Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

Той се изтегна на леглото и затвори очи. Маковото поле отново изплува почти така, сякаш очите му очакваха да бъдат затворени, за да могат да го разгледат още веднъж. Силният упойващ мирис на макове достигна до ноздрите му и той бе напълно сигурен, че действително чува момичетата да разговарят и да се смеят — ала не някога, а сега.

Съвсем безпричинно или по причина, която никой не можеше да се надява да разбере, той си спомни за едно писмо от стария си приятел Арти Пъч, мудното, потънало в мисли момче от Фресно.

„Драги, Стар Нос, питам се дали мога да изразя с думи удивлението си, че тъкмо на теб са ти публикували книга.

Ето, аз съм на двайсет и пет години и все още съм един ниско платен, с много шефове и много страхове чиновник в «P.G. & E.», вместо да съм администратор. Винаги бях по-добър от теб по граматика и правопис. Знам, че високата почит, която изпитваш към истината, няма да ти позволи да отречеш. Нямам предвид, че не съм развълнуван от твоя успех и че не съм горд, че бях един от най-добрите ти приятели през няколкото години в «Емерсон» и след това половин семестър в техническия институт, където и двамата изучихме машинописа. Развълнуван съм. Йеп, стари вагабонтино, ако ти можеш да пишеш, значи и аз мога. Ще прочетеш ли приложените три примера от моето писмовно изкуство?“

Трите примера бяха делови писма до трима различни администратори на три различни фирми, от трима различни администратори на три различни фирми — всички бяха със съответни имена и адреси.

През годините, скоро след излизането на всяка нова книга, той получаваше писмо от Арти и още примери от неговото изкуство. Някои от писмата бяха толкова дълги, че представляваха нещо като кратки разкази. Веднъж той даде част от тях на един редактор, но редакторът не мислеше, че са забавни.

След войната си спомни, че от години не е получавал вест от Арти. Писа му и след около шест месеца получи отговор:

„Драги Стар Нос, моля да се опиташ да забравиш, че съм такъв окаяно немарлив кореспондент, но право да си кажа, аз вече не пиша. Човече, разбираш ли, сега съм на трийсет и девет години? Имам дъщеря на седемнайсет, друга на петнайсет, син на единайсет и още един на девет. Имам жена хубавица, която все още си мисли, че съм страхотен, макар че продължавам да съм чиновник в газовата компания. Отново бих започнал да пиша делови писма, ако можех да измисля нещо за казване, но не мога. В по-добрите си години пишех до всякакви администратори на най-различни американски компании — и от всякакви администратори. Но само си помисли, аз не изпратих нито едно от тези писма… защото не бях в съответната компания, а вън от нея. Знам, че можех да бъда вицепрезидент на почти всяка голяма компания в Америка. Като се върнеш в стария роден град, нали ще дойдеш да се видим?“

Когато посети Фресно, обади се по телефона и съпругата на Арти каза, че той е получил психическо разстройство. От „P.G. & E.“ поискали от него да си вземе отпуска за половин година, през която да получава половин заплата. Казали, че ще запазят работното му място, ако реши да се върне.

— Аз, разбира се, искам да ви поканя на вечеря — рече съпругата на Арти, — обаче никак не ми се ще да видите Арти в това състояние. Той ужасно се състари, съвсем внезапно.

Телефонът в хотела иззвъня и Лари Лангли, като говореше по-високо от обикновено, каза:

— Йеп, той постоянно ми звъни, откак се върнах в офиса. Той ми се обади. Не аз на него. Ядосан е… много ядосан. Поиска да разбере защо все така желаеш да видиш договора, и малко по малко аз го запознах с условията, които очакваш. Иска пак да отидем в офиса му утре преди обед в десет часа. Аз се съгласих. Надявам се, че ще дойдеш.

— Ще дойда. Разговорът ни ще бъде изцяло делови, нали?

— Да. Той поиска да знае дали смятам, че утре вечер ще вечеряш заедно с него и приятелите му в „Чембърд“, и аз отвърнах, че не зная. Спомена, че едно от момичетата било много красиво и че може да искаш да се запознаеш с нея.

