Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (3)

Обади се на литературния агент, който му беше писал, телеграфирал и телефонирал в Сан Франциско за човека, поискал пиеса.

— Готов съм да се срещна с него.

— Кога можем да се срещнем първо вие и аз? — попита агентът. — Цялата тази работа е малко необичайна за мен. Видях се с човека при „Дън и Брадстрийт“ и ми се стори надежден. Тоест разполага с пари, но мисля, че вие и аз трябва да си поприказваме, преди да седнем и да разговаряме делово с него.

— Кажете кога ви е удобно.

— Да се видим във фоайето на вашия хотел след петнайсет минути?

— Добре.

Той се облече и слезе във фоайето по-рано, защото искаше да разбере дали ще може да разпознае агента, след като само беше чувал гласа му. Отиде до вестникарската будка за пакет „Честърфийлдс“ и един „Ню Йорк Поуст“. Търсеше рубриката на Ленард Лайънс, когато някой изрече името му.

Обърна се и видя мъж на около трийсет и пет години, който изглеждаше много развълнуван. Той подаде ръка и каза:

— Лари Лангли. Обядвахте ли?

— Да.

— Къде можем да поговорим?

— Все ми е едно.

— Пиете ли?

— Не и през деня.

— Искам тази работа да има добро начало.

— Добре, но вие разбирате, че нямам нужда от агент. От петнайсет години не съм имал агент.

— Не мислите ли, че трябва да имате?

— Не, не мисля. Иначе щях да си наема — онзи, който имах първоначално.

— Кой е той?

— Хенри Хайам.

— Той е кажи-речи най-добрият, така е, но е станал ужасно надменен. Не знам дали има време за всички.

— Хайде да седнем тук във фоайето и да погледаме минувачите.

Седнаха на черното канапе от изкуствена кожа почти в средата на тесния коридор. Агентът извади пакет дълги цигари с филтър.

— Много пуша — рече. — Затова сега съм на такива. — Той запали цигарата със запалка, която проработи от раз и произведе много дълъг пламък.

— Когато палите цигара със запалка, димът има привкус на бензин, нали?

— Вероятно, обаче през този филтър надали усещам някакъв вкус. Наричайте ме Лари. Между другото много съм мислил по въпроса за имената. Някои имена са имена, но други — не. Вашето е. Йеп Мускат пасва на писателския ви почерк. Подхожда ви. Винаги съм искал да се запозная с вас и да ви кажа колко се възхищавам от творчеството ви. Прочел съм всичко, което сте написали. Всъщност се питам дали знаете, че сте сред задължителните автори в колежите?

— Чувал съм.

— Иска ми се да преосмислите решението си да нямате агент.

— Не, не ми трябва агент.

— Помислете си и ако промените решението си, бъдете сигурен, че мога да свърша добра работа. Двамата с брат ми сме агенти на немалко писатели, а някои измежду тях са именити. Не колкото вас, разбира се, но не са и посредствени.

— Казах на продуцента, че според мен не можем да сключим сделка, но ако иска да рискува хиляда долара, без предварителни уговорки, бих поел риска да дойда в Ню Йорк.

— Да, знам. Той ми показа писмото ви. Всеки ден в продължение на почти два месеца ми се обаждаше по телефона за тази сделка. Тя значи много за него. Досега е бил консултант. Сега иска да стане продуцент. Да си създаде име. Иска да започне с престижна пиеса, от която ще спечели и много пари.

— Той вече има много пари, както казахте.

— „Дън и Брадстрийт“ го поставят в най-висшата категория.

— Готов съм да поговоря делово с него по всяко време. Например още сега.

— Сега?

— Да. Пристигнах в Ню Йорк да проведа делови разговор с него. Тук съм. Обадете му се по телефона и му кажете, че съм на линия.

— Затова исках да се видим първо вие и аз — рече агентът. — Знаете ли, той донякъде ме постави в затруднение. Когато ми показа вашето писмо, искаше да разбере дали трябва да ви прати чек за хиляда долара. Имам предвид, че не звучахте особено обнадеждаващо.

— Не исках да идвам в Ню Йорк. Смятах, че писмото ми ще го разубеди. По-скоро се надявах, че така ще стане, но в противен случай бих хванал първия влак.

— Той все си мислеше, че ще пристигнете със самолет.

— Предпочитам влаковете. Но най-много предпочитам да не пътувам.

— Нали мога да ви задам един личен въпрос, Йеп? Какво е станало с вас? Какво се е случило с вашето писане, имам предвид? Надявам се, че нямате нищо против този въпрос. От десет години или повече то е… променено.

— Вероятно тъкмо това му се е случило. Започнах да пиша най-вече защото се надявах всичко да се промени и исках да опиша нещата точно такива, каквито са. Само малко от тях, разбира се. Малко от малкото мои неща. Бих писал денонощно, цял живот, ако имах надежда, че ще успея да претворя повече от малко. Но това не е възможно и аз винаги съм го знаел. Ако не възнамерявате да му се обадите, искам да се поразходя.

— Къде?

— До Бауъри.^[1]

— Бауъри?

— Да, една хубава дълга разходка. Винаги ходя там поне веднъж, когато дойда в Ню Йорк.

— Бауъри не е ли на три-четири мили оттук?

— На четири-пет, доколкото знам.

— Ще му се обадя. Хвани бика за рогата. Знам, че той иска да се запознае с вас каквото и да му струва това, но същевременно разчита на мен, убеден е, че ще ви накарам да сключите сделка.

