Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (23)

Стигнаха до Пето Авеню, момичето вървеше до баща си, а момчето до своя баща.

— Роуз — заговори Зак, — надявам се, че няма да възразиш, ако с баща ти поговорим на френски. Какво ще кажеш, Хуан?

— Добре — отговориха Хуан и Роузи.

„Френски ли? — помисли си Роузи. — Това е арменски.“

— Чуй ме, братко — поде Зак. — Боли ме главата, повръща ми се, тежко ми е на душата и не знам как да се избавя от това, без да се орезиля.

— Ще те заведа на едно място, където може би ще се почувстваш по-добре.

Доближиха някакъв ресторант и Зак влезе, а другите продължиха да вървят. Когато стигнаха до ъгъла, се обърнаха и се върнаха, но Зак все още бе вътре.

— Почакайте тук, Роузи и Хуан.

Той влезе в ресторанта и отиде право в тоалетната. Зак се беше облегнал на стената с пребледняло и мокро лице и затворени очи.

— След малко ще ми мине — каза той. — Май никога през живота ми не ми е било толкова зле. Целият треперя, като пребито псе. Как пиеш това нещо?

— Четирийсет и седем години не са подходяща възраст да започнеш да пиеш, Зак.

Излязоха от тоалетната и Зак рече на арменски:

— Нека да поръчаме нещо. Това заведение ми спаси живота.

— Добре. Едно силно кафе?

— Ще помогне ли?

— Винаги помага.

— Ами децата?

— Те са добре.

Зак отпи с усилие от горещото кафе.

— Първо вино, после кафе — каза той. — Две неща, които изобщо не пия. Ако погълнеш една отрова, вероятно трябва да погълнеш и друга. Хайде да хванем такси и да отидем на мача. Имам над какво да мисля. Мачът ще ми помогне. Ти за кого си?

— Какво имаш предвид?

— Искам да заложа. Голяма сума. Ако спечеля, ще знам, че трябва да поговоря с майката на момчето.

— Искаш да заложиш?

— Знаеш, че не съм по хазарта, изобщо не играя, но както е тръгнало да нарушавам правилата, бих могъл да наруша и още едно. По някаква причина искам да съм заложил, докато гледам мача. Не знам защо, но така трябва. Може ли да заложа?

— Разбира се. Каква сума? Десет долара?

— Десет? Имам девет стодоларови банкноти в портфейла си. Искам да заложа всичките. На кого обаче? На „Янкис“?

— Ако ги харесваш.

— А на теб харесват ли ти?

— Не бих казал, че не ги харесвам, но ако имах пари, бих заложил на „Доджърс“.

— Имам чувството, че „Янкис“ ще спечелят този мач.

— Заложи на тях.

— Знаеш ли къде?

— Да.

— Дали човекът ще приеме деветстотин долара залог за „Янкис“?

— Да.

Зак остави банкнота от един долар до чашката си и те излязоха при децата.

Спряха такси и се качиха. В цветарския магазин Зак рече:

— Хуан, искам да изпратя цветя на майка ти.

Бащите влязоха и гъркът ги поздрави.

— Зак иска да изпрати цветя за една приятелка.

— Рози — рече Зак. — Три-четири дузини.

— В момента не разполагам с три дузини — каза Големия Сам. — Имам дузина бели рози и голям брой малки розички.

— Тогава направете един голям класически букет. — Зак бързо написа адреса и няколко думи на една картичка и каза: — Двайсет достатъчно ли са? — Той постави двайсетдоларова банкнота на тезгяха.

— Напълно — отвърна гъркът.

Зак извади парите от портфейла си.

— За „Янкис“ — каза той.

Шансовете бяха равни, само трябваше да се направи избор. Зак заложи седемстотин и петдесет и върна останалите пари в портфейла си.

— Това означава много за мен — рече той на арменски. — Ако „Янкис“ спечелят, ще знам какво да направя. — Той помълча малко и тихо каза: — Ще бъда неговият баща, ето какво — и никакви ако, но и обаче.

Върнаха се в чакащото ги такси и тогава Йеп внезапно рече:

— Какво ми става, по дяволите? Аз също трябва да пратя цветя.

Той се върна в магазина и каза:

— Залагам за „Доджърс“.

— Колко?

— Петстотин. Искате ли чек?

— Не непременно.

— Тогава ще се видим след мача.

— Когато ви е удобно.

Той забърза към таксито, качи се и шофьорът подкара колата към „Ебете Фийлд“.

— Зак, нали разбираш, че може да не успеем да си купим билети?

— Защо не?

Шофьорът направи обратен завой.

— Защо не ли? Не е възможно да намериш билети за мач от бейзболния шампионат, ако не си готов да платиш двайсет или трийсет долара за всеки. Още ли държиш да отидем?

— Разбира се — рече Зак. — Ще намерим билети.

— Ще ти излязат скъпо. Знаеш, че стадионът не е голям и онези хора в Бруклин чакат на опашка цяла нощ.

— Ще измислим нещо.

Когато слязоха от таксито, стадионът гъмжеше от народ.

Скоро се натъкнаха на един прекупвач на билети.

— Четири билета — рече Зак.

— По четирийсет са — каза човекът. — Вземете ги. Евтино ги давам. Иначе са по петдесет.

Зак плати билетите, влязоха, качиха се и затърсиха местата си. Те се оказаха по-добри, отколкото Йеп предполагаше. Намираха се в трета база и макар високо горе, местата бяха чудесни и те се чувстваха прекрасно.