— Не мога да отида. Ще излизам с дъщеря си. Ще бъда на срещата в десет — мога да отделя един час, това е. После ще си ходя. Той трябва да е готов с договора.

Затвори телефона и си спомни за случайната си среща с Арти Пъч в Сан Франциско около година след разговора със съпругата му.

— Най-накрая напуснахме стария роден град — каза Арти. — Децата настояваха. В град като Фриско има повече възможности за младежите — училища, работа, хора. В момента не съм в „P.G. & E.“. На подобна работа съм.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон и Бърт се обади.

— Бърт, би ли купил от вестникарската будка следобедните издания, „Ню Йоркър“, „Тайм“, „Лайф“, „Сатърди Ивнинг Поуст“ и да ми ги донесеш?

Стана и се протегна, стопли вода на газовата печка и когато Бърт се показа на вратата, той си сръбваше горещо кафе.

Прегледа внимателно „Ню Йоркър“, за да види кое би било най-забавно на Роузи, ала нищо не изглеждаше особено обещаващо.

В момента върви единствено бейзболният шампионат, помисли си той, няма друго. Просто ще трябва да я заведа там. След мача ще заведа двамата с Ван на ресторант и после в „Палас“.

Телефонира на Ленард Лайънс и каза:

— Искам утре да заведа малката си дъщеря на „Ебетс Фийлд“. На кого трябва да се обадя за билети?

— Гледайте мача по телевизията — рече Ленард. — Всички билети са разпродадени. Ще трябва да платиш най-малко петдесет долара за два билета.

— Ще платя петдесет.

— Това е глупаво.

— Дори и така да е.

Ленард му даде името и номера на един от най-големите билетни агенти в града. Цената беше шейсет долара за два билета, но бяха за най-хубавите места — в трета база, по думите на агента.

— Ще ги взема — рече и тогава агентът каза:

— Ще ви се обадя пак след няколко минути.

— Не разполагате ли с билетите?

— Мисля, че мога да ги доставя, но не съм сигурен.

— След колко време ще знаете?

— След пет минути.

Агентът се обади пак и каза:

— Човекът иска сто долара за двата билета… но са за най-хубавите места.

— Кой е човекът?

— Един мой приятел. Просто билетите са свършили. Той се е разболял. Не може да отиде.

— Ако кажа, че ги вземам, ще ги получа ли или трябва пак да му се обадите?

— Получавате ги.

— В такъв случай аз ще ви се обадя след пет минути. Трябва да съм сигурен, че дъщеря ми иска да отиде.

Обади се на Роузи и по гласа й веднага разбра, че тази идея не я вълнува, макар тя да се опита да прикрие това.

— Освен, разбира се, ако ти и аз можем да измислим нещо, което вероятно ще бъде по-забавно.

— Ще бъде забавно, татко. Просто ще отидем, ще си купим билети и ще гледаме мача.

— Ами ако не можем да намерим билети?

— Какво от това? Ще видим Бруклин. Ще се поразходим заедно и ще разгледаме забележителностите. Ще поседнем в някой ресторант и ако там има телевизор, ще гледаме мача по телевизията.

— Ще видим. Недей да обядваш. Ще те взема на обед и ще отидем някъде.

— Ще бъда с много хубава лятна рокля.

— Привечер ще вземем Ван и ще отидем някъде другаде.

— Къде?

— Ще вечеряме някъде, после да отидем в „Палас“, а? Това е единственото място в Ню Йорк, където все още можем да гледаме вариететна програма.

Той обясни какво е вариететна програма, след това се обади на билетния агент и каза, че не иска билетите.

— Утрешният мач ще бъде страхотен — рече агентът. — „Доджърс“ тъкмо спечелиха първата си победа, осем на пет. Утре смятат да спечелят втората и така всеки отбор ще има по две победи.

— Бих искал да го гледам, но дъщеря ми има други идеи.

Знаеше, че ще се забавляват, където и да отидат.