Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Маккинън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All I Want for Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Дженифър Грейсън

Заглавие: Всичко, което искам за Коледа

Преводач: Zaharka

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9168

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Шумът от бара бе моментално заглушен, когато Шон затвори вратата на офиса зад Каси. Той я наблюдаваше, докато тя любопитно оглеждаше малката стая, преди да седне в далечния край на износения диван, до палтото му. Тя държеше халбата си с две ръце, отново подпирайки я на коляното си. Върховете на пръстите й, с тъмно червен лак, обикаляха ръба на чашата отново и отново. Винаги бе била склонна да се върти, когато се чувства неспокойно, помни си той и се зарадва да разбере, че не само той се чувства нервен.

Шон се опитваше да изглежда безгрижен, когато седна в другия край на дивана, внимавайки краката им да не се сблъскат или да не я докосне. Но очите му жадно я изпиваха. Косата й беше толкова различна, че все още го поразяваше. Сега изглеждаше толкова излъскано и професионално. Черният й пуловер с поло яка изглеждаше мек, вероятно кашмирен, и пръстите го сърбяха да я докосне. Тя бе все така стройна, но извивката на пълните й гърди го разсейваше. Споменът за тях, тежки и великолепни, когато изпълваха ръцете му, премина през ума му и изпрати електричен заряд право в слабините му. Дори и сега го подлудяваше от страст. Той прочисти гърло и се насили да откъсне поглед.

Беше облечена хубаво, сякаш се бе срещнала с Бри направо след работа. В сравнение с нея, той се чувстваше размъкнат, небръснат и навлякъл само тениска и дънки. Ако знаеше, че бившата му приятелка ще се появи в бара му, щеше да се постегне.

Най-накрая остави очите си да се спрат на лицето й, отново изненадан от това колко бе красива. Няколкото години не бяха ощетили външността й, само бяха допринесли. Кожата й все още бе перфектна и той копнееше да я докосне. Колко пъти бе държал това лице в ръцете си? Негова. Тя беше само негова.

По онова време, тя бе сладка и лъчезарна. Открито го обожаваше. Винаги се бе чувствал непобедим, когато тя беше наоколо, любовта й към него му даваше сили и го крепеше. Сега изглеждаше затворена и знаеше, че не може да я вини. Но се чудеше дали беше само заради него или тя се беше променила?

Тя изглеждаше непоклатима, виждаше се едновременно в стойката и в маниерите й. А тъмните й очи, които винаги са били изпълнени с топлина и привързаност, когато погледнеше към него, сега излъчваха предпазливост. Той мразеше това, но трябваше да признае, че го разбира.

— Така. Значи — започна той. — Все още го осмислям.

— Аз също — каза тя.

Той кимна. Неловко мълчание се разпростря за няколко дълги удара на сърцето.

— Някога мислил ли си за мен? — попита тя.

Той примигна, изненадан от въпроса.

— Кога? През годините ли имаш предвид?

— Да.

— Разбира се, че съм — призна той. — Обикновено по това време на годината. Нещата из града просто връщат спомените, нали знаеш? Аромата на студения вятър, Коледата… знаеш защо.

Тя кимна и отпи от чашата си.

— Разбира се. Двата декемврийски месеца, които прекарахме заедно бяха толкова… — Розови петна разцъфнаха на бузите й. — Забрави. — Тя отпи от питието си.

— Ще ми се да можех — каза глухо той. — Имам предвид да забравя. Но нещо винаги ми напомня. — Той се опита да срещне погледа й, но тя му попречи. — Някога мислила ли си за мен?

— Разбира се. Но с времето все по-малко, слава богу.

— Ако изобщо си мислила за мен, вероятно е било с яд, прав ли съм?

При това, очите й се вдигнаха и срещнаха неговите, но не каза нищо.

— Имам предвид, че онзи последен мейл, който прати… беше язвителен.

— Ти ми се обади, пиян, вечерта на Коледа — изрече тя. — Пет месеца след като се махна. Дърдорейки колко съм ти липсвала. Беше…

— Искрено — промърмори той.

— Жестоко — контрира го тя. — Да ми се обадиш така, на Коледа, беше просто жестоко.

Той усети как го обхваща студ.

— Исусе, Каси, не съм искал да бъде така.

— Да, искаше. Беше жесток от деня, в който скъса с мен.

