Дорис Лесинг
Цепнатината (7)

Може би си мислите, че рисувам твърде смело сцените? Но аз се чувствам по-сигурен в тях, отколкото в ред други мои опити за описания. Затова май се налага да обясня за какво става дума, като направя едно отклонение, дори с риск да ви се стори неуместно.

С одобрението на родителите ми аз се ожених млад за една девойка, с която си родихме две деца — момчета. Бях амбициозен, кроях планове да стана сенатор, работех неуморно, поддържах всякакви полезни връзки и едва отделях време на жена си, още по-малко на децата. Тя бе прекрасна майка; синовете ми изпитваха към мен сдържано уважение. Направих всичко по силите си да улесня пътя им към войската, където момчетата се издигнаха. Но и двамата загинаха в битки срещу германските племена. Когато си отидоха, жестоко съжалих, задето толкова малко познавах моите младежи, които всички възхваляваха. Изглежда, често се случва във втория си брак мъжът да страда за пропуснатото в първия. Непрекъснато мислех за двамата си сина, когато те вече нямаха полза от това. Първата ми жена почина. Живях сам години наред. Разболях се и дълго се възстановявах. Приятели идваха да ме наглеждат и ме придумваха да се оженя отново. А в ума ми беше само моята първа жена и чувството, че можехме да се обичаме, ако бях намерил време за нея.

Докато оздравявах, едно момиче, Джулия, от далечно разклонение на моя род, пристигна да се грижи за мен. Наясно бях с положението: майка й естествено се надяваше, че заможният роднина „ще направи нещо“ за нея и децата. Но те бяха безчет. Забелязал съм, че ако мъжът се заинтересува от един член на някое многолюдно семейство, съвсем скоро се налага да поеме грижа за целия род. Джулия беше приятна, хубава, внимателна и не говореше за нуждите на своите сестри и братя. Наслаждавах се на нейното присъствие, на чистосърдечната естественост и свежата наблюдателност на това младо и умно провинциално момиче, което попиваше всичко, за да се самоизвае по образеца на елита. Уверено мога да кажа, че тя наистина ме харесваше, макар нито за миг да не забравих — и винаги си налагах да бъда нащрек, — че мъжът на години не трябва да храни прекалени очаквания от привлекателни жени на една трета от неговата възраст. Изведнъж млади роднини и мъже, които гледаха на мен като на покровител, зачестиха посещенията си у дома, а предположението, че тя скоро ще се омъжи за някой от тях, леко ме бодна един-два пъти. Нелогичното в случая беше, че жегването ми се дължеше на моята обсебеност от първата ми жена и всичко, което бях пропуснал. Преди всичко момчетата, прекрасните млади мъже, чието детство бе минало покрай мен.

Предложих на Джулия да се омъжи за мен и да сключим сделка. Тя да ме дари с две деца, аз няма да искам нищо повече от нея, тя и децата ще бъдат отлично осигурени. Тя се съгласи, но не без колебание, защото бе открила, че е изключително желана от младите мъже. Само че никой от тях не беше богат като мен. Освен това й допадах като приятел. Или може би наставник? Сподели, че обича да разговаря с мен и да ме слуша, „научавам толкова много, нали разбираш“. Тя беше почти напълно невежа.

И дойде неочакваното. Бях приел за даденост, че това свежо закръглено девойче („моята малка яребичка“) ще ме зарадва с деца без никакво усилие, но първата й бременност беше тежка, а раждането — още по-трудно. Заради чести заболявания в детството й и системно недохранване в семейството, обясни ми тя. Ако ме бе помолила да се откажа от второто условие на нашата сделка — тоест от второто дете, бях готов да го направя. Едва издържах, като я гледах как се мъчи, а после и колко страда при раждането. Но тя, моята яребичка, беше честно момиче и не се отказа от второто дете, въпреки че с него едва не се стопи.

Веднъж родени, двете деца бяха поверени на грижите на робините в детското крило и ако питате мен, жена ми повече не се сети за тях. Аз пък не бях съобразил да включа в нашето споразумение изречение от сорта на „Роди ми две деца и ги отгледай като майка“. Когато все пак я упрекнах в безразличие към нашето потомство, тя отвърна:

— Достатъчно наказание е да си бил дете, та да поемаш задължението и да се грижиш за невръстни.

Научих, че била най-голямото дете в семейство с болнава и напълно изтощена майка, затова понесла бремето да бъде майка на сестрите и братята си с калпавата помощ на недорасла робиня, избягала от голямо имение заради лошо отношение към прислугата. Помощницата на Джулия почти не говорела нашия език, била гъркиня. Джулия се зарекла, че когато порасне, ще отказва брак на всеки мъж, който не е в състояние да й осигури роби. Твърде тежък обет за бедно момиче от малко провинциално градче. Но обяснява защо бе послушала майка си и бе дошла да предложи услугите си на мен.

Колебанието й „да сключи споразумение“ с мен намери своето обяснение. Едва ли съм могъл да поискам нещо по-трудно за нея от това да ми роди дете, камо ли две.

