Дорис Лесинг
Цепнатината (22)

Какво се крие зад думите на новите хронисти: „Хорса не знаел къде стои“? А къде са стояли те, тия нови гласове? В селата из горите. Не известяват колко са били селата, нито колко хора живеели в тях. Но очевидно сметнали за важно да отбележат, че двойна отбранителна ограда от заострени колове предпазвала от зверовете всяко от тях. Те знаели къде се намират. Недалеч от женските поселища край брега. Минало много дълго време — цяла вечност? — докато жените склонили да оставят морето и да се преместят при мъжете, но само при условие, че ще живеят на крачки от голямата вода. Така думите на селските хронисти „Хорса не знаел къде стои“ ни навеждат на предположението, че те познавали собственото си местонахождение. По тяхно време вече подвизите на Хорса и безумният му поход по вълните се носели от уста на уста в приказки и песни около огньовете.

Не мисля, че ние, римляните, можем лесно да вникнем в смисъла на обобщението „Хорса не знаел къде стои“. Та нас ни обучават по всякакви начини точно да се ориентираме „къде сме“. Когато нашите легиони се връщат от Галия, от земите на германите или от Дакия, те ни описват къде са били. Когато нашественици застрашат Рим, ние разузнаваме откъде идват. Нашите кораби кръстосват моретата, стигат на север до самата Британия, ходят до Египет, а робите ни пристигат от земи, за които почти не сме чували. Ние, римляните, не се съмняваме къде стоим и учим дори децата си да казват: „Нашият Рим не е цялото знание“. И ако същото това наше дете застане на морския пясък и съзре напред в далечината брегова извивка, ще съобрази, че тя спокойно може да е другият край на залив и за да се озове отсреща, е достатъчно само да се придвижва няколко дни от мястото, на което е стъпило.

А Хорса, какво знаел той? Познавал скалите и игривите вълнички на женския бряг. Познавал голямата река и лесовете в долината на орлите. Познавал горската поляна с исполинските дървета наоколо и пътеките от нея към жените. Затова когато застанал на оня плаж — в пълно неведение за разположението му — и погледнал далеч над вълните, не допуснал, че може да стои в единия край на залив и да се взира в отсрещния. О, познавал и заливи, след сбогуването с Марона прекосил няколко, докато обикалял с флотилията си покрай брега. Е, вярно, малки заливи и малки носове. Имал ли е думи за тях? По-късните хронисти от селата обаче не си задавали въпроси за заливи и носове, знаели какво представляват те, но лудият устрем на Хорса по вълните им разкрил, че безделието му на плажа с мъжката свита и недоумението какво да прави са засядане в други пясъци, не залив, голям или малък. Повтарям, „Хорса не знаел къде стои“ изразява предел на знанието, а това римлянинът трудно ще разбере.

Не се помайвал сам на оня бряг. Когато не ловували в горите, около него се събирали по-големите младежи. Както вече ни е известно, тяхната група не била от най-сговорчивите.

„Хорса имал големи главоболия с жените, бебетата им и малките момченца, които не можел да обуздае.“

Хлапетата се смятали за големи и се съревновавали с ловците и събирачите на храна. Колко били? Изваждаме отведените от жените и предполагаме (само предполагаме), че вероятно са били двайсетина, във всички случаи немного повече. „Няколко“ — хронистите често си помагат с тази дума. Момченцата много се гордеели със завоеванията си, перчели се, когато се завръщали на плажа с плячка, подражавали на юношите с възмъжало тяло. Били корави и смели, не се подчинявали на Хорса, не се подчинявали на никого. Групирали се в банди и изчезвали за по ден-два. Неведнъж прасетата или глутници кучета убивали някое от тях. Хорса се видял в чудо какво да ги прави. Направил опит да включва по няколко от тях в ловните дружини на младежите, за да ги приобщи към средата, но тези деца — различни от малките момчета, които познаваме — издигали над всичко независимостта си. Дори си избрали водач, момче, едно от тях, не по-голямо, но по-силно и най-безстрашното от всички. Търсели помощ от приятелски настроените момичета, когато счупели крайник или се наранели. В записките е отбелязано, че момичетата се страхували от дивите момченца, които нямали нищо общо с характеристиката „малки“. Те със сигурност не били безпомощни. И дори ловците, ако попаднели на някоя от хлапашките банди, заставали нащрек, сякаш се изправяли пред неприятел. Имало и сбивания между юношите и „малчуганите“, по ръст наполовина на големите, но неотстъпващи по сила, хитрост и ловкост в уменията да се справят с горския живот.

