Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (6)

Отначало вървя бавно, но след малко ускори крачка.

Някогашното темпо, помисли си. Като броденето из Сан Франциско.

Усмихна се, когато видя, че Уинчел^[1] се показва иззад ъгъла на хотел „Сент Мориц“. Вероятно се бе усмихнал, защото Уинчел се усмихна. Те едва си кимнаха, но не спряха. Винаги се беше отнасял с уважение към пешеходците. Никога не задържаше никого. Ако някой го заговореше, винаги спираше, но за кратко. Уинчел беше поостарял, но все още бе бързоног, все още вървеше енергично като младеж. По всяка вероятност никога не беше направил нещо, което наистина си струваше усилието, но онова, което вече бе направил, бе по-хубаво от всичко, което всеки друг като него беше направил или щеше да направи някога.

Тръгна по Медисън вместо през парка, защото паркът не беше интересен. След осем-девет пресечки пое по уличката към парка и след няколко пресечки покрай парка стигна до сградата и се качи с асансьора до третия етаж.

Когато натисна бутона на звънеца, чу как Роузи извика и хукна към вратата, и ето я — неговата дъщеря, едно мургаво момиченце с големи очи и уста и с малкия нос на майка си. Роузи се хвърли в прегръдките му и го притисна с все сила.

— О, татко!

— О, Роузи.

Там в коридора беше Лора, майката на момиченцето, а от другата страна беше жената, с която бе говорил по телефона, Джейни Макдугъл.

Пусна момичето и прегърна Лора. Тя го представи на жената, която каза:

— О, Ван и Роузи са ми говорили толкова много за вас, че сякаш вече ви познавам.

— Роузи определено изглежда добре.

— Така е, така е — потвърди Лора. — Трябва да благодарим на Джейни за това.

— Благодаря, госпожице Макдугъл.

— Обичам и двете деца — каза жената — и ми се ще да мисля, че те също ме харесват мъничко.

— Ще пийнем ли? — попита Лора.

— Разбира се. Едно съвсем сухо мартини, ако има.

— О, разбира се, че има. И аз искам едно.

Джейни Макдугъл отиде да вземе бутилките, леда, шейкъра и чашите, а Лора го подкани да приготви питиетата.

Той направи достатъчно за четирима или петима, наля за трима, обаче госпожица Макдугъл заяви, че си позволява само кафе.

— Пия по чашка нескафе почти на всеки половин час, струва ми се. Но не ми действа зле на нервите, напротив, успокоява ме.

Лора му показа апартамента. Беше на леля й Елза, която бе в Европа. Елза го беше предоставила на Лора и децата срещу нищожна сума, ала старинните мебели бяха напълно покрити и децата спяха на метални креватчета във всекидневната. Жилището беше хубаво, но въобще не можеше да се сравни с новата къща, в която той ги беше настанил по време на развода — къща в ранчо на един склон в Сан Франциско, с изглед към Голдън Гейт, къщата, която бяха напуснали преди три месеца, за да може Лора да участва в една пиеса в Ню Йорк.

Той приготвяше втората доза мартини, когато някой позвъни на вратата и Лора каза:

— Ето ги сина ти и старата ми приятелка Кити Делмонико.

Момчето трябва да беше чуло гласовете им, защото извика нещо като поздрав, преди отварянето на вратата. Йеп я отвори, поздрави Кити с кратка прегръдка и целуна момчето по главата.

Наля едно питие за Кити, седнаха и поприказваха, а после Кити си тръгна, за да отиде на уговорена вечеря.

Той поприказва с Ван за бейзболния шампионат, а Роузи и Лора помогнаха на Джейни да сложи масата. Тогава момчето каза:

— Надявам се, че ще поостанеш.

— И аз се надявам. Имам да свърша някои дребни работи.

— Добре ли върви?

— Да.

— Наистина ли, татко? Знаеш, че вече можеш да разговаряш с мен, не като миналата година. Вече съм на дванайсет и по-добре разбирам нещата. Много ли ти досаждат данъчните?

— Не. Те просто си вършат работата.

— Колко им дължиш вече?

— Не чак толкова много, а след няколко дена ще мога да им изпратя една доста голяма сума.