— Писах му, че едва ли ще можем да се споразумеем.

— Защо?

— Може би не ми харесва начина му на изразяване.

— Това какво общо има? Нали ви плаща?

— Не постъпвам на служба. Може би не харесвам и начина му на мислене.

— Нали не сте дошли в Ню Йорк да кажете на този човек, че не искате да се споразумеете?

— Дойдох в Ню Йорк, защото той ми прати чек за хиляда долара, без допълнителни условия. Дойдох да се срещна с него, да го изслушам, да прегледам договора.

— Какъв договор искате?

— Какъв договор иска той? Това е негова идея, не моя. Трябва само да напише условията по споразумението. А пък аз трябва само да ги прочета внимателно и да кажа да или не. Споменах за това съвсем ясно в писмото си.

— А пиесата?

— Какво за пиесата?

— Що за пиеса ще бъде?

— Ако договорът ме устройва и го подпиша, ще бъде пиеса, която аз ще напиша.

— Да, но каква ще бъде?

— Пиесата не е написана. Ще знаем каква ще бъде, когато бъде написана.

— Той иска да напишете пиеса, която да прилича на една от пиесите на Шоу. Забравих на коя точно, обаче според него вие сте единственият драматург в света, който може да напише такава пиеса.

— Не пиша пиеси, подобни на пиесите, написани някога от някой друг. Пиша пиеси и нищо повече.

— Имате ли идея за пиесата?

— Не ми трябва идея. За петнайсет години съм написал поне по една пиеса годишно. Не съм спечелил и едно пени от тях. Вие сте намерил този човек при „Дън и Брадстрийт“ и той има много пари. Иска да напиша пиеса. Иска да направя нещо за него, за пари, нещо, което и без това правя без пари. Аз не го питам как смята да спечели следващия си милион. Не го питам нищо. Докато вие не ми се обадихте, телеграфирахте и писахте и докато той не ми се обади и телеграфира, аз дори не знаех, че има такъв човек. Сега се оказва, че има, и по някаква причина той иска да напиша пиеса. Единственото, което трябва да направи, е да ми покаже договора.

— Ами ако не харесате договора?

— Няма да го подпиша.

— Ще ми кажете ли какво не ви харесва в него?

— Да, ако не се налага да обяснявам твърде дълго.

— Йеп, можете ли да ми поясните какъв договор ще подпишете?

— Разбира се. Ако в договора пише просто и ясно, и е добре пресметнато, че аз ще имам поне такава част от печалбата от пиесата, каквато има той, ще го подпиша.

— Ами рискът, който той поема, като инвестира сто хиляди долара или дори повече в поставянето на пиесата?

— Аз не искам от него да поема този риск.

— Искате половината от печалбата?

— След като си възвърне инвестицията. Дотогава няма да поискам нищо друго, освен писателския хонорар. Петнайсет процента от общите касови постъпления.

— Петнайсет? Само Шоу получава петнайсет.

— Шоу е покойник. Той остави състояние, което спечели изцяло с писане.

Агентът огледа фоайето, самотно седящите старци.

— Йеп, можете ли да си позволите да поставите такива условия?

— Не мога да си позволя да приема никакви други условия. Обадете се на този човек.

— Добре, щом искате, но се надявах, че двамата можем да се опознаем малко по-добре.

— Ние се опознаваме.

Агентът стана и отиде на рецепцията. Попита Валенсия къде са телефоните, Валенсия му посочи и агентът тръгна по малкия коридор, по който се излизаше на Петдесет и седма улица. Там, до голямата зала за приеми и четене на лекции, той откри шестте телефонни кабини една до друга.

Телефонира в офиса си и разговаря с по-големия си брат.

— Той иска да се види със Замлок сега. Поиска да се обадя на Замлок и да уредя срещата. Не иска агент. Ще подпише само договор, който му гарантира петдесет процента от печалбата плюс петнайсет процента от касовия сбор.

— Кой знае? — каза братът на агента. — Може би Замлок ще изготви такъв договор.

— Тогава да му се обадя ли?

— Не. Да оставим Замлок да почака още малко. Той е захапал въдицата, може да отиде и по-далеч. Знаеш как стоят нещата. И аз знам. Няма смисъл да се бърза. По-добре да му се обадим в средата на идната седмица.

— Замлок знае, че той е в Ню Йорк.

— И какво от това? Аз ще се обадя на Замлок, ще му кажа, че сме имали важна среща, че човекът не иска да бърза, а да поотпусне няколко дена, да помисли върху пиесата, и ще се разберем за идната сряда в десет часа сутринта.

— Защо в сряда в десет сутринта?

— А защо не? Във всеки случай е нещо определено. Аз ще се погрижа за Замлок. Ще го подготвя за най-лошата част. Може пък да приеме и тогава нашите десет процента от договора няма да ни дойдат зле.

Когато агентът се върна във фоайето, двама старци седяха там, пълнеха лулите си и си приказваха. Той отиде на рецепцията.

Валенсия му подаде бележка, написана на бланка от хотела: „Ще се разхождам по Пето авеню, да знаете, ако ви трябвам. Ако не, обадете се — по всяко време.“

Съобщението дори не беше подписано. И нещо още по-лошо, то дори не беше адресирано до някого.

Агентът сгъна бележката и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Огледа дългото занемареното фоайе и тръгна към Петдесет и седма улица.

Той няма пукната пара, помисли си агентът, но това е без значение.