Маги Стийвотър
Завинаги (25)

Двайсет и четвърта глава

Изабел

Родителите ми си имаха един коронен номер, който обожаваха да скрояват на мен и на Джак преди смъртта му. Те си избираха някакъв момент, в който имаше сериозна вероятност да правим нещо приятно, понякога ставаше дума просто за писане на домашно, но по-често за някаква уговорка с приятели — така например премиерната дата на някой филм, който си умираш да гледаш, беше прекрасен избор — след което ни отвличаха.

Замъкваха ни в „Ил Помодоро“. Това означава „Доматът“ за всички вас, които, подобно на мен, не говорят селяндурски. „Ил Помодоро“ се намираше на час и половина път от Мърси Фолс, насред нищото, което трябва да ви говори предостатъчно, защото самият Мърси Фолс беше насред нищото. Кому беше нужно да се разкарва от едно нищо до друго ли? Веднага ще ви кажа. Въпреки че повечето хора възприемаха баща ми като корав адвокат, който разпердушинва опонентите си с устрема на велосираптор на амфетамини, аз знаех истината: той се превръщаше в мъркащо от удоволствие котенце в секундата, когато попаднеше в ръцете на италиански мъже, които му сервират брускети с чесън, докато някакъв тенор чурулика сладко на заден фон.

Трябваше да се досетя, че краят на неприятен учебен ден, който бях избутала с триста зора, нетърпелива да отида до къщата на Бек, за да видя какви ги вършат Сам и Коул, като си имах и милион други неща за правене, предлагаше първокласни предпоставки за родителско отвличане. От последния път обаче беше минала повече от година. Бях свалила гарда и те ме хванаха неподготвена.

В секундата, когато пристъпих отвъд границите на училището, телефонът ми иззвъня. Беше баща ми, така че, разбира се, трябваше да му вдигна или рискувах да се сблъскам със справедливия му гняв. Помахах на Макензи, докато отварях капачето; тя раздвижи пръсти над рамото си, без дори да ме погледне.

— Казвай — промърморих, докато натисках копчето на дистанционното за алармата, за да видя от колко далеч ще успея да си отключа колата.

— Прибирай се директно вкъщи, като приключиш училище — нареди баща ми. Зад него се чуваше съскането на течаща вода и пощракването на комплект с гримове. — Тази вечер ще ходим в „Ил Помодоро“, тръгваме в секундата, когато си дойдеш.

— Ама ти сериозно ли? — попитах. — Имам домашни, а освен това утре ще трябва да ставам рано. Можете да отидете и без мен; ще бъде романтично.

Баща ми се разсмя с безмилостна веселост: Ха. Ха. Ха.

— Ще ходим с компания, Изабел. Ще бъде малко тържество. Всички биха искали да те видят. Мина доста време.

Чух как майка ми каза нещо на заден фон.

— Майка ти казва, че ако дойдеш, ще плати за смяната на маслото на колата ти.

Отворих вратата на джипа си и погледнах с погнуса локвата, в която бях стъпила. Тази седмица всичко беше подгизнало. От колата ме лъхна топъл въздух — ясно доказателство, че пролетта бе дошла. Беше станало достатъчно топло, за да може купето да се нагрее, докато колата стои на паркинга под слънчевите лъчи.

— Тя вече ми обеща, че ще го направи, задето й взех дрехите от химическото онзи ден.

Баща ми сподели тази информация с майка ми. Последва пауза.

— Тя казва, че ще те заведе до Дълът. За някакви кичури. Чакай малко, за косата ти ли става дума? Честно казано, не одобрявам…

Прекъснах го:

— Наистина не искам да идвам. Имам си планове.

Тогава ми хрумна нещо.

— Всъщност какво точно ще празнуваме? За избиването на вълците ли става дума?

— Ами да, но няма да говорим само за това цяла вечер. Ще бъде забавно. Ние ще…

— Добре. Хубаво. Ще дойда. Кажи на мама, че имам нужда от подстригване повече, отколкото от кичури. При това не при онзи некомпетентен тъпанар, който тя си харесва. След посещение при него приличам на лелка. Мисля, че се е учил как се правят прически, като е гледал деветдесетарски сериали.

