Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (10)

Тръгна по Медисън Авеню, за да пристигне на срещата с Пайпър в десет часа в „Светът в действие“.

Обилна закуската с изобилие от празни приказки, помисли си той. Чувствам, че закъснявам. Пристрастен съм към кафето.

Един зъб, който периодично му досаждаше вече няколко години, пак се обади.

По едно време, преди година или повече, този зъб го беше щракал няколко дни поред. Цялата долна челюст отдясно бе отекла една седмица. В понеделник зъболекарят беше прегледал зъба и се бе произнесъл, че не е мъртъв. Оттогава обаче езикът му все се притискаше о зъба, сякаш да го извади от устата. Сега зъбът не го щракаше. Просто не даваше никакви признаци за живот.

„Ще се обадя на Док Леви.“

Пайпър беше в офиса си и го очакваше. Той скочи на крака иззад бюрото си.

— Йеп, драго ми е да те видя. Провеждам срещите си в заседателната зала, но реших, че ще е по-добре двамата да си поговорим първо тук.

— Добре.

— Снощи пак прочетох пиесата. Вероятно за шести или седми път. Все повече ми харесва.

— Аз още не съм я чел.

— Мисля, че имам човек за главната роля, само че ще се занимаем с това по-късно. Ето за какво искам да поговорим сега. Десет хиляди за всичко. Нали?

— Да.

— Сигурен ли си, че искаш данъчният агент да получи цялата сума?

— Да, макар че съм без пукната пара.

— Защо?

— Доста отдавна си играят с мен на стражари и апаши. От години им повтарям, че веднага щом сключа сделка за сума по-голяма от няколкостотин долара, ще им я изпратя цялата.

— Това е глупаво, Йеп.

— Не, не е. Кой е в заседателната зала?

— Всички.

— Тед Хак?

— Тед почина преди три месеца от сърдечен удар. Ти не знаеше ли?

— Не. Той беше на четирийсет, нали?

— На трийсет и девет.

— Какво се случи?

— Кой знае? Много работеше, но съм виждал други да работят повече. И аз много работя. Бачкам от единайсетгодишен. А ти?

— Аз нямах осем, когато започнах да продавам вестници.

— Трябва да е било преди близо четирийсет години.

— Да.

— Но си добре със здравето.

— Да, здрав съм, но не знам колко. Прекарах много лоша нощ и в момента ме боли зъб, сигурен съм, че е развален — вероятно е развален от години.

— Зъбите са жива мъка. Моите до един са с мостове. И още нещо, Йеп. Дай ми шанс, а?

— Как?

— Не създавай много главоболия по отношение на подробности от всякакъв род — разпределяне на ролите, декори, музика и всичко останало.

— Трябва да разполагам с каквото е необходимо за пиесата.

— Разбира се, и аз ще ти помогна да го получиш, обаче недей да причиняваш пълен хаос. Може да не знаеш, но си много гръмогласен и дори когато говориш тихо и вежливо, всички смятат, че се караш. Те не те познават като мен. Искам само да говориш малко по-тихичко. Бъди търпелив. Не ме смятай за идиот. Разбери, аз съм ти приятел. И нека тук да цари мир и хармония.

— Това за гръмкия глас са врели-некипели. Говоря ясно, това е. Така трябва. Човек мънка под носа си, когато не разбира какво говори. Никога не разисквам отвлечени теми, така че винаги говоря ясно, особено когато става въпрос за сделки, работа или изкуство.

— Може би те чуват в заседателната зала.

— Какво от това? Ето ме. Изминах целия път от Сан Франциско до тук. Аз не шепна. Аз говоря. Какво като ме чуват?

— Мислят, че си ядосан. Знаеш, Йеп, годините минават, появяват се нови хора, с които се държиш студено, и се създава впечатлението, че с теб е свършено, защото вече не се разбираш с никого и не искаш да положиш усилие да постигнеш разбирателство, но аз знам, че с теб не е свършено.

— Ау! Бях започнал да се безпокоя.