— Знам, че бях, но… — Дъхът му сякаш заседна в дробовете. — Не и онзи последен телефонен разговор. Онази вечер бях тотално фиркан, но се опитвах да… — Той поклати глава. — Вече няма значение. Както и да е, на следващия ден ти прати онзи мейл. Застреля ме от упор. Ясно показа, че искаш да те оставя на мира. Каза ми повече да не те търся. Мислех, че просто искаш да забравиш, че съществувам.

— В онзи момент беше точно така. — Тя го погледна изпод тъмните си мигли. Много неща се случваха в очите й, но той не можеше да ги разчете. Някога можеше да го прави толкова добре. Накрая тя изпъна рамене, прочисти гърло и попита хладно: — Наистина ли искаш да навлизаме в това точно сега? Защото, честно казано, аз не искам.

— Нито пък аз. — Той потърка лицето си с ръка и се облегна леко назад. Още едно неловко мълчание се разпростря, докато те предпазливо се гледаха един друг. Отпиваха от питиетата си. Накрая тя проговори.

— Мислех, че живееш в Лос Анджелис — каза тя. — Защо се върна обратно тук?

— Не ми хареса там — каза просто той. — Тотално различен начин на живот. Което беше добре отначало… защото, честно казано, се опитвах да те превъзмогна и да продължа напред. Но бях нещастен. — Той отпи нова голяма глътка от чашата си. — Всички там са толкова фалшиви. Изкуствени. Групата не потръгна, не успяхме да пробием… беше гадно. След известно време го намразих. Дори обмислях да се прибера у дома.

— Обратно в Ирландия? — попита тя.

Той кимна и разсеяно потърка наболата по челюстта му брада.

— После, преди около две години и половина, се върнах в Ню Йорк да видя Джими. Майка му тъкмо бе починала у дома. И заради това, че беше в Щатите, когато си е отишла, че не е бил там до нея, той беше съсипан. Помислих, че има нужда от приятел. И бях прав. Когато дойдох тук, той не само се разпадаше, но и барът пропадаше. Имаше нужда от помощ. Знаех, че мога да му я дам. Затова избрах да се върна.

Главата й се наклони леко, докато го гледаше.

— Наистина ли?

— Изглежда проработи. Тук сме, нали? Барът процъфтява. — Той сви рамене и добави: — Помагаш на приятелите си. Той се нуждаеше от помощ.

Тя, изглежда, осмисляше това, после каза:

— Винаги си имал усет за бизнес. За цифри. Отдава ти се естествено.

Беше изненадан, че тя си го спомня.

— Мда, вярно е. Така че станахме партньори.

— Винаги си бил лоялен приятел.

Устата му пресъхна.

— Благодаря, но не съм герой или нещо подобно. — Той бързо отпи глътка бира. — Не беше трудно да го направя. Мразех Ел Ей и обичах Ню Йорк. Винаги е било така и все още е.

Тя кимна.

— И аз също.

— Вярно. Никога ли не напусна Манхатън?

— Мне. Дипломирах се в Колумбийския. Приключих малко по-рано. Получих място в Нюйоркския университет. Асистент съм. Английска литература. — Тя премести чашата, за да я подпре на другото си коляно. — Така че, да, бях тук през цялото време.

— Поздравления за всичко това — каза той. — Впечатляващо е. Но винаги съм знаел, че ще успееш… — Той се опита да се усмихне, дори като си мислеше: „Затова те оставих да си отидеш, Каси. За да бъдеш свободна да разпериш криле и да полетиш.“ — А къде живееш сега?

— В Челси.

— Хубав район.

— Така е. Харесва ми. Но апартаментът ми е мъничък и имам съквартирантка. Макар че никога не я виждам. Тя е в медицинския факултет на Нюйоркския университет. Откачена програма. — Тя отново прокара върховете на пръстите си по ръба на чашата. — А ти? Къде живееш?

— Все още във Вилидж, същия дребен апартамент. — Той улови изненадата, която трепна на лицето й. — Да, да. Само че сега живея там сам. Когато Джими се изнесе миналата година, за да живее с приятелката си, аз останах. Щом станахме партньори в бара, почнах да се справям достатъчно добре, така че не ми трябваше нов съквартирант, ако останех там.

— Е, това е добре. — Малка усмивка се появи, когато тя каза: — Добре си спомням Джими, разбира се. Беше толкова забавно… прекарвали сме някои страхотни моменти.

— Дяволски вярно — каза той с широка усмивка, стоплен от признанието й. Това бе едно от първите положителни неща, които бе казала. — Сега е сгоден и ще се жени.

— Наистина ли? Уау. Браво на него.