Как Хорса да излезе на глава с тия момчета, като на всяко негово запитване ще се приберат ли у дома при жените, те отвръщали с бурен смях и викове: „Не, никога, в никакъв случай!“.

На мекия морски пясък Хорса обсъждал с приятел в похода надълго и широко какво да правят. Очевидно заникъде не бързали.

Много искали да открият дали земята им е остров, но представата им за „остров“ се разминава с нашата, на римляните. Те разсъждавали по следния начин: някоя прекрасна сутрин изведнъж може да открият, че са отплавали толкова далеч, та пред очите им изниква женският бряг със скалите, пещерите и Цепнатината. Такъв образ оформила в съзнанието им идеята за обиколка на кръга, за край в началото. Думата „остров“ дошла от по-късните хронисти. Пътуването на тяхната „флотилия“ по ръба между откритата шир и крайбрежния пясъчен праг, о който се пречупва морето, им се струвало безкрайно. И ако все пак знаели откъде са тръгнали, то нямали понятие къде е „краят“. Кой да ги осветли, че пътуването няма да е вечно? Кой да им обясни, че тази тяхна земя не е толкова голяма и могат да я обиколят? Във възторга на отплаването подобни мисли не ги смущавали.

Когато не правели набези в гората, Хорса и хората му — младите мъже, ловците и следотърсачите — се изтягали нощем около виещите се езици на огньовете, опитвали се да вразумят „момченцата“, вслушвали се в равномерния плисък на морето, в шепота на вечното движение и мимолетността, взирали се в хоризонта… и може би в такъв момент образът на залив, много голям залив, за пръв път изникнал в умовете им, а после останал там, забит като пътепоказател. Дали са си измислили дума за залив, използвали ли са я? Можели поне да направят един кратък поход и да видят какво ще открият! Не било трудно да си измайсторят лодки от тръстики и салове от клони. Неколцина, съвсем малко, навярно двама-трима, водени от Хорса, издебнали момент, когато „хлапаците“ се запиляли някъде, тайно се качили на въпросните плавателни приспособления и поели нататък покрай брега. Представям си — няма как да не си го помисля, — че Хорса просто решил завинаги да избяга от момченцата. Но това означавало да зареже и момичетата с бебетата и бременните. В съзнанието му сигурно кънтели думите на Марона „Не те ли е грижа за нас?“. А сега те означавали много повече за него отпреди. Може би групата му не била съвсем наясно, но Хорса нямал никакви съмнения, че за да има деца, са необходими мъже, които да ги направят. „Не те ли е грижа за нас?“ Несъмнено Хорса се притеснявал, че жените се намирали на месеци път от техния лагер (във времево, не в пространствено измерение) и навярно вече се побърквали от чакане мъжете да си дойдат. И двете страни, мъжете и жените, правели връзка между чифтосването и появата на бебетата след известен интервал, колкото и смътно да било понятието „интервал“ за хора, очевидно неборавещи с числа и броене. Но времето минавало, а Хорса чувал все по-често „Не те ли е грижа за нас?“.

Дали Хорса се безпокоял за продължаването на расата ни, според нашия израз, колкото нас? Ето например, ние плащаме по-скъпо за бременните робини, отколкото за зрелите жени или девойките с плоски кореми.

Може би започнал да се тревожи за децата на горската поляна и да ги закриля? И се връщаме на въпроса без отговор: мислил ли е Хорса за народа си? Когато Марона му изкрещяла: „Не те ли е грижа за нас?“, кого е имала предвид — всички тях, мъжете и жените, Цепките и някогашните Изроди? Кои били „нас“?

Хорса вече плавал — ден, два, три — нощем, когато вълните се надигали и брегът се разгъвал към безкрая, слизал на сушата. И като поглеждал през рамо, той, а и придружителите му, виждали оная тънка цветна чертица, в която от доста време се взирали и се питали дали е само далечна извивка на приютилия ги бряг.

