Дорис Лесинг
Цепнатината (12)

Момичетата, които посетили долината и се върнали бременни, седели пред своите пещери и пазели децата си, по-различни от останалите. Те прохождали рано, проговаряли рано, затова се налагало да бдят над тях всяка минута. Майките наблюдавали долу по скалите останалото племе и били наясно, че техните деца носят двойна наследственост, малките от стария вид мирували, лесно се гледали, рядко плачели, седели, където ги поставят; разигравали се само във водата, там плували безстрашно.

Когато новите майки искали да поплуват, тръгвали всички заедно с децата, избирали заливчета, непосещавани от другите Цепки, вече разделени на два лагера, така че едните винаги да държат под око другите.

Случило се още нещо, бегло споменато в старите хроники. Защото го приемали за даденост, а това означава, че притежавали огъня от много дълго време.

В долината недалеч от големия пън винаги горял огън, поддържали го нарочни пазачи. Скоро се извили огньове и пред пещерите. Именно тяхната поява е една от причините да се съмняваме във възможната времева скала, която ни се предлага.

Отначало пълен мрак, на брега и в долината, а после изведнъж — навсякъде огньове. При първото лумване на пламъците потресът навярно е бил толкова зашеметяващ, колкото при появата на новите бебета, сякаш изникнали от нищото.

Защо изведнъж огън? Без съмнение поколения наред хората гледали как светкавици изхвърлят искри от ръба на някоя скала право в сухия листак или как просъскват мълнии през спаружени тревища, и как изпръхнал пън прихваща огън и тлее дни наред. В броденето из горите сигурно са се натъквали на напукана черна земя с овъглени останки от дребен дивеч. Неминуемо някой е попадал на опърлен скакалец, хапвал го и си помислял: хубаво е. Дали са опитвали опечена мишка или птиче яйце от скална вдлъбнатина, над която са вилнели пламъци? Но дълго време никому не хрумвало: що не занеса един чукан от тоя горящ дънер в нашето живелище, ще ни топли през нощта и ще си готвим на него храната.

После изневиделица тази идея заседнала в нечий изпреварващ ум — може би във всички? — и го завладяла: разгорели се големите огньове, в долината и пред пещерите в лоното на голямата скала, а ранните хора се скупчвали около тях. Безкраен период без огън, а после навсякъде кладища, печене на ядки, яйца, а защо не и на птиците, които снасяли яйцата?

Не, в никакъв случай, не и първите мъже, добре де, Църкалата, и това име ще ни свърши работа, както по-рано Изродите. Те пазели спомена как една сърна изхранила и топлила първите малки изчадия. Сред тях имало деца на орлите, деца на сърните, така че каквото и месо да препичали на първите огнища, то никога не било от орел или сърна.

Ако обърнем поглед назад, ще видим ония младежи около големия огън и ще се замислим над тази многовековна загадка — колко много векове, изберете сами, — чийто отговор не знаем и днес: ранните хора наблюдавали припламвания в храстите, хвърчащи искри в дърветата, светкавици от облаците, удрящи земята, те познавали огъня, както водите на реката, но никога не помисляли да го опитомят, а после отведнъж го сторили. Възможно е „отведнъж“ да не е правилната дума, по-подходяща да е „бавно“. Какво поражда обратите, при които нещо невъзможно става не само позволено, а дори необходимо? Зная го от опит, продължителният размисъл върху това явление води до безпокойство, което прогонва съня и ви кара да се съмнявате в себе си. През моя живот много недопустими неща станаха общоприети — защо? Питам защо? Дали в умовете на онези наши предшественици е пробляснала мисълта: „Познаваме огъня като част от живота на гората, но сега ще го подчиним да служи на нас!“. Така ли е станало? Няма сведения.

В долината младите мъже все още се притеснявали за числеността си. Великият благодетел — огънят, не укрепил особено сигурността им. Опасностите, дебнещи от вековния лес, си останали: току ще връхлети глиган или разярена мечка; змия няма да се отмести от пътя на босите крака; канара ще се сурне по склона; някой неопитен с огъня ще хвърли шепа недогоряла трева в напечена поляна и не ще препусне достатъчно бързо, за да се спаси от избухването на скокливите пламъци; или някой ще се отрови, я от растение, я от хапещо насекомо. А и реката, мощна и дълбока, за миг ще повлече всяко непредпазливо дете.

В една записка се споменава, че огънят предизвикал гнева на Мойра и Астра и много разправии с тях. Едно прохождащо дете политнало в пламъците, не успели да го спрат навреме. Когато пристигнала на поредното си гостуване, Мойра обвинила мъжете, че са вятърничави. Те се ожалили, че са малко, защото орлите рядко им носели бебета, но това не променяло факта, че не се грижели за малките си.