— Защо „уау“? — Зачуди се на глас Шон. — Мислела си, че никога няма да се ожени?

— Не, не наистина — призна тя. — Той винаги гледаше да си изкарва добре. Никога не съм си го представяла като женен тип. Но пък… мислех, че ти си. — Усмивката се изпари и очите й се преместиха обратно към питието й, когато прошепна: — Какво ли знам аз.

Сърцето на Шон се сви. Внезапен прилив на отчаяние премина през него, изгарящо горещ и настоятелен. Той се наведе напред.

— Каси, аз… — С раздразнение, той поклати глава, правейки пауза, преди да хвърли картите си на масата. Но се чувстваше принуден. — Ако си тръгнеш тази вечер и никога повече не ми проговориш, имам нужда да разбереш нещо. Оставих те за твое собствено добро. Наистина го мислех, когато ти го казах. Мислех, че правя каквото трябва, като те оставих да си отидеш.

Цветът се оттече от лицето й, когато го зяпна.

— А аз ти казах, че не е така. Казах ти го толкова много пъти — умолявах те да ме чуеш…

— Знам. Но не можех да го повярвам. Бях взел решение, че това е правилното нещо и това беше.

— Помня много добре — промърмори ядосано тя.

— Бях млад и глупав и… ами… неуверен, предполагам. Не исках накрая да се възмущаваш от мен… — Той преглътна с усилие. — Дори не можех да остана на същото крайбрежие като теб, след като скъсахме — затова се преместих толкова далеч. Знаех, че групата не беше фантастична. Но имах нужда да поставя истинско разстояние помежду ни… — Той отмести поглед, когато разкри: — … за да не мога да допълзя и да те умолявам да ме приемеш обратно. Защото го исках, Каси. Толкова много пъти. Затова се обадих в онази коледна нощ.

— Не. — Тя поклати глава непреклонно. — Не. Просто беше пиян и самотен.

— Права си, бях пиян и самотен. Но когато казах, че съжалявам, когато казах, че те искам обратно, аз го мислех. Всички неща, които наприказвах онази вечер, аз ги мислех. Но бях нанесъл твърде много щети. Ти не ми повярва.

— Точно така. Как бих могла?

— Не би могла, знам го. — Той въздъхна тежко, разкаянието отново стисна стомаха му.

— Мразех, че не се върна веднага. Онази есен… — Тъмните й очи се изпълниха със сълзи, когато го погледна. — Мразех, че ме остави да си отида, че не се бори за мен, за нас. Не знаеш колко пъти си пожелавах да се върнеш за мен. Да направиш или кажеш нещо… каквото и да е, за да покажеш, че знача за теб повече от гордостта ти. — Тя подсмъркна и потисна сълзите, които заплашваха да потекат. — А когато го направи, когато най-накрая се обади месеци по-късно, вече не ми беше останало доверие в теб. Беше унищожено. Ти ни унищожи. — Тя си пое дълбоко дъх, попи ъгълчетата на очите си и прошепна: — Боже, не мога да повярвам, че ти казах всичко това.

Той имаше чувството, че бе погълнал шкурка. Не можеше да проговори.

За негов късмет, тя продължи.

— Ще ти кажа истината. Дълго време имах повтарящата се фантазия, че просто ще се появиш на вратата ми… — Гласът й пресекна и тя подсмъркна, стараейки се упорито да не заплаче. Тя отмести поглед и поклати глава. — Няма значение. Забрави.

Виждайки колко силна бе тъгата й — след всичкото това време, караше сърцето на Шон да се свие и преобръщаше стомаха му. Тя все още изпитваше нещо, ако само говоренето за това я докарваше до сълзи. Виждаше го по лицето й. Какво причиних на това момиче? Той се опита да преглътне буцата в гърлото си, но тя сякаш бе заседнала там.

Гласът й се снижи отново до шепот, когато призна:

— Когато скъсахме, Шон… след това вече не бях същата.

— Аз също, любима — най-накрая успя да каже той, гърлото му все още бе пресъхнало, когато се приближи към нея. — Не си била само ти. — Бавно, внимателно, той се пресегна и пое ръцете й в своите. Тя не ги отдръпна. Той погали кожата й с грубите си пръсти и се увери, че гледа към него, когато каза: — Просто имам нужда да знаеш, че не беше ти. Обичах те с цялото си сърце. Но знаех… че няма да бъда… достатъчен. Ти заслужаваше повече. Затова усетих, че трябва да те оставя. Ти беше ангел. Притежаваше сърцето ми.

