Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

— Мисля, че ще харесате вариететната програма — рече бащата на сина и дъщеря си.

— Какво представлява? — попита Роузи.

— Първо, това е истинският американски театър, макар че е възникнал в Европа, както много други неща в Америка.

— Колко ли неща в Америка са възникнали тук? — попита Ван.

— Няколко. И няколко са престанали да съществуват.

— Какво имаш предвид?

— Най-голямото и най-хубавото американско нещо, което е възникнало тук, е бил постоянно оказваният добър прием на хора от целия свят, пристигащи в Америка. Вече няма такова нещо.

— Как е станало така?

— Със закон.

— Защо?

— За да се попречи на хората от Европа и Азия да идват в Америка, разбира се.

— Но защо?

— Съществува широко разпространена теория, че хората в Америка вече са доста много.

— Така ли е?

— Според мен не. Сега, ако някой от Европа или Азия поиска да дойде в Америка, не му се позволява.

— Съвсем никой ли не може да дойде?

— Малцина могат. Всяка година на определен брой хора от всяка европейска нация се разрешава да дойдат. От Англия например могат да дойдат хиляда. От Италия обаче само триста, примерно. Не знам точните цифри. Може би за една година само сто човека от Англия ще поискат да дойдат в Америка. От друга страна, от Италия вероятно ще поискат да дойдат десет хиляди, но не могат.

— Защо толкова много италианци искат да дойдат?

— За по-добър живот, разбира се.

— Не могат ли да имат по-добър живот в Италия?

— Не е лесно.

— Защо не е?

— Италия е сравнително малка държава със сравнително многобройно население.

— Ами Индия?

— В Индия положението е още по-лошо. Обаче индийците, които искат да дойдат да живеят в Америка, изобщо не могат.

— Дори и малцина всяка година, както от другите страни?

— Да.

— Защо?

— Трябва да имат пари, за да дойдат, а повечето хора в Индия, които искат да дойдат, нямат никакви пари.

— И какво правят?

— Остават там, където са. Но в момента те не могат дори да се надяват. Не могат да си направят план да работят усилено, да спестят пари и някой ден да заминат за Америка, защото дори да имат достатъчно пари, те не могат да дойдат. Когато баща ми е пристигнал в Америка, проблемът е бил да събере достатъчно пари за пътуването и толкова. Всеки човек по света, който е искал по-добър живот, винаги е знаел, че може да работи упорито, да спести пари, да замине за Америка и да има по-добър живот. Добрият прием е бил гарантиран. Сега няма такова нещо.

— А какво е вариететна програма? — попита Роузи.

— Почакай малко, Роузи — каза Ван. — Да кажем, че това гостоприемство го е нямало, когато твоят баща е поискал да дойде в Америка? Къде щяхме да бъдем сега?

— Щяхме да бъдем в град Ван, чието име е и твое.

— Там е много хубаво, нали, татко?

— Не знам. Аз съм роден в Калифорния. Америка е единственото място, което познавам.

— Какво е вариететна програма?

— Роузи! — каза Ван. — Ще разбереш какво е.

— Добре, де. Нека да кажа на Роузи какво е вариететен спектакъл. Това е театрална забава, съставена от седем-осем различни номера. Първият номер обикновено са изпълнения на акробати или дресирани животни. Смята се, че това е най-слабата част в програмата. Много е вероятно вторият номер да бъде колективно изпълнение на песни и танци. Понякога ги изпълняват съпруг и съпруга, които пеят и танцуват. Друг път изпълнителите са двама, трима или четирима братя. Или двама братя и две сестри. Понякога цяло семейство.

— Като семейство Фой ли? — попита Ван. — Гледах филма.

— Именно, само че когато са семейство като Фой, те не излизат втори, а шести или седми. Те са звезди. Тоест повечето зрители в театъра искат да видят тяхното изпълнение.

— Защо? — попита Роузи.

— Защото са по-интересни от другите участници. Някой е по-забавен или пее по-добре, или танцува по-добре. След втория номер от програмата излиза някой певец — доста добър. Или някой, който свири добре на пиано или на цигулка. Но може да излезе не музикант, а вентрилоквист или фокусник. Четвъртият номер може да бъде кратка музикална композиция или малка пиеса. Например сцената е училищна стая, а мъже и жени играят като момчета и момичета. Това като че ли винаги е забавно на хората.

— Тази вечер ще гледаме ли такъв номер?

— Боя се, че не, Роузи.

— Защо? Това ми се гледа най-много. Мъже и жени, които се правят на момчета и момичета.

— Няма да гледаме това, защото вариететната програма е още едно американско нещо, което вече го няма.