Не се случвало за пръв път да им се карат.

Преди това една млада сърна спряла на брега да пие от реката, а зад нея пропълзяло бебето, което кърмела. Сърната потопила муцуна във водата, детето, подражавайки на майка си (за него тя била именно това), се навело твърде много напред и тупнало в бързея.

— Защо не поставяте хора да наглеждат децата ви, защо не ги пазите?

В записките на жените се говори колко изумени били те: просто не им влизало в главите как е възможно момчетата да са толкова небрежни и да вършат такива пагубни глупости.

В женските летописи се отбелязва, че момчетата са тромави, нямат усет за обстоятелства и са неспособни да разберат, че ако направят това, ще последва еди-какво си.

Но през цялото това време — отново не знаем колко дълго — една заплаха продължавала да тегне, по-страшна от опасностите на гората, реката, огъня — омразата на Стариците и на част от Цепките, взели тяхната страна. Записана е една случка, дотам невероятна, че трудно се вплита в останалата фактология.

Една от Стариците се изкачила до планинския рид, за да „види сама“. Това са нейни думи, но какво разкриват те? Едно болезнено подозрително съзнание попило всички разкази на младите за ставащото в долината, където Изродите растели и добрували. Но съзнанието не повярвало на чутото. За нас е трудно да проникнем в нейния мнителен старчески ум. Тя била от първия вид, живеещите от памтивека на ивицата на топлото море, никога не била помръдвала оттам, затова хоризонтът на мисленето й си имал ясна граница — планината, тя ограждала техния свят. Вярно, океанската шир била пред взора й, тя наблюдавала как се надигат и търкалят вълните, но нека се опитаме да си представим съзнанието, чиито мисли спирали о ръба на скалистия бряг? Цял живот това същество не се било занимавало с нищо друго освен да се изсипва от пещерното си леговище на скалите, да дреме на слънцето, да се полюшва в морето и обратно на припек; никога не била правила повече от две крачки наведнъж и ето, решила да се изкатери на планината, за да „види сама“. Ами ако капчица от новата треска, променила завинаги една част от младите жени, затанцувала за миг и в нейните вени? Или, нали никога не се била движила, тя просто нямала понятие за трудностите на вървенето?

Гледката, която и тя, и предшественичките й познавали открай време, била изцяло променена. Пред пещерите на Мойра, Астра и децата им, както и на останалите от новия вид, пламтели големи огньове. Старицата и нейните хора били виждали огън да присвятва по гребените на вълните, да разсича небето и да бяга по върховете на хълмовете край брега, но да се всели като домашен дух — никога. А огньовете бумтели все по-високи в нощите, понякога златните отблясъци на пламъците във водата даже привличали на повърхността рибите и други морски твари да се позверят в недоумение луната или слънцето по грешка са изгрели. Бягащите по вълните отражения на пламъците говорели на Стариците, че нищо вече не било същото, а новото криело предизвестени опасности за тях.

Но искала да види сама. Изправила се на големите си меки крака и подкрепяна от младите жени, неизневерили на старите обичаи, се заклатушкала през скалистия плаж и така, бавно, стъпка по стъпка, поела към планината. Започнала да мрънка и пъшка преди още да направи няколко крачки. Поискала да седне и да си почине още преди да стигнат Зъбера на смъртта. Но напредвала, продължавала по неравната камениста земя, все по-далеч от морето, нейната природна стихия, нейната сигурност, натежавала все повече в ръцете на придържащите я девойки, но не се предавала, вървяла все по-бавно, спирала по-често. Младите я молили да се върне, а тя упорствала и това обстоятелство трябва да ни накара да се замислим. Може би не се отказвала тъкмо защото не знаела какво е да се измине такова разстояние?

В полите на планината, нямало как, отбутнала придружителките си, седнала, простенала, но после отново се надигнала. Понякога и на четири крака, но изпълзяла до билото. Орлите налетели с крясъци към нея, пляскали с крила току до главата й и отскачали. Тя се деряла с пълно гърло насреща им, те — срещу нея, врагове, настървени за бой до смърт. Какво ли си е мислила за птиците, по-високи от нея, те като нищо можели да вдигнат от скалата някоя млада Цепка и да я пуснат във вълните? Олелията на нейното изкачване била страховита — стенания и викове, проклятия и писъци на омраза към птиците, откъртени под стъпалата й камъни, които грохотно се търкаляли надолу, насърчителни възгласи от младите. Когато се докопала до рида, тя се озовала сред гнездата на орлите, скалите наоколо и небето над нея почернели от гигантските птици. Изправила се, опряна на младите Цепки, и погледнала към долината — какво можели да видят очите й, взирали се дотогава само в диплите и гънките на вълните? Тя обаче направила усилие да огледа и разбере.

