Маги Стийвотър
Завинаги (46)

Четирийсет и пета глава

Изабел

Принципно бях против извършването на углавни престъпления, когато можеше да се мине и с по-дребно провинение. Използването на училищната лаборатория се водеше влизане с взлом. Използването на резервните ключове за офиса на майка ми се класифицираше само като незаконно проникване. Просто разсъждавах логично. Бях спряла джипа си на паркинга пред магазина за хранителни стоки от другата страна на улицата, така че ако някой минеше покрай клиниката, нямаше да забележи нищо необичайно. От мен би излязъл страхотен престъпник. Всъщност това си оставаше възможен избор на кариера. Бях още млада, а нещата със следването на медицина можеше и да не потръгнат.

— Не чупи нищо — предупредих Коул, докато му махах с ръка да влезе преди мен. От друга страна, това май беше безсмислена молба, при положение че ставаше дума за Коул Сейнт Клеър.

Той тръгна по коридора, оглеждайки плакатите по стените. Малката клиника беше странично задължение за майка ми, която работеше и в местната болница. Когато първоначално отвори клиниката, стените бяха декорирани с разни произведения на изкуството, за които нямахме място в къщата или пък й бяха омръзнали. Тогава казваше, че би искала клиниката да създава усещане за домашен уют. След смъртта на Джак беше подарила много от картините вкъщи, а когато успя донякъде да преодолее мъката си, взе тези от клиниката и ги окачи по стените у нас на тяхно място. В момента клиниката беше издържана в стил, който обичах да наричам късен фармацевтичен период.

— В самия край на коридора и вдясно — казах. — Не това. Това е тоалетната.

Следобедната светлина избледняваше, докато заключвах вратата след себе си, но това беше без значение. Когато включих жужащото флуоресцентно осветление, мястото се превърна в класическо лечебно заведение, където часовете от денонощието бяха без значение. Винаги бях казвала на мама, че ако наистина иска „да създаде усещане за домашен уют“, обикновените електрически крушки определено биха помогнали клиниката да напомня за нормална къща, а не за универсален магазин.

Коул вече беше изчезнал в малката лаборатория на майка ми и аз бавно го последвах. Днес се бях скатала от училище, за да занеса нещата на Коул, но това не значеше, че си бях почивала — на практика бях изкарала целия ден на крак. Помогнах на Коул да заложи сложния си наглед капан, като се стараех да не падна в ямата, от която ми каза, че са извадили Грейс. После дойдох дотук, изчаках клиниката да затвори и излъгах родителите си, че ще има заседание на училищния съвет, на което трябва да присъствам. Смятах, че вече ми беше време за малко почивка. Да не говорим, че не бяхме яли почти нищо, а това ме изпълваше със смътното усещане, че се превръщам в нещо като мъченик на върколашката кауза. Отворих малкия хладилник под бюрото на рецепцията и извадих оттам две бутилки с плодов сок. Сокът беше по-добре от нищо.

В лабораторията Коул вече се бе настанил на стола и стоеше приведен над масата с микроскопа. Беше вдигнал едната си ръка във въздуха и сочеше към тавана. Трябваха ми няколко секунди, за да схвана, че е убол пръста си и в момента стои така, за да забави кървенето.

— Искаш ли някакъв лейкопласт, или ти е приятно да се правиш на Статуята на свободата? — попитах. Сложих сока на масата до него, но после размислих, отвинтих капачката и поднесох бутилката към устата му, за да може да си пийне. Той размаха окървавения си пръст в благодарствен жест.

— Не успях да открия превързочните материали — осведоми ме. — В смисъл че изобщо не съм ги търсил. Това метанол ли е? Я виж ти, наистина е метанол.

Намерих лейкопласта и придърпах друг стол до неговия. Не е като да ми трябваше много дърпане, защото лабораторията всъщност беше малък склад с рафтове и чекмеджета, пълни с мостри от лекарства, медицински шпатули, кутии с памук, бутилки със спирт и кислородна вода. Имаше още устройства за анализ на кръвта и урината, както и микроскоп, така че определено не оставаше много място за два стола и двама души на тях.

Коул беше капнал от кръвта си върху носещото стъкло на микроскопа и в момента я наблюдаваше през окуляра.

— Какво точно търсиш? — попитах.

Не ми отговори; беше смръщил вежди и изражението му беше толкова съсредоточено, че се съмнявах изобщо да ме е чул. Харесваше ми да го виждам такъв — без обичайната поза, сериозен и целеустремен… Това пред мен беше истинският Коул. Той не се съпротивлява, когато хванах ръката му и попих кръвта.

— Боже — възкликнах, — какво си използвал, за да се разпориш така? Нож за масло?

Сложих лепенката и пуснах ръката му. Той моментално я използва, за да нагласи микроскопа.

