Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (32)

Е, помисли си той, ето я историята, ето го сюжета, ето ги персонажите, ето го времето, ето го мястото, ето я атмосферата, ето го настроението, ето я кулминацията и аз мога само да запазя всичко това такова, каквото е. То не е добро, не е лошо, не е Бог знае какво, но само това имам и за това ставам от леглото сутрин.

Обичам да пия, обаче вече не е така приятно, както преди. Моите сънища продължават да ми говорят, но не знам какво ми казват. Същото е и с паметта ми.

Знам, че съм луд, знам, че смъртта е в мен и чака, но ми е все едно. Имам работа за всеки ден и съм съгласен да я върша. Ако всичко се беше случило така, както в продължение на толкова години вярвах, че би могло да се случи, можеше да бъде и по-добре, но знае ли човек, то се случи така или поне така се случва до момента и аз нямам намерение да го променям.

Забравил съм почти всичко, но помня нещичко. Разбирам всичко, но само защото разбирам, че нищо не разбирам.

Обичам Роузи, дъщеря ми. Обичам Ван, сина ми. Обичам майка им, жена ми. Обичам ги, защото ги познавам. Чиста случайност е познанството ни, но какво пък, нямам нищо против случайностите.

Роузи ми е дъщеря, Ван ми е син, а Лора е тяхната майка и ми е лесно да ги обичам. Обичам и всички други хора.

Когато пресече „Медисън“, си помисли, че обича мъртвите. Обичам ги особено много. Но не толкова, колкото обичам още неродените — децата на Роузи, на Ван, на всички. Обичам изненадата от личицата им, от очичките и от ръчичките, които протягат. Обичам обичта, за която протягат ръчички. Обичам неродените, които никога няма да бъдат родени, моите, на Лора, на Роузи, на Ван, на всички. Обичам неродените, които никога няма да се родят, повече отколкото родените. Обичам цялата тяхна тайнствена изгубена раса, не по-различна от появилата се раса, само че безлика и трогателна.

Тръгна по „Медисън“, поспря тук-там да разгледа витрините: хляб, месо, птица, плод, лекарства, играчки, книги, шапки, палта, панталони, обувки, вратовръзки, железария, домашни потреби, радиоапарати, телевизори, картини, скулптури, килими, снимки на актьори и актриси, реклами, думи, съобщения, стоки, вещи.

Вървеше, един от многото, които все още крачеха по земята, на улицата, когато времето на един ден се движеше към полунощ и към линията, бележеща края на този и началото на следващия, един ден се застъпваше с друг, всеки ден си отиваше и оставяше недовършена работа, неща за правене, места за посещаване, хора за виждане, думи за изричане, един човек, който също бе незавършен, който не можеше да бъде завършен, дори от смъртта, дори в раждането, един пътник през дните и нощите, докато ненадейно разбере, че е на четирийсет и седем. Никой нищо не чакаше. Всичко се движеше, автобусът винаги заминаваше. Всички го виждаха, че заминава. Всички със съжаление виждаха, че заминава, и изпиваха по едно питие, изричаха някоя шега или молитва, плачеха, целуваха или ругаеха.

Това е историята, помисли си той, и аз няма да я захвърля. Опитах се да напиша малко от нея. Ще се опитам да напиша още малко. И други са го правили. Няма да захвърля и написаното от тях — но дали то не е слабо? Дали не беше старателно и добре изпипано и отегчително? Дали не са писали твърде дълго, за да кажат твърде много излишни неща? Но нали са седнали и са писали. Да седнеш и да се опиташ да хванеш неуловимия автобус, да довършиш работата, която няма край? Не направих ли същото и аз? Не се ли опитах да създам малко творение от малко кал, в която има малко топлинка от мен?

Ти вървиш, само това правиш. Отиваш някъде, където и да е. Говориш с хората, които са там, които и да са те. Това е сюжетът. Тичаш или ходиш. Гледаш и разговаряш. Повечето от това не беше добро, но и в най-лошото имаше и добро — в него все пак имаше нещо, някъде в него все пак имаше някакво пламъче, вода и думи, въздух и идеи, мисъл и реч, памет и мълчание.

Когато стигна до бара в „Грейт Нодън“, беше дванайсет и половина, вторият ден на октомври, вече не събота, а неделя, и всичко от съботата витаеше във въздуха в очакване да бъде хванато и върнато обратно, но беше хубаво, беше страхотно, а там, на една малка масичка в ъгъла седеше Зак.