Довери ми също, че била напълно лишена от майчино чувство. Все питала майка си защо карат само нея да храни и мие бебетата, а братята й — никога. Майка й отговаряла, че просто нещата са такива. Няма следа какво е мислила по въпроса гръцката слугиня, но кой ли се интересувал от нея!

Непринудените забележки на Джулия се приемаха като оригинални и дръзки, а тя не разбираше защо хората се смеят и я харесват. Сигурен съм, че поне в началото тя не си поставяше за цел да изненадва и смайва обществото, въпреки че й излезе име на остроумна и безцеремонна. Скоро навлезе в кръговете, в които водещ бе тонът на отегчения цинизъм, и бързо започна да им подражава: чистото и естественото в нея се превърна в стил; допадна си с хора, които не понасях, и нищо не остана от провинциалното момиче със собствен поглед към живота.

Казах й, че нейното поколение оставя у моето впечатление за себичност, похотливост, неморалност, особено когато сравняваме представителките му с жени като майка ми например, добродетелни и уважавани заради благочестието и силата на характера си. Неодобрението ми май заинтригува Джулия, но по начин, който сякаш нямаше нищо общо с нея; все едно бях казал „Знаеш ли, че някои племена в Британия се боядисват целите в синьо?“. „Сериозно?“, можеше да ми отговори тя и по лицето й да пробяга облак на съмнение. Но понеже знаеше, че говоря истината, щеше да реши да ми повярва. „В синьо, така ли? Сигурно са много смешни.“ Присъщото й изражение беше открито и честно, тя се усмихваше одобрително на този прекрасен нов свят. Когато скоро след това се прочу с блудствата и сластолюбието си като всички жени от нейната среда, аз си я представях как, с честното си лице и приятелско съпричастие към всичко и всички, отговаря на увещанията на поредния си съучастник в оргия да опита това или онова: „Наистина ли? Всички ли го правят? Сериозно? Ами, хайде и ние тогава.“

Ако Джулия не стъпваше в детското крило, мен не можеха да ме изкарат оттам. Никога и нищо не е събуждало по-дълбок интерес у мен, дори великите държавни дела.

Още докато децата бяха бебета, откривах в тях безчет изумителни неща, а когато станаха на три, четири, пет, всеки ден беше откровение. Не се месех в работата на робините бавачки, държах се на разстояние, освен ако някое от мъничките ми не изтичаше да ме прегърне или да привлече вниманието ми. Чух какво каза едно от момичетата на другото: „Нямат си майка, но дядо им компенсира за всичко“.

В периода, в който всеки ден се дивях на чудото пред очите ми, се появи дебелият вързоп с историята на Цепките и Изродите, на първото раждане на мъжа от жената, даде ми го един учен, който и преди ме бе насочвал да се заема с една или друга тема. Имах публикувани работи и бях известен, но не със собственото ми име — това май ви изненадва, — чували ли сте го? Новата задача направо ме уплаши. Най-напред материалът — древни свитъци, парченца от свитъци, безразборни късчета хартия, стари ръкописи, първи записки на предания „от уста на уста“, които се превръщат в първи хроники. Огромен обем, вярно, подреден по някакъв начин, но не по моя. Всеки път щом се захванех да определя своето място в историята, ме ужасяваше не само мащабът на начинанието, но и толкова необозримата отдалеченост на събитията от мен, че губех ориентир за тълкуването им.

По това време станах свидетел и на следната малка сцена в детското крило. Момиченцето, Лидия, беше на около четири, момченцето — по-малко, може би на две. Лидия сигурно бе наблюдавала стотици пъти израстъците на брат си Тит, но този ден впи поглед в него и попита:

— Какво ти е това отпред?

А лицето й! Въплъщение на любопитство, потрес, завист и отвращение — раздираха я бурни и противоречиви чувства. Аз не я изпусках от очи, робините — също. Осъзнавахме, че случката е паметна.

При тези думи Тит издаде напред атрибута си, размаха го нагоре-надолу и я изгледа високомерно.

— Мое си е, мое си е — провикна се той. — А ти какво имаш? Едно нищо.

Лидия се взираше надолу в гладката си предница с нежна розова цепка.

— Защо? — попита тя момичетата, мен и брат си. — Защо ти имаш онова, а аз го нямам?

— Защото си момиче — отвърна малкият надменен господар. — Аз съм момче, а ти си момиче.

— Ами то е грозно, а ти си гаден — обяви тя, приближи го и нареди: — Дай ми го.

Той врътна хълбока си така, че да избегне търсещата й ръка, и започна да скандира:

— Няма да ти дам, няма да ти дам, пукай се!

— Искам да го пипна — примоли се тя и този път той застина в обсега на ръката й, но рязко се дръпна, когато тя я протегна.

— Тогава аз пък няма да ти дам да погледнеш моето нещо — извърна се тя и се прикри.

На което той припя в такт:

— Все ми е едно, не ме интересува, ти си глупачка.

— Не съм глупачка! — изпищя тя и се втурна към момичетата. — Защо, защо, защо? — питаше безспир, докато едната я грабна в прегръдките си.