Качих се в колата и запалих двигателя, стараейки се да не мисля за вечерта, която ме очакваше. Правех за Грейс и Сам неща, които не бих направила за никого другиго.

— Много се радвам, че ще дойдеш. Изабел — каза баща ми и аз се начумерих. Въпреки че общо взето, му вярвах.

 

 

Всеки път, когато дойдехме в „Ил Помодоро“, се чудех как тази дупка е успяла да се хареса на родителите ми. Ние бяхме от Калифорния, за бога, и би следвало да разпознаваме доброто заведение, когато видим такова. Въпреки това се намирахме край маса с покривка на червени и бели карета и слушахме някаква бедна колежанка, която се мъчеше да пее опера, докато разлиствахме менютата и похапвахме четири вида хляб, нито един от който не изглеждаше италиански, но за компенсация и четирите изглеждаха минесотски до последната трохичка. Помещението беше мрачно и с нисък таван. Италианоамериканска гробница с аромат на песто.

Направила бях всичко възможно, за да седна до баща си, когато се настанявахме, защото бяхме към петнайсетина човека, а цялата идея на идването ми беше да съм достатъчно близо до него, за да чуя какво ще каже. Въпреки това между нас се озова някаква жена на име Доли. От другата ми страна седна синът и — някакъв тип, който явно си беше правил прическата, стоейки срещу течението в аеродинамична тръба. Дъвчех крайчето на едно хлебче и се опитвах да държа лактите си така, че да не докосвам нито един от съседите си.

Нещо проблесна за миг във въздуха, докато прелиташе над масата, и попадна директно в деколтето на ризата ми, настанявайки се между гърдите ми. От другата страна на масата някакъв друг оцелял след инцидент в аеродинамична тръба — може би брат на първия — се хилеше нагло и си разменяше многозначителни погледи със съседа ми. Доли не забеляза нищо, защото в момента се бе надвесила над баща ми и разговаряше с майка ми, седнала от другата му страна. Приведох се към хвъргача на трохички и казах достатъчно силно, за да надвикам оперната певица, Доли, майка ми и миризмата на хлебчета:

— Направи го отново и ще продам първородното ти дете на дявола.

Когато седнах отново, момчето до мен ми каза:

— Много е досаден. Съжалявам.

Това, което действително искаше да каже обаче, беше: Леле, братчето ми, благодаря ти, даде ми страшен повод да я заговоря! Разбира се, Грейс би казала нещо от сорта на: Може би просто се опитва да бъде мил, защото Грейс имаше добро мнение за хората. Джак обаче би се съгласил с мен.

Всъщност ми беше много трудно да не мисля за това как последния път, когато бях тук, Джак седеше на масата срещу мен с безкрайните редици от винени бутилки зад гърба му, точно на мястото, където се бе настанил хвъргачът на трохи. Джак се беше държал като пълен кретен онази вечер, въпреки че полагах усилия да не мисля за тази част. Струваше ми се, че очерням паметта му, ако си позволя да си спомня колко много го ненавиждах понякога. Вместо това се опитвах да си го спомням ухилен и мърляв на алеята пред къщата, въпреки че това все по-често ми се струваше като спомен за спомена за неговата усмивка, отколкото като спомен за самата му усмивка. Когато се замислех прекалено усилено по този въпрос, започвах да се чувствам странно безтегловна.

Оперната певица млъкна, изчака учтивите аплодисменти, след което отиде до малката сцена в другия край на ресторанта, където се заговори с някакъв тип в еквивалентно отчайващ костюм. Баща ми се възползва от тишината и почука с лъжица по чашата си.

— Бих искал да вдигна тост — каза той, без да се изправя, като само се надигна леко. — За Маршал, който повярва, че това може да се направи. И за Джак, който не може да бъде с нас тази вечер…

Млъкна за момент, след което добави:

— Но ако беше тук, щеше да мрънка, че и той иска да пие с нас.