Но й обърнали гръб — не събрали сили да продължат сами и да изоставят другите.

С връщането им в лагера момичетата и малките деца ясно дали да се разбере какво си мислят — смятали, че са ги изоставили; младежите зареяли поглед напред и там, където морето докосвало небето, зърнали в далечината едва видимата цветна линия, трепкаща, но постоянна. Приличала на бряг. Някои били категорични — бряг е, какво друго, — но всички трудно си представяли толкова голям залив, та окото почти да не улавя насрещния му край. Не било лесно да преглътнат и че навярно можели да стигнат до заветното място, в което се взирали. Ако имали подходящи по големина лодки. Какво щели да открият? Земя, където с юношите не се отнасят като с деца, независимо дали телата им са възмъжали или не? Или където младите жени не издуват кореми и не раждат врякащи бебета? Където момичетата са приветливи, не се превръщат в недоволни и свадливи жени и никога не отказват да си играят с момчетата?

В треска по нежната като мечта багра на отсрещния бряг Хорса заявил на своите, че преди бурята се справяли отлично със скромните си плавателни устройства: научили се да въртят веслата, да гребат по цели седмици, месеци, по-дълго; вълните също били благосклонни към тях и дотук пътуването им било чудесно. Така е, настоявал Хорса, те знаят как да си построят устойчив съд, за да ги преведе до оня мамещ бряг, ще тръгнат по спокойни води и ще открият…

Навързали тръстикови снопи и направили по-голям и здрав сал от всички измайсторявани дотогава. Малчуганите и малко по-големите от тях шумно настоявали да ги вземат на плаването, но мъжете им обещали да го сторят за следващото, ако това пътуване се окаже успешно. Призори Хорса и приятелят му, чието име не узнаваме, тръгнали към драскотината на хоризонта, перленорозова в лъчите на утрото с корона от тъмносин облак над нея.

Надявали се да стигнат скоро — тази дума използват хронистите. Не „до вечерта“ или „бързо“, а скоро. Но напредвали много по-бавно, отколкото очаквали. Залягали на греблата, не спирали дори дъх да си поемат, движели се напред, но омайният бряг не приближавал. Превалило пладне, те продължавали, отминал и следобедът, едва на здрачаване се показала земя, ако било земя, защото те нямали идея какво е. После изникнали пясъчни ивици и дървета, каквито не били срещали. Именно дърветата ги изкушили да си помислят, че новото място е по-добро, по-богато и по-красиво от тяхното. Описани от хора, невиждали подобни растения, дърветата трябва да са били палми, по тях били накацали едри бели птици с разперени опашки като двойници на палмовите листа. В очите на мъжете всичко било удивително и ненагледно, те имали само едно желание — да изкарат на сушата паянтовия сал, на ръба да се разпадне от дългото мятане по невиждани дотогава гигантски вълни, и да започнат нов живот, само че…

Денят си отивал, светлината гаснела и звезди осеяли небето, Хорса зареял поглед към своето съзвездие и го пронизала мисълта, че небето го наблюдава. Трябва на всяка цена да слязат на сушата, скоро, веднага, в този миг нестабилната им опора се люшнала и отскочила по вълните, а от искрящия обетован бряг ги връхлетял свиреп вятър и им припомнил за бурята, попиляла лодките им. Черен облак затиснал земята и задухал тънки тъмни вихри срещу тях, те само могли да установят, че ги отвява назад към изходната им позиция. Изблъскал ги бързо, после стремително, разбеснелите се талази ги засмукали във въртопите си, а те се вкопчили в шепа тръстики — всичко, което им останало от раздробения, разнесен в морето сал. Вълните мятали Хорса и приятеля му като пяна, въртели ги и ги търкаляли, накрая ги изхвърлили брутално и жестоко на плажа, от който отплавали призори. Нощта била паднала отдавна, на брега пламтели много огньове. Младият мъж, приятелят на Хорса, лежал неподвижен, разкривен, потрошен, не давал признаци на живот, така и не дошъл на себе си. Кракът на Хорса бил смазан и изметнат, проснат на топлия пясък, той стенел от болка, но най-вече от разочарование.