— Не плачи — зауспокоява я бавачката й. — Не му доставяй това удоволствие.

— Не е честно — изхълца детето, а другата девойка каза:

— Ако имаше онова нещо, нямаше да знаеш какво да правиш с него — намигна ми многозначително и се изкикоти. (Но аз, може би за нейно съжаление, никога не съм бил такъв господар.)

В този миг осъзнах, че поне ще опитам, ще се заема със задачата — да напиша моята история за най-старата доба. Бях мислил и премислял доста сцени, но как след цяла вечност наистина да проумееш знамението на оная среща в долината между мъжкото и женското племе под зоркия поглед на орлите, при която никой не е имал дори най-смътна представа (за разлика от нас, римляните, натрупали солидни знания) защо момичетата са оформени така, а момчетата — иначе, да не говорим за смисъла на всичко това.

Движели ги мощни инстинкти — ние поне отлично знаем колко непреодолими са инстинктите, в това отношение нищо не се е променило, — но аз все се връщам към едно друго съждение: момчетата изпитвали глад, желание и нужда от нещо (а не били наясно за какво по-точно ламтят църкалата им) и подчинили цялото си същество на устрема, на тази своя насъщна потребност.

А момичетата: орган, за чието съществуване в собственото им тяло дори не подозирали, ги повел през планината при момчетата и след като открили, че след известно време чифтосването води до раждане, не разбирали защо става така. И дълго останали в неведение.

Наблюденията в детското крило доведоха до решението ми да се помъча да съставя тази история, колкото и да беше трудно. Сигурен съм, че някои неща в общуването между мъжете и жените не са се променили много, независимо от разделящите ни векове (епохи и т.н.). Случката в детската стая, или нещо много сходно на нея, се бе разиграла още в нашето праминало. Няма как иначе.

А какво да кажа за другата сцена, на която станах свидетел, когато момченцето Тит се събуди една сутрин с ерекция, изправи се бавно, опирайки се на ръба на леглото си, погледна надолу и изкрещя: „Мое си е! Мое си е! Мое, мое, мое, мое…“

Затова съм убеден, че не сме се променили кой знае колко. Но ако онези древни хора можеха да дойдат и поглеждайки ни, да открият колко неща са си същите, то безброй други работи изобщо няма да разберат.

Няма да проумеят например разказа ми за моя брак, за моята Джулия, за първото и второто ми семейство. Старият сенатор и младата му съпруга? Изключено. И защо? По една съвсем проста причина: древните не живеели дълго. Времената били непосилни и опасни, дори Стариците не може да са били много възрастни. Чуваме „стара жена“ и какъв образ се явява пред очите ни? Посивяла, сбръчкана, прегърбена бабичка. А в техните предания не е описан нито един стар човек.

Аз пък не съм срещал, нито съм чувал някой да не може мигом да схване фразата „Старият сенатор и твърде младата му съпруга“. Един ще се усмихне, друг ще направи гримаса, трети ще хвърли неодобрителен поглед, но всеки ще е наясно за какво става дума. Така че започвам да пиша историята, настоящата, тази; всекидневният ми престой в детското крило и наглеждането на децата, докато Джулия е навън с новите си приятели, няма да ми попречат.

Тя никога не ме е лъгала, освен по грешка. Подразбираше се, че си има любовник, дори ме насърчаваше да зная всичко. Но каква нужда от допълнителни сведения имах аз? Та нали целият таен материал на Римските служби беше на мое разположение? В онзи период Джулия поддържаше интимна връзка с мъж от най-високопоставените кръгове: всяка нощ ходеше по пиршества, които можем да определим единствено като оргии. Приятелка бе със скандални жени и с разни други, които не оцеляха при управлението на следващия император.

Веднъж след някакъв не знам какъв разгул тя седна при мен, цялата на тръни, като че ли се боеше да не я порицая. Тогава й казах:

— Джулия, хвърчиш много нависоко. — Очаквах да се оправдава, но тя не го направи. Навярно и нея я тревожеше същата мисъл. — Колкото по-високо излетиш, от толкова по-високо ще паднеш — добавих и се усмихнах, за да не излезе, че я съдя. — Внимавай, Джулия.

Внимавала е, защото още е жива.

А двете прелестни деца, които, признавам си искрено, са голямата благословия на моя живот?

Момичето, Лидия, сега прекарва цялото си време с майка си. Как да не боготвори елегантната красива жена, в която се бе превърнала Джулия? Лидия също ходи по много пиршества, при това (още по-лошо) с майка си. Вече обяви намерението си да сключи бляскав брак. Момчето е силно, смело, атлетично, по мъжки дръзко и калено — идеалът за млад римлянин в най-добрата си форма. Той иска да стане воин. Смята, че е подходящ за Преторианската гвардия. Защо не? Тя е съставена от млади и красиви мъже като него.

Тук ме спохожда мисълта, че вероятно за мен ще се говори: „Той даде трима свои синове да умрат за империята, беше истински римлянин“. И навярно няма да се помни, че някога съм гледал на себе си като на сериозен историк.