Намирах тоста за отвратителен, нищо че казаното от баща ми беше вярно, но въпреки това оставих Доли и момчето до мен да чукнат чаши в моята, пълна с вода. Ухилих се подигравателно на момчето от другата страна на масата и дръпнах чашата си, преди той да вдигне своята. Щях да извадя трохата от деколтето си по-късно. Маршал беше седнал начело на масата и гласът му беше гръмък, за разлика от този на баща ми. Това беше глас на конгресмен, който звучеше добре, когато казваше неща от сорта на намаляване на данъчното бреме за средната класа; благодаря ви за дарението или пък скъпа, би ли ми подала пуловера с патенцето? Думите му отекнаха в ниския таван:

— Знаете ли, че си имате най-опасните вълци в Северна Америка?

Той се усмихна широко, доволен да сподели тази информация с нас. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш за да покаже, че в момента се намира сред приятели и не е на работа.

— Допреди глутницата в Мърси Фолс да се активизира, в цяла Северна Америка имаше само две нападения на вълци с фатален изход. Само две. Говоря за нападения над хора, разбира се. На запад определено беше убит доста добитък, това беше и причината да одобрят квотата за тези двеста и двайсет вълка в Айдахо.

— Какво означава тази квота? Броят вълци, които ловците имат право да убият? — попита Доли.

— Точно тъй — отвърна Маршал, а минесотският му акцент се прояви толкова неочаквано, че останах изненадана.

— Това ми звучи като сериозно число — каза Доли. — Имаме ли толкова много вълци в нашия край?

Баща ми елегантно се включи в разговора; в сравнение с Маршал той звучеше по-изискано, по-културно. Разбира се, ние все още се намирахме в „Ил Помодоро“, което поставяше под известно съмнение момента с изискаността и културата, но нейсе:

— О, не. Според проучванията броят на вълците от глутницата в Мърси Фолс възлиза на максимум двайсет-трийсет животни.

Зачудих се как ли би приел Сам този разговор. Зачудих се какво ли са решили да правят двамата с Коул, ако изобщо бяха решили нещо. Спомних си странната решителност, която се бе изписала върху лицето на Сам онзи ден в книжарницата, и това ме накара да се почувствам празна и незавършена.

— Добре де, какво тогава прави нашата глутница толкова опасна? — поинтересува се Доли, която беше облегнала брадичка върху сплетените си пръсти. В момента тя разиграваше театър, до който бях прибягвала достатъчно често, за да го разпозная. Проявата на любознателно невежество беше отличен начин да привлечеш вниманието към себе си.

— Близостта им до хората — отвърна баща ми. Той направи знак на сервитьора, че сме готови с поръчката. — Най-важното нещо, което държи вълците настрана, е страхът. Без него те са просто едни големи териториални хищници. В миналото из Европа и Индия е имало глутници, известни като безмилостни убийци на хора.

В гласа му нямаше дори отсянка от емоция: когато казваше убийци на хора, той не си мислеше за убийците на Джак. В момента баща ми си имаше цел, имаше мисия и докато беше съсредоточен върху нея, щеше да се чувства добре. Това беше старият татко — могъщ и обсебващ, но като цяло някой, с когото можеш да се гордееш, пред когото да изпитваш страхопочитание. Откакто Джак беше починал, не бях виждала баща си в подобна светлина.

Осъзнах с горчивина, че ако животът на Сам, Грейс и Коул не беше заложен на карта, в момента бих се чувствала щастлива, въпреки че седях в „Ил Помодоро“. Майка ми и баща ми се усмихваха и си бъбреха също като в доброто старо време. Това обаче си имаше цена. Можех да получа родителите си обратно, но за целта трябваше да изгубя всичките си истински приятели.

— О, не, вълчата популация в Канада е много голяма — тъкмо обясняваше баща ми на мъжа, който седеше срещу него на масата.

— Това не е игра на числа — обади се Маршал, защото никой друг нямаше да го каже, ако той не го бе сторил. Никой от присъстващите нямаше какво да отговори на това. Всички подскочихме от изненада, когато оперната певица запя отново. Видях как устните на Маршал ясно оформиха думите Боже мой, но не можах да ги чуя заради набиращото сила сопрано.