Мачът беше страхотен — инфарктен, както се изразиха някои — и „Доджърс“ победиха с осем на пет.

— Загубих — рече Зак на арменски. — Не ме е грижа за парите. Загубих и сега не знам какво да правя.

— Слушай, ще водя Роузи и Ван на вечеря в „Блек си“ и после в „Палас“. Елате с Хуан.

— Не мога. Искам, но не мога. Неспокоен съм. Ще го заведа право вкъщи. Трябва да поговоря с майка му. Трябва да разбера как стоят нещата. От мен се очаква да се върна в Юта утре сутринта. Напълно съм объркан. Какво да правя?

Минаха три пресечки и накрая намериха такси. Зак поиска от шофьора да ги закара до хотел „Плаза“ и не след дълго пристигнаха. Влязоха в „Палм Корт“ и заеха една маса.

След като децата направиха поръчката, Йеп каза: „Нали ще ме извините за минутка?“

Той излезе и се качи бързо на едно такси.

— Е — каза гъркът, — ти заложи на печелившия отбор. Един губи, друг печели. Така е то.

Той се върна в чакащото такси и после обратно в „Плаза“. Когато стигна до масата, Зак седеше там самичък.

— Отидоха да си измият ръцете.

Йеп тръсна пачката пари пред Зак.

— Просто не можех да те оставя да сториш това — каза той. — Върнах се и промених твоя залог. Ти удвои парите си.

— Но как можа да направиш такова нещо? Ами ако „Янкис“ бяха победили?

— Те загубиха, Зак, а ти спечели. Хайде, ела да вечеряме заедно.

— Не, не спечелих. Аз заложих на „Янкис“ и те изгубиха, така че и аз изгубих. Тези пари са твои, не мои.

— Слушай, Зак. Този ден е малко шантав за теб. Имал съм доста такива дни. Просто се наложи да ти направя дребна услуга, нищо повече. Тя не ми струва нищо. Поех риска. Правил съм това през целия си живот. Надявам се някой ден да напиша хубав роман за хазарта и ако случайно го прочетеш, ще разбереш какви шантави дни съм имал. Този е нищо. Хайде, прибери парите. Иди да се видиш с майката на момчето. Поговори си добре с нея. Аз ще се върна в „Грейт Нодън“ към единайсет. Обади ми се или се отбий при мен. Каза, че ако спечелиш, ще знаеш как да постъпиш. Е, ти спечели и би трябвало да знаеш какво да направиш, така че направи го.

— Сигурен ли си, Стар нос? Сигурен ли си, че спечелих?

— Да, спечели.

— Добре, но ти трябва да вземеш половината от тези пари, иначе аз няма да взема нито цент от тях.

— Ще взема десет процента и ще ти кажа защо. Нуждая се от тях. Ще взема сто и петдесет и не искам никакви арменски препирни.

Той взе своя дял и хвърли пачката към Зак, който я напъха във вътрешния джоб на сакото си.

Келнерът донесе топло какао и сладкиши тъкмо когато Хуан и Роузи се върнаха на масата. Децата ядоха, а Зак ги гледаше и поклащаше глава.

В таксито Роузи каза:

— Той определено е симпатично момче.

— Да, така е.

— Каза ми, че през целия си живот е искал да се срещне с баща си. Не може да повярва, че най-после го е намерил. Надява се, че баща му го обича. Иска да бъде с баща си.

— Наистина ли?

— Всеки път, когато оставахме сами, ми го повтаряше. Не говореше като на по-малка от него, а така, сякаш бях по-голяма. Все питаше дали според мен баща му наистина го обича и аз винаги му отговарях, че го обича, че всички бащи обичат синовете си. Той не знаеше това. Как би могло баща му да не го обича? Трябва да е ненормален, нали?

— Да, така е. Баща му наистина го обича. Обича го повече от всеки друг на света.

— Но не повече, отколкото ти обичаш Ван.

— Може би не, но определено не по-малко.

— И не повече, отколкото обичаш мен.

— Никой не може да обича някого толкова, колкото аз обичам тебе, Роузи.

— Наистина ли, татко?

— Да, наистина.

— Дори повече, отколкото обичаш Ван, а аз знам колко много обичаш Ван.

— Да, дори повече, отколкото обичам Ван.

— О, татко. Защо?

— Защото ти си момиче, а бащата трябва да обича своята дъщеря повече, отколкото обича сина си. Просто така трябва.

— Защо, татко?

— Не може да се обясни. Просто така трябва и толкова.

— Радвам се, татко, защото дъщерята също трябва да обича своя баща повече, отколкото обича майка си… и аз не знам защо.

Стигнаха до сградата на Парк Авеню и се качиха горе. Лора си беше вкъщи, но Ван и Кити още не се бяха върнали.

— Кити все гледа да мине евтино — каза Лора. — Винаги се връщат вкъщи с метрото. Нищо чудно, че му прилошава след всеки мач. — Тя се разсмя, сложи момичето на коленете си и взе да я пляска на шега. — Защото ставаш все по-хубава — изкикоти се тя и момичето се разкикоти заедно с нея, а госпожица Макдугъл ги гледаше с повдигнати вежди и се усмихваше.

— Не знам за кое от тези две момичета съм наета да се грижа — каза тя.

— Наета си да се грижиш за това момиче — каза Лора и посочи себе си. — Да я отвеждаш безопасно в леглото, когато е пияна. Да я будиш внимателно. Да я съветваш като майка. Да я обичаш.

Трите жени се разсмяха едновременно, а мъжът отиде при бутилките да си приготви питие.