Сълзите преляха и потекоха по бузите й, когато тя потисна едно ридание.

— И със сигурност не заслужавам сълзите ти — каза той, избърсвайки ги внимателно. — Не и след като те нараних така. Ти не се отказа, опита да се бориш, да ни задържиш заедно, а аз… бях несигурен и глупав.

Тя подсмъркна силно, избърса очите си и срещна погледа му директно.

— Прав си. Не заслужаваш още от сълзите му. Вече не искам да говоря за това. — Тя избърса бузите си с ръкава и вирна брадичка. — Безсмислено е. Миналото е минало. Не можеш да го промениш. — Поемайки си разтреперано дъх, гласът й пресекна, когато добави: — Ти не ме искаше.

— Чакай, спри. Винаги съм те искал.

— Всяка твоя постъпка ми показа, че не е така.

— А-аз знам, но… — Ръката му неспокойно потърка наболата брада.

— Премести се в другия край на страната, за да си далеч от мен — изтъкна тя. — Чувствах се изоставена от теб, без надежда, че можем да оправим нещата. Не бяха ли такива намеренията ти?

— Донякъде, но… — Той прокара ръка през косата си, очите му бяха диви.

— Но какво? — Гласът й сега беше твърд, а лицето й бе почервеняло от гняв. — Правеше ми обещания, аз им вярвах, а ти наруши всяко едно от тях. Единственият мъж, който мислех, че никога няма да ме нарани умишлено? Нарани ме по-зле от всеки друг. — Тя издърпа ръцете си от неговите и ги сви в юмруци в скута си. Свирепият й поглед беше непоклатим. — Ти ми кажи как се предполага да разбера „Грешиш, исках те“ от всичко това. Защо трябва да вярвам дори на една дума, излязла от устата ти?

Веждите му се смръщиха докато се чудеше какво, по дяволите, да каже. Тя се беше разпалила, а той не искаше да се карат, но искаше да я накара да разбере. Изведнъж това бе по-важно за него, отколкото което и да било от много време насам.

— Каси, аз…

Силно почукване на вратата го прекъсна и я накара да подскочи.

— О, за бога — промърмори той. После, достатъчно силно, за да го чуят, той извика: — Не сега!

Вратата така или иначе се отвори. Джими погледна надолу към него и попита остро:

— Защо сестра ти е на бара?

— Прави ми услуга — обясни Шон. — Няма да се бавя.

Очите на Джими се прехвърлиха към нея и се ококориха.

— Какво, по… — Ченето на русия ирландец буквално увисна от учудване. — Е, проклет да съм — въздъхна той, взирайки се в нея. — Здравей, Касандра.

— Здрасти, Джими — каза меко тя. — Изненада.

— Много вярно. — Той се взира още малко, после каза: — Съжалявам за прекъсването. — Брадичката му се наклони към нея и той добави: — Радвам се да те видя.

— Аз също — каза тя със слаба усмивка. Вратата се затвори и стаята изглеждаше твърде тиха. Тя избърса под очите си с върховете на пръстите си, за да се увери, че кожата й е суха. След една неловка минута, тя подсмъркна силно, изправи се и приглади панталона си. Не искаше да поглежда към Шон. Болеше я да го гледа. — Трябва да си тръгвам.

— Не, още не! — каза припряно той, скачайки на крака. Наситено сините му очи я умоляваха. — Още не. Почакай.

— Ти трябва да се връщаш на работа, а аз трябва да си тръгвам. — Колкото и да беше чудно да го види отново и да чуе сърцераздирателните му думи и извинения, беше твърде много. Все още беше ядосана, а това прогаряше гърдите й. Беше напълно смазана. Поразена. И не можеше да позволи тези стари рани да бъдат отворени отново. Въпреки че той не се опитваше да го направи, само като го слушаше и получаваше същия ефект. Инстинктите й за самосъхранение най-накрая надвиха първоначалния шок и тя искаше да си върви.

Но начинът, по който я гледаше той, с измъчена топлота и нещо близо до отчаяние, я тормозеше. Дали се нуждаеше да бъде разбран, опростен или просто тя да не си тръгва, тя не беше сигурна. Може би бяха всички тези неща. Нямаше представа. Знаеше само, че трябва да се махне от тук. Присъствието му винаги е било силно, но сега я задушаваше. Поглъщаше я.

— Радвам се, че те видях — каза тя, поемайки си дълбоко дъх, стягайки се и отдръпвайки се от него. Прониза я гняв. Проклятие, беше се разпаднала пред него. Сигурно бе изглеждала толкова слаба. Не образът, който искаше да представи или с който да го остави.