Стори ми се, че тишината продължи цяла вечност, макар най-вероятно да беше минала само минута. Коул се отдръпна от микроскопа, без да ме поглежда. Разсмя се кратко и невярващо, пристиснал пръстите си пред себе си. После потри устни с ръка.

— Господи — промълви той, след което се разсмя отново.

— Какво има? — попитах раздразнено.

— Ами просто… погледни — избута стола си назад, хвана моя и просто ме притегли до мястото, където беше седял. — Какво виждаш?

Бях сигурна, че няма да видя абсолютно нищо, след като не знам какво търся, но въпреки това реших да му угодя. Приведох се над микроскопа, надникнах в окуляра… и установих, че Коул е бил прав. Видях веднага това, което беше видял и той. Имаше дузини червени кръвни телца, безцветни и обикновени. Имаше и две червени точици.

Отдръпнах се назад:

— Какво е това?

— Това е върколак — ухили се той, докато се люлееше напред-назад в стола си. — Знаех си. Знаех си!

— Какво си знаел?

— Или съм болен от малария, или вълкът в мен изглежда по този начин и се мотае щастливо из клетките ми. Знаех си, че се проявява като малария. Знаех си. Господи!

Той се изправи, защото беше прекалено превъзбуден, за да стои на едно място.

— Страхотно, генийче — казах. — С какво ще помогне това на вълците? Може ли да се излекува — като маларията?

Коул се беше загледал в една диаграма на стената, показваща етапите от развитието на човешкия ембрион. Тя беше издържана в крещящо ярки цветове, каквито никой не би използвал за нещо подобно след шейсетте. Той махна с ръка.

— Маларията не може да бъде излекувана.

— Не ставай глупав. Хората, болни от малария, подлежат на лечение.

— Не е така.

Коул проследи с показалец очертанията на един от ембрионите.

— Не лекуват самата болест. Просто спират развитието й, така че да не те убие.

— Значи искаш да ми кажеш, че няма лечение. Но поне има начин да я спрем, преди да… Нали вече успя да спасиш живота на Грейс? Всъщност изобщо не разбирам какво точно е голямото откритие, на което се зарадва толкова.

— Сам. Сам е голямото откритие. Сега просто потвърдих този факт. Трябва да поработя още. Имам нужда от хартия — заяви Коул, обръщайки се към мен. — Имам нужда от…

Той млъкна. Обзелата го превъзбуда бе започнала да го напуска. Струваше ми се разочароващо да дойдем до тук, за да получим някакво половинчато научно откровение, което дори не можех да схвана напълно. Да не говорим, че това да бъда в клиниката след смрачаване, ми напомняше за вечерта, когато двете с Грейс бяхме докарали Джак тук. Изваждаше на преден план всичките ни провали и загуби и ме изпълваше с желанието да се свия на кълбо в леглото си у дома.

— Имаш нужда от храна — предположих. — И от сън. От това имаш нужда. Хайде да се махаме от тук.

Коул ми се намръщи, все едно току-що му бях предложила гумени патенца и уроци по йога.

Изправих се, за да застана лице в лице с него.

— Виж, за разлика от вас, които си имате вихрещи се из телата ви вълчи инфекции, утре аз трябва да ходя на училище. Особено след като днес не отидох.

— Защо си ядосана?

— Не съм ядосана. Уморена съм. Предполагам, че просто искам да се прибера вкъщи.

Честно казано, обаче, идеята за прибиране у дома също не ми се струваше особено блестяща.

— Ядосана си — настоя той. — Почти успях, Изабел. Почти успях да се добера до нещо. Мисля… мисля, че съм наистина близо. Трябва да поговоря със Сам. Ако, разбира се, успея да го накарам да говори с мен.

Тогава видях, че срещу мен седи просто един уморен, добре изглеждащ тип. Не рок идол с десетки хиляди фенове, който се чуди къде точно е попаднал, нито пък гений, чийто мозък е толкова голям, че се бунтува срещу това да бъде използвам и се опитва да измисли начин да се самонарани.

Когато го виждах такъв, се чувствах така, сякаш искам нещо от него или от някого другиго, а това най-вероятно означаваше, че той също иска нещо от мен или от някоя друга, но това откровение бе същото като взирането в двете точици насред кръвната проба. Да знаеш, че то означава нещо за някого, не е същото като да означава нещо за теб.

Точно тогава чух познатия звук — изщракването на ключалката в другия край на коридора. Някой беше дошъл.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — просъсках. Имах две секунди, за да измисля някакъв план. — Вземи си нещата и се скрий под масата!

Коул грабна носещото стъкло от микроскопа с кръвната си проба, бутилката със сок и опаковката от лейкопласта, а аз изчаках, за да се уверя, че е добре скрит под масата, преди да изгася лампата в лабораторията и да се мушна отдолу при него.