Там имало колиби, а тя никога не била виждала подобно нещо. Направени били от клони, замрежени с речни треви, зърнала още тъмно движение с малки бели гребенчета по повърхността, но не знаела, че това било река. Разказвали й, че там в долината тече голяма река, ала за нея вълните се търкалят, мятат или пенят в зависимост от това колко фучи вятърът, затова не й било лесно да приеме, че водата може да е оградена от два бряга и да се носи бързо от планината към скалните прагове, които всъщност закривали от нея разбушуваните въртопи. Долу имало хора и огромен огън. Само че хората били твърде малко, тя била свикнала нейните скали да гъмжат от припичащи се Цепки. Свикнала била на много народ, а тук било съвсем рехаво. Знаела, че са Изроди, била предупредена какво ще види. Няколко момчета и гостуващи Цепки плували в реката. Новодонесените бебета се били размесили с другите, но всички били прибрани под навесите. Гледката на долината в краката й, която си представяла гъсто населена, я разочаровала — познато чувство, също както въображаемата армия на неприятеля или враждебната тълпа се разсейва с настъпването на утрото.

Изправена горе след кошмарното изкачване до планинското било, тя „видяла сама“, но нямало какво да се види. Не харесала бързата буйна река, нито огромния огън, подхранван със сухи дърва от гората, който извивал висок стълб дим почти до нейната наблюдателница на върха. Стигнала до високото, но не могла да се насили да слезе в равното. Всичко пред очите й изглеждало враждебно. Боляло я цялото тяло, разнебитено от усилието. Стояла там, веела си с китка сухи папрати в масивната си, дебела ръка и стенела. Воплите й разбунили сцената долу. Тя видяла как няколко Изрода се отделят от огъня и тръгват да се изкачват към нея. Разхлипала се — страхувала се от тях, а не била в състояние да помръдне. Строполила се на земята и се разридала, а когато младите мъже пристигнали горе, заварили не само Старицата, от която знаели, че трябва да се страхуват, а и млади Цепки, които не били срещали преди. Помислили си, че и те, както предишните им посетителки, дошли с приятелски намерения, затова се ухилили и протегнали ръце към непознатите женски.

Старицата се разпищяла, ужасена от близостта на Изродите, макар те да носели препаски от пера и листа, прикриващи причините за нейния страх. Младите Цепки на свой ред вриснали и хукнали към своя бряг, изоставяйки Старицата на сърдитите орли, плътно накацали по високите скали около нея, и на враговете й — момчетата. Те припознали врага, но направили нещо неочаквано. Събрали се, разменили по някоя дума и все поглеждали след момичетата, вече тичащи в далечината. Наблизо имало старо дърво с откършени клони. Момчетата придърпали един от тях към старата жена, изтеглили я върху него и я притиснали да легне, тя виела и се дърпала. Орлите им помагали, като кръжали ниско над главата й. Старицата здраво се държала о клона, но по неравностите и камънаците носилката я подхвърляла. Тя скимтяла, хленчела, веднъж се хързулнала, та се наложило да я вдигат и наместват обратно. Момчетата събрали цялата си сила, за да я върнат до Зъбера на смъртта. Там я оставили и обратно през билото се прибрали в своята долина.

Момичетата, гостуващи им по това време, ги попитали защо са си направили труда да избавят Старицата. Момчетата се изненадали, че им задават такъв въпрос.

— Плачеше — обяснили накрая.

Тук му е мястото да припомним, че момчетата никога не оставяли бебетата да плачат. Изобщо писъците на децата влудявали по-големите. Сигурно и Цепките не били забравили как Изродите се късали от плач, когато ги мъчели, дразнели, че и по-лошо. Какво ли си спомняли, когато чуели бебешкия рев?

— Вдигаше ужасен шум… — казали те и добавили: Подплаши орлетата.

— Ами да, настръхна им перушината.

Такива били първите обяснения, после се изпуснали за май истинската причина.

— Ония Цепки постъпиха много глупаво, като оставиха Старицата да пищи. Работата беше проста: само я сложихме на един клон и я довлякохме до долу, толкоз. На Цепките и през ум не им мина.

Това, че Старицата стигнала до скалата насинена и дори разкървавена, не ги интересувало ни най-малко. Важно било тяхното постижение, още повече че то показало и тъпотата на Цепките.