Точно в мига, когато телефонът завибрира до крака ми, усетих как нещо ме загъделичка в деколтето. Вдигнах очи и видях как идиотът от другата страна на масата ми се хили тъпо след поредния си успешен изстрел с троха. Този път музиката бе прекалено силна, за да му кажа нещо, което беше хубаво, защото всички фрази, които ми идваха на ум, включваха майка му. Да не говорим, че всеки път, когато погледнех към онзи край на масата, виждах лицето на Джак, а ние седяхме и си говорехме за животните, които го бяха убили, а не за това как той никога повече нямаше да дойде в този ресторант с нас. Трепнах, когато нещо ме докосна отново, този път по косата. Беше момчето до мен, чиито пръсти се бяха озовали неприятно близо до слепоочието ми.

— Имаше нещо в косата — опита се да надвика певицата той. Хванах ръката му достатъчно силно, за да схване посланието: Спри, просто спри.

Баща ми се беше привел над масата към Маршал, увлечен в дружеско състезание по надвикване в опит да бъде чут въпреки воя на певицата, която май изпълняваше нещо на Бизе^[1].

Чух го как изкрещя:

— От въздуха човек може да види всичко.

Извадих телефона си и отворих капачето. Когато видях номера на Сам, усетих как стомахът ми се свива. Беше ми изпратил есемес, пълен с правописни грешки.

открихме я, беше жасно коул се пройави като герои.

реджих че би искала да знае. с.

Никакви имена. Сам можеше да бъде умен, когато пожелаеше. Друг е въпросът, че ми беше трудно да си представя думите Коул и герой в едно и също изречение. Определението герой предполага наличието на известно количество смелост. Опитах се да отговоря на есемеса под масата, далеч от погледите на услужливото момче до мен и Доли от другата ми страна. Написах, че съм на вечеря, опитвам се да науча подробности и по-късно ще се обадя. Или ще намина. Когато стигнах до думата намина, отново почувствах как стомахът ми се свива, как ме изпълва някакво неназовано чувство за вина без конкретна причина.

Певицата млъкна отново и навсякъде около мен зазвучаха аплодисменти — Доли беше вдигнала ръце и пляскаше точно до ухото ми — но баща ми и Маршал продължаваха да разговарят, приведени над масата един към друг, все едно музиката изобщо я нямаше.

Чух ясно гласа на баща си:

— … да ги извадим от гората точно както направихме преди, но този път с повече хора и с благословията на щата. Ще има рейнджъри от службите за дивите животни и съответната екипировка. А веднъж щом ги извадим на открито, на север от Пограничната гора, хеликоптерите и снайперистите ще поемат нещата.

— Казваш, че успеваемостта в Айдахо е била деветдесет процента, а? — попита Маршал. Беше вдигнал вилицата над чинията си, сякаш си водеше записки с нея.

— Повече не ни и трябва — каза баща ми. — Вълците не могат да оцелеят сами, без глутницата си.

Телефонът извибрира отново в ръцете ми и аз отворих капачето. Ново съобщение от Сам.

мислехчетя ще умре изабел толкова съм облекчен че чак боли.

Чух как момчето от другата страна на масата се разсмя и разбрах, че отново е хвърлил по мен нещо, което не съм усетила. Дори не исках да го поглеждам, защото щях да видя лицето му пред редиците с бутилки, там, където беше седял Джак. Внезапно осъзнах, че ще повърна. При това не в някакво неясно бъдеще, а още в същия този миг, така че трябваше да се измъкна от тук преди да съм се изложила.

Бутнах назад стола си, като в движение блъснах Доли, която тъкмо задаваше поредния си тъп въпрос. Пробих си път между масите, певците и предястията, приготвени от разни морски изчадия, каквито със сигурност не се въдеха в близост до Минесота.

Добрах се до тоалетната — само една стая, без отделения, натруфена като домашна тоалетна, а не като ресторантска такава — и се заключих вътре. Приведох се към стената, притиснала длан към устните си. Само дето не повърнах. Разплаках се.