— Как си?

— Добре.

— Какво пиеш?

— Уиски.

— Много ли изпи?

— Не знам. Но не ми беше неприятно.

— Искаш ли още едно?

— Разбира се.

Йеп отиде до бара. Барманът, едър германец, приготви още две питиета. Йеп ги занесе на масата и седна.

— Какви са ти плановете?

— Да се върна утре със самолет. Какво друго? Твоите пари са в един плик в кутията ти на рецепцията.

— Моите пари ли?

— Разбира се. Високо ценя идеята. Все пак прекарахме хубав ден заедно с децата, нали?

— Да, така е.

— Как мина вечерята с Роузи и Ван и вариететната програма?

— Чудесно. При теб как беше?

— И при мен беше чудесно. Заведох момчето и майка му в „Калани“. Не направих резервация по телефона или нещо такова. Никога не го правя, просто дадох на човека двайсет долара и той веднага ни намери маса. Можеш да купиш всичко, Стар нос. Всичко. Всички. И при това не е много скъпо. Вечерята беше страхотна. Можехме да пием и шампанско, но се притеснявах да не ми прилошее. Дълго седяхме там след вечерята. Говореше най-вече тя, а момчето и аз слушахме. Той не може да дойде с мен.

— Съжалявам, Зак.

— Всичко е наред. Тя беше първата ми съпруга и единствената, която съм обичал истински, но всичко е наред. Изглежда доста зле, но се старае. Не й е лесно. Гримира се и си облича най-хубавите дрехи. Опитва се да изглежда млада и щастлива и почти успява. Добра е с момчето и го обича. И той е добър с нея и я обича. Знам, че той иска да дойде с мен. Не го каза, но знам, че иска. Обаче е невъзможно. Двамата с теб знаем, че той не ми е син, но е дете на единствената жена, която съм обичал истински — тя сега е една повехнала женица, която беше хубава, но всичко е наред. Ти и аз знаем, че друг е неговият баща, но знаем също така, че това е лъжа. Знаем, че той ми е син. Може би само защото се е случило така, че майката му е дала моето име. Не знам. Може би само защото през целия си живот той е вярвал, че е мой син, който и да съм аз, по дяволите — някой, който е много далече и когото той не беше виждал до тази сутрин. Може би е само защото той смята, че ми е син, но ето какво ще ти кажа. Той не е глупак. Срамежлив е, но не е глупак. Той знае, че аз не съм неговият баща — всъщност не. Не го каза, но знам, че знае. Видях го в очите му два-три пъти. Обаче за него това няма никакво значение, няма никакво значение и за мен. Той избра да бъде мой син и аз съм избрал да бъда неговия баща.

Йеп отиде до бара за още две. Когато пак седна, Зак взе питието си и отпи.

— Това нещо никак не ме притеснява. Обаче аз не пия, защото съм нещастен. Дявол да го вземе, не е имало и ден в живота ми, когато да не съм бил нещастен, но не е имало и ден, в който да не съм бил щастлив. Имам предвид и най-лошите дни. Пия, защото много отдавна не съм пил и защото не е чак толкова важно да не пия. Защо от шампанското ми прилошава?

— Може да не е виновно шампанското.

— Някога пак ще пробвам.

— Ще ти хареса.

— Той не може да дойде с мен, защото е всичко, което тя има, всичко, което истински обича. Но въпреки това тя му каза, че може да дойде. Той не обели и дума по въпроса, нито пък аз рекох нещо. Не знаеше какво да каже, затова и си мълча. Тогава тя престана да се страхува до смърт, че ще го загуби. Не знам защо изобщо й се обадих.

— Не съжаляваш, че се срещна с него, нали?

— Не. Защото сега знам какво е да си баща. Знам какво е да нямаш никаква друга мисъл в главата си, освен кое е най-доброто за него, кое е най-доброто за майка му, кое е най-доброто и за двамата. Какво мога да направя за тях? Да поддържаме връзка? Да им пиша? Да им се обаждам по телефона? Да се срещам с тях? Да им изпращам пари? Не знам. Просто не знам кое е най-доброто. Мисля за това. В момента знам, че най-доброто за мен е да се върна там, където е работата ми. Ще разбера кое е най-доброто там. Дадох й малко пари. Глупав ли съм, а? Дадох й хиляда долара. Не знам защо. Хиляда долара не са истинска помощ, но в такъв случай може би никоя сума не е достатъчна. Просто й ги дадох. Пъхнах ги в дамската й чанта. Не знам. Може би най-доброто, което мога да направя за него, е да го оставя на мира. Да го оставя наистина, това имам предвид. Имам само една мисъл в главата си и не ми е лесно. Мисълта на един баща. На всеки баща и син, не само на мен и него. На всеки от нас. Какво да се прави? В такъв свят живеем. Какво може да направи един баща за сина си? Не знам. Затова се връщам утре със самолета. Ти какво смяташ да правиш, Стар нос?