Вратата в края на коридора се отвори с бавна серия от изщраквания, след което шумно се затръшна. Чух как майка ми въздъхна с драматично раздразнение, достатъчно силно, за да я чуя чак в лабораторията. Надявах се да е раздразнена, защото си е помислила, че някой е забравил осветлението включено.

Единственото, което виждах от Коул, бяха проблясващите му в мрака очи, отразили светлината на лампите в коридора. Под масата нямаше много място и бяхме притиснати един в друг толкова плътно, че бе невъзможно да се определи чий дъх на кого принадлежи. И двамата стояхме в пълна тишина, заслушани в стъпките на майка ми. Чувах потракването на токчетата й, докато влизаше в една от първите стаи — най-вероятно се мотаеше около рецепцията. Тя остана там няколко минути, размествайки някакви неща. Коул мръдна леко единия си крак, защото ботушът ми се забиваше в глезена му. Чух как нещо изщрака в рамото му, когато се раздвижи. Той облегна едната си ръка на стената зад мен. Моята собствена ръка някак бе успяла да се озове между краката му, така че бързо я дръпнах.

Чакахме.

Майка ми произнесе много ясно: „Дяволите да го вземат“, и прекоси коридора, за да влезе в една от стаите за прегледи. Чух шумоленето на хартия. В малката ни бърлога под масата беше тъмно като в сън, а мракът бе твърде плътен, за да могат очите ми да свикнат с него. Между двама ни имаше повече крака, отколкото смятах, че притежаваме. Майка ми изпусна листите: чух шумоленето, когато се разпиляха по пода и масата за прегледи. Този път обаче тя не изруга.

Коул ме целуна. Трябваше да му кажа да спре, да стои мирен, но копнеех за устните му твърде много. Не се помръднах от мястото край стената, където се бях свила, и просто му позволих да ме целува дълго, дълго. Беше една от онези целувки, замайването от които преминава след много време. Човек можеше да вземе всичките ни целувки, още от първата ни среща, и да ги сложи под микроскоп, а аз бях почти убедена какво щеше да открие. Дори и експерт не би могъл да забележи нищо в първата ни целувка, но после идеше да види как нещо се е прокраднало във втората — нещо малко и нестабилно, което можеше лесно да бъде разрушено — а концентрацията му се увеличаваше с всяка следваща, докато най-накрая, при тази целувка насред мрака, това нещо можеше да бъде видяно дори и с невъоръжено око. Доказателство, че най-вероятно никога нямаше да се излекуваме от страстта си един към друг, но вече имаше някакъв шанс тя да не ни убие.

Чух стъпките на майка ми секунда преди лампата в лабораторията да светне. Последва тежка въздишка.

— Изабел, защо?

Коул се отдръпна още по-назад и когато майка ми отстъпи, за да ни види, двамата се бяхме сгушили като опосуми зад боклукчийска кофа. Забелязах как очите й шарят, докато прави бърза проверка на ситуацията: и двамата бяхме напълно облечени, нямаше нищо счупено, не си бяхме инжектирали нищо. Тя погледна към Коул, който й се усмихна лениво в отговор.

— Ти… ти си онзи от… — започна майка ми и присви очи. Очаквах, че ще произнесе НАРКОТИКА, въпреки че изобщо не можех да си я представя като тяхна фенка. Тя обаче каза: — Ти си момчето от стълбите! В къщата. Онзи голият. Изабел, когато ти казах, че не искам да правиш подобни неща в дома ни, нямах предвид да ги правиш в клиниката. Защо изобщо сте се напъхали под тази маса? Всъщност не искам да знам. Просто не искам.

Наистина нямах какво да й кажа.

Тя потърка едната си вежда с ръката, в която държеше наскоро разпечатан формуляр:

— Божичко, къде ти е колата?

— От другата страна на улицата — отвърнах.

— Ама естествено, че е там — поклати глава тя. — Няма да кажа на баща ти, че съм те видяла тук, Изабел. Просто те моля да не…

Така и не успя да формулира нещото, което не биваше да правя. Вместо това изхвърли наполовина изпитата ми бутилка със сок в кошчето до вратата, след което отново изгаси лампата. Чух я как се отдалечава по коридора, а после входната врата се отвори и затвори. Бравата изщрака.

Коул беше невидим в мрака, но все още можех да почувствам тялото му до моето. Понякога не беше нужно да виждаш нещо, за да знаеш, че е там.

Усетих някакво гъделичкане; трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че той плъзга своя мъничък „Мустанг“ нагоре по ръката ми. Смееше се приглушено и заразително, все едно още имаше някаква причина да пазим тишина. Обърна количката, когато стигна до рамото, след което отново я прокара надолу по ръката ми. Малките колелца буксуваха върху кожата ми, докато той се смееше.

Помислих си, че този смях беше най-искреното нещо, което някога бях чувала от Коул Сейнт Клеър.