Не биваше да го правя, защото, когато се върнех при другите с размазан грим, зачервен нос и кървясали очи, те щяха да разберат какво е станало, но не можах да се спра. Сълзите напираха в мен, задушаваха ме, трябваше да положа усилия, за да дишам покрай избликналите реки от мъка и болка. Главата ми пулсираше от мисли за Джак, който седеше на масата и се държеше гадно, за гласа на баща ми, който говореше за хеликоптери и снайперисти, за това, че Грейс е била на косъм от смъртта, без дори да разбера, за тъпите момчета, които хвърляха боклуци в деколтето ми, което, така или иначе, май беше твърде дълбоко за подобен род семейна вечеря, за Коул, който ме гледаше, докато лежах върху леглото си, и за нещото, което окончателно ме беше извадило от равновесие — искрения, неграмотен есемес на Сам относно Грейс.

Джак беше мъртъв, баща ми винаги получаваше това, което иска, аз желаех и мразех Коул Сейнт Клеър и никой никога нямаше да изпитва към мен чувствата, които Сам беше изпитвал към Грейс, когато ми беше изпратил този есемес.

Вече бях седнала на пода в банята, опряла гръб в шкафа под мивката. Спомних си колко бях бясна, когато открих Коул на пода в къщата на Бек — не последния път, а когато той ми беше казал, че иска да се махне от тялото си или да се самоубие. Бях си помислила, че е отвратително слаб, егоистичен и себичен. Сега обаче го разбирах. Ако в този момент някой дойдеше при мен и ми кажеше: Изабел, мога да накарам цялата тази болка да изчезне, просто вземи това хапче… може би щях да го взема.

На вратата се почука.

— Заето е — извиках, вбесена от това колко дрезгаво беше прозвучал гласът ми.

Чух гласа на майка си:

— Изабел?

Бях плакала толкова яростно, че ми беше трудно да си поема дъх. Положих усилия, за да произнеса равно и спокойно:

— Излизам след секундичка.

Бравата се завъртя. В бързината бях забравила да заключа вратата.

Майка ми пристъпи в тоалетната и затвори вратата зад гърба си. Сведох очи, унизена от това, че ме вижда в подобно състояние. Пред очите ми бяха единствено краката й, намиращи се на няколко сантиметра от моите собствени. Носеше обувките, които й бях купила. Това ме накара да се разплача отново и когато опитах да сподавя риданията си, се чу отвратителен звук, сякаш някой опитваше да си поеме дъх на бесилото.

Майка ми приседна на пода до мен и на свой ред опря гръб в шкафа. Парфюмът й ухаеше на рози, също като моя. Тя опря лакти в коленете си и потърка с длан лицето си, придобило спокойното и предразполагащо изражение, с което доктор Кълпепър посрещаше пациентите си.

— Ще им кажа, че си повърнала — каза тихо тя.

Скрих лице в шепи.

— Изпих три чаши вино, така че не мога да шофирам.

Тя извади ключовете за колата и ги разклати леко пред мен, за да ги видя в процепите между пръстите си.

— Ти обаче можеш.

— Ами татко?

— Маршал ще го докара. Двамата са добра комбина.

Сега вече вдигнах очи.

— Те ще ме видят.

Мама поклати глава.

— Ще излезем през страничната врата. Не е нужно да минаваме покрай масата. Аз ще му се обадя.

Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и попи брадичката ми.

— Мразя този проклет ресторант.

— Добре — промълвих.

— Добре?

— Добре.

Тя се изправи и ми протегна ръка, за да стана:

— Освен това не трябва да седиш на пода — мръсно е и можеш да лепнеш рота вируси, стафилококи или нещо от сорта. Защо имаш трохи по ризата?

Деликатно почистих трохите от деколтето си. Докато стояхме с майка ми пред огледалото, видях колко плашещо много си приличаме. Като се изключи фактът, че аз бях разчорлена руина с размазал грим, а тя не беше. Пълната противоположност на дванайсетте месеца, довели ни до този момент.

— Хайде да тръгваме, преди онази да се с разпяла отново — казах.