каси. Мисля за това от седмици и просто… — В очите му проблесна болка, но решителност замести моментната слабост. — Трябва да прекратим това сега. Всеки да тръгне по своя път. Мисля, че така е най-добре.

Тя едва можеше да диша. Стомахът й се преобърна, когато силен хлад премина през нея.

— К-какво? Откъде дойде това?

Очите му бяха тъжни, но тя видя стомана в тях. Той беше взел решение, а когато Шон си наумеше нещо, беше доста трудно да го разубедиш.

— Някой ден ще ми благодариш.

— Глупости! — изплака тя. Пристъпи към него, с протегнати ръце, а той отстъпи назад, за да й се изплъзне. Отхвърлянето беше като удар в корема. — Ти ме обичаш, мамка му! — Сълзи потекоха от очите й. — Знам, че е така.

— Боже… разбира се, че е така — прошепна грубо той, без да я поглежда.

— Тогава защо правиш това? — Тя се чувстваше подивяла, изпълнена с тревога, която граничеше с паника. — Ти ме обичаш и аз те обичам. Заедно завинаги, винаги си го казвал. Или не помниш?

Той трепна, видимо свивайки се.

— Помня — прошепна той, гласът му бе като чакъл.

— На Коледа, късно онази вечер — процеди тя измежду хлипанията. — На моста в Сентрал парк, в снега, под звездите.

— Спри, Каси — простена той, обръщайки се, за да започне да кръстосва малката стая.

— Под звездите — продължи тя, — в студа, ти хвана ръцете ми, погледна дълбоко в очите ми и обеща, че ще бъдем заедно завинаги. Че ще се оженим и ще имаме деца, и ще остареем заедно.

— Знам какво казах — просъска нещастно той, спирайки до малката масичка и сграбчвайки я, докато кокалчетата му не побеляха.

— Онази татуировка на рамото ти, сложи я там заради нас — проплака тя, сочейки ръката му. — Погледни този келтски възел, Шон, онзи, който има „Заедно завинаги“ изписано на галски под него.

— Ще го виждам до края на живота си — изръмжа той. — Мислиш ли, че не го знам?

— Мислех, че искаш да мислиш за мен — изграчи тя.

— Така е! — извика той, наближавайки точката на пречупване. — Т-така беше!

— Значи това внезапно се е променило? — задави се тя. — Какво, значи си ме излъгал преди минута и вече не ме обичаш?

Главата му се вдигна и тогава той я погледна.

— Не! Не. Обичам те! — Той удари с юмрук по плота на масата. — Мамка му, мислиш ли, че за мен това е лесно?

— Не искам да го правя лесно за теб! — Тя започна да хлипа измежду думите. — Ще се боря за нас, докато онова, което ти е влязло в главата, не излезе обратно навън.

— Няма да излезе — каза той, изправяйки се пред нея. — Мислих за това със седмици. Сега ще тръгнем в различни посоки и накрая ще започнеш да ме виждаш като мъртва тежест. Ще негодуваш срещу мен. Тръгвам си, преди да се е случило това.

— Това са глупости! Срещнал си някоя друга.

— Не, по дяволите! — извика той възмутен. — Никога не бих ти причинил това! Никога не бих ти изневерил!

Тя мразеше това, че сълзите не спираха, че изглеждаше като бърбореща глупачка. Но те не спираха.

— Това няма смисъл. Накарай ме да разбера!

— Ние просто… — Той прокара ръка през косата си, връхчетата стигаха до раменете му. — Ти се преместваш в нов свят. Трябва да те оставя да го направиш. Не искам да те повличам надолу, Каси. А ще го направя. Знам го. Видях го на партито. Нямаш нужда някой глупав китарист да ти се мотае наоколо, докато се занимаваш с всичката книжна работа. Имаш нужда да можеш да се концентрираш върху следването си и да се фокусираш. Имаш нужда…

— Спри да ми казваш от какво имам нужда и от какво не! — проплака тя. — Единственото, от което се нуждая, си ти!

Той спря насред крачката си.

— Грешиш — каза той, сините му очи я пронизваха. — Просто все още не го знаеш. Но аз го знам.

— Няма да ти позволя да го направиш — каза тя измежду хлипанията.

— Нямаш избор, любима — промърмори дрезгаво той. — Заминавам. — Той й обърна гръб, отиде в банята и затвори вратата след себе си.

Тя стоя там в пълно неверие, хлипайки почти десет минути, преди да хукне към спалнята, да се облече и се избяга от апартамента.

Две седмици продължаваха така: тя го умоляваше с обезумели телефонни обаждания да види смисъла и да не слага край, той настояваше, че го прави за нейно добро и че всичко е свършило. Спориха, плакаха; тя умолява, той започна да се затваря. Тогава една нощ той я изненада с посещение, появявайки се в апартамента й. Това беше първият път, в който се виждаха, след сутринта, в която той я заряза. Той изглеждаше ужасно, което я зарадва; тя не искаше да бъде единствената, която страда. Надяваше се да е дошъл, за да каже, че се е вразумил, че съжалява задето е бил такъв глупак, че не може да живее без нея и я иска обратно…

Но беше дошъл, за да й каже, че след седмица се мести в Лос Анджелис, отива там с още три момчета от една от групите, с които свири…

 

 

Телефонът иззвъня, изтръгвайки Касандра от нещастния й унес. Тя погледна към екрана. Беше Бри.

— Здрасти — каза тя меко.

— Здрасти и на теб — Бри звучеше мрачно.

— Какво не е наред? — попита моментално Касандра.

— Цялата тази бъркотия… — Сабрина преминаваше през собствени проблеми с мъж. — Искам да отлетя. Хайде да се качим на някой самолет. Тази вечер.

Касандра се усмихна и се намести на дивана. Двете с Бри играеха тази игра от години, когато някоя от тях беше стресирана.

— Къде да отидем?

— Някъде на топло — каза Бри — и много далеч.

— Ъм… на Бахамите?

— Не е достатъчно далеч.

— Канкун?

— Също не.

— Таити?

— Бинго! — извика Бри. — Мисля, че имаме победител. Да се срещнем на летището?

— Имаш го. — Касандра въздъхна. — Какво мога да направя?

— Нищо. Просто съм смазана.

— Защо не дойдеш в града, ще те заведа на вечеря утре вечер.

— Не мога, но ми се ще да можех — каза Бри. — Обаче благодаря. Да го отложим?

— Поканата остава.

— Държа ли се като идиот? — попита Бри.

Касандра знаеше, че Бри говори за Джейк, нейната първа любов, който наскоро се бе завърнал в живота й.

— Не мисля така. Аз държа ли се като идиот задето излизам отново с Шон?

— Да — каза Бри, без да се поколебае.

Касандра се засмя.

— Тогава да, ти също си идиот. Ето.

— И двете сме толкова глупави — каза Бри, смеейки се печално заедно с нея.

— Така изглежда.

Бри въздъхна, но по-леко.

— Благодаря за мотивацията. Поне знам, че не съм единствения идиот наоколо. Вече се чувствам по-добре.

— Когато дойда за Коледа следващата седмица — предупреди Касандра, — ще те ударя.

Бележки

[1] Webster Hall — най-големият нощен клуб в Ню Йорк. Включен е в Списъка на световното културно и природно наследство. — Б.пр.

[2] Met — The Metropolitan Opera — Метрополитън Опера е оперен театър в Ню Йорк и най-известната опера на САЩ. — Б.пр.