Епизодът е записан така: „Загубени Цепки. Не знаят как да избавят Старицата.“

Горе-долу по същото време в хрониките започват да се появяват разкази за това как Цепките обсъждали момчетата, все приказки от рода на: „Защо сториха това? Момчешките работи все са шантави.“

Говорим само за някои Цепки, приятелките на Мойра и Астра; другите потръпвали при всяко споменаване на обитателите на долината.

Те единодушно смятали момчетата за „глупави“ и непохватни.

Но още не сме свършили със Старицата, която искала „да види сама“. Натъртванията и синините минавали бавно и тя не простила на момичетата, че избягали от нея и я изоставили на милостта на враговете й, според нейните думи. Тези момичета се присмивали на другите, които ходели в долината да се чифтосват с Църкалата, и въпреки че една по една самите те се променяли и заприличвали на „момичетата на Мойра“, между групите бушувала вражда, злоба довела до редица произшествия, отбелязани в аналите.

За други Старици не се споменава, описана е само подбудителката на пътешествието до върха на планината. Каквито и изводи да си правим ние, сигурно е едно: точно тази Старица скроила плана, целящ унищожението не само на Църкалата, поне на повечето от тях, но и на много от момичетата. Не станало обаче изведнъж. Най-напред закърнелият й бавен мозък трябвало да смели факта, че момичета побягнали надолу по стръмното, защото се страхували да не бъдат изнасилени. Мойра се опитала да обясни на Стариците за какво според нея служат „Изродите“, за тяхната възможна функция на родоначалници, ала те не схванали. Трудно им било. Тях ги тревожело преди всичко настъплението на Изродите чрез появата на новите деца, необичаните, от които старите Цепки се страхували. От тия „изнасилвания“ се пръквали и малки Цепки, и малки Изроди. „Трудни“ или не, новородените Цепки си били Цепки, но Изродите били друго нещо — малки подобия на онези, които видяла от планинския рид, човекоподобни зад полички от пера и листа, не Цепки.

Много интересно е какво са в състояние да възприемат хората и какво не са. Стариците просто не разбирали. В единението на крайбрежните женски с показателите на мъжката порода се родило едно ново и по-бързо съзнание. Нейният старчески, бавен и подозрителен ум долавял само един елементарен факт: случилото се променило техните навици, причинило разделение и озлобление между Цепките и всичко се дължало на Изродите. Проста работа: те били врагът. Затова трябвало да се отърват от тях.

Старицата изпратила едно от своите момичета при Мойра да й предаде, че иска да я види. То направило знак с глава и се усмихнало на Мойра, която седяла пред входа на пещерата. Мойра отвърнала едва-едва. Не бързала да тръгне. Не искала да остави впечатление, че послушно изпълнява нарежданията на Стариците, понеже ги подозира в лоши намерения (и кроежи).

Мойра била с Новото и други деца. Наблюдавали я много хора и отвсякъде, чакали да видят дали ще скочи веднага и ще се втурне при Старицата. Тя успокоила бебетата, както винаги шумно недоволстващи. Долу по скалите на брега девойките, приближени на Стариците, се изтягали наполовина във водата. Гледали Мойра с омраза. Тя била виновна за разцеплението на племето, за лошото настроение на Стариците и за новите вироглави бебета. На всичко отгоре от високите скали над пещерите ги следели и няколко момчета. Самата Мойра нямала обяснение за присъствието им там и тревогата й, бездруго сериозна, се засилила още повече. Безпокояла се за тях, както от няколко дни се страхувала за безопасността на новите деца.

Не може да се каже, че тези жени от прастари времена имали силно развито майчино чувство. Този инстинкт — че децата са ценни, че носят обет или заплаха — е по-скорошен.

Мойра размишлявала много за децата, също и за момчетата в долината. Изпитвала по-скоро жалост, нежно закрилничество (макар да не боравела с подобни представи и думи). Горките Изроди, горките момчета, мъчно й било за тях. Имала желание да ги прегръща и брани, както Новото. Ето я, тя живее със своята свита от момичета във високи просторни пещери с чисти пясъчни подове, отпред пламтят големите огньове, момчетата ги научили да си ги палят и разгарят, те били майстори на кладенето и поддържането на огъня. А я ги виж, живеят в ония колиби и заслони, задръстени с вонящи боклуци, само защото не умеят да поддържат ред! На туй отгоре вдигнали колибите досами голямата гора, откъдето всеки миг (случвало се неведнъж) можел да изскочи звяр и да отвлече някое бебе, а даже и пораснало момченце. Мислела за клетите Църкала и държала под око момчетата, дето се нанизали като гердан по високия рид. Помислила си: скрийте се, глупаци, не разбирате ли, че сте в опасност?

Бавно Мойра се надигнала, казала на децата, че скоро ще се върне, и слязла при Стариците.