— Как може да го няма, когато отиваме да гледаме такова нещо?

— Боя се, че това, което ще гледаме, всъщност не е истинска вариететна програма.

— А какво е тогава?

— Нещо подобно. Има формата и схемата на вариететен спектакъл, обаче в него вече няма живец.

— Защо няма?

— Защото за вариететните актьори вече няма публика. Те вече нямат театри, в които да работят. „Палас“ е последният вариететен театър в Америка. Затова дойда ли в Ню Йорк, винаги ходя там. Едно време, когато вариететните изпълнители достигнеха до „Палас“, те знаеха, че са добри. Да имаш представление в „Палас“, беше като дипломиране след години обучение. Това значеше нещо. Сега изпълнителите не са завършили никъде. И всъщност не са истински вариететни актьори. Те са просто разни хора в тъй наречения шоубизнес. Да играеш в „Палас“, днес е просто някаква работа. Може би някой от телевизията, киното или от нощен клуб ще ги гледа и ще им даде друга работа. Но при все това ние отиваме в „Палас“ и мисля, че онова, което ще гледаме, ще ви хареса… каквото и да е то.

— Защо свалиха табелата с надпис „Добре дошли в Америка“? — попита Ван.

— Вероятно се страхуват.

— От какво?

— Предполагам, че се страхуват някой да не им вземе хляба от ръцете.

— Хляба ли?

— Или тортата — рече Роузи.

— Близо си до истината.

— Ами много ясно. Хората ядат торта, нали?

— Всъщност Роузи е права. Те действително се тревожат не за хляба, а за тортата.

— Ако хората нямат възможност да дойдат да живеят тук, не могат ли да отидат някъде другаде и да започнат нов живот?

— Да. Могат да отидат на още няколко места. В Мексико и в две-три държави в Южна Америка, но не е същото.

— Ами американците? — попита Ван. — Ако поискат да отидат някъде, за да започнат нов живот, къде отиват?

— Всъщност доста американци заминават за Европа. Или по-скоро се връщат в Европа, но рано или късно отново се озовават тук.

— Защо? — попита Роузи. — В Америка ли е най-хубаво?

— Било е най-хубаво и вероятно си спомнят точно това.

— Сега не е ли?

— Америка е най-добрата от съвсем малко на брой страни. Струва ми се, че сега всички са почти еднакво бедни. Онова, което ни правеше почти велики, беше отказът ни да бъдем прекалено предпазливи. По отношение на каквото и да било. Сега сме крайно предпазливи.

— Човек трябва да бъде предпазлив — каза Роузи. — Всеки трябва да бъде предпазлив.

— Тази предпазливост убива душата. Така животът не е забавен.

— Човек трябва да е предпазлив, когато пресича улицата.

— За Бога, татко — рече Ван, — позволи ми да я фрасна, а?

— Роузи пак е права. Разумно е да бъдеш предпазлив, когато пресичаш улицата. Но не е разумно да бъдеш предпазлив по отношение на този, който идва към теб от другата страна на улицата. Това е нездраво.

— Кой идва от другата страна на улицата? — попита Роузи.

— Определено не е враг. Във всеки случай ние пристигнахме в „Палас“, хайде да влизаме.

Когато влязоха, филмът вече беше започнал. Салонът бе почти празен, но те заеха местата си на последния ред на партера. Оказа се, че това е някаква снежна феерия, очевидно съвместно постижение на половин дузина автори. Един навярно нямаше да може да скалъпи нещо толкова жалко. Такова нещо можеше да бъде единствено колективно творение. То беше фалшиво, истерично, дръзко, патетично, нелепо и непреднамерено очарователно. Децата много го харесаха. След пет-десет минути Ван попита:

— Какво ще кажеш, татко?

— Какво мисля за филма ли?

— Да.

— Мисля, че знаеш.

— Боклук ли е?

— Разбира се, но харесвам снега.

— Този сняг е истински, нали? — попита Роузи.

— О, да. Снимали са го на живо. Това вероятно е някъде по високите части на Сиера Мадре.

— Но актьорите не играят добре, нали? — каза Ван.

— Да. Актьорите играят като други актьори. Обаче е наистина чудесно. Много ми харесва.

— И на мен — обади се Роузи.

— Слаба работа — каза Ван.

— Да, но дори в нещо, което е слабо, също може да има някакъв неочакван смисъл и важност. Когато започне вариететната програма, ще отидем да седнем в някоя ложа.

Двамата лоши мъже и лошата жена се опитваха със снегоходки да се измъкнат с чанта, пълна с откраднати пари.

Не беше изключено да не успеят.

Но да бъде с децата си, да са до него, си беше чудесно преживяване.