— Трябва да поостана известно време.

— Какво смяташ да направиш за Ван имам предвид?

— Каквото правя, Зак. Нещо подобно на онова, което правиш ти за сина си, само че аз имах дълъг опит в това отношение — цели дванайсет години.

— И Хуан е на дванайсет. Прилича ли въобще по нещо на Ван?

— Има много общо между тях.

— Добре, какво правиш ти? Какво си избрал да направиш?

— Различни неща, обаче едно си остава неизменно. Обичаш. И от любов правиш най-доброто, което можеш при дадените обстоятелства.

— Всяко момче се нуждае от майка — рече Зак, — но и от баща.

— Да, така е. Нуждае се и от двамата. И дъщерята също се нуждае от двамата. И всяка майка се нуждае от сина си. Същото се отнася и за бащата. Всички се нуждаят един от друг. А когато не са семейство, трябва да се опитат въпреки всичко да бъдат семейство. Ако един не помага, тогава другите трябва да полагат още по-големи усилия. Всеки в семейството се нуждае от останалите, дори от онези, които не ги е грижа за семейството, или смятат, че не ги е грижа, или не могат, или не искат, или искат други да се грижат вместо тях. Не е лесно, Зак, но не е и невъзможно. Разбира се, ние трябва да проумеем, че в края на краищата синът може да се справя без родителите си, същото се отнася и за дъщерята. Те могат да се справят без всеки от нас, все едно кои сме ние. В края на краищата всеки син е самостоятелен човек, както е самостоятелна и всяка дъщеря. Единственото, което можеш да направиш с достойнство, е да ги обичаш. И това се отнася за всички родители и всички деца, каквито и да са те. Всъщност човек не избира да прави нещо, Зак. Просто установява, че няма никакъв друг избор. Обичаш или не. До това се стига винаги. До това се свежда всичко. Ако не обичаш, не значи непременно, че мразиш, обаче ако не обичаш, значи си мъртъв. Престанеш ли да обичаш, веднага започваш да умираш. Нищо не е окончателно. Просто трябва да се избере единия или другия начин.

— Какво да правя?

— Никой не може да ти каже.

— Вероятно е така — рече Зак. — Радвам се, че този път беше в „Грейт Нодън“. Доколкото си спомням, търсил съм те тук поне двайсет пъти. Предполагам, че бих могъл да разбера къде си, обаче нали знаеш, ние бяхме тук, в този хотел, когато правехме първите си стъпки в живота, бяхме добри приятели, нещо от нас остана в този хотел. Навярно си помислих, че ще е най-добре да те потърся там, където сме били. Където все още сме, в известен смисъл. Знам, че щеше да говориш с мен, ако ти се бях обадил в „Хампшир Хаус“ или в „Пиер“, или в „Сент Режис“, но просто не можех да ти се обадя никъде другаде, само тук. Не знам, може би не смятах, че някога ще се върнеш на това място.

— Върнах се. Тук съм. Радвам се, че се обади.

Зак стана.

— Следващия път, когато дойда в Ню Йорк, аз също ще отседна тук.

— Може би тогава и аз ще съм тук.

— Може би ще ме чуеш да пея, ще вдигнеш прозореца и ще ми се обадиш.

— Това може да се случи. Бъди спокоен.

Зак си тръгна. Йеп допи уискито си и се отправи към рецепцията. Служителят от нощната смяна му подаде ключа и нещата от кутията. Той се качи в стаята си.

Утре ми предстоят толкова много неща, помисли си. В десет трябва да бъда при Хари Барагари. Трябва да гледам някъде бейзболния мач по телевизията. Искам да прекарам още време с Роузи, ако мога. Искам да се видя и с Ван след мача, ако е възможно, и няма да е зле да гледам Лора в театъра.