Беше й отнело години да спре да страда заради него. Когато огненият гняв и дълбоката скръб най-сетне бяха напуснали сърцето й, тя бе останала безчувствена. Нямаше проблем с това; беше по-добре от болката. Сега искаше да бъде стоик, образ на хладнокръвието. Искаше той да знае, че е силна, че е добре и го е преодоляла. Защото беше така. Беше.

Брадичката й се вирна леко и тя изобрази фалшива усмивка, когато каза:

— Грижи се за себе си, Шон. Радвам се, че имаш бара и че…

— Ще ми позволиш ли да те изведа? — каза той, прекъсвайки я. Пристъпи към нея. — На вечеря? Или само на питие? Каквото поискаш. Моля те, Каси. Знам, че нямам право да питам, но… — Тъмно сините му очи пламнаха с интензивност, която я помете. — Ще се радвам да те видя отново.

Половината от нея крещеше да излезе и никога повече да не поглежда назад, никога да не му дава шанс да я нарани отново. Но другата половина… ъх, той изглеждаше толкова искрен, така желаещ… и така красив. Беше привлечена към него както винаги, това не можеше да го отрича. За нея той все още бе най-привлекателния, секси, красив мъж в света. Проклет да е.

— Само веднъж — промърмори той, приковавайки я с погледа си. — Дори само за кафе, за питие…

— Не — каза тихо тя. — Не мога. Просто не мога.

Лицето му помръкна, но той кимна.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Не съжалявай — каза дрезгаво той. — Разбирам.

Те се взираха един в друг в проточилото се мълчание за един дълъг момент.

— Така — каза той накрая. — Ами. Ако си промениш решението… знаеш къде да ме намериш.

Тя трябваше да изсумти при това.

— Не мога да повярвам, че си бил в града от две години и никога не сме се натъкнали един на друг.

— Градът е голям — каза той.

— Да, така е. Това го доказва, предполагам…

Очите му я пронизаха. Щеше й се да спре да я гледа по този начин. Толкова печално. Така копнеещо. Желанието му беше осезателно. Силата му не беше намаляла; тя можеше да си спомни как чувстваше, че душата й се раздвижва само от един от тези негови дълбоки, търсещи погледи — както я гледаше в момента. Тя трябваше да се обърне.

Пресегна се за палтото си. Той бързо пристъпи напред, за да й помогне. Докато тя закопчаваше предницата, ръцете му стояха върху нейните. Гърбът й бе така близо до гърдите му, че тя можеше да усети излъчващата се от него топлина. Тръпка премина през нея, сгрявайки кръвта й. Дъхът му бе топъл срещу косата й и тя трябваше да затвори очи срещу прилива на чувства, които я прогаряха до сърцевината. Привличане, копнеж, желание, чисто и просто похот… спираха дъха й.

Той прошепна до ухото й:

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че влезе в бара ми тази вечер. Беше чудесно да те видя. — Ръцете му бавно се спуснаха по нейните. — Красива си. Абсолютно красива.

Пеперудите в стомаха й полудяха.

— Спри — прошепна разгорещено тя, стискайки плътно затворените си очи, дори когато сърцето й се разбиваше в гърдите. — Спри да бъдеш мил. Не искам да бъдеш мил. По-лесно е, когато не си мил.

— Съжалявам. — Гласът му бе груб, мрачен. — Но наистина имам нужда да знаеш, в случай че никога повече не те видя, колко съжалявам, че те нараних така. Мислех, че правя каквото трябва. Но можех да го направя по друг начин. — Той се приближи и я целуна по главата. — Съжалявам, Каси. Моля те, кажи, че ми вярваш.

— Вярвам ти — прошепна тя, сдържайки сълзите си. „Няма да заплача“, каза си тя. „Няма да пролея друга сълза пред него.“ — Ясно? Вярвам ти, Шон.

Той издиша и тя усети топлия въздух по страната си.

— Благодаря ти. Благодаря ти за това.

Те останаха така за дълъг момент, преди ръцете му да се отпуснат встрани.

— Съжалявам — каза тъжно той. — Просто съм… поразен.