Пайпър избухна в смях.

— Мисля, че няма какво повече да те поучавам. Вероятно се безпокоя за себе си. Идеята е моя. Аз предложих да те върнем в играта. Другите казаха, че създаваш много главоболия и че искаш твърде много пари. Но аз не бях съгласен. Дори се заканих да напусна. Да, така е. Исках пиесата и ще ти кажа защо. Необходима е на „Светът в действие“, затова. Беше рискована стъпка, но знаех, че ще ми изпратиш нещо велико и ти така и направи. Хайде да влезем.

Заседанието продължи един час.

Той слушаше, макар и да не му беше лесно, тъй като разговорът бе глупав. В отчаянието си взе думата, ако не за друго, поне за да не умре от скука, и беше изслушан. Бяха четирима мъже, освен него и Пайпър, и две жени. Още двама мъже и една жена се отбиха за няколко минути и после си отидоха. Всички присъстващи на обсъждането бяха учили в добри университети в източните щати. Някои от тях бяха специализирали в английски и в други европейски колежи. Всички бяха любезни хора, сериозни, трудолюбиви, методични и скучни.

Все пак те управляват света, помисли си той, докато говореше. Това са членовете на световните правителства. Те основават големите благотворителни фондации, извършват големите реформи, създават големите училища, големите болници и приюти. Те вървят бавно и неотклонно, с помощта на секретарки и счетоводители, чиновници и администратори, и постигат нещата. Постигат ги едно след друго. Срещат се и разговарят и после всеки от тях върши още нещичко, с помощта на чиновници, машинописки и куриери. Те работят в хубави офиси в хубави сгради и вършат работата си според установените правила и норми. Те са наясно с формалностите и процедурите. Свършват се най-различни работи и се постига нещо, сключва се голяма сделка, но полза няма, няма никаква полза.

След заседанието той се върна пеша в хотела, качи се в стаята си и установи, че дребната възрастна ирландка почти си е свършила работата. Тя се разбърза, но той каза:

— Не бързайте, моля.

Седна край писалището. Жената спря да движи прахосмукачката по избелелия килим и излезе в коридора. Когато затвори вратата, тя рече съвсем тихо:

— Много ви благодаря.

Прегледа препратената от Сан Франциско поща. Сметки, писма от читатели, гимназисти, учители, един университет го канеше да говори на курс за творческо писане срещу двеста и петдесет долара. Изтегна се на леглото и затвори очи. Вече се унасяше, спомняйки си Зак и себе си в овощната градина на бащата на Зак, когато телефонът иззвъня.

Беше агентът, Лари Лангли.

— Надявам се, че не те събудих.

— Не.

— Какво ще кажеш за следващата сряда в десет часа в офиса на Замлок?

— Защо не днес?

— Сметнах, че може би искаш да си помислиш за пиесата. Нещо определено, с начало, среда и край. Ще му направиш добро впечатление.

— Защо?

— Тези бизнесмени искат да знаят точно за какво си дават парите.

— Защо да не разбере днес, вместо идната сряда?

— Просто си помислих…

— Ако предпочиташ аз да му се обадя, на драго сърце ще го сторя.

— О, не. Ако обичаш, не го прави. Нека всичко да се изясни чрез нашия офис. Налага ли се да бъде днес?

— Има ли някаква причина да не бъде днес?

— Просто реших, че може да ти е необходимо малко време да помислиш по предложението на Замлок — и бих казал, че през всичките години, откакто съм агент, не съм чул нито веднъж за по-щедро предложение.

— Не знам какво ми предлага. Затова искам да се срещна с него.

— Повярвай ми, предложението е чудесно.

— Виж сега, вчера говорихме дълго по този въпрос. То може да означава нещо за теб, но не и за мен. Дойдох тук да се срещна с този човек и да разбера какво ще предложи в рамките на договор. Хайде да се заемем с това.

— Не знам дали е в офиса си, но ще му се обадя. Може да е извън града.

