Маги Стийвотър
Завинаги (74)

Седемдесет и трета глава

Изабел

По една или друга причина никога не бях вярвала, че това може да се случи наистина.

Коул.

Бялата вълчица все още приритваше немощно със задния си крак, но Коул… Коул лежеше неподвижно на мястото, където беше паднал.

Имах чувството, че сърцето ми се разби на хиляди парчета. Мънички експлозии от пръст бележеха пътя на бащините ми изстрели, насочени към глутницата. Сега Сам и Грейс тичаха с всички сили към дърветата, които никога нямаше да достигнат. Останалата част от глутницата се беше втурнала след тях.

Първата ми мисъл беше егоистична: Защо точно Коул от всичките тези вълци? Защо трябваше да се случи на единствения, за когото ме е грижа?

Тогава обаче забелязах, че земята беше покрита с трупове, че Коул беше просто един от няколкото покосени вълци. Той се беше хвърлил насред този хаос, когато бе видял, че Сам е в опасност. Знаел беше какво би могло…

Бях закъсняла прекалено много.

Хеликоптерът направи маневра, за да последва един изостанал от глутницата вълк. Слънцето беше яростен червен диск, увиснал над хоризонта; лъчите му проблясваха в идентификационните букви отстрани на хеликоптера. Вратите бяха отворени и зад пилота стояха двама мъже, насочили пушките си към просеката под тях. Единият от тези мъже беше баща ми.

Усетих как ме изпълва увереност.

Не можех… не можех да спася Коул.

Но можех да спася Сам и Грейс. Те почти бяха стигнали до гората. Бяха толкова, толкова близо. Всичко, от което имаха нужда, бяха още няколко секунди.

Изостаналият вълк беше мъртъв. Не знаех кой е. Хеликоптерът бавно зави, за да се насочи отново към глутницата. Погледнах към Коул; не осъзнавах колко много се бях надявала да доловя някакво движение, докато не видях, че продължава да лежи неподвижно. Не можех да видя къде точно беше прострелян, но около него имаше много кръв, а самият той изглеждаше отчайващо мъничък, изгубил завинаги обичайния си блясък на звезда. Поне тялото му не беше разкъсано от изстрелите, подобно на някои от другите трупове край него. Това вече беше нещо, което не бих могла да понеса.

Смъртта му трябва да бе дошла бързо. Казах си, че трябва да бе дошла бързо.

Дъхът хриптеше в гърдите ми.

Не можех да мисля за това. Не можех да мисля за това, че той е мъртъв.

Но го правех.

И тогава внезапно осъзнах, че вече не ми пука дали баща ми ще бъде бесен, дали ще си навлека милион проблеми на главата, дали мъничкият прогрес, който бяхме постигнали в опитите си да бъдем нормално семейство, ще отиде по дяволите.

Можех да го спра.

Когато хеликоптерът заходи отново, аз завъртях рязко волана и натиснах педала на газта, а джипът ми с ръмжене преодоля насипа край пътя и се понесе сред шубраците. Тази кола най-вероятно изобщо не беше проектирана за подобни офроуд изпитания и се разтресе яростно, издавайки звуци, все едно всеки момент ще се разпадне, а от двигателя се разнесе адският вой на подплашените демони, които искаха да се измъкнат изпод капака. Помислих си, че най-вероятно ще счупя някоя ос, ако нещо подобно изобщо беше възможно.

Въпреки трополенето и трясъците, обаче, аз бях по-бърза от вълците и подкарах джипа след глутницата, принуждавайки животните да тичат напред.

Внезапно стрелбата спря. Пръстта изригваше зад мен в гигантски гейзери, които скриваха хеликоптера от полезрението ми. Пред себе си можех да видя как вълците се стрелват един след друг между дърветата, следвайки Сам и Грейс. Имах чувството, че сърцето ми ще експлодира.

Пръстта се сипеше край мен. Хеликоптерът се носеше над джипа. Поех си дълбоко дъх, отворих шибидаха и отправих поглед към небето. Наоколо все още се стелеше прахоляк, но аз знаех, че баща ми ме е видял от мястото си в хеликоптера. Дори и толкова високо във въздуха, разпознавах това изражение. Ужасът, смайването и тревогата се стовариха върху ми като вълна.

Нямах представа какво ще се случи сега.

Исках да заплача, но продължих да гледам нагоре, докато и последният вълк не изчезна в гората.

Телефонът завибрира на седалката до мен. Есемес от баща ми.

махай се оттам

Написах отговор:

когато и ти го направиш