— Това е добре. Знаеш ли, не смятах, че Ню Йорк ще ми хареса, но след трите месеца тук мисля, че е много хубаво.

— Ти си роден в Ню Йорк — преди дванайсет години и четири дни. Ще ти направя подарък за рождения ден.

— Не искам подарък, татко.

— Ще ти купя нещо, което наистина искаш. След един-два дена ще разберем какво е то.

— Не искам да харчиш пари за подарък.

— Всичко е наред.

Вечеряха печен агнешки бут, картофи на фурна, зеленчукова салата, червено вино, сладолед и кафе.

В седем и половина Лора отиде да хване такси, за да бъде в театъра навреме за предпремиерата, а той, момчето и момичето влязоха в малкия кабинет срещу трапезарията и там погледаха телевизия. Джейни Макдугъл дойде при тях, след като си свърши кухненската работа, и започна да плете. Роузи също извади плетивото си и поработи, докато гледаше любимата си програма — изцяло посветена на някакъв индианец и неговия осиновен син.

В девет часа прегърна дъщеря си, после сина си, защото съгласно дневния режим беше време за лягане, и взе да се приготвя за връщане в хотела.

Те са добре. Майка им е добре. Всичко е наред, мислеше си.

Докато вървеше, го обзе все същото чувство за провал и безполезност.

Помисли си, че не би било зле да се отбие до „Оук Рум“, бара в хотел „Плаза“, да седне и да пие, но когато отиде там, изпи на крак едно и излезе. Не можеше дори да седне и просто да пие.

Излезе на улицата, но не знаеше в каква посока да тръгне. Не беше от хората, които си лягат в девет.

На рецепцията на хотела му предадоха съобщение по телефона. „Зак те търси. Моля обади му се в «Плаза».“

През 1935-а, в горещия месец август, когато току-що се беше върнал в „Грейт Нодън“ след първото си пътуване до Европа, докато разопаковаше куфара си в малка стая на петия етаж, чу, че някой пее La Donna е Mobile. Приближи се до прозореца, отвори го, заслуша се, наведе се навън и извика: „Зак?“ Пеенето спря, прозорецът на стаята от другата страна на вътрешния двор се отвори, Зак се наведе навън и извика: „Ти ли си, Стар нос? Ей сега се качвам.“

И ето че днес, двайсет години по-късно, Зак беше в „Плаза“. Той позвъни в хотела от фоайето.

— Аз съм в бара, Зак. Ела да се видим.

След по-малко от десет минути Зак влезе в бара, олюлявайки се. Той беше нисичък, добре облечен човек, който носеше камъни в една чанта. Каза, че съдържали уран. Дружеството за добив на уран „Жан Валжан“ било едно от най-големите в Юта — тоест в света. Офисите му били в Солт Лейк Сити. Зак бил пристигнал със самолет във Вашингтон да уреди някои работи на дружеството. Трябвало да се погрижи и за една дребна работа в Ню Йорк и след това щял да се върне със самолет в Солт Лейк и оттам да пътува с автомобил до своите земи и мини.

Той все така не пиеше и не пушеше.

— Съвсем скоро ще бъда много богат — рече Зак — и помни ми думата, Стар нос. Твоето не се губи.

Зак беше един от последните десет-единайсет души, които все още се обръщаха към него с момчешкия му прякор.

— Не е необходимо да ми даваш нищо.

— Не, ще ти дам. Щом се сдобия с мина, и ти получаваш своята.

— Аз забогатях с писане, но не ти дадох нищо.

— Защото тогава не си говорехме — рече Зак. — Вината е моя. Но изобщо не помислих, че ще страдаш от това. Осъдих списанието. Не тебе.

— Разказът не беше за теб, Зак.

— Тогава за кого беше?

— Всичко, което пише един писател, е за него самия. Да забравим за това, а?

— Добре. Ние остаряваме. Нека отсега нататък да правим всичко за децата си.

— Напълно те подкрепям, Зак. Аз нямам много — само две — но все едно, изцяло съм за това.

— Аз нямам нито едно — рече Зак, — но съпругата ми има две големи момчета от първия си брак, и двете са оженени, и двете имат свои деца. Може би се стига до едно и също.

— Може би. Искаш ли да се разходим по Бродуей, както някога?

— Добре.