— Ако е извън града, обади му се където и да е. Преди два месеца той поиска да пътувам със самолет до Ню Йорк. Възможно е той да се върне в Ню Йорк след един-два часа.

— Ще му се обадя и после пак ще се чуем с теб.

Той отново затвори очи, но този път не видя овощната градина с кайсии и праскови, а още по-ранно време и място. Тогава трябва да е бил осемгодишен. Мястото беше цяла ливада с макове, с туфи други диви цветя сред тях, сини, бели и червени. Бе ранна утрин. Най-малката от сестрите му, която тогава беше на тринайсет-четиринайсет, и две от най-добрите й приятелки, едната бе асирийско момиче, другата — далечна братовчедка, бяха завели на разходка него и Джо, малкия брат на асирийското момиче. Планът на момичетата беше да берат макове и после да ги продават по пет цента китката. Момчетата трябваше да придружават момичетата, да им помагат в брането и да ги върнат невредими у дома. На момичетата внезапно им беше хрумнало, че маковете могат да се берат и продават.

Момичетата разговаряха, смееха се и пееха. Дори танцуваха. Имитираха вариететните танцьорки, които бяха гледали във филмите, и си вдигаха краката така, както го правеха танцьорките. Джо имитираше момичетата, имитиращи танцьорките, а Йеп се превиваше от смях сред маковете. Над света беше утро, слънцето блестеше, цветовете бяха ярки, мирисът на маковете — упойващ.

Къде са те сега?

Сестра му имаше четири задомени деца. Преди петнайсетина години някой му беше казал, че Джо е загинал при автомобилна катастрофа. Сестрата на Джо се беше омъжила в Сан Франциско за бояджия, но се развели и тя се върнала у дома с две невръстни момчета. Момичето, което беше далечна братовчедка, бе станало медицинска сестра в Чикаго. Тя му беше писала няколко пъти за двайсет години. Помниш ли ме? И, разбира се, той много добре си я спомняше, едно сериозно момиче със замислено лице, освен когато се усмихнеше.

Лангли пак се обади:

— Замлок каза ти да определиш кога и къде.

— Сега, в офиса.

— Обедно време е, Йеп.

— Е, и?

— Искаш да обядвате заедно?

— Не, но ако той иска да изяде един сандвич на бюрото си, нямам нищо против.

— Веднага ли?

— За десет минути ще стигна дотам.

— Тогава какво ще кажеш за дванайсет и половина? Така ще мога да уредя обедната среща и да събера мислите си.

— Добре. Дванайсет и половина.

— Йеп, може ли да кажа нещо?

— Разбира се.

— Не се предоверявай на първите си впечатления.

— Какво имаш предвид?

— Замлок не е от хората, с които общуваш. Той не е писател.

— Аз не общувам с писатели. Нямам кой знае какви отношения и с читателите.

— Искам да кажа, че той е практичен бизнесмен.

— Не съм и помислял, че би забогатял, ако беше малоумен.

— Не ми беше никак симпатичен, когато се запознахме, но след като човек го поопознае, разбира, че не е чак толкова лош. Имам предвид да не си мислиш дявол знае какво само от пръв поглед. Опитвам се да кажа, че това е много голяма сделка и всичко зависи от теб.

— Дванайсет и половина.

— Ще се видим там.

Той се обади по телефона, за да се чуе с децата, но момичето беше на училище, а момчето бе отишло с Кити Делмонико на третия мач от бейзболния шампионат. Побъбри с госпожица Макдугъл. Тя рече:

— Искате ли да им напомням да ви се обаждат всеки ден, щом се върнат вкъщи?

— Не. Това би било твърде тягостно за тях, но определено бих се радвал да си говорим всеки път, когато им се прииска да ми се обадят и, разбира се, мисля да ги извеждам от време на време, когато са свободни и ако тази идея е добра.

— Разбира се, че е добра. Те ще очакват с нетърпение тези разходки.

Той оправи вратовръзката си и отиде на среща с милионера.