— Аз също — каза тя. Очите й се отвориха и тя се обърна с лице към него. Той се взираше в нея с такава страст, че бе почти осезаема. И, бог да й е на помощ, връзката, която усещаше към него, все още бе там. Преди говореха за това, дълбоката връзка помежду им, как бяха сродни души…

След като всичко свърши, когато той скъса с нея, когато тя се бори за тях и той въпреки това си тръгна, тя му бе така ядосана. Сродните души не си тръгваха. После се ядоса на себе си. Може би е било лъжа. Фантазия. Прекара месеци в предположения: може би тази „връзка“ никога не я е имало? Или може би само тя я беше усещала, а той беше казвал само празни думи? Чудеше се дали не си го е измислила, идеализирала и му бе предала романтична светлина…

Но не. Тя го чувстваше дори сега. Не можеше да го обясни, което беше иронично, тъй като професията й изискваше да се занимава с думи. Но то беше там. Връзката помежду им беше истинска, не си го беше измислила. Това едновременно утешаваше ума й и разбиваше сърцето й наново.

— За какво мислиш? — попита той, повдигайки брадичката й, за да погледне в очите й.

Никога нямаше да му каже за това. Тя скри истината с друга такава.

— Винаги съм обичала страстта ти — каза тя.

Ръката му се вдигна, за да докосне бузата й и дъхът й секна. Палецът му погали кожата й с такава чувственост, че сърцето й се сви.

— Може би… може би някой ден ще ми дадеш шанс да оправя нещата. Ще се съгласиш на онова питие. Помисли си?

Очите й се отместиха, докато сърцето й туптеше тежко.

— Не мисля. — Тя отстъпи от него, посегна за шала си и го уви около врата си.

— Не ми пука ако ще да е след дни, седмици, месеци — изстреля той. — Искам да те видя отново. Поканата ми за онова питие остава. Завинаги, ако е нужно. Ясно?

Гърлото й бе прекалено пресъхнало и тя преглътна с усилие, за да го прочисти. Просто кимна.

Очите му блеснаха и един мускул подскочи на челюстта му.

— Само кимване? Хубаво. Ще го приема.

Тя застина; въздухът бе заседнал в дробовете й. Изразът в тези негови сини, сини очи бе така суров. Но тя грабна чантата си, преметна я на рамо и изобрази хладнокръвие.

— Това беше… интересно — каза дрезгаво тя. Прочисти гърло. — Радвам се, че си добре.

Той се пресегна и докосна връхчетата на косата й. После, преди да разбере какво се кани да направи, той се наведе и я целуна по бузата. Допирът на топлите му устни и лекото драскане на наболата му брада по кожата й беше като електричен заряд. Тя подскочи леко, а неговата ръка се стрелна нагоре и обхвана тила й като се задържа там. Той беше толкова близо, че тя можеше да усети аромата му, този мускусен, изкусителен мирис… да усети топлината… трябваше само да завърти глава и щяха да се целунат.

Но той отстъпи назад. Тези негови очи пламнаха, докато обхождаха лицето й.

— Няма да лъжа, Каси — надявам се да промениш решението си и да ми се обадиш. Но ако не… — Очите му омекнаха, почти умолителни. Гласът му се снижи почти до шепот, когато каза: — Щастлива Коледа, любима.

— Весела Коледа — каза бързо тя и излезе от офиса, преди да направи още нещо, за което да съжалява.

Запроправя си път през претъпкания бар, докато не излезе през вратата. Студеният въздух сякаш я зашлеви, но тя го приветства. Имаше нужда от хубав шамар. Беше толкова близо до това да промени решението си в последния момент и да се съгласи да се видят отново. Което ясно щеше да покаже, че не е с всичкия си.

Тя измъкна шапката от чантата си, нахлузи я на главата си и тръгна да върви, заобикаляйки хората на път към метрото. Хората и звуците около нея бяха размазани. Умът й още блуждаеше. Беше видяла Шон. И той се радваше да я види, наистина се радваше. Беше се извинил задето я бе наранил и бе признал, че съжалява задето я е изгубил… думи, които тя мечтаеше да чуе през дългите, самотни нощи. Той дори искаше да я види отново. Беше я поканил да излязат! Искаше да оправи нещата… почти я бе целунал… всичко беше твърде много, за да го преглътне наведнъж.

Светът й се бе преобърнал с главата надолу само от случайното влизане в този бар.

Докато тя бързаше срещу смразяващия вятър, един Дядо Коледа от Армията на спасението стоеше на ъгъла, звънтейки с камбанка. Тя му отправи лека усмивка, автоматичен жест.

— Весела Коледа! — изтътна весело насреща й. — Оглеждай се за чудеса!

„Мисля, че трябва да го направя, помисли си тя. Мисля, че току-що може да съм изпитала най-голямото, носещо изцеление и прошка.“